Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (18)

18.

Салсата продължаваше да кънти от радиобудилника. Шарън отвори очи и пак ги затвори. Чувстваше се уморена. Беше останала будна до три, беше се въртяла и обръщала в леглото, като всяка мисъл в разтревоженото й съзнание започваше и завършваше с името на Едуард Маккинън. Шест и петнадесет заранта. Беше спала само три часа. Поколеба се дали все пак да не се обади на Едуард Маккинън и да отмени нелепата среща, която си бе уговорила.

Насили се да стане от леглото и тръгна вдървено към банята. В огледалото изглеждаше като подпухнал призрак. Искаше й се просто да затвори отново очи.

Не беше ли достатъчно само телефонното й обаждане? Нали беше го предупредила. Наистина ли беше длъжна мазохистично да си бъбри на чашка кафе с човека, който беше измамил баща й? Трябваше само да позвъни отново и да отложи срещата. Бог й бе свидетел, че изпитваше нужда от сън. Това сега беше по-важно, отколкото да се взира в черната дупка на живота си, наричаща се Едуард Маккинън.

И какво щеше да прави след това? Представи си как обикаля Манхатън в сивото си палто, как вятърът духа насреща й под свъсеното небе. Повече вино на обяд, мъртвешки сън след три часа следобед, будна и с цепеща глава през нощта.

А може би не. Може би някое кино. Две прожекции една след друга.

Да се скрие.

Безполезно. Не й се искаше да отиде на срещата, цялата нощ се бе терзала от този ангажимент, който сама си бе наложила. Но стига толкова. Направи каквото можа, той знаеше за какво става дума, ФБР сигурно бяха уведомени и нещата са вече в техни ръце, по дяволите! И точно тогава телефонът иззвъня и така я стресна, че тя се блъсна в ръба на умивалника.

Затича, залитайки, към него и вдигна слушалката.

— Ало?

Женски глас, топъл, с британски акцент.

— Шарън Блотнър, моля.

— На телефона.

— Казвам се Джени. От офиса на Едуард Маккинън. Тук при нас обстоятелствата са малко извънредни и той ме помоли да ви се обадя и да отменя срещата ви тази сутрин…

— С него всичко наред ли е?

— Всичко е наред…

— А със семейството му?

Кратко колебание, след което:

— Снощи някой е проникнал в галерията, някои от картините на господин Маккинън са вандалски унищожени…

Картините. Бил, вестникът, Спешното отделение на Психото. О, господи, не!

— Господин Маккинън тъкмо беше купил този портрет на Ван Гог…

— Нямам информация за това. — Гласът й прозвуча ледено.

Шарън задържа слушалката и започна трескаво да разсъждава. Напрежението беше стегнало стомаха й на топка.

— Кажете на господин Маккинън — заяви тя най-сетне, — че идвам веднага при него.

 

 

Мъжът напипа парапета лесно, но вратата му създаде затруднения. Отне му малко време, докато накара кучето водач да влезе през вратата. Накрая се озова вътре, последва гласовете и четириногото го поведе след завоя към приемната на участъка.

Беше идвал тук и по-рано. Тайфун от човешки говор и суетня. Той се приближи до гишето, прочисти гърло и каза:

— Извинете…

— Заповядайте.

Гласът на мъжа беше младежки, на бял човек. Мъжът протегна ръката си по посока на гишето и пристъпи три крачки към гласа.

— С какво мога да ви помогна?

— Продавам моливи на улицата… — Посетителят изчака за отговор, но не получи такъв. Тогава разкопча ципа на палтото си, после на сакото и измъкна някакъв плик от вътрешния джоб. — При мен дойде някакъв тип, даде ми това и ми каза да го донеса тук. — Той постави плика на гишето.

Белокожото ченге го вдигна. Бял служебен плик, запечатан, без надпис отгоре.

— Каза да го предам на… Как беше… Кинкейд? Кинкейд! Май така се казваше.

— Кинкейд? — Мъжът кимна. Полицаят записа на горния ъгъл на плика „Лейтенант Кинкейд“ и го бутна встрани. — Ще му го предам — каза той.

— Направете го. — Старецът се обърна, направи няколко крачки и отново извърна покритите си с тъмни очила незрящи очи към гишето. — Младежо? — Той забърка в джоба си и извади банкнота от десет долара. — Младежо, това двадесет ли са?

Ченгето погледна.

— Не, сър, десет са.

— Какво? Десет? — Старецът размаха юмрук. — По дяволите! Оня ми каза, че ми дава двайсетачка… Представяте ли си? — Той натика банкнотата обратно в джоба си. — Молят те да им свършиш какви ли не говняни услуги, а не може човек да им вярва. Невероятно. — Той закопча палтото си. — По дяволите! Хайде, момчето ми. — И дръпна каишката на кучето водач. Животното тутакси се вдигна от пода и тръгна към изхода.

Слепецът си проправи път към вратата и надолу покрай парапета, стараейки се да не се усмихва, в случай че там има ченгета. Едва след като се отдалечи на половин каре, чертите на лицето му малко поомекнаха, стоплени от пачката други девет банкноти от по десет долара, които беше пъхнал в единия си чорап.

