Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (19)

19.

Шарън се прибра в квартирата си, свали си палтото и извади от чантата си купчината ксерокопия, които Мартин й беше дал. Подреди ги върху малкото бюро, седна и започна да ги прелиства едно по едно, като си правеше бележки. Най-накрая взе данните за Хелън Чолгош и отвори телефонния указател.

В Сътън Плейс имаше само едно лице с името Либлинг. Тя набра номера. Телефонът иззвъня четири пъти, докато най-накрая не се отзова женски глас.

— Здравейте, аз съм Шарън Блотнър. Може ли да говоря с Натаниъл Либлинг.

Дълга пауза.

— Във връзка с какво?

— Мъча се да намеря малко информация за предишната му съпруга и нейния син…

Отново хладна пауза.

— Съжалявам. Господин Либлинг е тежко болен.

— Добре, вкъщи ли е? Искам само да му задам два въпроса…

— Първо на първо, той не е тук. Второ, господин Либлинг не е в състояние…

— Мога ли да попитам с кого говоря?

Рязка промяна на тона.

— Вие ми звъните и питате коя съм аз? — Покашляне. — Не, не можете.

— Съжалявам… моля ви… — Чу се изщракване и Шарън разбра, че линията е прекъсната.

По дяволите! Тя постави слушалката на вилката, изправи се и закрачи из стаята. Почувства се глупаво. Изведнъж се сети какво трябва да направи.

Седна до бюрото си, отвори телефонния указател на „Болници“ и започна да звъни.

На всяко позвъняване се натъкваше на автоматична гласова комуникация, което беше обезкуражаващо, но поне чуваше списък на пациентите. На петия номер сполучи.

Събу джинсите си и отвори дрешника. Трябваше й само една истинска униформа на медицинска сестра. Навлече белите панталони, белия пуловер, строгата бяла престилка и гадните бели обувки и излезе навън.

 

 

Шарън влезе в Онкологичното отделение с бялата си униформа и закрачи уверено по коридора. Отмина стаята на медицинските сестри и започна да чете последователно имената по вратите.

Либлинг, Натаниъл, се оказа в 2606 стая, малко единично помещение с хубав изглед. До името му имаше лепенки: зелена, предупреждаваща за радиоактивност, и червена, предупреждаваща всеки, който влиза в помещението, да вземе всички предпазни мерки. Под табелата бяха поставени рафтче с маски, гумени ръкавици и червен найлонов плик за отпадъци в пластмасова кофичка с капак.

Шарън надяна ръкавиците и маската и отвори вратата.

Господин Либлинг изглежда тежеше не повече от четиридесет килограма. Очевидно някога теглото му е било доста по-голямо. Беше свързан с компютризирана инфузионна помпа, кардиологичен катетър за хемодинамичен мониторинг и получаваше кислород през лицева маска. Шарън пристъпи до леглото.

— Господин Либлинг? Господин Либлинг? — Той изобщо не реагира. — Господин Либлинг? Тук съм, за да ви попитам за Хелън Чолгош.

При тези думи главата му помръдна.

— Или Хелън Кайзър… сценичният й псевдоним…

В помръкналите му очи се четеше паника.

— И за нейния син, Бил. Спомняте ли си Бил?

Той се втренчи в нея и след това, с мъчително усилие, главата му клюмна леко.

Несъмнено това означаваше „Да“.

— Можете ли да ми кажете нещо за Бил?

Шарън се надвеси. Отново нищо, но после тя дочу някакви едва доловими, къркорещи звуци дълбоко в гърлото на мъжа.

— Той е ходел на училище, нали? Можете ли да ми кажете в кое училище?

Натаниъл Либлинг вдигна немощно ръката си към кислородната маска и показа с жест, че иска да му я махне.

— Искате да говорите? — Шарън дръпна маската на челото му.

Устните му бяха напукани и пресъхнали. Тя забеляза, че цялата му устна кухина е проядена от възпалени рани.

— Вода — промълви той със слаб, хриптящ глас.

Шарън му напълни чаша от масичката до леглото и пъхна сламката в устата му. Водата бавно се издигна нагоре — само глътка, не повече.

