Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Art of Breaking Glass, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Матю Хол. Изкуството да чупиш стъкло
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Саша Попова
История
- — Добавяне
14.
Вече се беше стъмнило, когато Шарън напусна ФБР и взе такси към горната част на града. Известно време поседя, загледана през прозореца към ярко осветените витрини на Китайския квартал. После помоли шофьора да включи лампата над главата й и извади продълговатия жълт плик с документи, който й бяха дали. Намери първия психологически профил на Бил, направен в лабораторията по бихейвиоризъм и го зачете:
Индивидът изпитва дълбоко и трайно неуважение към властта. Макар външно да се представя по най-подходящия за случая начин, той смята всички форми на властта за свой личен враг. В политическо отношение вероятно се самоопределя като анархист. Смята себе си за приятели защитник на обикновените хора и бич за влиятелните. Индивидът е интелигентен и силно мотивиран. Планира своите действия дългосрочно и очевидно е твърде изобретателен.
Индивидът може да се окаже отговорен за много незавършени следствени дела в района на Ню Йорк. Да се проверят случаите с бомбени атентати, свързани с прогресивни и радикални политически теми, СПИН и други въпроси, свързани с публичното здравеопазване и фондове, проблеми с бездомните хора и въпроси, свързани с развитието на общините.
Шарън прелисти страницата. Продължаваха още малко с предположения за семейния произход на Бил, за сложните му отношения с вероятно нарцисизирана майка. Всичко това беше познато на Шарън. Тя им беше осигурила основните факти пет часа по-рано. После докладът продължаваше с още няколко предположения:
Индивидът е високообразован, с акцент върху експлозивните и запалителни химически вещества, както и с познания в компютърните технологии и софтуер. Възможно е напълно да се е самообразовал. Образователно равнище: познания по химия на ниво колеж и по-големи. Компютърните познания предполагат следдипломно или специално образование.
Алтернативно, макар за това да липсват доказателства, познанията му предполагат военно образование. Неприязънта му към властите и решителната му склонност да им се противопоставя могат да произтичат от неприятен опит в армията. Да се търси сред трудно приспособими към военни условия компютърни специалисти, които са си имали неприятности с военното правораздаване.
Тя се опита да си представи Бил във военна униформа, маршируващ в строй на някакъв плац в южните щати и, без да знае защо, тази представа я накара да се изсмее на глас.
Когато таксито зави в нейната пресечка, тя забеляза репортерската кола — микробус на „Новини на живо“, паркирала край входа й и няколкото репортери, които се мотаеха по порталното стълбище. Таксито забави ход. Тя не каза нищо, мъчейки се да прецени какво да направи, как да го отиграе и дали изобщо да не избегне този сблъсък с журналистите.
Тя спря зад паркирания микробус на „Скайкам“.
— Дотук три и двадесет и седем — каза водачът и натисна бутона на апарата, за да се пренавие и да отпечата разписката.
Искаше да се прибере у дома си, да влезе в апартамента си. Длъжна беше да го направи. И щеше да го направи, независимо от репортерите.
Какво й беше казал Карндъл? „Използвай медиите, за да изпратиш посланието, което искаш.“
А какво да кажем за посланието на човек, когото медиите преследват?
Тя плати на шофьора, остави му рестото, приготви ключовете си, излезе от колата и си пое дълбоко дъх, после тръгна решително по тротоара, избягвайки погледите на мъжете с видеокамерите и слушалките.
— Това е тя!
— Сестра Блотнър…
Тя чу името си и усети как адреналинът й се покачва. Изплаши се, че ще я види и се насили, за да продължи да крачи решително към входната врата. Вдясно от нея имаше камера, която я следеше, но тя не се затича. Крачеше равномерно, сякаш не разбираше езика, на който й говореха.
— Какво изпитвахте, когато той ви хвана за заложник?
Старата брава на вратата.
— Нарани ли ви?
Тя напъха ключа, отвори вратата, опита се да я затръшне след себе си, но мъжът с камерата вече се бе озовал вътре и снимаше тила й.
— Знаехте ли, че е опасен? — попита я мъжът, докато тя отключваше втората врата.
— Той говори ли ви за сенатор Редуел?
