Нино Ричи
Къде отиде тя (32)

Тридесета глава

Когато се качих на горния етаж, вратата на Рита беше отворена.

— Ти ли си? — попита тя.

Лежеше в леглото с книга в ръка, все още облечена. Заради студа беше загърнала краката си с едно старо вълнено одеяло, което бях заел за нея от Луиза.

Измести се малко, когато се появих на вратата, след което придърпа одеялото.

— Как прекарахте в кръчмата?

В гласа й се долавяше леко напрежение, сякаш наистина е била загрижена, че двамата с Джон сме излезли сами.

— Всичко е наред.

— Предполагам, че сте водили сериозен мъжки разговор.

— Нещо от този сорт.

Останах прав до вратата, на прага на стаята й.

— Ако искаш, можеш да влезеш.

Седнах на единствения стол в стаята. Рита се надигна леко в леглото, сгъна крака и изтегли одеялото чак до раменете си.

— Джон ми спомена, че скоро ще си тръгваш — заговорих аз.

— О, мисля, че не сме разговаряли съвсем сериозно. — Но не го опроверга. — На нас ни хрумна една идея. Малко е щура, но предполагам, че заради нея ще се наложи съвсем скоро да тръгнем от тук. Става дума да се приберем у дома по море.

— Той не ми спомена за това.

— За да видя къде съм родена и така нататък. Малко символично. Джон има приятел в Англия, който работи в корабна компания, та той ще уреди всичко за плаването ни.

Мисълта за нея на някакъв кораб насред Атлантическия океан ме изпълни с отчаяние. Представих си я сама до парапета на палубата, загледана в безкрайното сивеещо море, както ми се бе случило и на мен преди много години. Представях си я с пръски от солена вода по лицето да се вглежда замислено в тази огромна гробница, погълнала някъде костите на нашата майка.

— В Халифакс ли ще акостирате? — заинтересувах се аз.

— Не съм сигурна. Все някъде ще стъпим на твърда земя.

— Можеш да стигнеш чак до Аржентина или някъде там.

Тя се усмихна.

— Възможно е.

Където мога да те намеря, беше ми на устните да изрека. Всичко тогава щеше да бъде различно, там, на другия край на света: ще има само палми и пампаси, и бездънно небе, и топли декемврийски нощи, и анонимност. За миг тази фантазия ми се стори почти възможна. Мечтаех си, че можем да зарежем всичко, да се разделим с всеки, да оставим всичко зад гърба, да забравим за всички въпроси, на които така и не се намират отговорите, за да започнем отначало.

— Мисля, че не ти бях много полезен тук — споделих аз. — Толкова много неща…

— Всичко е наред. Не съм очаквала отговори от теб.

— Пак стигаме до същото. Има неща, за които никога не сме говорили.

— Какви неща?

— Не зная. За баща ти, например. — Сега говорех с много усилия. — За твоя истински баща.

— Защо? Знаеш ли нещо за него?

— Може би. Това-онова. Ала нищо не е сигурно.

— Заради това ли си тук? — попита ме тя. — Това ли търсиш?

— Отчасти.

Сякаш сянка падна върху лицето му.

— А какво е това, което си успял да узнаеш? — добави тя, но в гласа й се долавяше тревожна нотка. Сякаш се опитваше да ме предупреди да не продължавам. Но може би просто ме изпитваше, тъй като знаеше повече, отколкото показваше.

— Няколко неща. Че не е бил тукашен. Че просто е преминал през селото.

— Какво още?

— Че може после да е отишъл в Канада. Че е планирал там да се срещне с мама, за да избяга с нея. С нас.

— Звучи донякъде романтично — призна тя.

— Донякъде.

— Мисля, че нещата за нас биха били съвършено различни, ако майка ни бе оживяла.

— Да.

— Но ти твърдиш, че той още може би живее някъде. — Сега не посмя да ме погледне. — Искам да кажа, в Канада.

— Може би.