— Бяха бедни… — Думите се отрониха едва доловимо. Шарън се напрегна, за да ги чуе. — Ожених се за Хелън и го записахме в „Далтън“.

Той започна да се задъхва. Шарън постави отново кислородната маска на устните му. След малко той отново махна с ръка и тя я вдигна.

— Умно момче… Самотник. Продължи да учи в Колумбийския. А после Хелън… Хелън…

Кашлицата му беше толкова раздираща, че Шарън се уплаши да не би да умре пред очите й. Тя отново постави кислородната маска на устата му, хвана ръката му и го изчака да се успокои. После той й махна да му я свали.

— Тази жена ме побърка — отрони той накрая.

— Бил има ли някакви приятелки оттогава, за които да си спомните?

Дълга пауза. Шарън обмисляше следващите си въпроси. Но най-сетне той отвърна:

— Кет.

— Кет? Той е имал котка?

— Кет фон… нещо. — Той преглътна. — Забравих. Рускиня.

Шарън едва го чуваше.

— Рускиня?

— Прусачка.

В този момент вратата се отвори и в стаята нахълта русокоса жена в палто от самурена кожа. Носеше два пълни черни пазарски плика.

— Скъпи! Виж, успях!

Дебело намазаните с червило устни на жената се свиха на няколко пъти в подобие на целувка. След това тя хвърли небрежно самуреното си палто върху един стол. Шарън прецени, че това сигурно беше отзивчивата дама по телефона. Някога тя очевидно е била привлекателна. Но сега изглеждаше прекалено стара и прекалено едра за късата поличка и ботушките, в които се бе облякла. Тя седна на леглото му.

— Как сме днес?

— Справя се много добре — отвърна бодро Шарън.

— Не питам вас. — Жената се вгледа в Либлинг. Шарън забеляза големия диамант на пръста й, златните гривни на китките и скъпото колие на шията й. — Всички в офиса казаха да не се тревожиш, справят се добре без теб. О, и… — Тя бръкна в единия плик и извади оттам малък букет цветя. — Секретарката на Маршъл… оная грозната, не й запомних името… ти изпрати това. Боже мой… — Тя погледна цветята. — При парите, които получава, можеше да прати нещо по-прилично. Сестра, намерете, ако обичате, някоя ваза.

Шарън се усмихна.

— Разбира се.

Пресегна се и взе букета от покритата с кожена ръкавица ръка на жената.

— А и този доктор Токайдо… Бихте ли могла да му се обадите? Честно казано, всички тези китайски доктори… Вижте само как е занемарено тук…

Шарън, усмихната излезе през вратата с букета, постави го на рафтчето с маските и ръкавиците и се махна, колкото можеше по-бързо и по-спокойно.

Във фоайето намери телефон и се обади на Мартин.

— Намерих Либлинг — каза тя и му разказа подробностите. — Бил е учил в „Далтън“ и в Колумбийския университет. Има ли начин да се видят годишните албуми?

— Не е невъзможно, но… Мога ли да попитам за какво ти е нужно?

— След като трябва да се изправя срещу него, трябва да съм сигурна дали съм права в оценките си за този човек.

— И годишните албуми ще ти помогнат?

Шарън се усмихна.

— Както и теста на Роршах, тях той не може да фалшифицира.

 

 

Мелиса тъкмо натисна бравата на вратата с ръката, в която държеше и чашата си с вино, когато Теди се изстреля покрай нея, завъртя се в лудешки кръг около баща си в бялата стая и започна да стреля с детската пушка.

— Тед… казах ти да не влизаш тук.

— Тататататататататататата…

— Тед! Не стреляй по баща си!

Пушката в ръката му се беше превърнала в картечница.

— Тапатапатапатапатапа!

— Престани веднага.

На лицето му се изписа възторжено ликуване.

— Пука-пука-пука-пука-пука-пука…

— Тед! — изкрещя Ед и момчето замръзна. След около четири секунди на лицето му се изписа трагическа маска, то нададе пронизителен вой. Воят ставаше все по-силен и по-силен.

