Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (23)

23.

Пристигнаха пред аукционната къща в десет часа вечерта. Огромната врата се плъзна и се отвори, двете закрити коли влязоха и спряха пред една товарна платформа и всички зачакаха вратата да се затвори, преди да се размърдат и да излязат от тях. На платформата чакаха трима мъже и две жени, облечени в униформи на охраната, както и двама товарачи. Шарън бе толкова улисана със свалянето на Ван Гог, наново увитото и опаковано в обезопасен сандък платно, че забеляза Едуард Маккинън едва когато той почти се надвеси над нея.

Изглеждаше ужасно, посивял и почти сгърчен в скъпия си костюм.

— Шарън… — Той стисна дланта й с двете си ръце.

— Мелиса държи ли се?

Той се усмихна измъчено.

— Понякога аз съм по-силният, друг път — тя. Разменяме си ролите.

Това я стресна. Шарън не беше очаквала от него да бъде толкова мил.

Поставиха дървения сандък на един електрокар и цялата гмеж от агенти на ФБР и служители на „Кристис“ го последваха като ескорт. Едуард подкани Шарън да мине пред него и те тръгнаха след групата. Скоро се озоваха в двоен асансьор, просторен колкото цял кабинет. Слязоха, вратата се отвори и всички, един по един, преминаха през стоманена охранителна врата в работно ателие. Шарън гледаше като хипнотизирана как двама от работниците ловко отвориха дървения сандък и извадиха платното на Ван Гог.

Едуард Маккинън пристъпи напред, огледа съсредоточено два-три участъка от платното, после въздъхна и се отдръпна. Скенер удостовери, че това наистина е оригиналът. Микрочипът беше вграден точно на мястото, където се полагаше. После сводестата врата се разтвори и картината тържествено бе вкарана вътре в склада.

— Трябва да я последвам — прошепна Шарън на Едуард. — Чувствам се задължена да бъде с нея през цялото време.

— Не е нужно — обади се един висок, плешив мъж, стоящ до Едуард. — Не би могла да бъде в по-голяма безопасност.

Маккинън вдигна глава.

— Извинявайте… Седрик Бъфорд, президент на „Кристис“… Шарън Блотнър. — Шарън се ръкува с мъжа. — Неговият асистент — продължи Едуард, — Лаймънт Фрайър.

Беше мъж с тънки устни, приблизително на нейната възраст, облечен в елегантен костюм.

— Кажете ми — потърка тя белега под брадичката си, — как ще разгласите за нея… Търгът е само след пет дни…

— В целия свят има само шепа хора, които могат да си позволят картина с подобна ценност — поясни мъжът с тънките устни. — Вече сме уведомили няколко заинтересовани клиенти, че Ван Гог отново ще бъде представен на търга.

— За съжаление — въздъхна плешивият, — опасявам се, че пресата вероятно ще си направи неприятна шега, за сметка на господин Маккинън.

— Няма да е за първи път — сви рамене Едуард. — Освен това, те няма да знаят истинската причина.

Шарън поклати глава.

— Ще правят какви ли не спекулации. Ти влезе в заглавията на вестниците, когато я купи, сега, когато я продаваш, ще пишат още повече… нали?

Едуард Маккинън вдигна поглед към тавана и се почеса по врата. Този жест й се стори много познат, нещо, което като че ли беше правил цял живот.

— Успяхме да скрием инцидента в галерията от очите на пресата. Случката вчера на моста… ФБР уреди три от по-големите вестници да не я раздухват, уж че са снимали някаква телевизионна реклама.

— Това го видях.

— По-големите медии обикновено оказват съдействие при отвличания. Но сега имаме всички основания да смятаме, че тази сделка утре ще се превърне в хит… Хората ще помислят, че я продавам, за да покрия загуби, да рекапитализирам компаниите си.

— Боже мой! — отрони Шарън. Това бе съвсем различен аспект от ходовете на Бил, за който тя дори не бе се сетила досега.

— Да, другия месец предстои голямо събрание на акционерите. — Маккинън поклати глава. — Но всичко по реда си. Ще се върнем към всичко това, след като си върнем Тед. Но сега… детето ми… — Гласът му изневери и той извърна глава.

