Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (5)

5.

— Гарбър винаги ги върши такива — говореше Шарън. — Предизвиква нещата и после оставя другите да се оправят с тях. Мразя такива хора.

Изведнъж, без никакъв повод, в главата й изплува споменът за шарките по дървото на люлката на верандата на първия им дом. Тя отпи от чашата си с „Маргарита“.

Двете седяха в „Пуерто Валарта“, шумното капанче, недалеч от „Белвю“. Шарън и Кристъл идваха тук само когато бяха в лошо настроение. Картофките бяха мазни, но коктейлите безспорно страхотни, а и заведението се намираше по средата между квартирата на Шарън и станцията, откъдето Кристъл взимаше метрото.

— Този тип е имал гувернантки — каза Кристъл. — Бас държа, че е имал гувернантки. Матрони в черно, по-възрастни от майка му, които са му изнасяли гърнето. Свикнал е да мисли, че винаги около него се върти някой, който ще му събира мръсните гащи от пода.

— Ей, не съм дошла тук, за да бъда в неговото „екипче“ и да получавам удари всеки път когато се издъни. — Шарън отпи от чашата си. — Можех да си остана в щата в община Дъчес — в малкото тихо градче, да водя групова рехабилитация, да консултирам младежи…

— И да минаваш с колата покрай гробищата всеки път, когато ти се наложи да напазаруваш нещо от супера…

Шарън направи гримаса.

— Нямаше да е чак толкова лошо, но си права. От тази гледна точка щеше да е ужасно. Всъщност, семейството на Рик бяха наистина добри хора, наистина добри…

— Но ти имаш нужда от тях толкова, колкото те от салмонела.

Шарън се засмя.

— Горе-долу. Но поддържаме връзка.

Тя се сети за малката чантичка на Чарли с Мики Маус, лежаща кротко на дъното на чантата в скута й. За пореден път положи усилие да пропъди тази мисъл от главата си. Господи, напрежението всеки път я караше да се сеща за това. После забеляза, че някой пресича ресторанта и се насочва към тяхната маса, къдрокос, с волева брадичка, и тя изведнъж се почувства като хваната в капан на стола си.

Той срещна погледа й, усмихна се и продължи уверено към тях, сякаш го беше поканила.

— Радвам се да забележа — каза той, след като се приближи до масата им, — че от време на време взимате и по нещо друго, освен студена салата.

Кристъл премести поглед от Шарън нагоре към непознатия, после отново към нея и на лицето й се изписа полуусмивка. Тя я прикри, като отпи от чашата си.

Шарън се почувства задължена да каже нещо.

— Здрасти — промълви тя.

— Здрасти — отвърна мъжът. — Аз съм Франк — обърна се той към Кристъл.

— Аз съм Кристъл — отвърна тя. — А тя е Шарън. — Последното беше придружено с недвусмислено помръдване на палеца.

— Знам — каза мъжът и се обърна към Шарън. — Как сте?

— Оцеляваме в общи линии, благодаря. — Постара се да го произнесе високо, уверено, като човек, който няма нужда от нищо и от никого.

— Не звучи много весело.

— И не е — обади се Кристъл, поглеждайки към Шарън, която й направи физиономия със стиснати зъби и блеснали очи.

— И двете ли работите в Спешното отделение на Психото?

— Аха — кимна Кристъл.

— В хирургията нещата наистина са по-предвидими — идват болни, изрязваш им нещо и или умират, или продължават да се тътрят по земята, но господи, вие от Психото сигурно имате много неща за разправяне…

Последва къса пауза на очакване, като и двамата гледаха към нея. Шарън забеляза насмешливия поглед на Кристъл и си помисли: „Е, хайде, да се държим като възрастни“.

— Да — отвърна тя. — Можеш да питаш всеки от тях какво им казват гласовете в този момент и в повечето случаи ще ти кажат.

— И какво казват обикновено?

Шарън се замисли.

— Обичайният поток от неконтролирано дърдорене, било за, било против самите тях.

— Или пък „Ще те шибам, ще ти шибам, ще те шибам…“. Това се случва много често — намеси се подкрепящо Кристъл.

— Командни халюцинации…

— Нещо като „Убий президента“! — Франк неуспешно се опита да имитира глас на побъркан.

— Ченгетата ги обичат такива. Изпращат ги в затворническото на осемнадесетия етаж и ги държат зад решетките — добави Кристъл. — Не ги пускат, но не им взимат по двеста долара.