Мелиса го стисна за рамото и го изведе от стаята.

— Лукреция!

Вратата се затръшна зад тях, Едуард Маккинън потъна в креслото и се почувства заклещен в капана на собствения си живот. Искаше му се да се измъкне някъде, но където и да отидеше, Ван Гог пак щеше да липсва и собственото му синче пак щеше да е истински бич божи.

Мелиса се върна в стаята, клатейки глава.

— Ще се успокои — каза тя, опитвайки се да убеди и двамата. Седна на дивана. — Ед, не ми се ще да го взимаме с нас във вилата край морето…

— Това тъпо благодарствено представление трябваше да е утре…

— Той има реплики в него, Ед. Всичките му приятелчета са включени. Дори помогнах на Лукреция да му приготви костюм на пилигрим. — Мелиса се приближи до него и приседна на ръба на писалището. — Независимо кой ще отиде с откупа — ти или Шарън, — аз ще пазя Тед. Тъй че няма просто да седя там. Аз ще отида на празника и докато се върнем, всички вие вече ще сте тук с картината.

Тя отпи отново, той хвана ръката й и двамата се погледнаха: „Стига всичко да завърши благополучно“.

 

 

Апартаментът леко миришеше на домашни животни. Навсякъде в дневната се виждаха разхвърляни пластмасови играчки в ярки цветове, продълговат аквариум, в който се боричкаха хамстери, и друг, окачен над масата, в който поклащаше опашка и сновеше насам-натам голяма златна рибка. Стаята беше ярко осветена, с книги по стените и стара, дебела котка, заспала на дивана, както и голям, лигав мастиф, сгушен в ъгъла, който наблюдаваше лениво как Шарън, Кристъл, Лари и децата привършваха вечерята си. Шарън ги беше накарала да се смеят на глас, разказвайки им приключенията си през изминалия ден.

— И така, обади ли се на доктор Гарбър? Или на доктор Де Лео?

Лари, мъжът на Кристъл, беше закръглен латиноамериканец с късо подстригана черна брада.

Шарън преглътна.

— Обадих се на съпругата на Гарбър. Не знам обаче какво да правя с Франк… Искам да кажа, сигурна съм, че той изобщо не иска нито да ме види, нито да ме чуе.

Кристъл се облегна назад.

— Разбрах, че е влязъл в пластичната хирургия на Парк авеню…

— Дори не искам и да знам. — Шарън направи гримаса. — Не съм молила за това. Ето защо се мъча да го открия.

— Знаеш ли — каза Лари, — мисля, че постъпваш добре.

Но Кристъл поклати глава.

— Аз не бих го направила, скъпа. Докато ми разправяше тези работи, все си мислех, че трябва да го оставиш на ФБР. — Кристъл се облегна назад. — Този приятел прави бомби, той е крайно опасен социопат…

— Кристъл, той се вмъкна в собствения ми живот и аз искам да го прогоня оттам. Нещата в моето семейство са си достатъчно объркани, за да се намесва в тях и Бил Кайзър и да го използва като оправдание за своето безумие.

— Ако му излезеш на пътя, може да те убие, казвам ти го. — Кристъл я погледна загрижено. — Просто не искам да влезеш в графата „съпътстващ инцидент“ — каза тя и допи виното си. — А сега, готови ли сме за десерта?

 

 

Шарън си тананикаше тихичко, докато излизаше от асансьора. Тръгна по коридора към апартамента си и продължи да си тананика. Някаква танцова мелодийка отпреди няколко години, глупаво парче. Беше я чула в таксито, на път за дома. Тя влезе в жилището си и окачи палтото в дрешника, мислейки си за Кристъл, Лари, децата им и всички тези животни. Истинска менажерия. Харесваха й.

Тя погледна към рисунката на Чарли, полюшваща се на вратата на хладилника. Тя и Рик никога не бяха говорили да си вземат домашно животно. Ако й се удадеше отново да има свой дом, сигурно щеше да е така хубаво — котки, кучета и риби. Дом, изпълнен с живот.

Ако изобщо й се удадеше такава възможност, разбира се.

