Нино Ричи
Къде отиде тя (33)

Тридесет и първа глава

Непрестанното ромолене на дъжда, чиито капки се стичаха по балконската врата, най-после успя да ме събуди. За миг, заради слабата, сивееща светлина, която се стелеше в стаята, не бях сигурен къде се намирам. Дали не бях попаднал чудодейно в моя апартамент в Торонто или просто бях в някаква килия без ясно очертани граници, без бъдеще, без минало. Останах дълго да се излежавам под завивките, неспособен да стана сред толкова неприятното съчетание от студ и влага в тази ранна сутрин, заслушан в ромона на дъжда отвън, в постоянното тракане на един клон, който се блъскаше в парапета на балкона при всеки порив на вятъра.

По едно време чух Рита да отваря съседната врата, после и стъпките й надолу по стъпалата, както и приглушения шум от разговора й с Джон в кухнята. Когато слязох долу, те вече приключваха с опаковането на багажа, подреден край вратата, а в стаята витаеше тягостното очакване на момента на заминаването им.

Джон бе стъкмил огън в огнището.

— Значи Рита ти е разказала за нашия план — заговори той, но някак си смутено, неловко. — За връщането ни по море.

Като че ли искаше да ме успокои, да ме увери за пореден път, че в неговите ръце Рита ще бъде в пълна безопасност, че нищо не се е променило. Дори извади карта, за да ми покаже маршрута им, прекосяващ океана, както и възможните пунктове за акостиране. Добави още, че веднъж вече е плавал през океана по сходен маршрут, с някакъв търговски кораб, пренасящ петрол от Северно море.

— Те винаги могат да намерят местенце за някой непредвиден пътник. Но понякога може да се наложи да поработиш за тях.

Като че ли морето бе неговата стихия. На нея принадлежеше. Морето бе белязало неговото изгнание. Дори и сега, от тук, той отново се опитваше да побегне, забързано и без да се обръща назад.

Трябваше да използват банята на Марта. Отидох да я предупредя предварително, за да се подгрее водата с малкия електрически бойлер в банята. В кухнята заварих Марта.

— Значи си тръгват — обади се Марта, макар че аз въобще не й бях споменал за това.

— Да.

Тя изсумтя с доволен вид, сякаш всичко се оказа точно така, както го беше предвидила.

— Точно това се очакваше.

Те трябваше да оставят взетата кола под наем в Кампобасо, преди да се качат на влака. Предложих им да ги придружа с моята кола, като ги закарам до гарата, ала всички бяхме толкова припрени да се отървем един от друг, че веднага се съгласихме, че е неразумно да ме разкарват чак дотам за толкова дребно нещо. Явно бяхме стигнали до етап, в който нищо успокояващо не можехме да си кажем.

— Ще бъде дълго пътуване — заговори Джон. — Пък и времето е толкова променливо напоследък…

— Да, разбира се, имаш право.

Когато те натовариха всичко в багажника, дъждът още не бе престанал напълно, но бе стихнал и ръмеше ситно. Околните склонове бяха полускрити от мъглата, ала магията, която бях жадувал, свързана със завръщането на Рита, се бе изпарила, понеже Рита присъстваше като напълно реална личност, която на всичкото отгоре се стягаше за заминаване. Тук, в миналото, тя очевидно се бе оказала само временна посетителка. Замислих се неволно за моето пътуване по море преди толкова много години, за големия кораб, претъпкан с емигранти, който ни очакваше в пристанището, както и за онези продавачи на печени кестени по кея, които размахваха пред очите ми тавите с димящи въглени в тях. Кой знае защо, зъбите на всеки от тях бяха ужасно почернели. Припомних си и как изглеждаше Неаполският залив откъм открито море, когато накрая излязохме в него и човек можеше да се обърне назад за един последен, прощален поглед. Можеше да ти се стори не по-голям от купа, която можеш да стиснеш в шепата си, и да го стискаш така, докато не изчезне напълно от взора ти, докато остане единствено мъглявата далечина сред безкрайната синева на водата и небето.

Неусетно дойде моментът, в който Джон довърши подготовката на колата за пътуване, а ние с Рита останахме сами в кухнята. Обзе ме паника, приличах на родител, който е бил принуден да изпрати любимото си дете нейде далеч от родната стряха и е пропуснал да вземе всички необходими предпазни мерки. Навън Джон още се суетеше с подреждането на багажника, а косата му вече бе мокра от неспирно сипещите се ситни дъждовни капки.