Шарън погледна към помръкналия и изтощен мъж, който всеки миг щеше да се разплаче. Дощя й се да се пресегне и да го докосне окуражително по рамото.

Но се сдържа, защото разбираше, че той не беше кой да е.

Това все пак си беше Едуард Маккинън.

Някога, когато бе имала нужда, той не й беше подал ръка.

 

 

От мястото, където Шарън наблюдаваше, от балкон на втория етаж, тълпата изглеждаше напрегната и изнервена. Аукционът беше започнал късно. Тъй като Бил Кайзър си падаше по унищожаване на произведения на изкуството, цялата сграда бе претърсена грижливо от сапьорски екип за наличието на взривни устройства. Не бяха намерили нищо. Публиката беше проверена с метални детектори, сензорите на машината бяха настроени на висока чувствителност, тъй че да могат да засичат дори сачмите на химикалките и токите на коланите, и резултатът от този щателен оглед бе превърнал редиците от добре облечени представители на светски Ню Йорк в кипяща от негодувание маса. Прибрани бяха няколко лицензирани пистолета и една сабя в калъф, старинна, но смъртоносна на вид.

Лаймънт Фрайър стоеше на подиума, за да обявява тържествено картините и паричните суми. От двете му страни се бяха разположили шест представителни на вид млади мъже, вещи в занаята си, и красиви момичета на телефоните, които трябваше да отговарят на купувачи, неуспели да присъстват лично на разпродажбата. ФБР се опасяваха, че Бил или някой негов съучастник, ще се опитат да наддават за картината. От „Кристис“ се бяха оказали много услужливи, като се съгласиха да инсталират подслушващи и засичащи устройства по всички входящи телефонни линии. В добавка към всичко това из залата се бяха пръснали агенти на ФБР, които трябваше да следят всяко раздвижване.

Едуард Маккинън и Мартин Карндъл се намираха на същия балкон с Шарън, когато аукционът започна. Мелиса се присъедини към тях малко по-късно. Тя целуна Шарън по бузата, беше бодра и дружелюбна, но въпреки че Шарън я харесваше, професионалният опит й подсказа, че е взела силни антидепресанти.

Едно огромно платно на Сезан, в което Шарън се беше влюбила при предварителния показ, бе заковано на сумата от седем милиона.

— Следва пазарлък — въздъхна Едуард Маккинън много тъжно.

Произведение на Брак, което Шарън беше оценила като доста тривиално, се продаде за осемнадесет милиона, което я озадачи. Различни малки платна преминаваха едно по едно, с учтивото съдействие на водещия търга, в ръцете на новите си богати притежатели от скъпите квартали. И тогава, в очакване да бъде обявен последният обект, Едуард погледна Шарън с тъга в очите си.

— Ако някой просто се беше обърнал към мен благоразумно…

Шарън го изгледа озадачено.

— Сега разбирам защо Бил може би е смятал такава голяма сума неприлична за една картина…

В този момент Ван Гог бе донесен от двама служители и поставен на стойката. Капитан Мерсол погледна тъжно към своята публика, из залата се разнесе възбуден шепот, видеопрожекторите светнаха ярко и залата потъна в бяла светлина.

Лаймънт Фрайър остави фоторепортерите да си свършат работата и се изправи на подиума.

— Обект 206, „Портрет на капитан Мерсол“, от Винсент Ван Гог… — Той произнесе „Г“ твърдо и гърлено. — Холандски постимпресионист. Нарисуван в Арл през март, 1889 година. Мерсол е бил капитан на парен ферибот в Арл. Изследвания за това платно могат да се намерят в Лувър. Мерсол е бил рисуван от Гоген, който е препоръчал лицето на Ван Гог, и така се е появил този портрет.

— Тук правят цял театър — промърмори Едуард. — На търга в „Сотби“ миналия месец бяха къде-къде по-дискретни.

— Биография на обекта: картината е била подарена от Ван Гог на една сестра, която се е грижела за него в приюта за душевноболни в Сен Реми…

— Наистина ли? — възкликна Шарън удивена.

