Нино Ричи
Къде отиде тя (14)

Дванадесета глава

Когато излязох навън, по Колидж стрийт се бе възстановило оживеното улично движение. Барикадите покрай бордюрите бяха прибрани, а отпадъците, останали след процесията, бяха изметени от тротоарите. По масите на терасите пред кафенетата седяха мъже в костюми, за да пушат, пият кафе и разговарят, стъпили здраво и солидно на земята, като собственици, дошли да проверят именията си след някоя буря. Тази гледка се повтаряше по цялото протежение на улицата като безкрайно дублиране на един и същи селски мегдан — все същите малки барчета, с тезгяхи и високи столчета, със слаба, синкава светлина вътре и с мъжете около масите отвън по тротоарите. Баровете бяха като фабриките, от които прииждаха тук всички тези мъже. Баровете приличаха на някакви тайни общества, в които мъжете заучаваха и практикуваха определени маниери — на смях или дори на свиване на раменете, та дори и начина, по който до се допуши цигарата до самия й край.

Пред един бар дочух да се говори на италиански, при това на диалекта, с който се отличаваше моят роден край.

— Никога не съм обръщал внимание на тези неща, затова по-добре ги зарежи. По-късно всичко ще се изясни.

Върнах се в апартамента. Останах дълго в тъмната всекидневна, загледан през ъгловия прозорец навън към Колидж стрийт. Цял ден не бях ял, но засега не ме измъчваше глад. Сякаш тялото ми бе престанало да изпраща сигнали към мозъка и бе останало като куха черупка, без никакви желания, без никакви претенции. Представих си как постепенно ще се отърся от каквото и да е физическо желание, за да остане единствено чисто формалното ми съществуване. Целият ден, както и всеки друг ден, бе формирал стотиците дребни желания, изграждащи тъканта на моя живот. Чудех се какво ли празно пространство съществува отвъд тях, каква ли яснота на нещата бих заварил там.

Уличните лампи по Колидж стрийт хвърляха странни сенки в стаята и на всичко придаваха някакъв по-сложен и многообразен вид. Не можех да се отърся от чувството, че някой е бил тук в мое отсъствие; ала всичко си беше на мястото, нищо не бе пипнато.

После някой почука на вратата. Беше Сид.

— Ще ходиш ли при Рита?

Бях забравил, че днес е рожденият й ден.

— Не зная. Нещо не се чувствам добре.

— Ще се ядоса, и то много, ако не се появиш там.

С нищо не показа да се е случило нещо по-особено. В това имаше нещо успокояващо и охлаждащо страстите. Сякаш той, подобно на фокусник, ми беше показал фалшиво отражение в огледалото и след това всичко замира в спокойствие.

— Е, може би е още доста рано — опитах се да отложа тръгването си.

— Аз пък си мисля, че така по-лесно ще можем да се доберем до трапезата.

Беше взел бутилка вино — сега се подаваше под мишницата му. Кой знае защо, но тъкмо това вино ме убеди, че няма как да не тръгна още сега. Подейства ми облекчаващо това толкова просто решение, което Сид бе избрал, докато бе планирал как ще си прекара вечерта. Убедих се, че е способен да възприема нещата само такива, каквито са.

— Само ме изчакай да се преоблека — рекох му аз, макар че ми бяха нужни броени минути в спалнята, приседнал на ръба на леглото. После смъкнах от горната лавица на гардероба пластмасовата торба, в която бях скрил кутийката с часовника за Рита. Не беше редно да се появя там с празни ръце, въпреки че в края на краищата нали това бе само един часовник, просто един подарък, поставен в кутийка, увита в златисто фолио. Имах чувството обаче, че Сид знае какво съм скътал в гардероба си, и ме чака сега, за да види дали ще посмея да го взема оттам, та окончателно да се самоизоблича.

Чак когато излязохме навън, ми направи впечатление, че от него се излъчва повече енергия от друг път.