— Имахме една пироманка. Тя чуваше гласове, които я караха да предизвиква пожари — спомни си Шарън. — Ставаше много мила, след като си получеше лекарствата.

— Подмокряше ли се в леглото? — попита Франк. — Била ли е жестока към животни?

— Голямата тройка — каза Кристъл.

— Всъщност да — поясни Шарън. — Има три класически симптома за склонност към серийно убийство. Тя ги проявяваше и трите. Но не беше направила нищо, когато дойде, тъй че просто състоянието й се подобри и напусна.

— И сега тази жена е някъде навън…

— Не си пие лекарствата и чува същите гласове — допълни Шарън и тримата се засмяха.

— В хирургията няма такива неща. Дами, ще позволите ли да ви почерпя? — Той посочи празните им чаши.

— Разбира се — отвърна Кристъл.

— О, не — отказа Шарън.

Двамата я изгледаха въпросително.

— Всъщност, защо не — примири се тя, поглеждайки Кристъл. — И без това отдавна не са ми кавалерствали, нали!

 

 

Шарън лежеше под къдрокосия, с широко разтворени бедра, глезените й бяха върху раменете му. Очите му бяха затворени и той проникваше дълбоко в нея, блъскайки ритмично слабините й с бедрата си. Ръцете му бяха притиснали слепоочията й, дланите му бяха стиснали китките й надолу, така че единственият избор, който й оставаше, бе да реши дали да остане с отворени очи, или да ги затвори. Тя ги затвори и въпреки че в този миг се мразеше заради дълбокото презрение, което изпитваше към себе си, удоволствието вътре в нея се надигаше, сладката тръпка излизаше извън контрола й.

Тя разтвори още по-широко крака, отказа се да мисли за каквото и да било и му се отдаде напълно. Искаше й се да изчезне, да се разсее. Това беше единственото й желание. Да сграбчи смъртното си тяло, да го разкъса и да го остави на купчина върху пода. Нямаше нужда от идентичност. Искаше оргазъм, а този мъж, който я беше приковал, който се движеше все по-бързо и по-бързо вътре в нея, този мъж разкъсваше на дрипи всичко, което тя знаеше за себе си и което я интересуваше, оставяйки й един-единствен изход.

Как се казваше?

Фил. Не, не беше така. Пронизваше я сърцато, но не се казваше така. Тя зарови в ума си и изпита омраза към себе си заради тази внезапна, глупава фройдистка блокада на паметта.

Отвори очи и се вгледа в лицето му. Видя над себе си едно яростно червено петно. Очите му бяха затворени, лицето му изразяваше едновременно безсмисленост и решителност. Върху него нямаше сякаш никакво място за удоволствие.

Франк.

Да, разбира се. Франк де Лео, доктор по медицина. Всичките тези „Маргарити“ във „Валарта“, после Кристъл ги остави сами, после пътуването с таксито до… къде? До „Нощен кошмар“ — един от онези нощни клубове. После още бира и текила, и тя как го слуша да й разправя на висок глас, че ако той и бившата му жена не бяха приключили в съда, никога нямало да има шанса да я срещне. Беше привлекателен и не му липсваше чар, но беше по-млад от нея, с онзи глупаво наперен маниер, който не беше чак толкова забавен.

Беше пияна. И в едно от полутъмните малки сепарета на клуба той я беше целунал, а тя се бе отзовала на целувката му. А сега бяха тук, в жилището й, в два часа сутринта, и той се мъчеше да се сдобие със своята идентичност, докато тя се опитваше да изгуби своята.

По дяволите, само една лошо прекарана вечер и всичките й разрушителни инстинкти бяха избликнали на повърхността. Не беше правила секс… Откога, май от десет месеца? Почти единадесет. И предишния път беше същото — ужасно, пиянско нощно будуване, което използваше, за да се самонакаже, че изобщо бе допуснала в ума си идеята да бъде с някой нов мъж.

Тя отново затвори очи и тутакси в ума й изплуваха синкавите цветни шарки на тапета над леглото им в спалнята в провинциалния им дом. Примигна, за да прогони картината, изви се леко, за да освободи китките си, надявайки се всъщност той да я прикове още по-здраво, и когато го направи, усети, че му е благодарна — поне това умееше да прави — и пронизващото като острие на нож удоволствие отново започна да се надига дълбоко в нея. Посегна да поеме това удоволствие, сякаш беше свещенодействие, което искаше да я погълне, да я обгърне с енергията си и да потъне в нея, преди да избухне.

