Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (29)

29.

— Значи според теб той говореше нормално? — попита Мартин по телефона.

Шарън седеше у дома и пиеше кафе.

— Не го ли чу по жицата?

— Защото изследвахме видеозаписа… Сякаш е имало експлозив в главата…

— Е, имаше едни жици, които стигаха до врата му… Може би зад ушите му…

— Смятаме също така, че е имал шашка динамит в правото черво… Може би дори не само една.

В правото черво? Бил не би го направил.

— Възможно е, но…

— Когато беше при него, той нормално ли седеше? Имаше ли вид, че му е неудобно или…

Изведнъж нещо проблесна в ума на Шарън.

— Да не би да се притесняваш, че не е бил Бил? — Тя се опита да успокои гласа си.

Тишина. И после:

— Просто умувахме върху някои наши хрумвания, нали знаеш, опитваме се да свържем нещата…

— Защото сега се сещам, като спомена, че той сякаш не изглеждаше съвсем обичайно. Беше някак изопнат… изобщо не се прегъна.

— Наистина ли? — Шарън чу как Мартин си записва нещо в бележника. — Причината да те питам, е, че тия дни в лабораторията в Куонтико провеждат вторичен тест на една тяхна нова компютърна програма, анализираща ръст, тегло и други измерими характеристики на човек, заснет на видеозапис. Момчетата от лабораторията твърдят, че е пълна с неточности, но все едно. Те пуснаха записа на ФБР откъм долния край на покрива, общо взето Бил е хванат откъм гърба и се получава леко статистическо отклонение на един фактор… теглото на Бил… преди и след падането му на онази пътечка, точно преди да започнат експлозиите.

Шарън не можеше да се овладее. Сърцето й започна да тупти малко по-силно и скоро тя се изправи на крака и закрачи из стаята.

— Всичко е в границите на допустимите грешки в програмата, така че никой не се вълнува особено, но лично на мен това не ми харесва.

Тя замръзна за миг, стараейки се да овладее чувствата си.

— Мартин, ние всички видяхме как той умира. Колко са свидетелите?

— Двадесет. Официално случаят е приключил. А да провеждаме друг пълен комплекс тестове… ДНК и прочее, е ужасно скъпо, по един и без това изключително скъп случай, при положение, че двадесет наши агенти са го видели как експлодира във въздуха… Искам да кажа, че всички тук в офиса се радват…

— Всички, освен теб.

— Така е.

Шарън стоеше изправена със слушалката на ухото до прозореца, загледана в Емпайър Стейт Билдинг. Небето синееше тържествено, нашарено с рехави перести облаци.

— Нали сте взели проби от покрива…

— Разбира се.

— Е, тогава, ако нещо се появи в бъдеще, ще знаете. Но аз ти гарантирам, че това беше Бил Кайзър! Той е мъртъв. Убедена съм, че беше той.

— Чудесно. Точно това ми се искаше да чуя. Слушай, нали ти казах за коледното парти другата седмица…

— Благодаря ти, Мартин. Оценявам поканата ти.

— Чувствай се добре дошла… Ще се видим тогава.

Шарън затвори телефона и остана още малко пред прозореца, загледана в Емпайър Стейт Билдинг.

Човекът не беше се движил като Бил.

Движенията на Бил винаги бяха бързи, резки и съсредоточени. Но след като той отново се бе появил на покрива, ходът му бе заприличал по-скоро като на крачещ из болнично отделение свръхзареден с транквиланти шизофреник, малко залитащ, сякаш всеки миг ще загуби равновесие.

Органичен неврологичен дисбаланс, 293.10 или там някъде по класификацията DSM-IV, каквато диагноза Бил никога не бе имал.

Тя седна отново зад бюрото си под нощната лампа, отпи от кафето и се върна към мястото от „Плана на отец Дигби“, където бе прекъснала четенето си. Беше се захванала да го сведе до съкратен списък от приоритети и изисквания, така че, когато се срещнеше с архитектите на Едуард Маккинън два дни по-късно, да знае кое си струва да отстоява.

Шоуто с „Ницше Простизис“ започваше в десет. Ерик щеше да я вземе в седем и половина. Така че тя искаше да свърши колкото се може повече работа, преди да си вземе душ и да се приготви за излизане.

Небето беше посивяло, идеше дъжд. Земята му изглеждаше плоска като маса. Бил не искаше нищо друго, освен да удари спирачки и да поспи. Беше карал цяла нощ, с единственото намерение да напусне границите на Тексас призори, но щатът сякаш беше необятен. Все още не се виждаха никакви мотели или гранична маркировка, а слънцето не спираше да блести в огледалото за обратно виждане на раздрънкания шевролет, който бе купил преди два дни в Пенсилвания. Цяла нощ беше превъртал радиото между класически рок, кънтри уестърн и новинарски станции, но нито една не го задоволяваше напълно. Най-после пресече границата с Ню Мексико, продължи по магистралата още малко навътре в щата и сви нагоре по един прашен селски път, преди да закове спирачки пред „Нара Виза“, мотел и ресторант. Старецът зад гишето посрещна появата му с пълно безразличие. Бил му показа шофьорската си книжка — Джон Бут (все още беше на президентска вълна, когато си избра тази нова самоличност) — плати предплатата от тридесет и пет долара за един ден и му връчиха ключ. Купи всички налични вестници от автоматите във фоайето, откара колата си под прозорците на стаята, влезе, подуши миризмата на мухъл, погледна към зеленикавата покривка на леглото, „западняшката“ нощна лампа, хвърляща дълги сенки и кабелната телевизия. Дръпна завесите и отвори прозореца, но въздухът не се промени особено. Свали си обувките, изтегна се на леглото и прочете, за пръв път, че ФБР е обявило случая за приключил.

Отвън, оттатък пътя, имаше магазинче за готови храни, с платен телефон при входа до бакалничката. Бил нахлузи спортните си обувки, излезе и прескочи до него. В бакалията си купи няколко списания, бутилиран студен чай и два опаковани, полуготови сандвича. Плати с банкнота от двадесет долара и помоли да му върнат рестото от пет долара на монети по четвърт.

Излезе навън, остави покупките си на пейката, вдигна слушалката на телефона и набра номера. Когато записът му продиктува колко монети трябва да пусне, той забута четвъртинка по четвъртинка в процепа, докато най-после гласът замлъкна и телефонът започна да звъни.

Мина доста време, докато някой му отвърне, но най-после се чу женски глас.

— „Дабълю Ейч Би Ен“.

— Бихте ли ме включили за малко в ефира? — помоли той. — Опитвам се да настроя радиото си.

— Разбира се — отвърна младата жена, последва изщракване и после по линията отекна джаз.

Бил се заслуша, преди да затвори слушалката. Никога повече, помисли си той.

Не беше Ню Йорк този, който му липсваше, даде си сметка той, докато пресичаше обратно уличното платно.

Липсваше му Шарън.