Най-сетне успя да я отвори и се промуши през нея. Затръшна я и чу как ключалката изщрака. Беше в безопасност.
Изкачи се пеша, защото не искаше повече да остава тук и да чака асансьора. Най-после се добра до апартамента си. Отвън зад прозореца на фона на нощното небе грееха светлините на Емпайър Стейт Билдинг.
Господи, какво ставаше? Телефонният секретар мигаше сърдито откъм нощната масичка. Четиринадесет съобщения! Наложи й се да ги преброи два пъти, за да е сигурна. Нямаше желание да ги прослушва, да се обажда на когото и да било, нито да прави каквото и да било, освен да седне.
След известно време топлината от радиатора и шумовете на нощен Ню Йорк започнаха да я потискат. Тя включи радиото и малкото й жилище веднага се изпълни с гръмкия глас на говорителя на радиостанцията за класическа музика: „Полиция и агенти на ФБР продължиха да претърсват руините в апартамента на Редуел в търсене на нови улики…“. Тя завъртя копчето за настройка, стрелката на индикатора зашари наляво-надясно, от тонколоните забръмчаха сигналите на различни радиостанции и тогава си спомни: „Дабълю Ейч Би Ен“, 98.6.
Намери я. В ефира звучеше женски глас, нисък, самоуверен, малко дрезгав от пушенето: „Ницше Простизис“… — говореше водещата. — От техния албум „Дясно изровена пътна настилка“, който според мен е най-добрият им албум, това беше „Попитайте животните“. Сигурна съм, че знаете това, момчетата от „Ницше“ наскоро обявиха датите на турнетата си. В Ню Йорк ще бъдат след шест седмици и колкото и да не ви се вярва, имаме билети за техния концерт, и… чакайте да видим, нещо наистина трудно… някой добър въпрос…
Шарън погледна през прозореца към покривите на Манхатън и си помисли, че там някъде Бил сигурно също слушаше това.
— „Окей, това няма нищо общо с «Ницше Простизис», но ето го: Кое обикновено е по-дълго — бедрената кост или пищялът?“
Е, по дяволите, това го знам, помисли си Шарън.
— „… Това е нашият въпрос. Не ви питам за предишните групи на бас китариста, нито кой на какъв инструмент е свирил в някои от парчетата им. Номерът ни, както сигурно вече знаете, е 789-8854…“
Шарън пристъпи до телефона и набра номера.
— Сега слушате „Желязно алиби“ от „Песни на отчаянието“.
Китарите се развилняха, над тях се понесоха акорди на цигулка. Телефонът на станцията даваше заето. Шарън задържа слушалката до ухото си, докато се мъчеше да се пресегне и намали радиото, за да не се получи микрофония, но шнурът беше твърде къс. След малко получи сигнал „свободно“.
— „Дабълю Ейч Би Ен“ — отзова се момичето с леко дрезгавия от пушене глас.
Това накара Шарън да се дръпне назад.
— Вие сте водещата в момента, нали?
— Да, ние сме една от онези малки некомерсиализирани, издържащи се на доброволни начала станции. Обаждате се за билетите?
— Ами вижте, бедрената кост винаги е по-дълга, освен при деформации…
— Спечелихте ги! Останете на линия.
Шарън остана. Същата музика, която се лееше от радиото, звучеше и през слушалката. После музиката утихна и във въздуха прокънтя дрезгавия глас на младата жена: „Моля ви, не ни звънете повече, имаме си победител!“, след което прещракна и пусна отново музиката. Тя се усили и водещата отново се обади по телефона:
— Е, трябват ми данните ви — каза тя на Шарън.
Шарън й ги продиктува.
— Досега никога не съм печелила от радиостанция — каза тя, след като приключиха с името и телефона.
— Радвам се за вас — каза водещата. — Те са страхотна група.
— Слушайте… Кой води сутрешните ви предавания?
— Като се започне от салсата сутринта, се сменяме всеки ден.
— Окей… Ами в сряда? Има един водещ по обяд…
— Трябва да е Ерик Мур. Той е мениджърът ни.
— Бих ли могла да говоря с него?
— Да, той все още е тук. Мисля, на 789–6511.
