Нино Ричи
Къде отиде тя (4)

Втора глава

Наех този апартамент в старата жилищна сграда от кафяв пясъчник и с поолющена фасада, на ъгъла на Хурон и Колидж. От едната си страна къщата имаше вита и порядъчно ръждясала метална противопожарна стълба, която обитателите на сградата често използваха вместо главното стълбище. На отсрещния тротоар се издигаше внушителната фасада на Института за психиатрични болести. Понякога нощем, когато всички съквартиранти вече спяха дълбоко, оттам долитаха приглушени стенания или острораздиращи нощния въздух писъци, каквито можеш да чуеш само в африканските джунгли. Обаче денем, независимо от шума от оживеното улично движение по Колидж стрийт, психиатричното заведение изглеждаше съвсем безлично и с нищо не издаваше какви трагедии се разиграват зад невъзмутимата му фасада. Достатъчни бяха само няколко минути, за да се добера пеша до китайския квартал, с неговите ресторантчета и магазинчета, където, провирайки се едва-едва се между щайгите, кашоните и камарите от стока за продан, се озовавах сред невъобразима смесица от миризми на най-различни подправки и на загнили зеленчуци. След броени минути, ако продължавах все на запад, отвъд Батхърст, попадах в Малката Италия, и тъй като инстинктивно недооценявах всичко родно, аз рядко дръзвах да се вясвам там, подплашен да не ми се стори прекалено познато и поради това някак си дребно и незначително.

Въпреки солидния доход, който ми осигуряваше бащиното наследство, аз никога не се разпростирах нашироко с парите, така че моята квартира си оставаше зле обзаведена, изцяло запълнена с овехтели мебели, домъкнати от магазините за втора употреба. Същото важеше и за моето учение: понеже ми предложиха преподавателско място, аз избрах да довърша годините, отделени за придобиването на научна степен, в моята стара Алма Матер — в университета Сентениъл, разположен сред голите полета отвъд последните предградия — макар че като го напуснах преди три години, за да потегля за Африка, си мислех, че никога вече няма да се върна тук. Четири дни седмично бях задължен да отивам до студентското градче (или кампуса), с наследената от баща ми кола — кобалтовосиния „Олдсмобил“, засега единствената ми придобивка от него. Сред модерните миниатюрни градски коли този старомоден автомобил приличаше по-скоро на някакво праисторическо изкопаемо — подобно на необичайно едър и тромав динозавър, ненадейно пробудил се след хилядолетен сън.

Една вечер се отбих да вечерям в дома на моя стар приятел от студентските години — Майкъл Якобели. Откакто се бях виждали за последен път, той се бе оженил, така че сега имаше син. Живееше със семейството си в малка къща, една от онези, които баща му даваше под наем, съвсем близо до западния край на студентското градче. Когато влязох у тях, заварих целия коридор с разпилени по пода детски играчки.

— Виктор, драги мой, очаквах да се завърнеш от африканските джунгли целият нашарен с племенни татуировки или с нещо от този сорт. Просто така, за повече колорит.

Той изглеждаше преждевременно състарен и някак си по-хилав. Косата му вече бе започнала да изтънява в сравнение с времето, когато се срещахме. Освен това бе започнала да посивява, макар че беше само на тридесет.

— Значи реши да се върнеш и сега отново свикваш с всичко тук — рече ми той.

— Така е. Възбуждащо е като всяко начало. За щастие, сестра ми също е тук, в града. — Ала нищо не му споменах за смъртта на баща си.

— Да, помня, че си ми говорил за нея — отвърна Майкъл, въпреки че не можех да си спомня да съм му споменавал за нея. — Предполагам, че се разбирате много добре, нали?

— По-добре, отколкото бяхме свикнали.

Жената на Майкъл, Сузи, не беше италианка и на пръв поглед създаваше впечатление, че е много любезна, мила и симпатична, с което напълно оправдаваше името си^[1], ала под приветливата й външност се криеше буен темперамент и остра проницателност, съперничеща на тази на Майкъл.

— Предполагам, че всичко всъщност е доста досадно за теб.