 

 

Шарън позвъни на входа на двуетажната градска галерия за изящни изкуства и зачака, оглеждайки се по улицата. Дървета и остъклени фасади, и една възрастна, достолепна дама, облечена като гувернантка в богато семейство, разхождаща по алеята две расови болонки, с панделки на главите, едната розова, другата синя. Едното куче скочи от бордюра и се шмугна между един рейндж роувър и мерцедес. Жената изчака с досада, която бе очертала дълбоки бръчки на лицето й, после измъкна пластмасов плик от чантата си, наведе се и прибра кучешките екскременти. Завърза плика и го уви във вестника.

Нещо в спокойствието, с което възрастната дама направи това, правеше сцената да изглежда като ритуал. Шарън се замисли за работата си като медицинска сестра и тогава вратата избръмча. Мъжки глас по интеркома попита:

— Кой е? — Не беше Едуард Маккинън.

— Шарън Блотнър — отвърна Шарън и вратата се отвори.

Шарън се озова пред някакво ченге, облечено в синя униформа, непознат едър мъж в костюм и Мартин Карндъл.

— Мартин… здравей. Аз… Господин Маккинън…

— Шарън, не биваше да взимаш такси. Щяхме да те докараме дотук с охрана. Ако можеш да ни съдействаш…

— Съжалявам — отвърна тя рязко и темата беше приключена.

Преминаха през друга масивна врата и влязоха в едно ателие с боядисани в бледожълто стени, с изящна старинна мебелировка, отрупан с възглавнички диван, с щампирана на цветя дамаска и огромно пищно платно, окачено на стената над него: червено, бяло и синьо — цветовете на френското знаме. Шарън се спря за момент, за да си спомни името на художника: Фернан Леже. През арката Шарън мерна вътрешността на трапезарията — с маса за дванадесет души. Минаха през нея и тръгнаха нагоре по витата стълба.

Едуард Маккинън ги чакаше горе и когато разпозна Шарън, тя забеляза как лицето му светна от най-искрена радост.

— Шарън Блотнър… — каза той. Гласът му беше същият. Това наистина беше той. В следващия миг Шарън се озова в мечешката прегръдка на Едуард Маккинън. — След толкова години…

Шарън усети, че по страните й плъзва руменина, което я накара да пламне още повече.

— Радвам се, че те виждам отново — промълви тя и странното беше, че наистина се радва. Беше по-едър, отколкото си го спомняше, по-масивен, косата му бе посивяла, а кожата на лицето му изглеждаше загрубяла, с лек слънчев загар.

Едуард Маккинън. Господи!

А после по стълбата от третия етаж изтопурка русокосо момченце. То се спря, като видя хората под себе си. Шарън очакваше, че ще прояви стеснителност при вида на толкова непознати, ала вместо това хлапето се ухили широко, нададе пронизителен крясък и зачака да му изръкопляскат.

Всички възрастни замръзнаха по местата си. Единственият, който се усмихна, беше Едуард Маккинън.

— Теди, ела тук при нас, искам да те запозная с някои хора.

Хлапето заситни бавно, надявайки се да се измъкне от досадното задължение. Едуард Маккинън измърмори с нисък глас:

— Не сме споменавали пред него за галерията.

След това подаде ръка на момчето, подканяйки го да слезе още няколко стъпала и го обърна към Шарън.

— Теди, това е Шарън Блотнър, познаваме се още от времето, когато тя беше на твоята възраст.

Момчето протегна вдървено ръка, както го бяха учили.

Шарън се здрависа.

— Здравей, Тед… Радвам се да се запознаем.

Той не отвърна нищо и след като тя пусна ръката му, отри дланта си в панталоните.

— А това е господин Карндъл… Той е агент на ФБР. Истински.

— Уау! — За хлапето това беше къде-къде по-интересно от Шарън. То отново протегна рязко ръка, но сега в очите му се четеше плахост. — Имаш ли пистолет?

— Прибрал съм го — каза Карндъл.

— Можеш ли да ми го покажеш?

Карндъл погледна Маккинън, който безпомощно разпери ръце.

— Може би някой друг път — каза Карндъл.

— Тогава ще можем да гръмнем татко и мама и мозъците им ще опръскат стените!

— Теди, тичай бързо да намериш Лукреция — намеси се Маккинън. — Тя трябва да е долу със закуската ти.

— Окей — каза хлапето и изтопурка напред, издавайки звук на въображаеми изстрели от пистолети, които уж държеше в двете си ръце.

Шарън никога не беше срещала по-невъзпитано дете през живота си.

— Заповядайте оттук… — Едуард поведе гостите в един просторен кабинет в бяло, със запалена камина, големи дивани, махагонови рафтове с книги и голямо бюро. По всички стени бяха окачени картини. Модернистични платна, чиито автори Шарън не можа да разпознае, с изключение на една голяма картина на Пикасо, окачена над камината. В кабинета вече имаше други хора. Всички станаха, когато Шарън влезе.

— Е, вече се познавате със специален агент Карндъл. Позволи ми да ти представя Грегър Фонтен.

Шарън се ръкува с достолепен плешив господин в костюм от фина материя.