— Можете ли да ме прехвърлите или нещо такова?
— Телефонната ни централа е невероятно примитивна.
— Окей, благодаря ви.
— Приятно слушане.
— Благодаря.
Дисководещата затвори. Шарън започна да набира, изгуби линията, след това намали радиото така, че музиката да се чува като лек фон. После набра номера отново. Звъня още няколко пъти, докато най-после не й отговори мъжки глас:
— „Дабълю Ейч Би Ен“.
— Търся Ерик.
— Задръжте така. — Той остави слушалката и след малко се чу друг мъжки глас: — Ало?
Шарън изведнъж съобрази, че всъщност не знае какво да каже.
— Здравейте, аз съм Шарън Блотнър — пробва тя. Това не предизвика никаква реакция и тя настоя: — Знаете ли, имам сложен проблем, може би вие ще ми помогнете… вашата станция се издържа от слушателите си, нали така?
— Да, мадам.
— Това означава, че хората ви дават пари, нали? Изпращат ви чекове, така ли? — Даваше си сметка, че думите й звучат глупаво, но в момента това нямаше особено значение. — Как е организирано това?
— Вие слушате ли ни?
— Да… „Кафе он лече“, програмата със салса всяка сутрин.
Мъжът от другата страна на телефона въздъхна.
— Вижте — започна той, — ние не приемаме дарения от корпорации и правителствени субсидии. Не въртим реклами. Веднъж в годината провеждаме маратон, тревожим слушателите си и ги подканяме да се „изкашлят“ кой колкото може. Така се издържаме. В ефира сме от 1964.
— Окей, въпросът ми сигурно ще прозвучи странно, но… има ли начин да се издири някой ваш слушател?
Дълга пауза от другата страна на линията.
— Искате да кажете… чрез радиото?
— Не, не, искам да кажа, някой, който е направил дарение… Нали знаете, ваш почитател, или някой, който е спечелил например билети?
Отново дълга пауза.
— Честно казано, не разбирам защо би ни хрумнало да…
— Не, не, вижте. При вас има ли новинарски отдел?
— Не. — Гласът му стана малко рязък.
— Добре, сигурно познавате сенатора, дето го гръмнаха с бомба.
— Не лично.
— Не, но… Сигурно започва да ви звучи налудничаво, но аз съм свързана с този случай. Днес цял ден ме разпитваха във ФБР и…
Тишина.
— Това наистина започва да ми звучи малко странно…
— Не, наистина, говоря ви истината. Аз съм сестрата, която уволниха… Без да искам, помогнах на този човек да избяга…
За момент мъжът млъкна. Шарън чу шумното разлистване на вестник.
— Продължете — каза след малко той.
— Този човек… Бил или Милт Славич… той е ваш слушател.
— На станцията?
— Не, на вас лично… Сряда по обяд.
— Да, тогава съм аз — повиши глас той.
— Какво правите в момента? — попита го тя най-сетне.
— Преглеждам вестниците. Опитвам се да намеря какъв въпрос да ви задам, за да се уверя, че сте същата личност…
— Казвам се Шарън Блотнър. Правоспособна медицинска сестра, щатски нюйоркски лицензионен номер 668592. Преди четири дни този човек, Бил, беше докаран в Спешното отделение на Психото в „Белвю“. Аз направих оценка на психичното му състояние. Три дни разговарях с този приятел. Той ми спомена за вас, че пускате опера. После откриха инструменти за влизане с взлом и го отведоха в затворническото отделение. Едно момиченце се появи в отделението с колет. Пратката изглеждаше невинна, аз я отнесох горе, нарушавайки правилата, предадох му нещата, но изведнъж около нас лумна пожар. Той ме взе за заложник, измъкна се и сега аз съм без работа!
Беше казала всичко на един дъх и въпреки цялата умора, която я бе обхванала, когато се прибра тази вечер, в момента изпитваше гняв.
— Окей — каза Ерик Мур. — И какво искате да направя?
— Аз съм отговорна, че той успя да избяга… Лично съм заинтересована да намеря този човек.
— Защото е убил сенатора?