— Не, съвсем не е така.

Майкъл домъкна цял галон от домашното вино на баща си и ние тримата започнахме бавно да отпиваме от чашите. Той ми разказа историята за една своя отколешна свада с баща си заради някакъв стар клен, който се извисявал в задния им двор.

— Беше красиво дърво, може би имаше някъде към тридесетина или дори четиридесетина години. Но нещо в него не се харесваше на баща ми. Не помня вече дали голямата сянка, която хвърляше, или просто листата му. Няма значение. Един ден, когато се прибрахме у дома след лятната ваканция, заварихме на мястото му един голям ров, а от величественото дърво бяха останали само цепеници, спретнато подредени на висока камара. Най-тъжното в цялата тази история бе това, че той вероятно бе очаквал ние да се зарадваме, като видим колко грижливо е подредил дървата, останали след отсичането на клена. Все си мисля, че това е свързано с комплексите на всички емигранти. С борбата им със суровите условия на живот тук. Моят старец все се мислеше за покорител на дивата природа или поне за нещо от този сорт.

Докато вечеряхме, в задната стая бебето им изплака веднъж-дваж и Сузи веднага се надигаше от трапезата, за да го приспи отново. Майкъл, възприел важната роля на глава на семейството, я оставяше да се оправя със суматохата, както намери за добре. Но това се промени към края на вечерта, когато той и Сузи си размениха ролите: той започна да прибира масата, докато тя остана на стола да си пуши цигарата. Аз се почувствах неудобно и също понесох към кухнята част от чиниите.

— Значи все още няма жена в твоя живот? — обади се тя.

— Все още не.

— Може би ще трябва да те запознаем със сестрата на Майкъл, та да видим дали ще може да се уреди нещо.

— Тя по-хубава ли е от него?

— Горе-долу същата стока, само дето има повече коса на главата си.

Тази вечер бях решил да дойда с обществения транспорт, за да не се налага да обяснявам на Майкъл за бащиния си олдсмобил. Майкъл, разбира се, ми предложи да ме откара със своята кола до спирката на метрото. В колата внезапно заговори още по-откровено:

— Не искам да кажа, че съжалявам. Но не стана така, както си го бях представял — да ходя на работа от девет до пет и така нататък. Уважавам това в теб, че се опитваш да се справяш по различен начин…

Усетих прилив на привързаност към него, особено като си припомних как преди малко ние двамата с него бяхме рамо до рамо пред умивалника на кухнята, Сузи още си допушваше цигарата във всекидневната, а бебето им спеше в съседната стая. Прииска ми се да му докажа, че всъщност не притежавам нищо, освен свободата си.

— Мисля, че всички ние се справяме, но всеки сам си подбира своя път.

Щом стигнахме до спирката на метрото, за моя изненада Майкъл излезе от колата и ми стисна ръката на раздяла, сякаш ме изпращаше на някакво дълго пътуване.

Напоследък все по-рядко се замислях за смъртта на баща ми. Наистина това мрачно събитие си оставаше най-разтърсващото в съзнанието ми, ала все пак дори и него бях започнал да забравям. То вече се бе превърнало в неоспорим факт подобно на въздуха, който дишах, при това факт, изцяло принадлежащ на миналото и засягащ ме само първосигнално. Винаги, когато се настанявах в неговия автомобил, ме обземаше неясното усещане, че той още присъства тук някъде, че в следващия миг ще видя наполовина изпразнената му цигарена кутия „Ротманс“, захвърлена върху арматурното табло. Както и разпилените по пода на купето изпоцапани програми за църковни сбирки. Понякога дори си съчинявах цяла история: все едно, че той е до мен на шофьорската седалка и ние двамата отиваме на неделната служба в църквата „Сейнт Майкъл“. Но като се изключат тези натрапчиви призрачни асоциации, нямаше нищо друго, което да ми напомня за него. Вместо това мислите ми все по-често се насочваха към спомените за майка ми. Сякаш смъртта на баща ми най-после ме бе освободила от всякакви препятствия отново да си мисля за нея. Вълнувах се, като си припомнях нейната смърт, по време на раждането на Рита, на път за Канада, докато бушуваше онази страховита морска буря, която като че ли и сега ме връхлиташе с пълна сила. Всичко обаче ми изглеждаше толкова невероятно, че на моменти ми се струваше, че засяга живота на други хора, а не моя собствен. Изненадах се колко живи са преживелиците от онова драматично плаване, които се възкресиха в съзнанието ми, колко живо е усещането за надвисване на някаква непреодолима беда, което допълнително добиваше тежест, породена от пропастта между света, в който дотогава бях живял, и новия свят на баща ми, който по онова време ми бе напълно непознат. В моето по детински изкривено съзнание очаквах от майка ми да се пръкне някакъв демон, някакво ужасяващо и страховито изчадие със змийска глава. Ала вместо това се сдобих с едно бебе със сини очи, със сестра, след което майка бавно започна да кърви като последица от раждането и така продължи чак до смъртта й.