— Неговият асистент Айвс Полъп. — Асистентът беше на годините на Шарън, слаб, с вързана на опашка коса. — И моята съпруга Мелиса. Мелиса, Шарън Блотнър.

Смайващо безплътна предрафаелова красавица се надигна леко от дивана, усмихна се печално и подаде нежната си, сякаш изваяна от слонова кост ръка. Платинената й на цвят, леко къдрава коса се спускаше по гърба й. Веждите й бяха в същия цвят. Имаше големи, искрящо зелени очи, и едва ли би могла да мине за повече от двадесет и три годишна.

— Толкова много ми е разказвал за вашето семейство — промълви тя почти шепнешком. — Кафе?

— Черно, без захар — каза Шарън. — Благодаря ви.

— Шарън, нали не трябваше да идваш днес…

— Ами, след като са били унищожени ваши картини, мисля, че е същият човек, за когото ти се обадих снощи…

— Снощи бях атакуван от няколко места — отвърна Едуард и обясни за сирените.

— Боже мой! И след това е бил направен опит да бъде унищожена колекцията ви…

— Не само опит. Освен че някои от картините са били унищожени, други са откраднати. Грегър, би ли разказал накратко подробностите на госпожица Блотнър.

Мъжът с достолепен вид разказа последователно събитията. Базата на охранителната компания е била извадена от строя, след което е била нападната галерията.

Карндъл го прекъсна.

— Смятахме, че едни и същи хора са извършили и двете неща… Ако екипът им е бил по-голям, те са могли да нападнат галерията в мига, в който компютрите са били извадени от строя. Иначе се получава промеждутък, през което време са се преместили от едното място на другото.

Фонтен описа подробностите с халоновия резервоар и червеното обагряне с химикала, което беше съсипало платната. Шарън слушаше разказа му с нарастващо нетърпение. Най-сетне тя не можа да издържи и се изправи.

— Момент! Това е Бил, сигурна съм. — Обърна се към Карндъл и обясни: — Когато беше в Психото, ми разказа за една своя фантазия как картините почервенявали до кръв, когато ги гледат… неподходящи хора. Той го е направил.

Мелиса Маккинън премести поглед от Шарън към Фонтен.

— Боя ли е? Или някаква киселина, която всъщност… ще разяде платната?

— Изглежда, че е било някаква корозивна смес. Има нанесени щети, но до каква степен са непоправими, не можем да кажем, преди да ги занесем на реставратор.

— Този тип е специалист по химикалите — обади се Карндъл. — Каквото и да е използвал, сигурен съм, че пораженията са сериозни.

Едуард Маккинън слушаше внимателно. Накрая се намеси:

— Той унищожава повечето картини, но отнася Ван Гог. Защо?

— За него справедливостта е електричество — поясни Шарън. — А Ван Гог е част от веригата.

 

 

Кинкейд пристъпи внимателно през прага на кабинета. В ръката си крепеше пелмен с топено сирене, поставен върху пълна чаша с кафе. Седна зад бюрото си, подсуши със салфетка овлажнения отдолу пелмен, отхапа залък и отпи от чашата. Кореспонденцията, струпана върху бюрото му, съдържаше обичайните тъпи служебни инструкции за спазване на процедурите. Той ги отмести и вдигна белия плик.

Отвори го и заедно с писмото от него изпадна парченце плат. Сърцето му се разтуптя още на първото изречение. Той отиде до вратата и изрева:

— Бранък, веднага ела тук!

После измъкна бележника си и набра номера на Едуард Маккинън.

 

 

Едуард Маккинън затвори телефона.

— Ще му направите копие, ще вземете отпечатъци, ще го подложите на всички лабораторни изследвания, каквито там се правят във вашите служби. — Той се изкашля. — Писмото е следното:

Господин Маккинън,

Държим вашия Ван Гог. Един милион в брой, доставени лично от вас, и си го връщате. Не е толкова лошо за картина, оценена на петдесет и три милиона. Слагате парите в брезентова торба. Ще ви се обадим само веднъж, точно в 06:00 заранта, в петък, 24.11., за да ви кажем къде да ги оставите. Свързали сме се с купувач. Това е единственият ви шанс да спасите „Капитан Мерсол“ да не изчезне завинаги от световния пазар. Или си го връщате, или го забравяте.

— Няма никакво съмнение. Става дума за чисто изнудване — каза Карндъл.

Шарън поклати глава.

— Посланието в музея ни подсказва, че става дума за нещо по-голямо.

— Как би могъл той да продаде картината? — попита Маккинън, а жена му закима енергично. — Цената на аукциона накара всички вестници…

Грегър Фонтен кимна.

— Платна с подобна ценност изчезват много често. Например, наркобосовете в някои малки държави имат достатъчно власт, поне на място, така че никой, който види подобна картина, да не задава въпроси за нейния произход.

— Изкуството е едно от малкото неща, които са достатъчно скъпи, за да се разменят срещу дрога в голямо количество — добави Карндъл.

— В някои страни… Япония и Швейцария са очебийни примери, но има и други… един предмет на изкуството може да бъде легитимиран само след три-четири години притежание…

Мелиса Маккинън вдигна деликатната си брадичка.