— … Била е пазена от нейното семейство до 1950 година, когато е била продадена на американския индустриалец Хенри Кабът Съкли. Продадена от неговото имение през 1966 година на министър в кабинета на правителството на Израел, Хаим Годвиц. Закупена от него миналия месец от Едуард Маккинън, който днес я предоставя свободно за продажба. — Шарън бегло погледна към Мартин, който беше вперил поглед напред. — Картината е в много добро, дори отлично състояние. Дами и господа, откривам наддаването на сума от петнадесет милиона долара. Кой каза петнадесет милиона долара?

Сърцето на Шарън беше се качило в гърлото й. Не забелязваше да се случва нещо особено.

— Благодаря ви — каза Фрайър. — Чух ли шестнадесет? Шестнадесет милиона долара. Благодаря ви. Седемнадесет. Осемнадесет? Осемнадесет. Деветнадесет милиона… Двадесет милиона долара…

Шарън беше толкова напрегната, че едва успяваше да диша. Беше стиснала длани, ставите на пръстите й бяха побелели и обезкървени, и всичко, което усещаше, беше, че сърцето й блъскаше в гърдите като на състезателен кон.

— Тридесет и осем милиона, тридесет и девет. Тридесет и девет и пет, тридесет и девет и пет… Четиридесет милиона долара. Чух ли четиридесет милиона долара? Четиридесет и един милиона. Четиридесет и един и пет…

Беше като мозъчна операция, като автомобилна катастрофа, като оргазъм. Непоносимо и възхитително!

— Четиридесет и осем милиона, четиридесет и осем и пет… четиридесет и девет. Имам четиридесет и девет милиона… четиридесет и девет и пет? Имам четиридесет и девет милиона и петстотин хиляди долара…

Едуард Маккинън се надвеси напред.

— Чух ли петдесет? Петдесет?

Тълпата зашумя.

— Петдесет милиона долара! — През говорителя те чуха шумните аплодисменти в залата.

— Направихме го! — възтържествува Шарън.

Тя наблюдаваше двете млади жени на масичката зад Фрайър, които затвориха телефоните.

Беше очаквала да чуе зад себе си въздишки на облекчение, освобождаване от напрежението, но се зарадва приятно, че такова нещо не последва.

Едуард Маккинън се облегна на стола си и затвори очи. Той остана неподвижен така, докато чукът най-после не удари на финалната сума, шест минути по-късно. Шестдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара. После се изправи и излезе сковано от балкона като човек, току-що загубил и последния си жетон на рулетката, а жена му се затича след него да го подкрепи.

В този момент плешивата глава на Седрик Бъфорд надникна при тях.

— Господин Карндъл. Госпожа Блотнър?

— Господин Бъфорд? — отзова се Шарън.

— Хората от Министерството на правосъдието са в моя кабинет. Трябвате им, за да подпишете някои документи и да проконтролирате сумата…

— Ще направя всичко, което се изисква — каза Шарън и се изправи, без да погледне към Карндъл.

 

 

След като чу това, което очакваше, Бил върна радиото от новинарската станция на „Дабълю Ейч Би Ен“ и се заслуша в африканските тимпани. После вдигна пазарската торба и тръгна през катраненочерния коридор към тунела на метрото.

— Тед, аз съм. — Бил влезе в килията.

Момчето заръмжа срещу него, стиснало юмручета.

— Тед…

Ръмженето прерасна в писък.

— Тед, искам да ме погледнеш.

Детето беше извърнало глава и продължаваше да пищи.

Бил бръкна в джоба си.

— Искаш ли бонбон?

То поклати отрицателно глава. Бил отвори кутията с шоколадови бонбони с карамел и я протегна към него.

Тед я запокити през стаята с един удар. Яростта му принуди Бил да се отдръпне. Пищенето продължаваше.

— Тед, донесъл съм ти да гледаш видеофилми на Дисни.

Момчето се хвърли на кревата по корем, покри главата си с ръце и продължи да пищи.

— И касетофон… Искаш ли да си поиграеш с касетофона?

Тед продължаваше да врещи.

