Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Breaking Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Матю Хол. Изкуството да чупиш стъкло

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Саша Попова

История

  1. — Добавяне

12.

— Времето си тече — каза Бил.

— Да бе, мой човек, къде се губиш — отвърна му пласьорът, русоляв длъгнест тип, горе-долу с ръста на Бил. — К’во ти трябва? Цигарка, прашец?

— Хероин — каза Бил. — Ще взема две дози.

— „Нощна зона“, най-добрата смес тъдява. Боцкало трябва ли ти?

— Ъ-ъ. — Бил извади портфейла си, подаде му десетачка и получи срещу нея две целофанови пликчета.

— Трепачи искаш ли? Знам, че си падаше по ония, червените…

— Не, това ми стига засега.

— Каквот’ ти потрябва, знаеш, че съм насреща. Тук, на авеню „Б“, трети номер.

Бил го изгледа от долу нагоре.

— Благодаря, Паули. Ще те намеря.

Остави пласьора, зави зад ъгъла и тръгна на изток. Едно каре по-нататък той видя решетка на отточна шахта, пусна целофановите пликчета в нея и зави на юг под нощното небе, към „Карнеги Хейдън“.

Не беше за вярване, че тази порутена четвъртита сграда някога бе олицетворявала нечии утопични мечти, но във важни моменти през последните сто години „Карнеги Хейдън“ беше точно това в съзнанието на хората. Бил застана от другата страна на авеню „С“ и се загледа към шестетажната постройка. Едно добро почистване и боядисване на фасадата щеше да й придаде царствен вид. Сега графити покриваха широките стъпала на входа и се катереха нагоре към сводестите прозорци. Само едно допълнително пристроено крило все още се използваше. Иначе масивното оригинално здание беше празно, заключено, а прозорците му бяха запечатани. На порталното стълбище в кашони спяха бездомници.

Това винаги беше удивлявало Бил: човешки същества да бъдат принуждавани да спят на открито в студа, до една просторна необитаема сграда. Той поклати глава.

Създадена от Андрю Карнеги[1], шест години след като основал прочутата Концертна зала, замисълът бил откриване на библиотека по обичайния му маниер: той построява и обзавежда сградата, местните власти осигуряват книгите и я поддържат. В този случай местните власти, с финансовата подкрепа на преуспяващи нюйоркски бизнесмени, решават да разширят първоначалната идея и да включат към комплекса гимназиум, специализирана библиотека и лицей, посветени на науки, свързани с текстилното производство и шивашката манифактура. Това на свой ред довело до намесата и личния принос на Чарлс Хейдън, същият, който по-късно основава известния планетариум в горната част на града, край Американския музей по естествена история, който прави изследвания по приложни и теоретични научни дисциплини.

Центърът „Карнеги Хейдън“, както бил наречен, изиграл ролята на място за самоусъвършенстване на поколения студенти, работници, бизнесмени, мъже и жени от целия град. Той също така се бе превърнал в част от своето време и място. В дните, когато анархисти, социалисти и всякакви други утописти събирали масите по залите и улиците на долен Ийст Сайд, центърът се бе превърнал в средоточие на едно спорещо общество, в зората на зараждащия се нов свят. Тук бяха произнасяли речите си Маргарет Сангър[2], Ема Голдман и Юджин В. Дебз[3].

През четиридесетте едно наводнение бе наложило част от библиотечните депозити да бъдат преместени, поради опасност от повреждане на книжния фонд. Така книгите влязоха в системата на Нюйоркската обществена библиотека. Последната книга бе предадена през 1952 година и в сградата, освен съществуващата Католическа обществена клиника, се нанесоха няколко театрални трупи. През шестдесетте горният етаж с прозрачен покрив бе окупиран от художници. В пристройката към западния калкан на сградата бе открит публичен социален център, а двете огромни аудитории се превърнаха в станалата почти легендарна дискотека „Розовата пантера“. Тълпата почитатели на Анди Уорхол[4] създаде тук атмосфера, която се запази в продължение на много години.