— Но след като вестниците вече са обявили на първа страница, че точно тази картина на Ван Гог е била открадната… как би могъл някой да я купи?

— Винаги може да се измисли някоя убедителна версия — продължи Грегър Фонтен. — Обикновено на купувача се съобщава как вие сте купили картината, само за да съобщите след това, че е била открадната, и да приспаднете загубата си от печалбите… Един малко сложен маньовър, който обаче е обичаен в този бизнес. Всичко това може да се представи като някаква афера, ако щете. Стига продавачът да намери подходящия тон, и купувачът бива убеден.

Шарън слушаше всичко това с нарастващо безпокойство. Не издържа и се намеси:

— Както споменах, бях с него в Спешното отделение на Психото, когато той видя тази статия в „Таймс“… — Сърцето й биеше силно. — Струва ми се, че точно тогава той е решил да го направи. Не каза нищо… но определено прояви интерес.

Маккинън се приведе към нея.

— Разкажи ми за това.

За миг на Шарън й се стори, че думите й ще прозвучат като измъкване.

— Имахме един разговор — каза тя и млъкна, давайки си сметка какво предстоеше да каже, съзнаваше в пълна степен собствената си вина. Откровението правеше картината да става в съзнанието й все по-ясна и по-ясна и тухлите една по една заемаха местата си в стената.

Тя се пресегна към чашката си с кафе, отпи и й се прииска да бъде навсякъде другаде, но не и тук.

— Е, на онази снимка вие изглеждахте като идеалното семейство… За това си говорехме. — Тя хвърли поглед към Мелиса, която я гледаше очаквателно, и го отмести към Едуард.

Чичо й Ед.

— Говорехме си за успеха в Америка и как тези, които го постигат, съумяват да се държат така, сякаш е нещо съвсем естествено.

Всички бяха в очакване, особено Мелиса, която следеше напрегнато всяка нейна дума.

Шарън трескаво мислеше, най-накрая се успокои.

— Ами, сигурно знаете, че загубих сина си. — Тутакси почувства, че е сгрешила. Но вече го беше казала. Твърде късно се усети.

— Не знаех — промълви Едуард Маккинън.

— По-точно съпруга и сина си. Чарли щеше да бъде на възрастта на вашия син. Тед. — Дали не беше Ед, изплаши се тя да не би да е сбъркала името.

Широко отворените зелени очи на Мелиса излъчваха състрадание. Около нея се бе възцарила смущаваща, лепкава тишина. Шарън можеше да го изрече, почти беше готова да им го каже, но изведнъж реши, че не може да го направи.

Карндъл понечи да наруши мълчанието.

— Но защо ние с вас не сме…

— Говорихме за теб. — Карндъл млъкна. Шарън си пое дъх, изправи гръб и погледна Едуард Маккинън право в очите. — За това, че те познавам.

Чувстваше се добре, макар да знаеше, че копае собствения си гроб.

— Ти какво му каза? — Гласът на Маккинън беше добронамерен, настоятелен и твърд.

— За твоята роля в семейството ни — отвърна тя.

Усещаше как оглежда минното поле, как се колебае дали да премине през него, дали може да си позволи да прояви заинтересованост.

— Която роля ти би определила като… — погледна я той в упор.

Тя се усмихна на себе си, поклати глава и скочи в студената вода.

— Винаги съм изпитвала чувството, че ти си отговорен за смъртта на баща ми.

Маккинън присви очи. Шарън вдигна чашката си с кафе и отпи. Мелиса извърна глава, на лицето й се бе изписало отвращение.

— Шарън… аз да съм отговорен? Та Алън се самоуби!

— След делото. След делото, което ти спечели и което го лиши от плодовете на петгодишния му труд. Но не съм казвала това на Бил Кайзър. — Тя отново отпи от кафето си. — Просто ти беше във вестника. Споменах за смъртта на баща ми и после споменах за теб.

Зелените очи на Мелиса заискриха от гняв.

— А след това му помогнахте да избяга, за да се добере до нас…

— Не! — Шарън остави чашката си и се обърна към Мелиса. — Аз бях изиграна. Той ме изигра. Той ме използва, за да избяга… Наруших едно съвсем дребно правило, но това имаше големи последствия. ФБР ме разследваха, полицията също… Те знаят, че не съм го направила нарочно. Никой не ме е накарал да идвам тук и да ви обяснявам всичко това. Правя го, защото сгреших. Не можех и да допусна, че той ще започне да отмъщава на всички, които са ми причинили зло по един или друг начин.

— Никога не съм ти причинявал зло — каза Маккинън.

— Ако трябва да бъдем откровени, това не е съвсем вярно — отвърна Шарън. — Убедена съм, че си ми причинил. Но което е по-важно, очевидно и той е убеден в това. И независимо, че не искам да го прави, той ви причинява зло, за да направи услуга на мен.

Шарън остави думите си да потънат в смълчаната стая. Едуард Маккинън седеше съкрушен. Цялата му надутост беше изчезнала. Шарън се поколеба дали да изрече следващите думи, опита се да ги заглуши в съзнанието си, но разбра, че не може да се пребори със себе си.

— Ето защо тъкмо аз съм човекът, който трябва да предаде откупа.

