Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (6)

6.

Когато Шарън влезе в стаята на медсестрите в девет часа заранта, Кристъл й хвърли поглед и поклати глава:

— Ако ме питаш, бих ти казала да си идеш вкъщи и да поспиш поне дванадесет часа…

— Добре съм — отвърна Шарън и неволно се прозя.

— Струваше ли си поне? Надявам се, че си е струвало.

Шарън си сипа кафе и духна в чашата. Парата се разсея за миг и отново се заиздига нагоре.

— Не знам — продума тя най-сетне. — На такъв като него лесно се казва „да“.

— Така че?

— Така че не съм никак сигурна дали си заслужава непрекъснато да му казвам „да“.

Кристъл се замисли.

— Виж, нали ме познаваш, бих ти казала да не говориш много, просто се осланяй на опита си.

Шарън помисли над съвета й.

— Може би. — Тя отпи от кафето. — Би ли ми дала вестника?

— В чантата ми е. — Кристъл й посочи с лакът.

Шарън я взе, държейки кафето в другата си ръка и отвори вратата с коляно. До нея веднага се приближи един татуиран възрастен пациент със сплъстена от спането посивяла коса.

— Госпожице, имате ли цигара? Моля ви, услужете ми с една.

— В болничното не се пуши. — Тя затършува из джоба си. — Искате ли нещо сладко?

— Нямате цигари? — Той вече бе протегнал ръка.

— Съжалявам. — Тя измъкна три вафлички и ги постави на дланта му. — Пийте повече вода, ще помогне.

Той се затътри към банята да си изяде вафлите, сякаш му бяха дали хапчета.

Шарън се запъти към болничното.

Помещението беше тихо, дори сънливо. Всички пациенти или спяха, или бяха изтощени от лекарствата. Никой нямаше вид да се нуждае от вниманието й, но скоро щяха, щяха. Тя седна на един стол в ъгъла, за да може да обхваща с поглед по-голямата част от помещението, настани се удобно, отпи от кафето и разгърна вестника.

„Бомбена заплаха опразва съдебно заседание за изнасилване на монахиня“ — гласеше заглавието на първа страница. Господи, горката монахиня. „Екзекутор на гейове намерен пребит: Осъденият за жестоки побои над гейове Антъни Янкович, 32, намерен пребит до смърт на седем карета от дома си в Кю Гардънс, Куинс. Той бе освободен от затвора в четвъртък след излежаване на четиримесечна присъда след инцидент с пребиване на гей в Томпкинс Скуеър Парк миналата година.“ Някаква форма на справедливост, помисли си Шарън и разлисти следващата страница. Тогава някой седна на съседния стол и промълви:

— Вие… Също ли сте… Никой?

Още преди да проговори, тя вече знаеше, че е Милт.

Шарън се усмихна.

— Понякога да, а понякога не. Зависи какво иска човек от живота.

— Ах. Какво искам ли? Ягодка с повече малцова глазура.

— И какви са асоциациите ти с това? — Винаги разумен въпрос.

— Съвсем очевидни. Когато боледувах като дете, мама ми обещаваше, че ако се оправя, ще получа ягодка с глазура.

— Така си имал какво да очакваш, освен ходенето на училище — каза му Шарън усмихнато.

— Казахте го като истинска майка — репликира я Бил и от внимателния му поглед не убягна как усмивката й замръзна на лицето. Тя погледна встрани и лицето й стана сериозно.

— Е — тя сгъна бързо вестника и го постави на скута си, — като оставим настрана глазурата, как се чувстваш?

Бил обмисли въпроса й.

— Наистина ли искате да знаете?

— Да, чистата, нецензурирана истина.

Той прехапа устни.

— Мислех си… — започна той, затвори очи и потъна в мълчание.

Тя чакаше.

— Странно е, когато човек започне да остарява — каза той и поклати глава. — Усещала ли си някога, че живееш някак встрани от времето си? Сякаш знаеш всичко за един свят, всичко, което трябва да се знае за него, но той се променя толкова бързо, че ти не можеш да го уловиш, не можеш да го догониш…

Шарън имаше няколко готови отговора, но това, което си позволи да каже, беше:

— Какъв свят?

— Ню Йорк, този град.

— Никой не би могъл да го познава напълно.