Сградата се беше превърнала в част от дългата литания от разкази на майка му за времената отпреди да напуснат долен Ийст Сайд и да се преселят в централната част на града. Бил беше слушал за нея толкова често, че му се струваше, че едва ли не си спомня тръпката, която пролази по кожата му в деня, когато баща му ги напусна окончателно и майка му го заведе за пръв път в „Карнеги Хейдън“.

В действителност, такъв спомен нямаше. Тогава е бил бебе, дори не е бил проходил. Но можеше да си го представи — Хелън, майка му, свита в леглото, опитваща се да успокои плачещия Бил, докато баща му методично чупи всичко, което може да се счупи в апартамента им. Всички нейни спомени, всяка чинийка, дори чашките за кафе. Така му го беше разказвала всеки път. След това той си събрал багажа и заминал. Когато полицията пристигнала час по-късно, тя им казала, че се е върнал при приятелите си в кънтри клуба в „Харвард“. После притиснала бебето до гърдите си сред счупените стъкла и китайски порцелан, и двамата така дочакали изгрева на слънцето. Когато видяла старата украинка от отсрещната страна на улицата да вдига решетките на своя дюкян, разбрала най-сетне, че новият ден е настъпил и вече знаела точно какво трябва да направи. Облякла се, после облякла и Бил, сложила го в бебешката количка и се добрала под поройния дъжд до „Карнеги Хейдън“.

С мъка качила количката по онези стъпала, знаейки, че прави точно това, което навремето направила собствената й баба с нейния баща. Никой не й помогнал, докато се провирала през двойната врата. На никого не му хрумнало да запита една млада жена защо се катери с бебешка количка по мраморните стъпала в осем часа заранта. Никой не направил нищо, докато тя стояла пред дългия, изсечен в мраморната плоча списък с имената на дарителите. После вдигнала бебето от количката, хванала дясната му ръкавичка — той бил десняк, тя го била проверила вече няколко пъти — и опряла пръстчетата му в дълбоко изрязаните в мрамора букви. Това е твое, шепнела тя. Това е твоят прапрадядо. Той е помогнал всичко това да се създаде. Това са твоите хора. Това си ти.

Имало план Центърът да се запази, брилянтен план на йезуита Фентън Дигби, съгласно който щяла да се възроди ролята на „Карнеги Хейдън“ като център за физическо и духовно здраве на цял долен Манхатън. Планът успял да пробие тромавата бюрокрация, дори получил неформалната поддръжка на Градския съвет, преди пътят му безславно да завърши на дъното на някоя картотека в Сити Хол.

„Пантерата“ я затвориха през 1974. В следващите няколко години Балната зала бе функционирала като латиноамерикански гей бар. Като дете, Бил беше посещавал сградата с майка си по най-различни поводи. След като полицията нахлу в клуба, сградата бе затворена. Една нощ, когато учеше в горния курс, Бил се бе проврял през закованата врата и се бе разходил вътре. В момента, в който се натъкна на плувния басейн, наполовина пълен с боклуци, той бе решил, че Дигби е прав. Тази сграда и само тя щеше да спаси долен Ийст Сайд.

Можеше да бъде клиника и едновременно училище. Нощният клуб можеше да заплаща за болничните легла. Щеше да получава достатъчно приходи, за да се самоиздържа, да покрива разходите. Идеята избуяваше в главата му, докато обикаляше из препълнените с боклуци мраморни коридори.

За всичко това бяха нужни единствено пари.

А сегашните власти искаха да я взривят и на нейно място да построят затвор. Бил потрепери при мисълта за това безумие. Предназначението на тази сграда беше тъкмо в това, да предпазва хората от затвора. В това, от самото начало, се състоеше цялата идея.

Проблемът бе, че идеята за нация — държава се рушеше. Нациите изискват от техните правителства да се отчитат пред избирателите си и по този начин да бъдат носители на някакъв фундаментален национален характер. Но нациите — държави вече се оказваха старомодни и назадничави. Корпорациите се превръщаха в новите нации — държави. А корпорациите бяха напълно безотчетни и нямаха задължения спрямо никого и нищо. Те се интересуваха единствено от печалбите.