Понякога подкарвах колата си, за да обикалям из града като странстващ тийнейджър, следвайки улици, чиито имена никога не бях знаел, докато не стигна чак до най-отдалечените и още по-банално изглеждащи предградия. Удивляваше ме това струпване от най-разнообразни емигрантски общности, за които нищо не знаех, сред никому неизвестните предградия, всяко от тях със своите характерни особености, със своите настроения дори, въпреки че местните обитатели обикновено бяха скрити от погледа ми зад здраво залостените врати и засенчените със завеси или с щори прозорци. Мисълта за случващото се зад тях, за ежедневния живот, протичащ там, всеки месец, всяка седмица, всеки час дори, мисълта, че всеки от тукашните хора навярно живее със съзнание за собствената си значимост и житейска цел, тази мисъл — беше едновременно въодушевяваща и потискаща. Понякога дори ми се струваше, че чувам да отекват в главата ми всички тези милиони гласове подобно на радиопредавания, но с адски много смущения. И все пак не можех да се отърся от чувството, че този град е само преден пост в настъплението на хората срещу безкрайните полета наоколо, само едно безкрайно повторение на Колидж стрийт. Навред ме срещаше все същата гледка, на която отдавна се бях наситил от моя ъглов прозорец, гледащ на запад от апартамента — дълга, предълга поредица от прашни фасади на двуетажни и триетажни къщурки като главната улица на някое от унилите градчета по границата с прерията, зад която се шири само Дивият запад. Привечер, когато слънцето се скриваше зад силуетите на сградите, сякаш именно те представляваха края на видимия свят. Улицата ми се струваше само като моментна снимка на онази, която е била тук още преди стотина години. Представях си образно старомодните тротоари, застлани с изпокаляни дъски, простиращи се пред къщите; самите къщи до една с дървена ламперия отпред; групите от работници по пътищата, всички до един емигранти, които се бъхтеха, приведени над тротоарите и паважа чак дотам, докъдето улицата свършваше и започваше непроходимата кал, устремени да разширяват града все по-нататък независимо от негостоприемния околен свят.

Пред нашата сграда често се случваше да се разминавам с групи деца, изведени навън на разходка. Най-често техните учителки бяха млади жени, изглеждащи съвсем обикновено, с джинси и мъхнати вълнени пуловери. Те превеждаха хлапетата едно по едно покрай въжетата с яки възли, които предпазваха от пътни произшествия малкия детски свят, пълен със забави и шеги, с чудеса и игри. Децата със своите усмихнати личица, независимо дали бяха черни, жълти или бели, не подозираха или не обръщаха внимание на разликите помежду си и притежаваха може би различен поглед към този огромен, грозен, сивеещ свят. Още помня как веднъж, докато продължавах да зяпам след отминаващата група дечица, се случи едно съвсем малко момиченце с азиатско лице, от последните в редицата, да се извърне към мен, за да ми се усмихне мило и да ми изтанцува, потайно и забързано, две-три стъпки. След което веднага се завъртя и продължи сякаш нищо не е било, отминавайки с групата на фона на залязващото есенно слънце.