Първоначално никой не схвана какво каза, но после всички го разбраха.

— Какво?

— Абсолютно невъзможно!

Мартин само я гледаше.

Маккинън поклати глава:

— Много благородно от твоя страна, Шарън, но няма смисъл.

— Не е благородно. Просто е практично. Във всичко това се крие някаква клопка. Ние не знаем какво е замислил. Може би той възнамерява да те изобличи публично. Може би просто иска да те убие… Но каквото и да е, той не би го направил с мен.

— Картината е моя и аз трябва да поема отговорността.

— Едуард, това е напълно погрешно. Не става дума за картината. Не става дума и за теб. Става дума за нещо между мен и Бил. Нека се опитаме да го погледнем от тази страна. Нека не въвличаме други в тази история. Мартин… вие го знаете не по-зле от мен самата… Трябва да отида на срещата. Аз трябва да отида.

 

 

В дъното на западния тунел почти не достигаше въздух. Лампите осветяваха пространството около Бил, докато работеше. Най-напред той издълба няколко дупки в стената, иззидана от блокове шлака. След това, целият плувнал в пот, извади тежък каменарски чук и започна да разбива бетона. След като издълба достатъчно широк отвор, спря, насочи лампата и надникна.

Всичко беше точно така, както си го спомняше.

Той удвои усилията си. След десетина минути дупката стана достатъчно широка, за да може да се провре през нея. Помещението беше просторно и мрачно. Бил издърпа поставената в метална клетка лампа и дългият кабел се проточи чак от контакта в собственото му мазе.

Стоеше върху основа от пръст, подготвена за поставяне на железопътни релси. На височината на гърдите му имаше платформа. Бил вдигна лампата нагоре и освети отсрещната стена. „Станция Сейнт Маркс“. Той го прочете на глас и поклати глава. Всеки път, когато се озоваваше тук, Бил изпитваше възхита от свръхестествения вид на това място.

От поколения насам Ийст Сайд в Манхатън беше зле обслужван от системата на метрото. Докато Уест Сайд бе облагодетелстван с няколко конкуриращи се излишно линии на метрото, в Ийст Сайд имаше само една. През 1960 година бяха планирали прокарването на линия до Второ авеню. Бяха построени пет станции и бе прокарано трасе с дължина около пет километра до Харлем, но после парите за проекта бяха свършили и построените вече участъци бяха запечатани, чак до вентилационните тръби.

Бил се покатери на платформата и освети сводестия таван и облицованите с фаянс стени. На дванадесет метра над него, на нивото на улицата, се намираше пресечката на Второ авеню и Сейнт Маркс. Платформите бяха дълги около едно каре. Тунелите бяха прокопани на дължина от по половин каре в двете посоки под пресечката и прекъсваха рязко в пръст и скала — яката шиста на остров Манхатън.

Бил постоя ухилен, помисли за дърводелската и електротехническа работа, която му предстоеше да свърши, за всички материали, които трябваше да пренесе дотук, но после се предаде, сви длани пред устата си и изрева с всички сили:

— Хооооооо-уееееееее.

Ехото бързо заотскача — и постепенно заглъхна. Никой нямаше да го чуе. Никой, освен самия той.

 

 

Едуард Маккинън безмълвно гледаше в Шарън, когато Мартин най-после остави телефонната слушалка.

— Колегите от службата за поведенчески анализ искат още малко време, колебаят се относно идеята, макар че са отчасти оптимисти.

Маккинън поклати глава.

— Аз съм служил в морската пехота, вкарвал съм и съм извеждал бойци от сражения във Виетнам. Мога да се справя с това.

— Еди… никой не казва, че не можеш — намеси се Мелиса.

— Той не се интересува от теб — каза Шарън. — Той иска мен.

Мартин бе напълно съгласен с нея.

— На него му липсва Шарън. Бихейвиористите са абсолютно убедени в това. Той иска тя да бъде свидетел на действията му…

— Готова съм да го направя — каза Шарън. — Това е отговорът.

Едуард прокара длани по косата си.

— Вижте, той ме унизи публично снощи. После открадна картината ми… Аз го искам. А освен това… — Мелиса го гледаше онемяла. — Освен това той поиска да отида аз. Ако целият план се промени, ще го изтълкува като вероломство и ще унищожи картината.

В стаята се възцари пълно мълчание. Умът на Шарън сякаш се блъскаше в стена и се мъчеше да намери пролука.

— Можем да го уведомим — размишляваше на глас Мартин, — можем да му го кажем, когато се обади, за да уговори срещата…

Маккинън изсумтя.

— Той едва ли ще влезе в диалог. На негово място не бих и допуснал двустранна комуникация.

Шарън извърна поглед от прозореца, огледа всички и намери отговора.

— „Дабълю Ейч Би Ен“ — произнесе тя. — Ще съобщим за промяната чрез „Дабълю Ейч Би Ен“.

 

 

Мъже с груби длани разчистваха Трето авеню, секачите им разбиваха сутрешния лед по тротоара. Улиците бяха пълни с добре облечени, забързани хора и Шарън изпитваше завист към тях, затова, че можеха да пазаруват, да ходят на работа, да живеят нормален живот.