Това беше ужасно. Беше цинизъм. Липсата на всякаква вяра в хората беше чиста и абсолютна корозия на надеждите.

Във всеки квартал, където „Стрейтмор“ възнамеряваше да построи затвор, имаше по една такава сграда като „Карнеги Хейдън“, рожба на човешките надежди на по-старите поколения. Една след друга, към тях можеше да се приложи плана „Дигби“ и те да се превърнат в постоянно разрастваща се мрежа, която щеше да свърши за всеки квартал много повече, отколкото един затвор.

Проектът на Дигби предвиждаше да не се ограничават само с една сграда.

Колко ли щеше да струва реализацията на план като този на отеца? Колко ли щеше струва да бъдат спрени безумците още на първия подстъп, да бъде спасена една сграда и превърната в пулсиращо сърце на бъдеща процъфтяваща общност? Колко ли щеше да струва да се отправи предизвикателството и примерът да бъде последван в цялата страна?

Е, Едуард Маккинън беше купил картина на Ван Гог за петдесет и три милиона. Бил гледаше масивната, покрита с надписи постройка и си мислеше, че петдесет и три милиона може би щяха да стигнат.

Само един Ван Гог.

Колкото повече Бил мислеше за това, толкова повече му се струваше, че сделката ще бъде почтена.

 

 

Когато радиочасовникът се включи, звуците на салса се прокраднаха в съня на Шарън. После станаха твърде настоятелни и тя се събуди. Сърцето й биеше силно, устата й беше пресъхнала, после реалността нахлу в съзнанието й и нещо в гръдта й се сгърчи в болезнена тревога.

Бомба не бяха намерили, но ужасът беше налице. Сега всички в сградата се страхуваха, че живеят в близост с нея, а и тя самата не можеше да обитава спокойно жилището си.

По дяволите! Задържа се продължително под душа и когато излезе, се чувстваше почти нормално. Телефонът иззвъня.

Кинкейд.

— Исках само да те уведомя, че дадох името ти на Мартин Карндъл, агентът на ФБР, прикрепен към случая. Сигурен съм, че ще ти се обади, за да те поразпита.

Кристъл.

— Видя ли „Поуст“? Цитират Гарбър, който те обвинява поименно, че си помогнала на Бил да се измъкне.

О, господи!

— Защо ме вика в кабинета си тази сутрин? Защо просто не ме уволни по телефона?

— Кой ги знае какво мислят, толкова са изплашени!

Това отново събуди тревогата й. Беше се облякла и тъкмо излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Този път предположи, че сигурно е майка й. Всеки, който се очакваше да й позвъни, вече го беше направил. Вдигна слушалката.

Мъжки глас.

— Шарън Блотнър?

— Кой е? — стори й се гласът на Бил.

— А, аз съм Бен Кю Макан от „Ню Йорк Таймс“. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с вчерашното бягство…

— Вижте, не мога да разговарям с вас сега. Трябва да… — Тя се спря, преди да довърши „да тръгвам за работа“. Изведнъж си представи тълпата фотографи с бляскащите им камери в стил 40-те, които щъкат из коридора към Спешно отделение на Психото. — Трябва да излизам.

Затвори телефона, седна на леглото, стиснала чантата в ръцете си. Сърцето й биеше лудо. Най-сетне овладя мислите си, изправи се и си облече палтото.

Навън беше хладна и сива утрин, ниско по небето пълзяха плътни облаци, заплашващи със снеговалеж. Шарън забеляза двама мъже, седящи в кола срещу входа й, допусна, че са репортери, но те не й обърнаха внимание.

Зави на ъгъла по Първо авеню, погледна часовника на задната стена на павилиона за вестници, беше навреме. После разгледа топзаглавията на вестниците и изведнъж се почувства сякаш стои на улицата в собствения си сън „РЕДУЕЛ МЪРТЪВ СЛЕД БОМБЕН ВЗРИВ“, съобщаваше „Нюз“, и после в подзаглавие: Заподозреният бяга от „Белвю“. Основното заглавие на „Таймс“ се набиваше в очи: „СЕНАТОР РЕДУЕЛ Е УБИТ ОТ БОМБА В ДОМА СИ; ИЗДИРВАТ ЗАПОДОЗРЕНИЯ“. „Поуст“, който винаги бе поддържал неговата политика и изборните му кампании, бе публикувал снимката му в черна траурна рамка и под нея думите: „ТОЙ ОТДАДЕ ЖИВОТА СИ“.