Тя пусна телефонния секретар и изслуша съобщението на Мартин, който й определяше среща в „Далтън“ утре, в десет и тридесет преди обяд. Техен човек щеше да я посрещне.

Изведнъж изпита вълнение. Отиде до радиото и го пусна. Встъпителна мелодия на някакво шоу, което не беше чувала досега. Ритмична, в оркестрово изпълнение и мощен хор. Тя увеличи звука и откопча горното копче на панталона си — след обилната вечеря чувстваше, че просто ще се пръсне. Поколеба се дали да не си сипе алкохол, но реши, че е по-добре да не го прави.

Музикалният мотив заглъхна и през радиовълните в ушите й отекна ласкавият глас на Ерик.

— „Дабълю Ейч Би Ен“ 98.6. От пулсиращото древно сърце на долен Ийст Сайд, аз съм Ерик Мур, на мястото на Харисън и ще бъда с вас до три часа през нощта. А новината тази вечер е: „Смяна в отбора“. Утре вечер Шарън ще играе вместо Ед.

Изведнъж страх прониза сърцето на Шарън. Край, беше казано. Светът беше станал друг.

— Това е посланието ни тази вечер, ще го повтарям цяла нощ, така че запомнете го… Проумейте го… Възползвайте се от него. Току-що чухме Рихард Вагнер, увертюра към „Танхойзер“, следва… чакайте да погледна… Джон Адамс, ария на Никсън „В новините има някаква загадка“, от мюзикъла „Никсън в Китай“. След това „Да бъдеш жив“ от албума на Стивън Зондхайм „Компанията“, слава богу, точно в този момент сме такива. А сега да чуем Фетс Уолър.

От говорителите заскърца стар, поиздраскан запис на парчето „Държа се прилично“. Шарън набра номера на радиостудиото.

— „Дабълю Ейч Би Ен“.

— Ерик… Здравей. Не се ли чувстваш като мижитурка?

Пауза.

— Имало е случаи, когато съм се чувствал и по-дребен от мижитурка. Разбрах, че съм единственият, който може да го каже и да програмира подходящата за случая музика. В ефира съм от пет часа следобед.

— Бедничкият!

— Да, тази нощ и утре през нощта, само аз, микрофонът и ФБР, което прослушва всяко телефонно обаждане.

— Мислиш ли, че той слуша в момента?

— Ако слуша, поне досега не се е обадил. Но… спомняш ли си, че ти споменах за някаква асоциация с името „Чолгош“?

— Намерил си името в някой запис…?

— Не, в мюзикъла на Стивън Зондхайм „Атентати“. За президенти и хората, които са стреляли по тях. Една от песните се казва „Балада за Чолгош“, малко приятно парче, посветено на Лейън Чолгош…

— Човекът, който е застрелял президента Уилям Маккинли. ФБР вече направиха тази връзка.

— Да, обсъждаха дали да я пуснем, или не. Но ако Бил е свързан родствено с него, може би великият прачичо Лейън е бил неговият герой от детинство и докато е пораствал…

— Да. — Шарън си мислеше същото. — Да. Интелигентно дете, с леко обременено съзнание от този пример в собствената му митология… — После усети буца в гърлото си. — Ето че те намесих, а цялата тази ситуация е извън контрол…

— Всъщност, ти си човекът, който трябва да се изправи лице в лице с него. Удивлявам се, че не те е страх.

— Страх ме е, Ерик. — Тя стисна слушалката. — Прекарах цялата вечер на гости при едни приятели, убеждавайки ги колко съм сигурна във всичко, но истината е, че адски ме е страх.

 

 

На другата сутрин Шарън седеше в директорския кабинет на колежа „Далтън“ със специален агент Травис Спрингър, който се държеше вежливо, но имаше вид на човек, който има далеч по-важни неща за вършене. Помощник-директорката се оказа много отзивчива, поднесе им кафе и им осигури всички необходими годишни албуми и документи.

— Имаме бележките на Бил Кайзър, който е посещавал „Далтън“ в младшия и старшия курс. Бил е отличник по математика и химия.