— Не бива да се безпокоиш за мен — рече ми Рита.

И двамата нито за миг не бяхме забравили за присъствието на Джон отвън, така че отлично осъзнавахме колко скъпоценен е този откраднат миг, единствено подходящ, за да си разменим някое тайно послание.

— Може би ще те видя след месец или приблизително след толкова време — смутено заговорих аз. — Ще си бъдеш ли тогава у дома?

— Мисля, че да.

Джон се появи на вратата.

— Мисля, че вече сме готови да тръгваме — напомни ни той.

Нито се целунахме, нито се докоснахме. Само за миг погледите ни се сплетоха — беше малко, преди автомобилът да потегли. Стана по същия начин, както се случваше в училищния двор, когато бяхме още деца и си разменяхме единствено по някой засрамен, потаен поглед като признание за споделена вина и в същото време като признание за радостта, че сме толкова близки роднини. Щом автомобилът се скри зад ъгъла до площада, забелязах, че Луиза ме наблюдава откъм външната врата пред тяхната къща.

— Не биваше да ги водиш тук — подметна ми тя.

— Не, не биваше.

— А ето че те си тръгнаха.

След миг нагоре по стръмнината автомобилът им с метален блясък отново се мярна след един завой, преди да изчезне окончателно в мъглата.

 

 

Дъждът намаля едва към пладне. Мъглата остана да виси над селото, но започна постепенно да се разкъсва след стихването на дъжда. Това създаде удивителна, приказна гледка, когато слънцето се опита да надникне иззад облаците. През коридора към кухнята се виждаше улицата навън, окъпана в капки вода, с идеално измити белеещи се камъни, подобно на проход към някаква завеса от водни изпарения, която бе озарена от светлината, пречупвана от водните капки във въздуха.

Излязох навън. Нагоре по улицата една старица, нарамила куп сухи съчки, се катереше с мъка по стъпалата, извеждащи до нейния обор. А пък откъм съседната уличка се появи един малък, ала доста гръмогласен трактор, за да се насочи към площада; след още няколко къщи малко по-нагоре се показаха две ръце иззад завесата на входната врата, понесли леген с вода. Жената плисна водата насред калдъръма и тя се изви в сребриста дъга.

Веднага след това жената забързано се дръпна навътре. После за миг улицата остана съвсем тиха и пуста, сякаш всички тези действия бяха така нагласени, че да подчертаят последвалата ги пълна тишина. А над всичко все още се стелеше рядката мъгла, под която селото се бе сгушило, сякаш се подготвяше за един безкраен сън. Минута след минута светлината се усилваше и макар мъглата упорито да отказваше да се разсее докрай, цялата долина се оказа окъпана в призрачна белота.

Продължавах неуморно да крача напред. Първо стигнах до площада, който заварих напълно безлюден, после минах покрай кръчмата, която ми се видя по-скоро затворена, отколкото отворена или поне тъй ми се стори, макар че знаех още от дете, че всеки ден си беше отворена от рано сутрин до късно вечер. Стъпалата нагоре стигаха чак до преддверието на църквата: сега си спомних, че не бях прекрачвал прага й, откакто се бях върнал тук. Но като побутнах вратата, тя се оказа заключена. Опитах се да надникна през страничните прозорци, но те до един бяха цветни и изобразяваха къде се е спирал Спасителят, докато е носил кръста си към Голгота. Успях да различа единствено прекалено пищно украсените статуи на светците, поместени в стенните ниши с дъговидни сводове. Цялото вътрешно пространство ми се видя доста по-малко, отколкото го помнех като дете, понеже не успях да преброя повече от десетина скамейки. Трудно бе да се повярва, че това място някога е заемало толкова важно място в моите детски представи като любимото обиталище на Бога, макар че тук явно се събираха малко богомолци.

Продължих по пътеката зад църквата да се изкачвам нагоре към Коле ди Папа. Зад мен селото постепенно чезнеше в мъглата, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова светлината ставаше по-ярка. Преминах покрай пещерата, в която често се криехме с Фабрицио като деца, но после изгубих пътеката и не знаех накъде да поема. Все пак дълго време продължавах да се катеря, докато накрая се добрах до някакво непознато на мен възвишение. На него видях една рушаща се селска къща с поизбеляла червеникава мазилка, която се издигаше самотно. Част от покрива й бе килнат, а вратите и капаците на прозорците бяха отпрани от пантите.