Той започва да надава гърлени звуци, глухи стонове, излизащи дълбоко от гърлото му, после регистърът се смени и последва пронизителен, някак детински рев, висок и нечленоразделен, и той я зашиба яростно в собствения си оргазъм. Бързо измъкна члена си от утробата й, стисна го с ръка за кондома, изтърколи се до нея и впери поглед в тавана, дишайки тежко.

Тя го погледна и си помисли: „По дяволите. Ура за него, а аз си останах пак така“. Зачуди се дали ще се сети да прояви достатъчно кавалерство и да се опита да й го направи с език, или от нея се очакваше да остане задоволена само от забележителната му мъжка сила, която току-що й бе демонстрирал. В часовете, които бяха прекарали заедно, той не беше се проявил като особено възприемчив и чувствителен мъж. В ума й изплува образа на Рик, после на Чарли и на нея изведнъж й се дощя мъжът просто да се разкара.

Така щеше да бъде най-добре.

Сети се за банята. Помисли си, че й е нужна малко интимност, просто да затръшне някоя врата, да се свре в ъгъла и да остане сама. За съжаление, лежеше до стената. Тя се изправи, погледна го проснат до себе си и каза:

— Ей сега ще се върна, просто искам да…

Тя кимна към банята и вътрешно се ядоса на себе си затова, че се държеше толкова превзето и благопристойно след всичко, което току-що се бе случило помежду им. Леглото леко изскърца, когато слезе от него.

Той сякаш изобщо не реагира, просто лежеше изтегнат, като голяма риба, изхвърлена на плажа.

Шарън издърпа от стола стария си, много грозен и раздърпан халат, уви го около голото си тяло и се шмугна в банята. Затръшна вратата, облегна се на нея, затвори очи и дълго време имаше чувството, че ще повърне. Притисна стомаха си с ръка, стисна зъби и след като бушуването в корема й заглъхна, се погледна в огледалото.

Това, което видя срещу себе си, я шокира. Приличаше на луда от „Белвю“. С коса като гнездо на плъхове от сплъстени кичури и къдрици. Размазан черен грим около очите, сякаш беше плакала. С очи зачервени и болезнено подпухнали.

Пусна душа, топлата до края и съвсем малка струйка студена. Протегна единия си крак — водата беше чудесна — после застана под шуртящата вода, затвори очи и усети как горещия водопад се стича по тялото й.

След десет минути, когато излезе от банята, тайно се надяваше той да си е отишъл, но не беше. Стоеше прав, обут в джинсите си.

— Мразя да бягам, но наистина може би ще е по-добре да се наспя вкъщи.

— За мен това не е проблем. — И наистина не беше.

— Благодаря. — Той се почеса по гърдите. — Мога ли да използвам банята?

— Моля.

Тя пристъпи до прозореца, отпи от чашата вода и започна да трие косата си с кърпата, загледана в осветените от луната облаци, носещи се над Емпайър Стейт Билдинг. Дощя й се да бъде един от тях, да се плъзга над света, достатъчно безплътна, за да мине покрай твърдите неща, без да могат да я наранят.

Чарли така и не беше видял Емпайър Стейт. Нито веднъж.

Чу се многозначително шуртене и Франк излезе от банята, закопчавайки ципа на джинсите си. Той отвори хладилника, надникна вътре и отново го затвори. Рисунката на вратата се полюшна от лекото течение.

— Това на сина ти ли е?

— М-м-м, да. — Шарън продължи да трие косата си.

— Сигурно е страшно трудно човек да преживее такова нещо…

— Преживява се.

— Не знам. — Той поклати глава. — Подобно изпитание сигурно би ме накарало да се хвана за първото нещо, което ми се изпречи на пътя.

Тя спря и бавно свали кърпата от главата си.

— Искам да кажа, че наистина се справяш добре… Мога да го разбера.

Той не гледаше към нея. Гледаше рисунката на Чарли и само от това, че я гледаше, Шарън почувства, че я осквернява.

— Знам само — продължи той, — че бих търсил отговорите във всеки, когото срещам…

— Не се притеснявай, Франк. — Тя приключи с кърпата и я метна на облегалката на стола. — Не го правя.

Той я погледна с широко отворени очи и пристъпи към нея.