— Вижте, преди всичко, защото заради него си загубих работата. Но да… Всъщност, човек не може просто да тръгне да убива хора, само заради политическите си различия с тях, нали така?
— Ако са говеда като Редуел, според мен, идеята не е толкова лоша…
При тази реплика Шарън се поколеба.
— Вижте, аз също смятам, че сенатор Арвин Редуел беше една морално компрометирана личност, която винаги търсеше най-малкия общ знаменател… но освен това съм и медицинска сестра. Не можете да почнете да изтребвате боклуците само защото са боклуци. — Това беше вярно. Поне в това беше сигурна. — И така, бил е ваш слушател. Нямате ли например някакви разписания на програмите, които изпращате на адресите на редовните си слушатели? Или тези състезания… Аз например току-що спечелих двата билета за някаква група, за която не бях и чувала…
— Спечелила сте билетите за „Ницше Простизис“? Браво на вас!
— Какви са те?
— Нашумели алтернативни музиканти. Всъщност, не са лоша група. Някои хора ни звъняха цял ден за тези билети.
— Може би някой път е спечелил от вас билети и вие сте му ги изпратили на адреса, който е посочил… Това би означавало, че още разполагате с него…
— Не го правим по този начин. Оставяме ги в клуба на името на печелившия.
— Всъщност, това, което искам, е да пораздвижа мозъка ви, просто да поговорим… Ако например е ваш дарител, може би пазите някакъв запис…
— Слушайте, тъкмо вече се канех да си тръгвам за вкъщи, имам да свърша един куп работи тази нощ… Защо не наминете утре в студиото и тогава да поговорим? Да речем следобед?
— Ще бъде страхотно.
Последва пауза.
— Няма да ни навлечете ФБР, нали?
— Не, доколкото зависи от мен.
— Защото нашите водещи яростно ще се противопоставят на това…
— Ерик, обещавам ви. Представям си как биха се чувствали.
Жената, която се отзова по телефона, беше изключително любезна. Да, те бяха един от няколкото клубове, занимаващи се с тази дейност, които бяха отворени до късно. Обикновено беше необходима предварителна поръчка, но не, тази вечер той беше късметлия. Кога може да дойде?
Бил влезе в хотела, задържа кашмирения си шал вдигнат до брадичката, сякаш още му беше студено от мраза навън. Обстановката във фоайето беше възхитителна, каквато я помнеше от последния път, със свежи, подрязани цветя, текстилни пана по стените и мрамор. Докато чакаше асансьора, край него изтънчено, изискано облечено семейство разговаряше на френски. Асансьорът пристигна. Най-младата дъщеря го погледна мило, докато влизаха. Той слезе на третия етаж, тръгна по коридора и премина през вратата от матово стъкло.
Жената, която го посрещна, носеше къса черна пола и говореше с акцент, който Бил не можа да определи. Заведе го до една камера и го прикани да се съблече. Той прегледа списъка с музикални записи — предимно класика. Поколеба се между Дюк Елингтън и Телониъс Мънк. Елингтън му действаше по-успокояващо. Пуснаха му го, той легна, нагласи кърпата върху слабините си и постави протекторите върху очите си.
Проблемът с облъчването за тен, Бил установяваше това всеки път, когато го правеше, бе в това, че процедурата беше адски досадна. Той се изтегна по гръб под лампите, съсредоточи се в мрака под клепачите си и се зачуди как човек, който го прави, не за да промени външността си, успява да се примири с тази колосална загуба на време.
Най-сетне, по средата на процедурата, той се извърна, махна протекторите от очите си и започна да прелиства днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, който предвидливо бяха осигурили в салона. На гърба на последната страница видя рекламата на „Маккинън“.
На цяла страница, черен текст на бял фон: „ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОСИГУРИ НАЙ-БЕЗОПАСНИТЕ СГРАДИ В НЮ ЙОРК, СЕГА СМЯТА ДА НАПРАВИ НЮ ЙОРК ПО-БЕЗОПАСЕН ЗА ВСИЧКИ“.
И след това, с много по-дребен шрифт подробности за затвора.
Някой, помисли си Бил, трябва на всяка цена да изобличи публично гротескността на този план.
Това начинание изискваше достоен отговор. И, помисли си Бил, той самият бе най-подходящата личност, която трябваше да свърши тази работа.