Надникнах вътре. В дъното имаше малка кухня, в която личаха следи, че е използвана наскоро — имаше пепел в огнището, а три-четири тенджери се търкаляха до овехтелия дървен тезгях. Може би още служеше на някой местен земеделец да си приготвя обяда, когато е излязъл на полето. До кухнята имаше още една стаичка, в която бяха натрупани различни вещи — стари мебели, един съвсем овехтял гардероб и някакви очукани куфари. Всичко имаше такъв окаян вид, който ме караше да мисля, че къщата вече става само за скривалище на играещите наоколо деца — навред личаха следи, говорещи, че всичко тук е било отдавна изоставено. В ъгъла се виждаха някакви изпокъсани дрехи, по-скоро дрипи, до тях — угарки от цигари, смачкани писма и листове от накъсани стари ученически тетрадки. А на стената висеше стар календар от 1963 година. Това веднага ми напомни за една циганска бакалница в Мърси, едно мизерно магазинче, от което имах навика да купувам италианска храна, когато бях още дете. На една избледняла снимка в изоставената къща се виждаше изглед от Талбът стрийт, от началото на шестдесетте години. Улицата беше запазила невинността и очарованието на онази епоха, с буците сирене и с висящите зад прозорците големи колбаси, а на тротоара отпред усмихнат мъж с бяла риза и черна пригладена назад коса се бе облегнал на един шевролет с блестяща хромирана предна броня. Фотографията припомняше за образа на Америка от онова време, за един чужд, високоцивилизован свят, но беше някак си не на мястото си в тази окаяна бедна селска къща, буквално в края на нищото.

Вгледах се в листата, разпилени по пода. Оказаха се писма, още пазени в пликовете им, от Джелсомино Мастроантонио от Ориндж стрийт в Мърси до синьор Доменико Инграта. Писмата се състояха предимно от поздравления до и от различни други роднини, като от време на време се споменаваше за някое по-специално събитие като сватба, селски събор, погребение; макар че зад всичко това се долавяше като подтекст копнеж и страдание. Накрая се досетих, че тези писма бяха до някакви мои далечни роднини, че имаше наистина една Розина, до която бяха отправени специални поздрави. Отначало я взех за негова братовчедка или дори сестра, но се оказа, че му била съпруга. Чак в по-късните писма той започваше да пише направо до тази Розина, като обикновено добавяше послепис с учтиви, формални пожелания за скорошно събиране. Но в едно от своите последни писма Джелсомино изоставяше типичната си сдържаност: „През всичките тези години толкова ми липсваш и това ти го признавам от все сърце, така че сега си мисля само за това кога ще мога отново да те видя.“

Зачудих се какво ли е станало с тях двамата. Може би съм ги виждал по сватбите и погребенията в Мърси, но не можех да си ги спомня. Струваше ми се, че по-лесно бих могъл да се досетя за тази Розина, отколкото за него. Вероятно не са се приспособили докрай и са останали верни на своята сдържаност като истински планинци. Удивително бе как се бе повтаряла тук една и съща история стотици, дори хиляди пъти: мъжете заминават, а жените им остават да чакат своя ред. Но индивидуалното, което е присъствало във всяка история, сега изглеждаше почти незначително — достатъчно е да си припомним за онези праисторически същества, получовеци, полуживотни, които са пристигали тук от Африка по пътеките, които са следвали стадата диви животни, за преживелиците и страданията на тези древни хора почти нищо не знаем и имаме само най-общи сведения. И колко много неща се бяха случвали междувременно, които е невъзможно да бъдат описани с пълни подробности. Дали тази Розина е била склонна да се поддаде на съблазните на любовта, или се е грижила всеотдайно за децата си, дали си е мислила само за съпруга си, живеещ без нея в Америка, останал само с кичура за спомен от черната й коса, който е съхранявал на видно място над предния прозорец на лъскавата си американска кола. Неволно си спомних за писмата, които се получаваха от баща ми, когато живеех тук като дете; спомних си за загадката, която беше свързана с тях, още повече че техните странички бяха изпълнени с трудни за разчитане криволици, но майка ми като че ли бе успявала да се оправя; помня още, че за кратко ги бе оставила на достъпно за мен място, та успях да надникна в тях и така да разбера, че тя и баща ми си имаха свой собствен живот и бяха обвързани по някакъв непознат на мен начин. Може би тя е осъзнала как времето е изличило всичко, което е било ценно за нея в тази връзка и не е искала да се превърне в незабележима фигура, макар че именно това нейно решение е повлияло толкова силно на живота ни впоследствие.