Бил винаги си беше мислил, че ще може да бъде добър баща, но ако всички деца се държаха по този начин, за него оставаше пълна загадка как човешката раса все пак е оцеляла. Той порови в пазарската чанта и извади три видеокасети.

— Тези направо ще те сбъркат.

Детето лежеше на кревата, без да му обръща внимание, и продължаваше да пищи.

По дяволите, Бил не можеше да отстъпи. Те трябваше да решат как да се излезе от положението, и толкова. Той огледа касетите, най-сетне избра една, постави я във видеоплеъра и натисна копчето.

След десет минути момчето се поуспокои. След още пет то се намести на леглото, за да може да вижда екрана.

След деветдесет минути Бил го попита:

— Сега коя искаш да видиш?

Момчето отвърна:

— Тази — и посочи една от останалите две.

Бил я пусна.

По средата на втория филм Бил извади репортерски касетофон и започна да си играе с него. Когато филмът свърши, той даде на Тед също да си поиграе, да издава разни звуци и после да ги прослушва.

После Бил разгъна днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, постави си ръкавици, отвори нова касета и каза:

— Тед, сега ще ми помогнеш ли да направим един запис?

 

 

Мартин се облегна в креслото си.

— Това, което ще направим — започна да обяснява той на Шарън, — е следното. Веднага щом Маккинън закупи „Карнеги Хейдън“, ще вкараме няколко булдозера и кранове, от която и да е там строителна агенция, и ще пратим няколко наши агенти, които ще изиграят страхотно шоу, уж че болницата се строи. Вече имаме там двама наши агенти с каски, един от техниците с апаратурата за измерване и триножника и друг с жалони, който маркира цялата улица…

— Няма да можете да го измамите — прекъсна го Шарън.

— Това ще продължи толкова, колкото е необходимо…

— Три седмици? Два месеца?

— Придружено с интервю в „Таймс“, Едуард Маккинън ще заяви, че е продал картината, за да реконструира сградата…

— Мартин… това, което смятате да направите, е точно каквото той очаква от вас. Бих искала да видя съобщение в „Таймс“ от архитектите, които са съставили оригиналния план по проучванията на Дигби и които благодарят на Маккинън за възможността техните идеи да се превърнат в реалност.

Карндъл се подсмихна.

— Добре, добре… Това ми харесва. Стига архитектите да се съгласят… Ако не, можем да регистрираме наше фалшиво архитектско бюро и да публикуваме телефонния му номер, за да може Бил да провери…

— Или можем просто да отидем там, да подпишем един разплащателен чек и да ги накараме да подхванат работата по осъвременяването и адаптирането на плана. Точно това очаква той — веригата, която вие трябва да затворите. Желае да види как строителните работи се отпочват.

Мартин я изгледа така, сякаш беше напълно откачила.

— Тези пари не могат да бъдат възстановени, Шарън! Ще трябва да го уредиш с Министерството на правосъдието.

— Това не ми харесва, Мартин. Моето задължение е да опазя живота на детето и няма да позволя провал!

— Шарън…

— Ще се опитаме да го направим по твоя начин през първата седмица. Когато Едуард Маккинън започне да ти диша във врата и да пита защо детето му все още не е освободено, тогава ще го направим по моя.

 

 

Пликът пристигна в апартамента на Шарън на следващия следобед. Не го отвориха и го предадоха на ФБР. Вътре имаше касета. Момчетата от лабораторията прибраха оригинала, за да анализират физическите и аудиоподатки, изпратиха копие до Отдела за анализ на психическото поведение, за да изследват умственото състояние на Бил, и друго копие за Мартин. Междувременно Едуард и Мелиса вече бяха пристигнали. Тя беше облечена в строг костюм, със закопчано до брадичката сако. Владееше се.

Включиха касетата, водачът засъска и след това се чу:

— Поздравления за тринадесетте милиона в повече — започна гласът. — „Карнеги Хейдън“, разбира се, ще ги оползотвори добре.

— Това е Бил! — обади се Шарън. — Това е той! — Добре познатият му глас накара нещо да потрепне в нея. Изведнъж в ума й изплува ясно образът му.