И двамата замълчахме. После Рита стана от леглото и отиде до балконската врата. Загледа се в нощта, все още наметната с одеялото през раменете си.

— Джон и аз веднъж говорихме за това — съобщи ми тя. — За моя баща. И за това дали искам да узная кой е той.

— О… И какво му отвърна?

— Казах му само, че не съм сигурна.

— Защо?

— Просто така се чувствах, когато ме попита.

Успях да видя отражението на лицето й в стъклото на балконската врата. Приличаше на изсечено върху камък или може би като надничащо от мрака навън.

— Замислих се за децата, които са били осиновени, а по-късно са открили истинските си родители, когато са пораснали — промълви тя. — И какво може да са изпитвали.

— И?

— Не съм сигурна. Но предполагам, че ще е било за добре, ако всички са го искали. И ти си слушал разни истории за това какво голямо щастие било. Тогава се запитах какво ще е отново да се окажа нечия дъщеря. Нищо чудно да се бях провалила в тази нова роля. Или може би не съм го желала достатъчно силно. Да не говорим за това как би реагирала другата личност.

— Но ако можеше да узнаеш истината… тогава нещата биха могли да станат много по-ясни.

— Какви неща?

— Какъв е твоят произход. Какво е твоето минало.

— Ти и аз имаме различни мнения по този въпрос — рече тя. — Трудно е за обяснение. Защото ти си повече свързан с миналото, имаш къде да се завърнеш, а аз съм се родила, след като с миналото вече е било приключено. Така че за мен да се оглеждам назад, не е същото. Няма къде да търся отговорите.

— Но ти все пак пристигна тук. А сега и това плаване с параход. Все същото е.

— Може би имаш право. Или може би от моя страна това е просто проява на любопитство. Не защото толкова го желая, а просто защото играя роля.

Не бях сигурен дали да продължа. Тя донякъде искаше да узнае накъде бия, но все пак се съпротивляваше да изричам всичко на глас. Сякаш двамата с Джон бяха сключили споразумение, бяха взели решение да запазят всичко така, както е сега. Или по-скоро да поддържат връзка, която да бъде прекъсната в мига, в който стане известна.

Тя продължаваше да се взира навън през стъклото, в мрака на нощта.

— По някакъв начин и ти си част от всичко това — продължи Рита. — Само че не зная как точно се вписваш. Ти и аз. Не мисля, че ще има някой, на когото да разчитам за случилото се между нас.

— Но защо забравяш за Елена? За госпожа Амхърст? С тях също можеш да споделяш.

— Някак си не е същото. Те не са моето семейство. Не зная как точно да ти го обясня.

Имаше нещо в гласа й, което внезапно ме накара да се страхувам заради нея. Сякаш тя очерта предела за онова, което би могла да понесе, предела за тайните, които бе способна да пази в себе си. Може би нямах право да я принуждавам, нямах право да се набърквам в това, което двамата с Джон бяха утвърдили като еталон за отношения помежду си.

— Няма значение — казах аз. — Не трябваше да говорим за това. Може би по-късно ще се почувстваш по-различно. Когато натрупаш повече години.

— Може би.

Навън отново заваля. Няколко пръски се стекоха по стъклото на балконската врата и замъглиха отражението на Рита. Тя загърна раменете си още по-плътно с одеялото, за да се предпази от хладината, която донесе дъждът.

— Има нещо, което трябва да притежаваш — съобщих й аз. — Марта ми я даде. Една стара снимка на мама.

— Изглежда ли така, както си я спомняш?

— Не. Не съвсем. На тази фотография е някак си по-обикновена, бих казал. И по-човечна.

— Опитвам се да си представя как е изглеждала. Струва ми се, че е приличала на жените, с които вчера се видяхме в кухнята — забързано заговори тя. — На всички тези старици наоколо. Ако можеше да завърши живота си тук, сигурно щеше да е заприличала на тях.

— Може би. Може би все пак не е била толкова специална, каквато я помня. А просто жена, която е имала любовна връзка.