Ерик беше приготвил гимнастическия си екип в чантата тази сутрин, с намерението като свърши работата си в студиото, да се отбие в салона, но след като тръгна на изток през тъмния хлад на Хаустън стрийт, той го подмина. Нямаше настроение.
Беше взел куп нови компактдискове с алтернативни групи, за да ги прослуша, преди да бъдат пуснати, но да се занимава със записите тази вечер му се струваше крайно досадно. Това беше най-приятната страна от работата му през тези шест години, откакто беше станал шеф на студиото, но напоследък новите групи, които трябваше да прослушва, му звучаха все по-еднакво — една малко по-млада тълпа, която очертаваше същата „нова“ територия, започвайки с малко по-независим стил от този, който тазгодишните водещи групи оставяха като наследство от предната година, и изкачвайки се на свой ред по стълбицата.
Но не това го занимаваше в момента и той го знаеше. Зави в пресечката, реши да не се отбива в магазина за хранителни стоки, отключи вратата на жилищната кооперация и взе стъпалата до третия етаж на бегом. Асансьорът беше толкова бавен и се повреждаше толкова често, че той бе отвикнал да го ползва. Сети се за Джанин и се зачуди дали ще се появи за вечеря. Усети, че тайно се надява да не се върне рано и веднага се укори, че не е честно.
Вратата им представляваше стоманен монолит с две ключалки. След известно усилие той я отключи шумно и Артемида изтича, измяука радостно и започна да се умилква в глезените му. Той окачи палтото си, наведе се да погали котката и забеляза, че лампите в дневната светят. Това все още не означаваше нищо: той и Джанин често проявяваха разсеяност за такива неща. Влезе в малката кухня, а Артемида подтичваше зад него. Отвори хладилника и забеляза котешката чинийка.
— Бедното ми коте, ти си останало без вода!
Котката затанцува на осморки около краката му. Ерик изми чинийката й, напълни я с прясна чешмяна вода, взе от камерата блокче лед и го пусна в чинийката. То се чукна в дъното и Артемида го плесна с лапа, после наведе муцунка и залочи жадно. Ерик й отвори консервата с храна, погали я по черната козина, после откопча ципа на чантата си и извади компактдисковете. Тогава Джанин излезе от спалнята. Изведнъж се озова в кухнята до него и това го стресна.
— Мислех, че не си тук!
— Скоро няма да бъда — отвърна тя. — Искам да кажа, че след минутка трябва да тръгвам.
Тя си сложи обиците. Подложи буза за целувка и той я целуна. Ухаеше по обичайния начин — парфюмът, дъвката с дъх на канела, миризмата на ментолови цигари в косата и от пушенето на колежките й. Двамата се преструваха, че той не знае, че и самата от време на време пуши. Тя се задържа още малко пред огледалото в коридора, докато нагласи обиците си както трябва.
Беше висока, с шлем от яркочервена коса, подрязана на бретон и подстригана на каре. Гримът й, както обикновено, беше драматичен. Носеше зелено-черно поло, черна пола и чорапи на зелени и черни ивици.
Тази сутрин не беше се облякла така.
— Изглеждаш страхотно!
— Благодаря — отвърна тя разсеяно и започна да сресва косата си пред огледалото. После добави, сякаш мимоходом: — Имам среща с Джилиън в „Маладроа“.
— Боже, съществува ли още това място? — Ерик си представи тъмната червеникава зала, масичките със свещи върху тях. — Не сме ходили там от месеци.
— Е, тя ме помоли за подкрепа — добави Джанин оправдателно.
— О? За какво става дума? — Постара се гласът му да прозвучи незаинтересовано.
Тя извърна поглед от огледалото и за пръв път го погледна.
— Получихме първите мостри от поръчката от Хонконг и половината от партидите с бои се оказаха негодни.
„Маладроа“? Заради някакви си шибани партиди с бои? И после какво, танци в „Рейнбоу“? Но той замълча. Вместо това каза:
— Не си нахранила Артемида, когато си се върнала.
— О, по дяволите… — Тя тръгна към кухнята.
— Аз й сипах.