— Ами капнах си малко концентрат — обясни ми той и пак ме удостои със своята щастлива, макар и прекалено жизнерадостна усмивка.

Отбихме се да хапнем нещо в един от по-скъпите китайски ресторанти на Спедайна. Сид веднага измъкна плоското метално шише от вътрешния джоб на коженото си яке, за да добави по малко уиски към чая. Като за начало поръча три блюда, после върна едното, защото било студено, сетне поръча още две, ала почти не се докосна до тях, само ги изпробва с по две-три хапки, а накрая ги отмести настрани със самодоволен вид, все едно че ги бе облизал докрай. От задната стая келнерът и управителят на заведението го изгледаха недоволно, ала Сид въобще не им обърна внимание.

На всичкото отгоре през цялото време се стараеше да поддържа разговора с мен.

— Това е от мен — рече накрая, когато дойде време да платим и измъкна от портфейла си една чисто нова стотачка.

Поразходихме се покрай пазара, преди да стигнем до улицата, където беше къщата на Рита. Очаквах да видя къщата тънеща в мрак като при траур, партито отменено, а вратата здраво залостена, за да не можем да влезем. Вместо това обаче още отдалеч по улицата видях светлини и чух музика. Предната врата зееше широко разтворена, а край верандата до нея се бяха скупчили няколко момичета, които не познавах. Те ми се сториха удивително подобни една на друга, с недобре закопчани джинси, с момчешки маниери, а на всичкото отгоре изглеждаха някак си заговорнически. Едва се помръднаха, за да ни сторят път да минем, по-скоро съвсем леко се поотместиха, сякаш бяхме полъх на вятъра, профучаващ покрай тях.

— Добър вечер, дами — галантно ги поздрави Сид.

Вътре заварихме много смях, много музика, много цигарен дим, много разгорещеност. Двойните врати към спалнята на Елена бяха разтворени, за да обединят гостите от спалнята и всекидневната. Вътре — момичета и още момичета, с някои от които вече се бях виждал тук, ала повечето не познавах. Видях и няколко по-възрастни жени, с професионален вид. Щом влязохме, няколко глави се извърнаха към нас. Част от тях се усмихнаха, макар и вяло. После се натъкнахме на безразличието, с което ни посрещнаха още отвън, край верандата. Въздухът бе зареден със съща онази атмосфера на високомерно отношение към всички непринадлежащи към техния кръг, с която се бях сблъсквал и на предишните сбирки на Елена и нейните приятелки.

Сид обаче изглеждаше напълно невъзмутим.

— Хайде да си вземем по нещо за пиене — предложи ми той и започна да си проправя път към кухнята.

Досега никъде не бях видял Рита. Но после Сид изведнъж ме дръпна от центъра на всекидневната към един от ъглите и така се доближихме към нея, но зад гърба й.

— Привет на рожденицата — провикна се той.

Тя се обърна.

— О. — В очите й долових паника, като на уловено в капан животно. — Не те видях.

— Трябваше насила да довлека брат ти дотук.

— О.

Изглеждаше зле, много зле. Беше като вцепенена. Разширените й зеници я издаваха. Освен това тази вечер беше прекалила с грима, а дрехата, която беше подбрала, не бе сред тези, с които бях свикнал да я виждам: черна рокля, без ръкави, с цепка от едната страна. В комплект с обувките с неудобно високи токчета приличаше на жена, търсеща някакво самонаказание, да не говорим, че се отличаваше ярко от тълпата наоколо.

— Здравей, Рита — сковано продумах аз.

— Да. Чудесно. Чудесно е, че дойде.

Но погледът й упорито отказваше да се фокусира само върху мен. Едва сега започнах да проумявам на какво всъщност се бях надявал тайно. Да си разменим някакво скрито съобщение, което да ни подскаже: да, това е възможно, пък и нали ние доброволно го бяхме избрали…

Сега тя стоеше до някакъв висок мъж, изглеждащ доста по-стар от всички нас. И доколкото успях да забележа, беше единственият друг мъж в къщата тази вечер, освен мен и Сид.