Може би, даде си сметка тя, решението й доброволно да поиска да отиде на срещата с откупа беше друга форма на опит за самоубийство.

Тя си пое дълбоко въздух, изтласка тази мисъл от главата си и тръгна по улицата към дома си. Наоколо не се виждаха щъкащи репортери. Само някаква жена седеше на стълбището и чакаше някого. Шарън мина покрай нея, влезе в сградата и взе асансьора до апартамента си.

Четири съобщения на телефонния й секретар. Тя ги прослуша. Бяха от Кристъл, от майка й и от двама репортери. Позвъни в „Белвю“ и загледа носещите се вихрено облаци около Емпайър Стейт Билдинг.

— Психо, Спешно отделение.

Беше Кристъл. Не й се искаше да попадне на Хърмайъни.

— Ей, аз съм! — Помъчи се гласът й да прозвучи бодро.

— Къде изчезна, по дяволите? Изобщо не отговаряш…

— Бях много заета. Случиха се куп неща.

Тишина от другата страна на линията.

— Шарън, тревожиш ме. — Шарън не отговори и Кристъл въздъхна: — Слушай, нали ме помоли да издиря данните за майката на Бил Кайзър. Мисля, че ги намерих, но така и не те открих, за да ги чуеш.

— Кристъл, това е страхотно!

Последва пауза, докато Кристъл прелистваше някакви документи.

— Каза, че е било рак на яйчниците, с метастази, приета в края на миналата година…

— Хелън Кайзър — напомни Шарън.

— Хелън Чолгош. — Кристъл произнесе името колебливо и после го продиктува буква по буква… — Приета на двадесет и осми октомври, умряла десет дни по-късно…

— Рак на яйчниците, с метастази.

— Точно така.

— Дотук добре… — Шарън погледна към забързания свят зад прозорците й. — Точно това ми трябваше.

— Даже има адрес.

— Кристъл, ти си истинска богиня сред нас, простосмъртните! Къде е… В предградията ли? Ийст Вилидж?

— Не, в центъра, Четиридесет и седма улица. Четири-осем-едно… Това трябва да е някъде към Уест Сайд.

— Окей, продиктувай ми го отново. — Тя си го записа. — Страшно ти благодаря, Кристъл!

— Ще наминеш ли към нас за вечеря? Толкова ще се радвам.

— Не знам.

— Не ме измъчвай.

— Е, добре, ще дойда. Чао. — Шарън затвори телефона.

Тя набра 411, попита операторката за Бил Чолгош, някъде в долния източен край на Уест Сайд. В телефонните им справочници изобщо не фигурираше подобно име. После набра номера на Мартин и остави на телефонния секретар съобщение за това, което беше научила. После позвъни на „Дабълю Ейч Би Ен“.

— Ерик — каза тя, след като той се отзова, — случиха се доста неща… Мога ли да дойда да поговорим?

 

 

Колите бръмчаха над главата на Бил, докато паркираше в сянката на моста Бруклин. Излезе от колата и тръгна покрай строителния проект Смит Хаус. Вдясно от него блестеше Ийст Ривър, студена и развълнувана. На четири карета южно от моста се виждаше комплексът Саут Стрийт Сийпорт, с магазините, ресторантите, баровете, павираните пешеходни алеи и огромния кораб. Изкуственото туристическо подобие на онова, което някога е представлявало оживено пристанище.

Виадукти над и под бреговата линия се кръстосваха и сливаха на няколко нива над него, образувайки детелина под моста. Доскоро, преди последните съкращения в бюджета, в центъра на детелината имаше участък с машинно оборудване на Отдела за поддръжка на виадуктите. Сега този участък беше изоставен и на негово място се ширеше пустеещ терен, в който се бяха настанили бездомници. Бил надникна през мрежестата ограда към скованите от дъски и картон бараки, мизерните скърпени от пластмасови чували за боклук палатки. Окаяни двойки седяха и спореха помежду си пред входовете на жалките си бърлоги, докато други щъкаха из бараките и палатките. Гърмяха транзистори, салса в единия край и шумотевица от танцова музика в другия. Деца, които трябваше сега да са на училище, се гонеха в кръг. Край два пилона на магистралата в импровизирани огнища горяха огньове. Тук вятърът, духащ откъм реката, беше студен. Бил го усещаше дори през дебелото си палто.

Преброи главите, които виждаше. Бяха около петдесетина души. Опита се да преброи бидонвилите и палатките, но се отказа. Бяха наблъскани една до друга. Някои от бърлогите приютяваха цели семейства.

Тези нещастници преди това бяха обитавали парка на Томпкинс Скуеър, но полицията ги прогони на юг. Сега бяха намерили подслон тук, обградени от моста и реката, накацали върху този ветровит и никому ненужен терен.

Това, което бе създал инстинктът за оцеляване от тези хора, беше удивително.

Бил се опита да открие входовете и изходите към този стан на бездомници. Големи парчета от оградата на баскетболното игрище бяха разрязани и употребени. Той хвърли поглед към виадуктите, моста над тях, опита се да си представи как би могъл да спи тук, сред непрекъснатото свистене на автомобилни гуми на осемнадесет метра над главата си, помисли си за мръсния въздух, за въглеродния окис и рака, унищожаващи тези хора ден след ден, нощ след нощ.