— Така е. Но всичките му правила, играчите. Ако не ги познаваш, поне знаеш как да се добереш до тях, как да свържеш нишките. — Той погледна към нея. — Ти си отскоро в Ню Йорк, нали?

— От около година. Ти затова ли се наряза?

— Можех да насочвам нещата. Можех да… да подреждам събитията. Нещата трябваше да следват една определена посока… — Ръцете му описаха спирали във въздуха. — Без изненади. Знаех го. — После той плесна с длани, отново и още веднъж. — Толкова ми е трудно да го изразя. Това е… просто имам мозъка си, всичката си нормалност, а всяко нещо се оказва покрито с тази изсъхнала и студена, вкочанена смрад.

— Това, което усещаш, е от лекарствата. Тялото ти все още се мъчи да реши как да постъпи с тях. Никой от нас не може да знае какво ще му се случи след ден или два. — Тя подхвана стандартното. — Никой не може да контролира всичко. В живота не става така. Няма го в служебните характеристики. Но ти явно си много способен човек. Например вчера, наистина съм ти благодарна, че ми помогна. Беше страхотен.

— Ами ти изглеждаше толкова не на себе си, когато оня счупи стъклото.

— Не знаех, че армираното стъкло може да се счупи. — Тя усети в гласа си нотка на оправдание.

— Как замръзна само… сякаш се оказа в клопка или нещо такова. Като в кошмар.

— Или в сграда — рискува Шарън. — С бюлетини в ръка.

Той го пропусна, без да я погледне.

— Мразя, когато няма изход — промълви накрая. — Мразя това. Тези белези са от стъкло, нали?

Шарън докосна с длан белега под брадичката си и усети, че се изчервява.

По дяволите.

— Да — отрони тя. — Катастрофа с кола, преди две години. — Олекна й.

Известно време Бил не промълви нищо, само я гледаше внимателно.

— И после дойде в Ню Йорк.

— Горе-долу. — Съзнателна уклончивост. Не че щеше да й помогне много. — Когато бях дете в провинцията, винаги ми се искаше да живея тук. — Защо й се струваше, че му казва прекалено много?

Настъпи тягостна пауза, в която думите висяха тежки като камъни помежду им.

— Загубила си нещо, някого, някаква своя вселена. Загубила си я, тя си е отишла, и сега си тук — изрече Бил и Шарън не можа да устои, кимна.

Не биваше да го прави, но нямаше избор. Беше я хванал. И двамата го разбираха. Осъзнавайки това, тя почувства, че нещо става помежду им и го пожела.

Отмести поглед встрани, но не стана, не тръгна през помещението. Веднага осъзна, че това е втората й грешка след кимването, което беше първата. По дяволите, тя изведнъж бе започнала да потъва и отчаяно се опита да изплува и да овладее играта.

— Какво изпитваше, когато започна да се режеш? — Беше успяла.

Бил се замисли над въпроса й.

— Съществува един вид паника, която се надига, сякаш всички твои части се опитват да се разпилеят с космическа скорост, всяка от тях следва свой път, свое, различно предопределение. Започваш да режеш, и това е единственото, което те кара да се чувстваш цялостен. Изведнъж се появява център, има гравитация, нещата започват да следват едно след друго.

Шарън си помисли за чантичката с Мики Маус на дъното на дамската й чанта, малък плътен център на гравитация, който присъстваше навсякъде, където отиваше.

— Семейство? — попита той.

— Какво?

— В колата.

Поколеба се дали да му го каже, но усети, че паузата даваше отговора.

Той я наблюдаваше съсредоточено.

— Съпруг?

Тя затвори очи. Проклета да е, ако си позволи да се разплаче.

— Шарън… нали не е дете…

Тя рязко се изправи.

— Ще поговорим друг път.

— Шарън…

Но тя вече се отдалечаваше. Той стана и се затича след нея.

— Шарън, съжалявам…

Тя се извърна и се помъчи да се усмихне.

— Всичко е наред… наистина.

Избърса носа си с юмрук.

— Ако мога нещо да направя…

— Ти си толкова благороден — каза тя и този път усмивката й беше искрена. Посочи към стаята на медсестрите. — Имам да свърша един милион неща…

— Ще поговорим по-късно — каза той, тя му кимна и се скри зад вратата.

Той се почувства глупаво. Знаеше, че е казал нещо не на място. Помисли си за нещата, които би могъл да й каже.