Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (7)

7.

— Не беше чак толкова страшно, нали? — Арвин крачеше из дневната с безжичния телефон в ръка. Пресегна се и изтри праха от една от шутовските статуетки.

— Казвах ти, ще изтърпим малко унижение, но ще научим всеки по-сериозен аргумент, който могат да отправят срещу нас. И смятам, че тази реклама оборва повечето от тях.

Той се върна при писалището си и отново погледна макета.

Едуард, в своята градска къща от другата страна на линията, далеч не беше толкова убеден.

— Тези момчета от „Стрейтмор“ толкова са свикнали със строителството на затвори навън по стърнищата, че май не си дават сметка за деликатността на ситуацията. Искам да кажа, този техен мозъчен тръст може и да се окаже прав — в такъв случай ние ще завладеем целия бизнес, но в Ню Йорк, Чикаго или Лос Анджелис ни чака голям зор.

— Така е… Е, точно затова имат нужда от теб, Еди. Ти поне знаеш как да спечелиш един град и да наложиш един проект.

— Да, обаче тази реклама… — Едуард се върна към същината на темата. — Преди всичко, не е трябвало да слагат снимка. Трябваше само един девиз с големи букви и текст. Освен това ми трябва някакъв твой цитат.

Арвин се загледа през прозореца към панорамата с мостовете на Ийст Ривър, осветени през нощта.

— Добре, аз без друго съм в играта. Напиши там нещо от мое име, ще го подпиша.

— Благодаря ти, Арвин, това ще помогне.

— Няма за какво. Слушай, ти получи ли покана за дебюта на Гончаров в „Метрополитън“? Концертът е благотворителен…

— Ще дойда.

— Добро момче.

Арвин изключи телефона, отиде до кухнята и отвори бутилка вино. Алма имаше репетиции. Беше сигурен, че екипът му в Ню Йорк му е изпратил доклади по електронната поща. Влезе в кабинета си, отпусна се на креслото и замислено се загледа през прозореца.

Не му се сядаше пред компютъра.

Взе днешния брой на „Уошингтън Поуст“ и се зачете в една статия за новосъздадено бюро по статистика на трудовата заетост.

Хората се бояха от Ню Йорк. Арвин безпогрешно го усещаше. Чуждите инвестиции през последните две години рязко бяха спаднали и Арвин беше сигурен, че влиятелните хора се бояха да инвестират тук. Беше много важно да се изпрати послание до останалата част на света, че Ню Йорк не е някакво свърталище на покварата и че властите тук са твърди срещу престъпността.

Така чужденците щяха отново да се стекат, да харчат парите си и да живеят в жилищата на Едуард, и неговите собствени кампании нямаше никога да страдат от липса на средства, и всичко на този свят щеше да бъде чудесно.

Всичко това беше въпрос на усет, и той знаеше, че усетът беше всичко.

 

 

Луната беше надвиснала високо над Емпайър Стейт Билдинг, когато Франк стана от леглото, отвори и затвори хладилника, и затършува в тъмните шкафове на кухнята.

Шарън приседна, заметна одеялото така, че да оправи малко бъркотията върху леглото, улови отражението си в тъмния прозорец и приглади коса.

— Какво правиш? — извика тя към кухнята, откъдето се чуваше шум.

— Отварям бутилка вино.

— Остави го. Утре ще бъдем скапани.

— Ти поиска още.

Да, наистина беше поискала. И всъщност, наистина й се пиеше още.

— А освен това — каза той, — имам подарък за теб.

— О, наистина ли? — отвърна тя и тутакси се намрази заради детинския начин, по който беше прозвучало.

— Аха. — Той се приближи до нея с пълна бутилка, вирната нагоре като еректирал пенис. Тя протегна чашата си и той я напълни. — Всъщност, два.

— И изчака цялото това време?

— Исках да ти харесат. — Той й поднесе двата пакета с превзет жест.

Тя ги задържа в скута си, прецени теглото им и вдигна по-лекия.

— Не — спря я той. — Първо по-големия.

Тя разви внимателно блестящия червено-зелен станиол и се възхити на изящната бамбукова рамка за картина.

— Чудесна е! — Постави я на нощната масичка и изтри петното от чашата си. — Ето там ще стои чудесно. Благодаря ти, Франк.

Франк се усмихна великодушно. Беше я купил, защото смяташе, че ще подхожда на рисунката на детето й, и че ще я махне от проклетия хладилник, но не искаше да го прави сега.

— Можеш да отвориш и другия — каза й той.

Шарън опипа пакета, вдигна вежди озадачено и го разкъса. Издърпа от него дълъг, фин шал.

— Колко е красив — промълви тя.