Шарън взе поднесения й албум, потърси груповата снимка, намери Бил, в третата година на средното му образование, върлинест и стеснителен, полуусмихнат, щръкнал на последния ред. Тя се вгледа в лицето му… Толкова младежко и странно невинно… Дощя й се за миг да го беше познавала, да бе посещавала същия колеж и да му беше приятелка.

Тя погледна още веднъж момчешката му физиономия, спомни си за своето колежанско време и съобрази, че в онези години щеше да й се иска нещо повече.

Зачете се в имената под снимката и сърцето й подскочи. Екатерина фон Арлсбург! Шарън се постара да не издаде реакцията си, докато оглеждаше страницата, за да разбере коя на снимката беше тя.

Русата. С коженото яке. Най-високото и най-красивото момиче в класа. Далече от Бил на снимката, но леко извърнала поглед към него, докато държи под око света около нея.

Тя подаде албума на Травис, без да промълви нищо.

— А ето го и албумът от старшия курс…

Помощник-директорката й го подаде.

— Ако съдя по думите ви, снимката всъщност е доста интересна… — Травис се съсредоточи над албума от младшия курс.

Шарън заразлиства годишника на старшите. Колежът беше твърде малък, затова на всеки колежанин беше посветена отделна страница. Най-напред попадна на снимката на Екатерина. Русата красавица не можеше да бъде пропусната. Беше си избрала да я снимат на драматичен фон с ярки светлини, с плътно прилепнало по тялото й кожено облекло, изтегната върху широк кадифен диван, с пура в уста. Странно, момичето можеше да предизвика у зрителя желание да го разсъблече. Шарън продължи да прелиства.

От снимката на Бил личеше, че той си я беше направил сам, покатерен високо на въже, провиснало от тавана на просторен гимнастически салон, с колежани в гимнастически облекла на десетина метра под него.

— Това е салонът на колежа — поясни помощник-директорката.

— Чакайте да видим — каза Шарън, опитвайки се да си го представи. — Значи той се е качил на въжето с фотоапарата и се е държал с една ръка, докато се е снимал…

Мъжът погледна в папката с документи.

— Изглежда е бил доста атлетичен, макар да не е участвал в колежански отбори. Но ориентиране, плуване, алпинизъм… и разбира се, е продължил в Колумбийския университет.

— Където, оказва се, не се е дипломирал — каза Шарън и си спомни: Ура-ура-ура, старото синьо и бяло. Цветовете на щата Колумбия. — Говорих тази сутрин с декана.

Шарън обърна внимание на любимите цитати на старшия курсист. Бяха два:

„Ако искаш омлет, не трябва да се боиш да счупиш яйцата.“

Граф Д’Артоа

„Толкова много счупени яйца и толкова малко омлети.“

А. М. Шлезинджър

— Явно той изобщо не се е променил — въздъхна тя.

 

 

Шарън излезе от училището с Травис.

— Мога ли да ви откарам донякъде? Със служебна кола съм…

— Благодаря ви, не е необходимо — отвърна Шарън. — Просто смятам да се прибера вкъщи и да си почина малко.

— Специален агент Карндъл ви очаква в три и половина…

— В дома на Едуард. Да, знам. Извинявайте за притесненията…

Мъжът влезе в колата и подкара. Шарън изчака да завие на ъгъла, после отиде до най-близкия уличен телефон и набра телефонни справки.

— Екатерина фон Арлсбург, всичко, което намерите. Служебни и домашни.

 

 

Шарън стоеше край една красива, засводена от дървета улица в Уест Вилидж, и гледаше в голямата, украсена изпъкнала витрина, взета от пътнически вагон. Домашен адрес липсваше в указателя. Това беше служебният: Екатерина фон Арлсбург, „Антики“.

Тя не знаеше какво предстоеше, но знаеше, че няма голям избор. С мъничко късмет можеше да разбере това, което й трябваше.