— Приемете това като награда — произнесе Бил, след което последва щракване и звуковият фон се промени. Те се намираха в някаква стая.

— Това въведение беше записано върху… — каза Мартин, но Мелиса му направи знак да замълчи.

— … си, Тед? — прозвуча гласът на Бил.

— Чудесно. — Гласчето беше високо, детинско.

— О, господи! — не издържа Мелиса.

Едуард стисна ръката й.

— Какво закусва днес? — пак беше Бил. Звучеше, сякаш той държеше микрофона.

— Захаросани филийки. — „Р“-то му звучеше като „в“. — Ти обичаш кускус, ама вкъщи не ядем такова нещо.

— Значи ти донесох това, което обичаш да ядеш, нали?

— А-ха.

— А какво правихме днес? Гледахме ли „Капитан Джак“?

— Капитан Джак и пиратите…

— Това ли е любимото ти филмче? — Никакъв отговор от страна на момчето. — Окей, а какво има на първа страница на „Таймс“ днес? На кого е тази снимка? Теди? Теди? Кой е този?

— Президентът.

— Ръкува се с някого… С кого се ръкува той, Теди?

Мартин избута на масата копие от вчерашния брой на „Таймс“, за да го видят Едуард и Мелиса.

— М-м-м… с една жена — каза Теди, горд, че е отговорил правилно на въпроса.

— Жена в инвалидна количка… Разбираш ли, това е статия за инвалидите. А долу, под снимката пише: „Президентът се среща с протестиращи“. Все едно, този запис за днес е достатъчен. — Последва бръмчащ шум, очевидно Бил оправяше нещо микрофона.

Теди каза:

— Какво е то… — и след това звукът прекъсна, и последва съскането на празна касета.

— Е, звучи, сякаш е здрав — обади се Едуард Маккинън предпазливо.

— Не е знаел, че говори за нас — каза Мелиса с насълзени очи. — Пусни го още веднъж, моля те!

Мартин натисна бутона за превъртане, а Шарън изпита чувството, че се намира на някакъв ужасен сеанс по групова терапия, който никога няма да свърши. Обсъждаха се въпроси, които нямат решение, от хора, живеещи със заблудата, че всичкото време на този свят им принадлежи.

 

 

Бил и Тед прекараха цял час в правенето на оригами — японски хартиени птички и животни. Сега играеха на война. Бил лежеше по корем, отстъпил правото на Теодор да определя правилата. Жеравите можеха да мачкат хипопотамите, тъй като Теодор не бе успял да си направи хипопотам, докато тигърът на Бил имаше право да яде жерави, но само ако Теодор не успееше да унищожи последния му звяр. Момчето тъкмо бе пленило кенгуруто на Бил с два тигъра, когато каза:

— Моят татко никога не би ме пуснал да дойда тук.

Бил погледна момчето.

— Това лошо ли е или добре?

Тед си играеше с хартиения тигър.

— Понякога той не ми дава да правя разни неща.

— Но това не е толкова лошо — отвърна Бил. Момчето го изгледа. — Понякога той може би е прав, а понякога не…

Тигърът в ръката на момчето подскочи върху хипопотама на Бил.

— Р-р-р! — изрева то. — Мой е! — И хвърли хипопотама при своята купчина.

Бил се усмихна. По дяволите, момчето го беше надхитрило.

Беше намерило начин да го постигне. На моменти Бил си представяше, че хлапето няма да иска да си тръгне, когато настъпи часът. Понякога се улавяше, че си мисли, че това е неговото дете, неговото и на Шарън. Сякаш виждаше как те тримата се разхождат с момчето по някой слънчев плаж в Южна Америка.

И възпитават хлапето добре.

Да отидат там… Виж, това би било сложна работа. Но не и невъзможна. Защото всъщност Бил знаеше, че нищо не е невъзможно, освен ако сам не го приемеш за такова.

Бил обмисляше следващия си ход, гледаше хартиените животни и си мислеше как никой не се бе сетил да разгледа така наречения „Стокхолмски синдром“ от обратен ъгъл. Някой би могъл да изследва, реши той, влиянието на заложниците над собствените им похитители.