— Това е Джон — рече ми тя.

— О.

— Май ще трябва да отида до тоалетната.

Ние останахме при Джон. Сид още стискаше под мишница своята бутилка вино.

— Предполагам, че ние, мъжете, трябва да се държим сплотени един за друг — промърмори Сид.

— Да, така е — съгласи се Джон, но гласът му прозвуча доста стеснително.

— Аз съм Сид. А това е Виктор, братът на Рита.

— Да. Досетих се. Тя ми е говорила за вас.

Значи той бе този, за когото Рита ми бе споменала при нашия излет до Ниагарския водопад. Бе достатъчно възрастен, че да й бъде баща, защото наближаваше шестдесетте, а можеше и вече да ги бе попрехвърлил. В говора му се долавяше слаб акцент, а също и леко запъване, нещо като фъфлене.

— Да не си някой от нейните професори? — заинтересувах се аз.

— Не, не, ние просто посещаваме един и същи курс, това е всичко.

Някой включи музиката. Сид се наведе над ухото на Джон и му изкрещя някакъв свой коментар, на който Джон отговори само с едно кимване и с нещо средно между усмивка и гримаса. След това Сид се впусна в дълъг монолог, който не успях да проследя, като през цялото време оживено говореше и още по-оживено жестикулираше, а Джон остана с наклонено към него ухо, заслушан, реагиращ само с кимвалия и неуверени, половинчати усмивки. Той изглеждаше тук съвършено не на мястото си, отдалече биеше на очи, че се чувства доста неудобно, та затова беше нащрек през цялото време. Но същевременно си личеше, че се е примирил с попадането си в тази странна за него обстановка, сякаш някакъв комплекс за дълг го заставяше на всяка цена да стои тук. Имаше нещо в него, което някак си не беше на място — може би дрехите му, макар че привидно изглеждаха съвсем нормални, поизносен бял блейзър и памучни панталони в цвят каки. Да, изглеждаха прекалено намачкани, прекалено износени.

Сид най-после спря да говори.

— Аха — кимна за последен път Джон. — Да.

За миг ние тримата застинахме в пълно мълчание.

— Какво ще кажете да отидем да изпием по едно? — предложи ни Сид.

Последвах го в кухнята. Елена се бе спряла край вратата на кухнята, увлечена в някакъв разговор. За миг погледите ни се кръстосаха и тя ми кимна, но само колкото да се каже, че ме е поздравила.

— Това би трябвало да е прочутата сестра лесбийка — предположи Сид.

Значи Рита така я бе представила пред него.

— Да.

— Добре ли се чувстваш, приятел? Виждаш ми се малко блед.

— Някаква настинка или нещо подобно.

Той отпуши своята бутилка с вино.

— Пресуши чашата — рече ми той, докато наливаше виното в нея. — Помага за оправяне на настроението.

Останахме в коридора, пред вратата на всекидневната. Рита сега се намираше на другия край на всекидневната, край предния прозорец, разговаряше с някаква едра жена с пухкав пуловер, която имаше вид на пълна нейна противоположност. Рита нито за миг не отклони погледа си от нея, имаше доста изнервен и притеснен вид, сякаш цялото й тяло бе напрегнато, понеже си въобразяваше, че всички тук гледат само нея. Роклята на гърба й се бе смъкнала и откриваше част от кожата й във формата на полумесец, обсипан с дребни следи от акне. Искаше ми се да стана, да притичам до нея и да я наметна със сакото си, преди да я изведа от тук.

— Трябва да прескоча до тоалетната — казах на Сид.