Върна се на улицата. Двадесететажните сгради в комплекса „Смит“ за хора с ниски доходи, щяха да осигурят съвършена видимост към подстъпите на моста. Проникването в тях беше повече от лесно.

Отново хвърли поглед към дрипавата ограда, заграждаща бивака на бездомниците и се усмихна. Имаше достатъчно дупки, през които щяха да могат да надничат, когато светът около тях се взриви.

 

 

— Шолгоч? — опита се да го произнесе Ерик. — Или Чолгош? Сигурно е така, ако е полско, струва ми се.

— Нямам никаква представа как се произнася — каза Шарън и мигом изпита неприязън към себе си заради безсилието, звучащо в гласа й.

Седяха в неговия офис, в радиостудиото. На микрофоните, провиснали от тавана, бе окачена кънтри цигулка от Южна Луизиана. Бюрото му този път беше малко по-подредено, отколкото при предишното й посещение.

— Странно, но името ми се струва някак познато — продължи Ерик. — Сякаш съм го виждал написано някъде? — Той погледна Шарън. — Този приятел случайно да е издавал компактдиск? Да е свирил в някоя местна група или нещо подобно?

— Би било страхотно, ако разберем такова нещо.

Ерик вдигна роговите си очила.

— Добре, нека да погледнем.

Той се извърна към компютъра, набра на клавиатурата „Чолгош“ и натисна клавиша.

След пет минути се предаде.

— Не… Изобщо не намирам човек с подобно име, който да е бил наш дарител.

Шарън се облегна на стола си.

— Беше просто едно хрумване.

— Мислех си… — Той преглътна. — От години си имам работа с разни лунатици, които се преидентифицират с нашата радиостанция, и знаеш ли какво? Ти си абсолютно права. Какво ли може да се случи, ако някой от тях реши, че не живееш и не правиш точно онова, което очаква? Когато се превърнеш в едно от нещата, които те не понасят?

Шарън го гледаше сериозно.

— Аз пък от години работя само с хора с размътен разсъдък. Всеки път, когато те включат в собствените си натрапчиви идеи, в деветдесет и девет процента от случаите възниква някакъв проблем.

— Права си. Все едно, ще трябва да покажа тези послания с клечките за коктейли на ФБР.

— О, Ерик… Благодаря ти! — Усети, че се изчервява и извърна смутено лице. — Наистина се радвам, че се съгласи — промълви тя, мъчейки се да дойде на себе си. — За съжаление, се случиха много други неща и имам нужда от твоята помощ.

 

 

В устременото към покрайнините на града такси Ерик слушаше Шарън с нарастващо недоволство. Най-сетне я прекъсна.

— Значи, всъщност този приятел, Бил, заплашва човека, чиято смърт ти желаеш от деветгодишна възраст, а сега ще рискуваш собствения си живот, за да го спреш.

— Разбирам, смяташ, че не съм с всичкия си…

— Не, изобщо не мисля такова нещо.

Той я погледна мило и Шарън сведе поглед.

— Много се притеснявах дали наистина да те въвличам в тази история… На твоите анархо-пънк диско жокери едва ли ще им хареса много да помагат на ФБР.

Той сви рамене.

— Разбира се, ще бъдат отвратени, но мога да ги принудя. Освен това, не става дума да помагат на ФБР. Става дума за теб.

 

 

Ерик, с папката му с клечки за коктейл, беше отведен в друга стая, докато Шарън прелистваше вестника, вдигнала уморените си крака върху бюрото на Мартин. Най-сетне той влезе в кабинета си и затвори вратата.

— Е, ще го кажа направо, Шарън. В този епизод между Ерик Мур и Чолгош — той го произнесе почти като „Чолгош“, — ти успя да премахнеш всякакви съмнения, които можех да имам, за това на чия страна стоиш в цялата тази история.

— Благодаря ти, Мартин, наистина го оценявам — изрече Шарън с високо вдигната глава.

— Как се справяш след всичко това?

Тя се замисли.

— Вече съм малко по-добре.

— Е, откакто започнахме да вкарваме тук името „Чолгош“ в компютрите, купонът започна. Първата база данни, където опитахме, беше НКИЦ — Националният криминоложки информационен център — в който се събират данни от арестите във всичките петдесет щата. Нищо, което не ни изненада особено, защото вече бяхме проверили отпечатъците му и не намерихме никакви съвпадения, но понякога може да ти излезе късметът. После подхванахме други бази данни — АТФ, ЦИП. Няма регистрирано оръжие на това име, нито откраднато. ДМВ, притежавал е кола в Ню Йорк преди дванадесет години, продал я е преди осем, а описанието от шофьорската книжка съвпада с нашия господин Бил. Той е тридесет и пет годишен, висок на ръст, с кафява коса, никога не е глобяван за превишаване на скорост, винаги си е плащал навреме таксите за паркиране. Ако е притежавал коли под друго име, можем да го установим, само ако знаем името. Още не е дошъл денят, когато ще се получава шофьорски лиценз срещу отпечатъци на пръстите, макар че ако и това стане, стой и гледай. После проверихме базите данни с архива на кредитите и нещата станаха интересни. — Мартин се намести на отсрещната страна на бюрото и измъкна няколко разпечатки от купчината. — Уилям Чолгош: никакви кредитни карти, никакви заеми, но името му се оказа свързано с две компании: „Линнет Комюникейшънс“ и „Юникорн Холдинг“. Значи ние ги отнесохме към добрите стари „Дън енд Брадстрийт“ и знаеш ли какво се получи? „Юникорн Холдинг“ е компания, която държи правата на три патента, всички признати от правителството на Съединените щати точно на лицето Уилям Чолгош.