— Съжалявам, аз…

— Виж какво — Шарън взе четката си за коса, — не търся специална връзка. Не си мисли, че ще увисна на врата ти, само защото преди година и половина съм загубила мъжа и детето си.

Франк не отвърна нищо, изправен до хладилника с широко отворена уста.

— Работата ти е доста натоварена — продължи Шарън. — Моята също. Можем да се виждаме от време на време из „Белвю“. Би било чудесно…

Той я прегърна, притисна я малко вдървено и я целуна по бузата.

— Смятам, че си наистина забележителна жена.

Казва ми го, защото го оставям толкова лесно да се измъкне, даде си сметка тя.

— Сексът беше страхотен. — Той я погледна в очите. — Никоя досега не ми е откликвала така, както ти.

Шарън се замисли над това, опита се да прецени дали думите му бяха просто комплимент. Тя не му беше откликнала. Тя просто се бе опитала да го използва, за да прогони чрез него собственото си самоомерзение. Не му го каза. А после той докосна лицето й, прокара пръст по белега, надолу по бузата покрай ухото и последва линията му под брадичката й. Тази проява на интимност бе пресилена, Шарън не помнеше някой досега да го беше правил и се почувства отблъсната, но в същото време нещо дълбоко вътре в нея я накара да бъде нащрек.

Тя потръпна, надявайки се, че той не го забелязва и отстъпи крачка назад. В очите му имаше някакъв особен израз, който не можа да разчете. Приличаше й на ястреб.

— Е — той също отстъпи назад, — май е време да си тръгвам. — Последва неловка тишина, докато се обличаше. — Ще ти се обадя тези дни.

— Добре. — На лицето на Шарън пробяга бърза, вяла усмивка.

Той се приближи и я целуна. Не й се искаше, но се подчини.

Мъжът взе сакото си и го преметна през рамо като Франк Синатра. Тя го отведе до вратата.

— Довиждане — промърмори той с престорена сърдечност.

— Довиждане — отвърна му тя и затръшна вратата зад гърба му.

Спря се пред хладилника, безмълвно и дълго стоя така, загледана в детинската рисунка на Чарли. Пръстът й неволно търкаше белега под брадичката. Не почувства нищо особено. После се обърна, приседна на неудобния стар плетен стол и се загледа през прозореца към Емпайър Стейт Билдинг, към косия покрив на Ситикорп Център, и сгушения между тях спящ град.

Може би заслужаваше само това. Тези боксьори, които блъскаха в слабините й, получаваха си дозата удоволствие и си отиваха. Беше си имала добър мъж и дете, и ги беше изгубила. Не че беше желала да умре по време на катастрофата, въпреки че тази мисъл понякога се прокрадваше като змия в мозъка й и свиваше гнездо там с дни. Но сякаш фактът, че все още беше жива и стъпваше по земята представляваше някакво недоразумение, някаква космическа грешка.

Помисли си за баща си, за едрите му ръце, които я поклащаха на люлката на верандата, която сам бе направил. Беше му отнело седмици, при положение, че имаше толкова много работа. А тя и майка й я бяха оставили на новото семейство, което щеше да живее в къщата, след като напуснаха.

Копелето Едуард Маккинън продължаваше да си живее тук, в Ню Йорк. Виж, той не представляваше космическа грешка. Шарън се сети за малката чантичка с цип на Чарли, с образа на Мики Маус, легнала като камък на дъното на чантата й. Тя й вдъхваше увереност. Осигуряваше й контрол.

Апартаментът й беше студен, празен и усоен, сякаш бе разрушила нещо, за чието изграждане бе прахосала месеци. Франк де Лео, докторът по медицина, не й даваше отговор на никакъв въпрос, тя го знаеше. Проблемът не беше негов. Беше неин. Понякога й се приискваше да почувства нещо, имаше нужда да изпита нещо и се опитваше. А след това единственото, което й се искаше, бе да се върне отново към сивото си ежедневие, да яде едно и също, да върви по едни и същи улици и всеки божи ден да изпълнява все едни и същи рутинни дейности. Това си беше чисто и просто оцеляване — без никакви чувства, защото чувствата, тя знаеше това, нараняват. Понякога дори изпитваше удоволствие от съществуването си, понякога го понасяше, а понякога просто й се дощяваше да сложи край на всичко, да легне и да не се събуди повече.

Точно така бе постъпил баща й. Беше прекрачил през собствената си ограничителна черта и тази възможност понякога неудържимо я влечеше.