Двамата се спогледаха, но той извърна очи и взе компактдисковете.
— Тази нощ трябва да ги прослушам.
— Подбери ми по-добрите…
— Разбира се.
Тя пристъпи към него и той я прегърна. За пореден път усети лекото замайване, което все още изпитваше, когато я докоснеше. Целуна я леко по устните, за да не развали грима й. После я пусна.
— Върни се скоро.
— Няма да се бавя много. — Натърти на „много“.
Палтото й представляваше дълга кашмирена пелерина, която елегантно се увиваше около тялото й. Един от малките, но приятни аспекти на работата й в модния бизнес се изразяваше в това, че винаги беше великолепно облечена. „Чао“ — каза тя и излезе. Той заключи вратата след нея. Заслуша се в тракането на токчетата й по коридора и стълбището, докато не заглъхна. После усети, че е съвсем сам и не е сигурен с какво точно иска да се занимава.
Включи плеъра и запрехвърля дисковете, колебаейки се с кой да започне. Познаваше се — обикновено, колкото и лошо да беше настроението му, достатъчна беше една песен, един албум, и той щеше да подскача из дневната и светът да му се струва чудесен.
После погледът му се спря на картотеката до бюрото му в ъгъла, и нещо в него изстина. Спомни си, че беше разговарял по телефона и разгръщал страниците на вестника. Въздъхна тежко и си помисли: „Може би все пак трябва да разгледам тези бумаги. Може би не съм прав“.
Той остави дисковете на масата, отвори четирите най-долни чекмеджета на картотеката. Имаше папки — стари квитанции от таксита по години; купища изрезки от вестници; претъпкана с печатани на машина страници от неговото радиошоу. Най-после я намери: зелена папка, на която пишеше: „СС“. Извади я, седна и я разтвори.
Двадесет и шест чисто бели плика, адресът разпечатан на лазерен принтер, всички те изпратени до радиостанцията.
Рано или късно, той знаеше, че това ще се случи. Рано или късно, някой щеше да започне да задава въпроси и той трябваше да им отговори по някакъв начин.
Той взе един от пликовете напосоки, отвори го, извади изрезката от вестник, отви я от клечката за коктейли и започна да я чете. За кой ли път.
Първото нещо, което Бил направи, след като проникна в тъмния апартамент, бе да вземе ножовете, висящи на окачения на стената в кухнята магнит и да ги постави на дъното на съдомиялната. Затвори я, след което огледа чекмеджетата и шкафовете за други оръжия. Не намери такива, но вместо това се натъкна на куп снимки със садомазохистични порнографски сцени, които само потвърдиха това, което Бил вече знаеше за доктор Франк де Лео.
След това отвори кутията на бушоните и разви всички. Хладилникът потрепери и спря. Развинти лампата на тавана, така че да не е свързана с веригата и я остави да виси. Направи същото с всички осветителни тела, излезе, заключи отново вратата и слезе по стълбите. Пресече тъмната улица, седна на една площадка и зачака.
Двама мъже влязоха във входа, единият от тях можеше да бъде Франк. Бил ги изчака да се качат по стълбите и набра по клетъчния телефон номера на Франк. Отговор не последва. Най-сетне по улицата се появи бързо крачещ къдрокос мъж в кожено яке, влезе в сградата и се скри в асансьора.
Бил му остави време, след което отново набра номера. В секундата, в която слушалката беше вдигната, той го изключи, преметна през рамо чантата си с фокуси. Отне му няколко секунди, докато влезе в сградата. Поколеба се пред стълбите, но реши, че малкият асансьор е по-безопасен. На шестия етаж приготви инструментите си и почука на вратата.
— Кой е? — Гласът беше мъжки.
— От електрификацията — каза Бил, с ръце върху инструментите в джобовете на палтото.
Ключалките прещракаха и се прибраха в гнездата си. Мъжът отвори вратата със свещ в ръка.
— Доктор Франк де Лео? — попита Бил.
— Да?