Патенти! Шарън се усмихна.

— Компютърна електроника, нали?

— Бинго. На двадесетгодишна възраст той е патентовал… — Мартин зачете документа. — … полупроводникова интегрална високоскоростна нискоенергийна свързваща дигитална трансмисионна верига…

— И трите са за вериги, нали?

Той я изгледа.

— Да, наистина. Един от екипа ни разбира от тези работи и сега проверява дали от тези патентовани от него идеи може да се произведе оръжие.

— Той не би го направил толкова очебийно… Нашият човек действа много предпазливо, за да прикрие насилието си. Сигурна съм, че за каквото и да се отнасят, патентите са свързани с развитието на комуникациите. Коя беше другата компания?

— „Линнет Комюникейшънс“. Основана преди единадесет години, раздробена и продадена на три дяла на общата цена от два милиона и двеста и петдесет хиляди долара, преди седем години. Уилям Чолгош, основател и президент. Други изброени имена няма. В общи линии те са инсталирали и поддържали служебни компютри, телефони и охранителна техника. Междувременно направихме няколко разследвания и на лицето Хелън Кайзър/Чолгош и нещата се оказаха общо взето такива, каквито ти си установила. Сградата на Четиридесет и седма сега представлява паркинг.

— Намерихте ли втория баща на Бил?

Мартин зарови сред документите.

— Натаниъл Либлинг. Сътън Плейс… Бих казал, че не е от най-бедните.

— Може ли да поговоря с него.

— Той е в списъка. Има няколко души, с които искаме да установиш връзка… Например купувачите на компанията. Искаме да разберем кои са били негови съдружници. А намерихме и още нещо интересно, свързано с името му… — Той се ухили.

— Не ме дръж в напрежение.

— Да си чувала за Лейън Чолгош?

— Не се сещам…

— Човекът, който е застрелял президентът Уилям Маккинли на Панамериканското изложение в Бъфало, щата Ню Йорк, през 1901 година.

Шарън зяпна, а после се засмя нервно.

— Е, това наистина е попадение!

— Ако наистина има кръвна връзка. А може да се окаже и поредният му псевдоним.

Шарън поклати глава.

— Не. Това е Бил. Това е нашият човек.

 

 

Едуард Маккинън стоеше, готов за стрелба, и чакаше да нагласят мишената. Около него имаше снажни мъже с мустаци и две млади жени. Друг път той обичаше да наблюдава какво правят другите около него на стрелбището, но този път не му беше до това.

Помисли си, че предложението на Шарън беше дръзко и неразумно. Въпреки че специалистите го бяха преценили като най-безопасен вариант, той го ненавиждаше и нямаше никакво намерение да го допусне.

Зелената лампа светна — знак, че Маккинън може да започне да стреля. Той свали предпазителя на очите си, взе своя „Колт“ 45, сложи пълнител, вкара първия патрон в цевта, свали предпазителя и направи първия изстрел.

Встрани и ниско. Винаги ставаше така, когато не внимаваше… Също като в голфа, и там трябваше да се мисли, въпреки че стрелбата му харесваше повече. Той се изправи, отпусна мускулите на гърба си — понякога това представляваше проблем. Стреля отново.

Този куршум улучи овалната мишена в човешки ръст в областта на корема. Пусна трети изстрел и пое отката. Старият му пистолет се бе почувствал в свои ръце.

Не беше онзи от Морската пехота. Този беше прекрасен цивилен модел, който си беше купил след като напусна армията, след второто си участие във Виетнамската война. Сега, след като военните бяха заменили „Колт“ с „Берета“ М9, той всъщност изпитваше привързаност към стария си пистолет, докато преди гледаше на него просто като на инструмент, който познаваше до най-малката част и затова не си струваше да го подменя. Той остави пистолета на стойката, свали вратовръзката си я окачи на закачалката за палта. Разкопча горните две копчета на ризата си „Брукс Брадърс“. Разкърши плещи и изпъна врат. После взе отново пистолета и се прицели в мишената, на двадесет и три метра разстояние от него.

Картините. Залата, пълна с картини, опръскани с разяждаща киселина, унищожени завинаги. Стреля. Пръскащата през противопожарните дюзи киселина, прояждаща всичко, до което се докосне. Стреля. Картините унищожени, превърнати в боклук, можеше само да ги изхвърли. Стреля отново и отново.

Попадения в главата, в гърдите. Нелошо групиране. Извади празния пълнител, зареди нов, зае разкрачена стойка и си помисли за изцъклените полицейски снимки на онзи кучи син, който бе откраднал неговия Ван Гог. Стреля.