Шарън бутна вратата и се озова в елегантно магазинче. Драперии от пурпурночервена театрална завеса покриваха стените. Дискретни осветителни тела очертаваха контурите на блестящо полирани скъпи масички, столове и вази. Всичко около нея беше изключително, антиките бяха подредени вещо на групи в съответстващи си стилове. Видя едно легло, което веднага й се прииска да притежава, изискани старинни нощни лампи и уникати модерна пластика.

Вътре сякаш нямаше никой. Шарън пристъпи до другия край на магазина, разтвори тежката кадифена завеса и видя стълба, водеща надолу. Тръгна по нея, с мисълта, че ще намери някакъв офис. Озова се в някакъв коридор, покрай стените на който бяха подредени старинни плетени столове, масички и чадъри. В дъното се виждаше нова тежка завеса. Осветлението в стаята, в която пристъпи, беше приглушено и на Шарън й бяха необходими няколко секунди, докато очите й свикнат и започне да различава вещите, които я обграждаха. Отначало й заприличаха на колекция от екипировка за езда, докато не забеляза клетката — висока, от ковано желязо, покрита с патина.

— Била е карцер на кораб.

Гласът така изненада Шарън, че тя трепна. От сянката изникна висока русокоса жена.

— Испания, XVII век. Всъщност, извадена е от дъното на Средиземно море. — Беше облечена в черни кожени панталони, скроени съвършено по тялото й, и дълго черно кожено яке. — Реставрирана отчасти. — Тя посочи с дългия си, с червен маникюр пръст. — Ето тук и тук. Когато гмуркачите са я открили, в нея имало скелети на трима мъже. При потъването на кораба никой не се е сетил да ги освободи.

— Колко струва? — Шарън се почувства задължена да попита.

— Сто и седемдесет хиляди долара. — Екатерина фон Арлсбург приглади пищната си руса коса.

— Не съм дошла да си купувам клетка.

Жената се усмихна с обезоръжаваща усмивка.

— Ще се изненадате, ако ви кажа какви хора идват тук.

Тя се засмя високо и Шарън изведнъж изпита симпатия към нея. Екатерина й махна с ръка и я поведе обратно по стълбите към горния етаж. На светло.

— Нещо специално ли търсите?

Беше съхранила красотата си. Госпожица фон Арлсбург. Шарън си пое дълбоко въздух и скочи в дълбоката вода.

— Дойдох при вас, защото искам да науча някои неща за Бил Кайзър.

Тези думи накараха русата красавица да се сепне, но само за миг.

— Ах, да. Бил напоследък запълва страниците на вестниците. Забелязах го.

— Аз съм Шарън Блотнър.

— Приятно ми е, Екатерина фон Арлсбург.

Шарън й подаде ръка. Ръкостискането на домакинята беше силно. Шарън не беше се натъквала на толкова кадифено мека кожа у никой възрастен човек досега.

— Вчера говорих с Натаниъл Либлинг… вторият баща на Бил. Той ми каза, че вие с Бил сте били много близки приятели. Много близки — повтори тя.

— Бил и аз се опитахме да бъдем близки. — Русата жена подбираше думите си внимателно. — Приятелството между двама ни се оказа по-сполучливо от всичко останало.

— Той имал ли е изобщо истинска връзка с някого? Способен ли е на това? Или политиката винаги е доминирала над личното у него?

— Мога ли да ви попитам… вие репортер ли сте?

— Не.

— Да не би да сте свързана с полицията?

— Аз съм сестрата, която му помогна да избяга…

— А-а. — Нещо накара Екатерина да се отпусне и тя се облегна на една мраморна колона. — Значи и двете сме се опитвали да помогнем на Бил, и двете изпитваме последствията.

— Какви бяха те за вас?

— Предполагам, че работите за правозащитните институции…

— Всъщност, да, за ФБР. Но сега съм тук по своя воля. — И изведнъж, още докато го произнасяше, тя се почувства уязвима. — Опитвам се да установя психичното му състояние — добави тя бързо. — Искам да кажа, например, че щом е регистрирал патенти, очевидно е талантлив…

— Бил е изключително умен. За съжаление, задълба прекалено надълбоко.

— Кога стана това за първи път?