Мъглата още не се бе вдигнала, когато излязох от изоставената къща. Продължих нататък по хребета, но бях напълно изгубил ориентация и нямах представа накъде да продължа. Уплаших се, че съм се загубил и няма как да се ориентирам. Обзе ме усещането за близкото присъствие на някого, който ме дебне извън моето полезрение. Но се оказа, че само мъглата ме притиска с мекотата си и ме обърква още повече накъде да продължа. Спомних си как се скитах из тези места като хлапе, как вярвах, че наоколо е пълно със свърталища на духове, как си мислех, че мъртвите всъщност не са си отишли от нас, а просто са прекосили някакъв невидим праг и завинаги са останали от другата му страна. Може би моите собствени мъртъвци ме призоваваха и сега, загрижени да ми бъде предадено някакво послание, което ще се окаже важно за мен. Може би бяха загрижени да бъде смъкнат някакъв товар от плещите ми или да бъде възстановена някогашната невинност на моята душа, както се случваше в любимите ми разкази от детството, посветени на житията на светците. Може би бяха загрижени да видя отново онази озаряваща светлина, която да ме смири и да ме накара да се почувствам опростен от греховете си и получил вечна утеха.

Внезапно се озовах на един доста стръмен участък от пътеката. Залитнах и паднах. Няколко минути останах да лежа зашеметен върху каменистата земя. От главозамайването съвсем изгубих ориентация, още повече че доста дълго бях крачил неориентирано в мъглата. Едва когато се окопитих и се поогледах, разбрах, че здравата съм се ожулил. Може би известно време съм лазил напред, без да се усетя. Но след още малко мъглата ненадейно изтъня и наоколо се проясни. Пейзажът ми се стори познат: неусетно се бях добрал близо до мястото на Фабрицио. След още няколко минути различих смътните очертания на бараката му в мъглата. За щастие, от комина й се издигаше тънка струйка дим.

— О, Вито! — Фабрицио се появи на вратата на бараката. Сигурно ме беше видял да идвам насам. Щом го зърнах, усетих, че ме обзе радост. Бях безкрайно щастлив, че го намирам тук, след като се бях лутал с часове, сторили ми се безкрайно дълги.

— Идваш тъкмо на време за обяда — рече ми той.

Поведе ме навътре в бараката си. Огънят гореше буйно в огнището, а отгоре в една малка тенджерка къкреше вареното. Без да отрони и дума, той ми подготви място, където да се настаня: премести по-близо до огъня една малка масичка за игра на карти и постави върху нея хляба и виното, заедно с една купа, пълна с варено месо. Накрая седна срещу мен. Коленете и на двама ни стърчаха над масичката, толкова ниска бе тя. Апетитното ухание на вареното скоро изпълни цялата барака, а къкренето на тенджерката върху огъня веднага ми напомни за детството и за обедите до горящия огън всяка неделя в претъпканата с роднини кухня на леля Лучия.

— Е, какво стана с твоите приятели? — подпита ме Фабрицио.

— Заминаха си. Тази сутрин си тръгнаха.

— Така ли?

Долових леката нотка на огорчение в гласа му, която толкова наподобяваше горчивината в интонацията на Луиза тази сутрин. Огорчение, че така и не ги доведох тук, за да ги запозная с него. Искаше ми се да му кажа, че никак не ми беше до подобни посещения, но честно казано причината бе съвсем друга — аз съзнателно се стараех да не смесвам миналото си тук с настоящето, може би защото инстинктивно се опитвах да опазя миналото си незасегнато от влиянието на днешното време.

— Сигурно си разбрал какво говорят хората тук за нея — започнах да го подпитвам аз. — За това, че е моя сестра.

— Не мога да кажа, че не съм го чул.

— Мисля, че поне ти би трябвало да си сигурен, че това, което ти казвам, е самата истина.

— Добре, де. Това не е моя работа. Но все пак се радвам, че ми го каза. Като на приятел.

За кратко се умълчахме. Едрите късове варено месо бяха с подправки и много вкусни, също като онези, които хапвах в къщата на дядо, когато той заколеше някое прасе.

— Тя, тази твоя сестра, изглежда много красива — наруши неловкото мълчание Фабрицио. — Също като майка ти.

— Ти виждал ли си я?

— Веднъж, дваж. Ама само по улиците.

Той натопи залъка си във вареното.

— Хората все приказват, че там са я взели от баща ти — продължи той. — И че била отгледана от някакво английско семейство.