От пакета се изсипа черна коприна с втъкани нагъсто като паяжина нишки, черно върху черно, без край — шалът просто се сипеше от пакета и се гънеше върху бедрата й.

— Харесва ли ти?

— Как няма да ми хареса!

Той вдигна тост. Тя чукна чашата си в неговата и двамата отпиха.

— Видях го на витрината на един магазин. — Същото магазинче, откъдето беше купил рамката, но нямаше защо да й го казва. — И си помислих, че може да има няколко… приложения.

— Приложения?

— Дай да ти покажа.

Той я целуна по устните. После постави чашата си с вино на пода, взе нейната от ръката й, сложи я на нощната масичка и се усмихна на златистия квадрат отразена светлина, пречупена през виното върху стъклото на празната рамка. Събра в шепа копринения шал, допря го до връхчетата на гърдите й, до едната и после до другата, докато и двете не се изправиха и ареолите им не потръпнаха от възбуда. Напълни устата си с вино, пое и двете в устните си, остави я да усети студената течност, пусна малка струйка да потече от устата му, надолу по гръдния й кош, после погълна и всмука капчиците вино с широкия си, плосък език.

Отдръпна се и се ухили. Очите й се бяха разширили от изненада. Усети тръпката, която я прониза.

След това надвеси черния шал над очите й. Езикът й облиза устните й, докато той върза три пъти коприната около главата й. Челото и очите й бяха скрити. Един сантиметър от тъканта надвисна във въздуха над носа й.

Не можеше да вижда. Той го знаеше. Беше отработил съвършено това завързване в кабинета си, на заключена врата, този следобед. Завърза здраво шала на тила й. Тя все още не беше промълвила нито дума и той оцени това като забележително. Добро момиче.

От своя страна Шарън за пръв път изпита любопитство от собствената си реакция към това, което ставаше. Изпитваше и уплаха, разбира се, но уплаха като на увеселително влакче, страх, предизвикан от притока на адреналин, който не беше същински страх. Беше усетила у себе си странен приток на търпимост, позволявайки му да прави с нея всички тези неща. Когато той покри очите й, миризмата от шала й се стори странно позната, после изненадващо позната: беше миризмата на старица, едва доловима следа от отдавна използван парфюм. Това усещане така я заинтригува, че в следващите няколко минути мислеше само за него — не за мъжа — състояние, което я накара да се почувства абсурдно в мига, в който осъзна, че той ще завърже и ръцете й.

Той вдигна една от китките й, целуна дланта й и внимателно я завърза с шала към дървената рамка на леглото. Затегна здраво възела, после направи същото с другата й ръка. След това се отдръпна, приседна и загледа гръдния й кош, гърдите й, които се надигаха и снижаваха. Тя опита колко здраво са вързани китките й и разбра, че не може да ги помръдне.

Той отпи от чашата вино, поднесе я към устните й и й позволи също да отпие. После много нежно я целуна.

— Вярваш ли ми?

Последва дълга пауза, в която Шарън обмисляше въпроса.

— Вярвам, че няма да ме нараниш — отвърна тя най-сетне.

— … А ако поискам да го сторя?

Нещо в тона, с който го произнесе, накара нервите й да се напрегнат и сърцето й да затупти. В тревожното пространство, което я обгръщаше, нещо вътре в нея я караше да иска той да я разкъса безмилостно.

— Искам да вярвам — промълви тя, — че ще се съобразиш с някакви граници.

Беше й много трудно да произнесе тези думи. Фразата, отронила се от устата й, предизвика у нея буря от чувства. Почувства се беззащитна. Дощя й се да се изплюе в лицето му, да се отскубне и да избяга, но не можеше и това правеше ситуацията още по-сложна.

С рязък жест той издърпа одеялото и я разголи напълно.

— Разтвори крака — нареди той тихо и отново отпи от чашата. — Вдигни колене. Така.

Тя му се подчини безропотно. Дългите й стройни крака, чудесният й задник, стегнатите кръгли гърди, които великолепно пасваха на структурата й… Тялото й наистина е страхотно, оцени той и преглътна виното. Постави празната чаша на нощната масичка. След това взе от пода нейната, все още пълна, и отпи от нея.

После поднесе чашата между бедрата й, внимателно, да не я докосне, и я наклони, докато струйката студено бяло вино не потече върху вулвата й.

Тя нямаше никаква представа какво ще последва, но шокът от студения допир бе толкова изненадващ, че изкрещя „Не!“, сви крака назад и изрита с дясното си стъпало рамото му. Ударът го накара да се извърти, виното от чашата полетя напред и студената му влага оплиска бузата и брадичката й. Той сграбчи глезена й. Тя изрита отново, дясната му ръка отхвърча към нощната масичка, винената чаша се разби на парчета и рамката се пръсна във водопад от счупено стъкло.