В банята се задържах дълго, приседнал на ръба на ваната. Грешка беше да идвам тук тази вечер; въобще напоследък всичко при мен беше поредица от грешки. Грешка бе нашето пътуване до Ниагарския водопад, моето идване преди това в този град, както и връщането ми към спомените от далечното минало и само наполовина осъзнатите чувства от детството ми — всичко това се изправяше пред мен като безкрайно уравнение, чийто отговор напразно се опитвах да налучкам, чиито променливи аз завинаги бях приковал към местата им, така че всеки опит да се разместят отново, довеждаше само до още по-голям хаос. Бе някаква лудост това, което се случваше с мен; но единственият изход бе да продължавам само напред, към още по-голямата лудост.

Банята бе пълна със свидетелства за присъствието на Рита и Елена: пластмасови подложки за сапуните, няколко редици от гилзи с червила и спирали за мигли, комплект парфюмирани сапуни, масла за баня, както и няколко косми по пода. Във въздуха витаеше нещо интимно, лично, но и неутрално, така както навремето в общата стая на Рита и Елена в дома на семейство Амхърст, където те са си споделяли всичко още от ранно детство. Отново се замислих за Рита, как се е къпала тук, сред своите мазила и сапуни, как се е излягала гола във ваната, как се е радвала на тялото си.

Почука се отвън на вратата и се чу женски глас:

— Хей, какво става вътре, да не си се схванал?

Последва закачлив смях.

— Или може би си играе с него.

— Кой е той, впрочем?

— Мисля, че е братът на Рита.

— Хей, ти, брата на Рита. Хубава сестричка си имаш.

Когато излязох, заварих скупчен около вратата цял орляк от жени.

— Сигурно сега се чувства като в Холандия — рече едната от тях, но не го произнесе с презрение. — Заобиколен от толкова много лесбийки.

Огледах се за Сид. По някакъв неясен за мен начин той бе успял да се хареса на една група от четири-пет жени и сега бъбреше оживено с тях във всекидневната.

— Не искам да кажа, че ще го направя — обясняваше им той. — Но може би е по-справедливо заради начина, по който бях отгледан.

— Брей, какъв философ се извъди!

Ала все пак на всички бе ясно, че той успява да им надделее, да обсеби вниманието им, тъй като струпаната около него женска група всецяло го бе удостоила с любопитството си, все едно че бе някакъв своеобразен талисман или награда.

Рита премина покрай нас на път за кухнята. За кратко остана там сама. Веднага отидох при нея, тъкмо когато тя се бе навела да извади нещо от хладилника. Инстинктивно посегнах да я докосна. Но тя потрепна като ужилена.

— О, ти ли си?

— Виж, Рита…

Ала вече изглеждаше невъзможно да говорим. Тя остана скована до вратата на хладилника, напълно инертна, само наполовина обърната към мен и за миг между нас като че ли прескочи искра, напомняща за онова взаимно отблъскване, за ненавистта, каквато може да има само между най-близки роднини, едновременно интимни, но и един друг унижаващи се и огорчаващи се.

Точно тогава, за беля, Сид влезе при нас.

— Хей, приятели, какво не е наред?

За пръв път той показа някаква заинтересуваност изпод привидно нехайната си външност, желание да узнае какво място му е отредено.

— Дойдох да взема питиета — отвърна му Рита и излезе от кухнята.

— С нея всичко ли е наред? — попита ме Сид.

— Не зная. Мисля, че да.

— Малко е прекалила с този грим, бих казал. Някак си не е в нейния стил.

Разсеяният ми поглед попадна върху тортата, оставена върху кухненския плот. Отгоре се четеше надписът „ЧЕСТИТА ДВАДЕСЕТГОДИШНИНА“.

— Трябва да си вървя — рекох аз.

— Явно не ти понася много тук. Аз мисля, че бих могъл още да поостана.

В коридора пък се разминах с Джон. Внезапно ме обзе подозрението, че той, докато съм бил там вътре, през цялото време ме е следил незабелязано.

— Не се ли чувстваш по-добре? — попита ме той.

— Извинявай. За какво ме питаш?