— Не беше точно така. — Макар че в този миг тъкмо това си мислех: как ние я изгубихме, как ни я бяха отнели. — По-скоро беше нещо като споразумение.

— Все същото. Трябва да е било доста трудно за теб. Нали ти е сестра и така нататък.

Само че това, което помнех от онзи период, не ми носеше много облекчение — още не можех да забравя какво изпитах, когато разбрах, че тя си беше отишла завинаги, че се бе стопила завинаги оскъдната надежда да станем някога нормално семейство.

Фабрицио доля вино в чашите и обърса до дъно чинията си.

— А пък онзи германски приятел… — смени темата той, — за него хората все говорят, че знаел италиански.

— Да. Но малко.

— Та се чудех за него. Дали не е неин баща.

Сподели го с толкова равнодушен тон, че в първия момент не бях сигурен дали съм го чул добре.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная. Просто ти самият го спомена преди време. Веднъж ми рече, че според теб баща й бил германец.

— Да. Точно така. По едно време все си мислех… не, не знам. Може и да греша, както ти сам каза.

— И все пак е забавно, че поназнайва малко италиански. Дори и на диалект, както говорят хората.

— Да.

— Ако бях на неговото място, бих си признал. Ама той може да си има свои причини да мълчи.

— Значи продължаваш да мислиш, че той е баща й?

— Не зная. Никой не го помни от онова време. Но тогава излиза, че твоята майка е умеела да пази тайните си по-добре, отколкото си мислят хората.

Не бях сигурен какво да мисля. Все още ми изглеждаше важно, но не толкова заради Рита или Джон, колкото заради мама. Кой знае дали именно на това не се дължеше загадъчността, която витаеше около всичко свързано с нея.

— Както и да е — махна с ръка Фабрицио, — може пък да е по-добре нищо да не се знае. Тукашните хора често одумват едно момче от Баньоли. Оказало се, че баща му въобще не му бил истинският баща, а само негов чичо или нещо подобно. Та момчето едва не полудяло, когато открило това.

— Не е същото — веднага му възразих аз.

— Може би. Но е възможно този тип, германецът де, да е извършил нещо лошо в миналото и твоята сестра, ако сега узнае, да не може да го преглътне. Пък и той наистина изглеждаше малко странен. Ама в крайна сметка какви ги е вършил, си е негова работа.

Като че ли той по своя простоват и безхитростен начин бе налучкал истината и сега се опитваше да ме утеши, да ми подскаже, че тайната ще си остане запазена завинаги, че аз нищо лошо не бях извършил. Само че в този миг бях обзет от съмнението, че тъкмо обратното бе вярното, че съм сгрешил непростимо, след като бях оставил Джон да се измъкне, без да се скарам с него; че ние двамата с Рита сме били заставени да живеем в един объркан свят, където нищо не беше на мястото си, и то само заради неговата прикритост.

Виното вече започна да замайва главата ми, да я стопля след студената мъгла, ала същевременно смущаваше ясният ход на мислите ми и ме предизвикваше да дам воля на чувствата си.

— Май наистина трябваше да доведа сестра си, за да я запозная с теб — промърморих аз.

— Не се измъчвай. Всичко е наред. Следващият път и това ще стане. Нали ще ти дойда на гости в Канада, както винаги съм казвал.

— Знаеш ли, ние с нея бяхме много близки. И още сме.

— Това си е естествено. — Но той като че долови, че зад това се крие още нещо, много повече от това, което му казах. — Нали ти е сестра.

— Да. Ама може пък да не е чак толкова естествено.

Трябваше да спра, за да не продължа нататък. Иначе още миг и щях всичко да му призная.

За миг надвисна неловко мълчание. Фабрицио стана, за да измие паниците, след което се зае да приготвя кафето.

— А помниш ли още онзи ден, в който с теб се изкачихме на Коле ди Папа? — внезапно заговорих аз, спомнил си нещо друго. — Когато бяхме хлапета? Когато ти ме спаси от другите момчета?

— Разбира се, че помня. Тогава се сбихме с Алфредо Джирасоле и неговата банда.

— Да, точно така беше. Само че не си спомнях името му.

— Сега той е там, в Рим. Работи в някаква банка. Като го видиш, никога няма да предположиш какъв бандит беше на времето.

— А помниш ли какво точно се случи? Как аз побягнах и те изоставих?

— Какви ги говориш?

— Ти ми се притече на помощ, а аз най-позорно дезертирах. Те се нахвърлиха върху теб веднага, щом си плюх на петите. Нима не помниш?