Заслепена, Шарън усети, че потъва някъде. Едва не повърна, но завързана така, не можеше да го направи… По дяволите. Реши да поеме въздух, да вдиша кислород, навътре, навън, после тялото й се разтърси, тя изви глава и се опита да се измъкне от превръзката, но усилията й останаха напразни.

На Франк му беше нужно време, докато осъзнае, че чашата се бе пръснала в ръката му, и когато измъкна парче от дланта си, кръвта избликна на силна струя и не спря да тече. Той седна тромаво на леглото, погледна дланта си и просъска: „Мамка му!“.

— Франк, махни веднага това от мен.

Той не я слушаше. „Мамка му!“ повтори той в пристъп на ярост.

— Франк… Отвържи ме, по дяволите! Веднага!

Той беше хирург и ако с шибаните сухожилия на ръката му се беше случило нещо…

— Франк… не се шегувам…

Тази шибана кучка не трябваше да го рита така. Ръката му се сгърчи в юмрук, кръвта прокапа между пръстите, той го вдигна нагоре и яростно го заби в челюстта й.

 

 

Когато Шарън влезе, това, което изпитваше, бе чувство за вина, че е закъсняла. Тя мина покрай Кристъл, която й направи гримаса, а после гримасата й се превърна в потрес, с широко отворена уста, когато забеляза отока, изпъкнал над цветния копринен шал, с който Шарън бе омотала врата си. Шарън кимна — направи го неволно — и продължи към стаята на медсестрите. Преди да влезе, забеляза, че Милт се приближава към нея. На лицето му бе изписана загриженост.

— Шарън… — Той подири погледа й. — Какво мога да направя за теб?

Фразата я изненада.

— Съмнявам се, че нещо…

— Надявам се, че другият изглежда още по-зле.

— Нима знаеш? — удиви се Шарън. — Не предполагах.

И тогава Кристъл се затича, хвана я под мишницата, отвори вратата на стаята за медсестрите и я натика вътре.

Хърмайъни седеше на стола на Кристъл и попълваше картони, когато Шарън влезе, свали палтото си и се престори, че нищо особено не се е случило.

— Съжалявам, че закъснях, приятели — каза тя. — Откровено казано, изкарах доста неприятна нощ.

Хърмайъни реагира веднага.

— Добре ли си?

— Е, малко ми е тъпо — замислено произнесе Шарън.

— Франк беше, нали?

Шарън кимна.

Кристъл беше гневна.

— За изнасилване ли става дума? — Гласът на Хърмайъни прозвуча спокойно, но гръбнакът й се бе изпънал като стоманен стълб.

Шарън поклати отрицателно глава.

— Вече бяхме правили любов. Боят стана след това.

— Но той се опита да упражни сила, нали? — настоя Хърмайъни.

Тя си го спомни, гол, дишащ тежко, със стиснати юмруци. Не беше успяла да види очите му.

— Получих само няколко отока, това е всичко.

— Скапаняк — изсумтя Кристъл и се сви в продъненото жълто кресло. — Чувствам се като пълна идиотка.

— Защо? — Шарън и Хърмайъни го произнесоха почти едновременно.

— Аз ти казах да се срещнеш с него… Аз те подбутвах през цялото време…

— Кой можеше да знае? — промълви Шарън и почувства, че тя самата го беше знаела от самото начало. — Той пи много и загуби контрол. — Изправи се и отпи от кафето. — Макар че да ви кажа право, тези осем месеца след брака ми сега придобиха още повече смисъл.

— Можеш да предявиш обвинение, нали знаеш.

Шарън беше помислила за това. Но представата как трябва да се изправи пред съда и да описва всичко… Господи, не! При това дори не беше я изнасилил.

— Не. Я по-добре да го пуснем да хвърчи — каза Шарън и трите се разсмяха.

След като той беше излетял през вратата, на Шарън й беше необходим половин час, докато освободи едната си китка. През цялото това време беше плакала. След като освободи ръката си, се бе разсмяла истерично. Беше се насилила да отиде до банята, да се измие, да си вземе душ и после приспивателно. Когато се събуди на следващата сутрин, идеята да отиде на кино или да разглежда музеи на изящното изкуство само я бе депресирала, затова предпочете да дойде на работа.

— Ако се почувствам зле — попита тя, — ще имате ли нещо против да си тръгна по-рано?

— Разбира се, че не! — отвърна Кристъл.

— Има си хас — подкрепи я Хърмайъни.

— Благодаря ви, скъпи мои. А сега, какво има за вършене?