— Ами твоят приятел ми спомена, че нещо не си се чувствал добре.

— Да. Не. Само нещо съм понастинал.

— Аха. — Като че ли искаше да ме задържи там, да ми съобщи нещо важно. — Е, добре. Може би пак ще се видим.

Щом излязох навън, веднага ми се зави свят. Обзе ме неясното усещане, че ме тресе, че ме боли навсякъде, но все още не можех да се отърся от надеждата, че моето тяло вече няма нищо общо с мен, че е просто едно физическо бреме, от което все някога ще съумея да се отърва, но само ако изобретя метод да се изхлузя от него. Все едно че бях достигнал някакъв предел отвъд болката, точно на границата на поносимото. Веднъж, когато бях в Африка, ми се наложи да извървя много километри сред сахарската жега, докато глупаво се опитвах да налучкам пътя до отдалеченото селце Догон. По едно време тежестта на раницата ми, болките в схванатите ми мускули и обзелото ме отчаяние ми се сториха дотолкова непоносими, че ме обзе същото главозамайващо усещане, че съм напълно изоставен на произвола на съдбата, че в настоящия миг само плувам нанякъде, съвсем безпомощен, без никаква надежда за убежище.

Навън, на улицата, прозорците на околните къщи продължаваха да светят иззад спуснатите завеси. Всеки прозорец, покрай който преминавах, ми напомняше за втренчено в мен око: ето, в тази стая, в тази къща никога не бях влизал — тъкмо това, навярно, ми подсказваше нейният прозорец. Представях си образно как вътре обитателите на тези къщи си седят пред телевизорите или камините, заобиколени от децата си, от любовниците си или от съпругите си, докато аз си оставах лишен от всички тези възможности.

Недалеч от вратата на офиса на една от банките на Колидж стрийт видях един от нашите редовни съседи от квартала, приклекнал край каменната стена и струпал край себе си няколко от торбите за смет и купчина изпокъсани дрехи, от онези, изхвърлените на боклука. Той не беше с всичкия си и редовно го привикваха в психиатричния институт, намиращ се точно срещу нашата сграда. По цял ден шеташе неуморно насам-натам, без излишен шум, също като котките, които някога имахме във фермата и които при най-свирепите студове се приютяваха за няколко седмици в котелното, но после отново започваха да се щурат из най-скришните места. Нашият портиер Еди го наричаше Хосе, което може би беше само някаква тяхна шега, понеже този бездомник никак не приличаше на латиноамериканец и въобще на никой друг не напомняше, а си беше най-обикновен клошар, с типичния за тази прослойка занемарен външен вид, пъпчива кожа и сплъстена, отдавна немита коса. Понякога разпиляваше направо върху тротоара съкровищата си, за да им се любува като на фетиши. Сред тях всичко можеше да се намери: счупена рамка на фотография, част от дръжка на свещник, олющена статуетка на Дева Мария.

Сега само се олюляваше на токовете на обувките си, като се завърташе ту на едната, ту на другата страна.

— Имаш ли някакви дребни монети?

Не посмя да ме погледне в очите, нямаше го усещането за контакт, а само думи, изскачащи от устните по-скоро като някакъв тик. Напъха в джоба си монетите, които му дадох, без въобще да ги погледне.

— Благодаря ти.

В апартамента пак ме обзе познатото до болка натрапчиво безпокойство за нечие неведомо и невидимо чуждо присъствие. Най-старателно проверих всяка стая. Нищо не открих. Ала чак сега треската ме сломи и наистина се почувствах болен. Смътно помнех, че леглото ми е било замърсено по някакъв начин, но не бях сигурен какво да сторя срещу това. Накрая разпънах върху него моя спален чувал и се сгуших вътре в него. Чак когато изгасих лампата, зърнах очертанията на пакетчето върху бюрото си, което навярно съм стискал в ръка като някакъв талисман през цялото време, докато съм пътувал насам: подаръка за рождения ден на Рита.