— Не. Не беше така — веднага ми възрази Фабрицио.

— Но нали оттогава са изминали толкова много години? Как можеш да си сигурен, че помниш всичко точно както е станало? Възможно е да си се объркал.

Замълчах за малко, преди да събера сили да продължа:

— Не зная. Може би. Но това беше… винаги го помнех, колкото и години да са изтекли, откакто съм заминал от тук. Тъкмо това бе едно от нещата, заради които толкова ме болеше. И още ме боли. Заради които усещам, че не съм добър. Не съм като другите хора, не съм като теб. А колкото до моята сестра, ти сам знаеш. Свикнах да си мисля, че може би сам Господ я е изпратил като някакво изпитание, че тя е била моята надежда да стана добър. Ако можех само да измисля начин как да го докажа.

— Само че ти сигурно вече си го постигнал. Ако сега тя е добре, точно както хората разказват…

Навън дъждът всеки момент щеше отново да завали. През прозорчето на бараката видях как мъглата леко се проясни. Нейното светлосиво сияние отново се засили, сякаш времето клонеше към оправяне и всичко лошо щеше да ни отмине.

— Независимо от всички последици не бива през цялото време да мислиш само за това — отсече накрая Фабрицио. — Всеки си има своите неща, за които е принуден цял живот горчиво да се кае и да съжалява.

Кафето вече беше готово — с шумно вдигаща се пара и бълбукащи мехурчета дойде ред на последната бликаща струя, която беше последвана от изкашляне и пръскане на нагорещен въздух. Фабрицио вдигна кафеварката от огъня и я остави настрани, като внимаваше да не разлее още врящата течност. После измъкна отнякъде две малки кафени чашки и внимателно наля кафето. Спомних си, че ми спомена за работата си в някакво ресторантче в Рим. Но може би там, лишен от всякакви надежди, не се е чувствал добре. Единствено вроденото му старание, с което върши всичко възложено му, е крепяло духът му. Постави чашките на масичката и отново зае мястото си. Оттам, без да става, само с едно леко надигане, успя да се пресегне към машата, за да поразбърка въглените в огнището.

— Има още нещо — обадих се аз. — Останало ми е от времето, когато тръгнах от тук. Има нещо, което трябва да ти дам.

Извадих от джоба си моята монета от една лира. През цялото време, докато обикалях наоколо, все си я носех в джоба си, сякаш още пазех моята момчешка вяра в чудодейните й способности.

— И преди съм виждал такава монета — кимна ми Фабрицио, след като я пое от ръката ми. — Точно със същия белег.

— Даде ми я един приятел на майка ми, когато още бях много малък. Като талисман, за късмет. Държах я в джоба си, когато ти ми подари твоя сгъваем нож. Сега съм задължен да ти върна жеста.

Той огледа още веднъж монетата.

— И свърши ли ти работа? Наистина ли ти донесе късмет?

— Не. Не съвсем.

— Тогава, може би, ако ми я дадеш, за теб нещата ще се балансират.

Издаде един звук, който ми прозвуча като потвърждение на надеждите ми всичко наистина да се уреди, въпреки че бяха изтекли толкова много години.

— Ще се радвам, ако стане така — съгласих се аз.

Той повъртя в пръстите си монетата, преди да я остави до чашата с кафе. Между нас неочаквано се настани усещане за празнота, сякаш бяхме прекрачили някакъв невидим праг, което със сигурност не биваше да правим.

— Скоро ли ще си тръгваш? — внезапно ме попита той. — След като другите си заминаха?

— Предполагам, че наистина ще е скоро. Макар че не зная кога точно.

Той отново стъкна огъня, но повечето от цепениците вече бяха догорели и от тях бяха останали само тлеещи въглени. Надигнах се да си вървя, разтревожен, че ако остана още тук, ще му наприказвам още какво ли не.

— Ще дойда с теб — рече ми той.

— Всичко е наред, сам мога да намеря пътя.

На връщане към къщи дъждът отново заваля. Когато наближих, бях мокър до кости. Вътре беше студено. И празно след заминаването на Рита и Джон. Като че едва сега за пръв път осъзнах, че Рита си е заминала, че всичко е свършило. Че няма защо да се озъртам назад. Трескаво забързан се преоблякох, веднага окачих мокрите си дрехи да съхнат в кухнята, колкото можеше по-близо до огъня, след което и аз се приближих към него, за да се посгрея, докато навън здрачът неусетно се сгъстяваше, а дъждът не спираше да се лее.