Бил вдигна дясната си ръка, на която беше сложил бокс, и удари с всичка сила Франк през лицето. Мъжът покри очи с ръце и изхлипа. Бил го блъсна вътре и затръшна вратата с ритник. После извади напоената с етер кърпа от джоба си и я залепи на устата му. Докторът се съпротивляваше яростно, от гърлото му изригваше бичи рев. Опита се да захапе нападателя си през кърпата, но Бил го събори на пода, задържа го долу с коляно, колебаейки се дали да не се заеме със спринцовките, но усети, че мъжът се предава и се отпуска по гръб. Бил измъкна въже, уви го около китките му и ги привърза над главата му за полирания месингов крак на леглото. Натика кърпата с етер дълбоко в устата на Франк, извади друго късо въже, овърза краката му и ги затегна към радиатора на отсрещната стена.
Мъжът върху студения дървен под се бореше да остане в съзнание и мяташе глава насам-натам. Бил отвори чантата, за да извади спринцовките и другите неща. Когато погледна отново, кърпата се беше измъкнала и Франк го гледаше право в лицето.
— Моля ви… не ме убивайте… — Фъфлеше, сякаш беше прехапал езика си.
Бил го погледна в упор и поклати глава.
— Не съм дошъл за това.
— Вие сте оня, дето избяга… — сякаш изплю думите Франк.
Бил не отвърна нищо, прекрачи през него и се наведе до крака на леглото. Вените на Франк се бяха изпънали под въжето около китките. Бил сръчно заби иглата и натисна буталото.
— Какво е това? Какво правите…
— Натриев пентотал. И не се тревожи, задник такъв — стерилна е.
— Какво искате от мен? Вие искате Шарън…
— Дойдох заради това, което си й направил.
Франк се беше отпуснал. Бил постави отново кърпата върху лицето му, махна капачката на спринцовката, пълна със секонал, заби я в бедрения мускул на Франк и я изпразни. После отново включи бушоните, завинти лампите, намери домакинска ръкавица и поставка за горещи съдове.
Бил със задоволство установи, че мъжът е заспал дълбоко.
Той извади пропановата горелка от чантата си, запали я и нагласи пламъка, докато той не засвистя във въздуха, синкав и остър като нож. Коленичи и разкъса ризата „Франк Брукс Брадърс“. Гърдите на мъжа бяха мускулести и леко окосмени — общо взето привлекателни, Бил беше убеден в това. Той си представи този мъж, надвесен над Шарън, как й нанася удари с юмруци и това го накара да натика кърпата с етера още по-дълбоко. После извади клещите си, поднесе първия от трите метални елементи над пропановия пламък, докато металният ръб на петсантиметровата буква не се нажежи до червено, поднесе я надолу и я опря плътно в кожата над гръдния кош, точно под шийната кост на мъжа.
Нажеженият метал зацвърча при допира с кожата, Франк леко се помръдна и дълбоко от гърлото му изригна стон. Миризмата на изгорена плът и косми леко погали ноздрите на Бил.
Той повдигна плочката. Кожата под нея бе пурпурночервена и бе започнала леко да се издува. Там, различима и неизтриваема за цял живот, се четеше думата „АЗ“.
Първата дума беше готова. Имаше да изпише още две. След тази нощ никоя жена, която легнеше с доктор Франк де Лео, нямаше да може да каже, че не е била предупредена.
— Мамо…
— Шарън. Задръж така.
Шарън зачака, загледана в светлините на Ню Йорк, усещайки напрежението, стягащо гърлото й, докато майка й хлопаше из апартамента в Онеонта. Затръшна се вратата на някакъв шкаф, после тя изведнъж се върна, запалката отново щракна и Шарън чу през слушалката как цигарата се запали.
— Мисля, че Пъфи е болна — каза майка й. — Преди това пометна. Но ти май не разбираш от болести по животните, нали?
— Пак ли е влизала в някоя кофа за боклук?
— Тук пазят чистота, не е като в Ню Йорк. Как вървят нещата при теб?
По дяволите, тя все още не знаеше. Шарън произнесе натъртено:
— Гледа ли новините?
— Навън, при Тед. Но той винаги изключва звука.
— Мамо, загубих работата си.
Последва дълга пауза.
— Днес съм направила петдесет и два сандвича…
— Мамо — прекъсна я Шарън, — загубих работата си!
— Вече го чух! — Гласът й беше сърдит.