— Ами, след като напуснахме Колумбийския университет. Той живееше в едно мазе без прозорци и непрекъснато четеше древногръцки автори. Говореше как ще промени цивилизацията. Всъщност, мисля, че искаше да промени самия себе си… И го постигна. Или поне на мен така ми се струваше. Всичко това наистина го промени. Но дори и след това в един момент го прибраха за няколко месеца в пансион.

— Къде?

— О, господи, в едно отвратително място! Най-лошото. В крайните предградия.

— Знаете ли къде е той сега?

— Честно да ви кажа, не знам.

— Кога го видяхте за последен път?

Екатерина се замисли.

— Преди години. В един момент той реши, че с моя антикварен бизнес съм прекалено буржоазна. Смяташе, че флиртувам с врага.

— Но кой е врагът? Кого иска да уязви… Искам да кажа, той притежава такъв удивителен ум, такива способности, но така и не разбирам какво всъщност иска да постигне…

— Струва ми се — отвърна Екатерина замислено, — че тъкмо това винаги е било проблем за него. Аз също така и не разбрах… Съжалявам, но вече трябва да затварям магазина…

— Знаехте ли за неговия бизнес?

Тя се спря и се усмихна.

— Дори му бях съдружник. Докато можех да издържам.

— Явно е бил успешен.

— Да, както споменахте, беше свързан с неговите патенти. Но той не можеше да се справя с житейските баналности… Искам да кажа, можете ли да си го представите като бизнесмен? Ежедневните досадни дреболии? — Тя се засмя.

— Но мога да си го представя как прави дарения за социални програми. Мога да си го представя как взривява сенатори…

— Не смятам, че той е направил това. А вие?

— Мога да си го представя като много дисциплиниран, много точен и последователен, когато преследва целта си…

Екатерина не отвърна нищо и Шарън изведнъж усети, че е постигнала надмощие.

— Можем ли да седнем някъде, да изпием по чаша кафе? Или някакво питие? Просто искам да разбудя спомените ви…

— Опасявам се, че днес е просто невъзможно. Утре ми предстои пътуване, трябва да закупя някои неща, а трябва и да се обадя на доста хора по телефона. Но разбира се, когато се върна…

— Би било страхотно.

— Заповядайте визитната ми картичка… — Тя извади една визитка от малко черно кожено портмоне. — И личния ми телефон. — Тя написа отгоре номера си.

— Страхотно… Благодаря ви.

Собственичката на магазина поведе Шарън към изхода и се посуети, докато заключи входната врата.

— Наистина трябва да бягам… Обадете ми се!

От другата страна на улицата я чакаше черен ролс-ройс, стар модел „Силвър Шадоус“. Екатерина влезе в лимузината и Шарън повече не можеше да я вижда зад тъмните стъкла. После забеляза, с известно безпокойство, че шофьорът беше жена, при това доста красива.

Докато наблюдаваше плавно отдалечаващата се по улицата кола, Шарън изпита обезсърчаващото чувство, че е загубила много повече, отколкото бе спечелила.

 

 

Екатерина потупваше бузата си с клетъчния телефон и следеше с поглед улиците, по които минаваха. Най-после откри мястото.

— Каса Пескадоро — каза тя. — Червеният навес.

Колата паркира. Екатерина изтича през тротоара и влезе в ресторанта.

— Милисънт… — Тя поздрави собственичката с усмивка. — Знам, че не съм те посещавала от месеци, но мога ли да ползвам телефона ти? Опасявам се, че е спешно…

— Разбира се, скъпа… До тоалетните е.

— Страшно ти благодаря.

Кет извади монета, пъхна я в апарата и изведнъж се сети, че е забравила номера. Намери компютризирания справочник, влезе в секцията „Охранителна техника“ и се натъкна на информацията за Лобо. Набра, свърза се с телефонния секретар и заговори бързо.

— Слушайте, приятели, аз съм. Току-що имах странна визита от страна на медицинската сестра на нашия доскорошен приятел, ако следите пресата. Сега напускам града… и страшно настоявам и вие да направите същото. И то още сега. Той е прегрял, приятели… Започнал е да го прави. Превърнал се е във всичко онова, от което се опасявахме.