— Предполагам, че не е била единствената — додаде Рита. — Когато видях онова дървено колело в музея, си казах, че ако бях живяла тук през Средновековието, и аз бих могла да стигна до стената на манастира по онова дървено колело.

— Тъкмо това е било желанието на баща й. Да те дадат в някое сиропиталище. Само че тя не се е съгласила.

Тази легенда за нейното спасение прозвуча като драматичен откъс от приказка. Целият й живот, дори и сега, се крепеше на отчаяния опит на мама да избяга от предопределената й злочеста съдба, да се стреми винаги да балансира на ръба на пропастта, на ръба между обичайното и необичайното, да внася нещо различно в сивото ежедневие.

Тя се извърна от стъклото.

— Мога ли да видя тази фотография?

Отидох в стаята си. Сега, когато Рита беше до мен, можех с лекота да доловя неоспоримата им прилика. Имаше поразително сходство в чертите им, сякаш жената от фотографията беше само някакъв предварителен вариант, а Рита — окончателната версия. Дори и очите им бяха еднакви, макар очите на майка ни на снимката да бяха черно-бели, а тези на Рита — сини. Погледите им ги издаваха — да, еднакви бяха, сякаш и двете умееха да надзъртат отвъд очевидното, отвъд ежедневното, защото се бяха вгледали някъде по-надалеч.

— Изглежда толкова сериозна — сподавено изрече Рита.

— Да, така е, макар че е странно. Странно е, защото аз поне не я помня такава.

Вълнуващо беше на този единствен неин портрет, с който разполагахме, да виждам подутината под роклята на мама и да си мисля, че там вътре се е криела още неродената Рита. Това бе цялото ни доказателство, че някога сме били едно семейство. Замислих се за всичко, от което сме били лишавани, за бащите ни, които ги нямаше край нас, за нероденото дете и за онова другото, забравеното, отдавна вече починалото, за което доскоро въобще не подозирах.

— Изглежда дори някак древна — сподавено промълви Рита. — Не зная как да го определя. Не в смисъл на стара,… изглежда по-скоро като личност, която, докато е била жива, не се е вписвала сред обкръжаващото я.

— Може би е така. Може би тъкмо това я прави толкова специална.

Фотографията още си беше със старата рамка, с която Марта ми я бе връчила — скромен правоъгълник от плоски дъсчици. Стъклото в рамката се беше повредило малко в долния край и там се виждаше малко мехурче с форма на бадем.

— Трябва да я запазиш — посъветвах я аз. — Нищо чудно да се окаже, че е единствената снимка, останала от нея.

— Не. Тя означава повече за теб, отколкото за мен. Аз поне винаги така ще се чувствам, но не знам как да ти го обясня. Все едно че не съм дорасла до правото да я притежавам.

Вече стана късно. Навън дъждът още не бе престанал.

— Мисля, че утре сутринта ще трябва да потеглим — напомни ми Рита. — Някъде по обяд имало един влак от Кампобасо за Рим.

— Щом така си решила.

Отново ме обзе безумният порив да я докосна, да я задържа до гърдите си, тук, в тази стая, с този дъжд навън и с мрака наоколо, в тази тъй черна нощ, непроницаема като миналото, като стихиите, сред които бяхме въвлечени. Имах чувството, че ако сега ми позволи да остана при нея, между нас нещо ще се случи и повече няма да има път назад.

— Е, тогава лека нощ — пожелах й аз.

— Да. Лека нощ.

Все още стояхме така аз и тя, гледайки се очи в очи. Тя още загърната с одеялото, а аз протегнал пръстите си, после и дланта си, за да погаля бузата й, веждите й. Тя затвори клепачи, замря напълно неподвижна, сякаш ми позволяваше да чета изписаното по лицето й, както слепите четат изписаното чрез брайловата азбука, за да мога завинаги да я запомня. Очите й още оставаха затворени, когато се наведох да целуна веждата й, преди да напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.