— Не ми отговори…
— Какво очакваш да ти кажа? Пак си се оляла?
— Не мога да разговарям с теб, когато пиеш.
— Шарън, работя по цял ден…
— Отиде ли изобщо при терапевта, който ти уредих?
— Знаеш ли, същата си като баща ти. Винаги смяташ, че отговорът може да дойде…
— Добре де, би могла все пак да имаш полза от една визита…
— Не ми пробутвай тези дивотии, Шарън! Не съм аз уволнената.
Шарън не отвърна нищо. Помисли си за ежедневието на майка си. Барът, сандвичите, неизменната чаша водка. Това никога няма да свърши, защото никой друг работодател няма да й позволи да се налива по цял ден. Беше си осигурила съществуване, увито в тефлонова опаковка, абсолютно неуязвимо за външни атаки. И в този момент Шарън си помисли дали да не си сипе повече бърбън и да не позволява повече да я нападат.
— О, скъпа, съжалявам.
Отначало Шарън си помисли, че майка й говори на кучето, но после стреснато установи, че говореше на нея.
— Защо се терзаеш? Слушай, върни се, ще спиш на дивана, ще си намериш отново работа в болницата „Фокс Мемориал“…
— Не, мамо — отвърна Шарън решително, — не. Все още имам да свърша твърде много неща тук.
Проникването беше лесно. Въпреки че Бил нямаше повече право да влиза на осмия етаж на склада, някога той беше един от съдружниците в бизнеса с охранителни алармени инсталации, които се съхраняваха тук. Той, заедно с Лобо и Екатерина бяха основали компанията „Линнет Комюникейшънс“ и това беше първото нещо, което разпродадоха, след като започнаха да се специализират в бизнеса с компютърни мрежи. Сега складът принадлежеше на „Белкстронг“, верига за продажба на алармени системи.
Те не бяха се постарали да преместят стоката си в друго помещение, което беше добре, тъй като Бил все още разполагаше с ключове за общите врати.
Точно преди да продаде дяла си заедно с партньорите си, Бил се бе погрижил да инсталира най-скъпата и сложна алармена система, която можеше да се намери тогава, в склада. В основни линии това беше същата система, която използваше и ФБР. До всяка врата имаше електронна клавиатура с дисплей, който хаотично разбъркваше номерата на ключовете. Това предотвратяваше възможността човек да запомни кода само с наблюдение. Всеки път, когато се използваше клавиатурата, цифрите се оказваха разместени на нови места.
Бил беше благодарен, след като се озова пред вратата и установи, че те още не бяха сменили хардуера на системата. Това беше чудесно, тъй като си бе оставил вратичка. Ако системата все още действаше по същия начин, той нямаше да има проблеми. Натисна електронната клавиатура, изчака, докато компютърът чекне различните цифри на отделните ключове и набра по памет тридесет и осем цифровия номер.
Машината разпозна кода, който самият Бил му беше вградил и ключалката на вратата избръмча. Той натисна бравата и пристъпи вътре.
Обстановката не беше такава, каквато си я спомняше. Докато те притежаваха „Линнет“, предпочитаха да оставят нещата колкото е възможно по-неподредени. Сега служебният сектор на склада беше боядисан и на някои от стените блестяха цветни репродукции от Музея за съвременно изкуство.
Почувства се странно. За миг си спомни всички неща, които бе преживял тук, общата им работа, битките помежду им. Лобо винаги беше прям, но Екатерина имаше характерната склонност да пази различните аспекти от живота си независими един от друг. Дори и в училището, независимо от цялото внимание, което им отделяше, за нея винаги съществуваше нещо друго, по-важно, което имаше да свърши. Най-накрая той бе установил, че не може да живее нечий чужд живот. Тръсна глава, за да се отърве от спомените и пристъпи в склада. Очакваше, че ще завари нещата подредени по различен начин. Успя да се ориентира.
Намери платнена количка и я прекара до натрупаните високо един върху друг сандъци, с различни по размер алармени сирени. Най-голямата беше по-мощна от всичко, което беше опитвал досега. Щяха да му трябват няколко, за да свърши работата.
Едно по едно той започна да подрежда в количката разни неща.