Шарън си купи и трите, продавачът кюрд й напомни за вафлите, които обичаше, но тя поклати глава и продължи по пътя си.

Ето го: В „Поуст“ на втора страница се цитираше доктор Харолд Гарбър, според когото Шарън Блотнър, наскоро постъпила на работа в „Белвю“ медицинска сестра, е „подпомогнала бягството“.

Страхът сви стомаха й толкова рязко, че тя дори пропусна да хвърли поглед към небостъргача на Едуард Маккинън.

 

 

Едуард Маккинън не беше настроен много на естетична вълна тази сутрин. Върху бюрото му лежеше разгърнат „Ню Йорк Таймс“ с рекламата на „Стрейтмор“ на цяла страница, запълнена с цитата от Арвин.

— Не, не, не — обясняваше той по телефона, — тонът на следващата реклама трябва да бъде съвсем друг. Вижте, това е ужасно, този човек беше приятел, системата на „Стрейтмор“ можеше да осуети това. Защото истината е, че вашата компания бе получила възможност да изложи своята гледна… — Последва почукване на вратата и жена му с малкия Теодор плахо влязоха в стаята. Маккинън каза: „Задръж така“, постави длан върху микрофона и кресна:

— Какво?

Теодор се скри зад крака на Мелиса, смучейки пръстче.

— Тед иска пак да види Ван Гог — обясни тя.

Тогава Маккинън каза:

— Стюърт, изчакай малко, моля те. — Натисна друг бутон на телефона и звънна на външния офис. — Ван Гог е в галерията, нали? Не е разопакован?

— Не — отвърна глас с английски акцент от другата страна. — Ще го окачват този следобед.

— Благодаря, Джени. — Той погледна детето. — Тед, Ван Гог ще бъде включен в изложба с много други наши картини. Ще направим това, за да могат всички да го видят. Да се направи такова шоу, е нужно малко време. Но веднага щом е готово, ти, мама и аз ще отидем да го видим, преди някой друг да е успял да го стори.

Теодор се показа малко иззад майка си.

— Кога ще стане това? — попита плахо момчето.

— В края на седмицата — каза Едуард и си помисли: „Ако тогава не съм в Атланта. О, господи, сега трябва да ходя във Вашингтон. Къде ли ще направят погребението на Арвин?“. — Тед… татко трябва да работи. Мама ще те заведе на училище.

— Лукреция ще го заведе. После ще имат репетиция за училищния карнавал.

— Добре, добре. Приятен ден в училище, окей?

— Окей — отвърна момчето и излезе с майка си от стаята.

Мелиса затвори вратата след себе си.

Маккинън натисна мигащия бутон.

— А, просто трябваше да кажа довиждане на малкия звяр. Все едно, съжалявам за Арвин, двамата бяхме във великолепни отношения, все още не мога да повярвам, че вложихме толкова пари в предизборната му кампания, че го включихме в този проект с новия затвор — и изведнъж го взривяват в собствения му дом… — Едуард въздъхна. — Животът — добави той — просто е несправедлив.

 

 

Доктор Харолд Гарбър живееше в една от онези противни жилищни сгради, с тънки бели тухлени стени, които бяха израснали из целия горен Ийст Сайд през 60-те години — изпълнени до най-малкия детайл по вкуса на средната класа, както винаги беше смятал Бил, чак до безполезните малки тераски откъм улицата. Бил лежеше по корем на покрива на една от тях и гледаше с бинокъл през Лексингтън авеню към друга такава. Наблюдаваше как Гарбър и непривлекателната му жена се мотаят из апартамента си и се приготвят за работа. Беше очевидно, че са женени. Бил следеше тяхната безмълвна утринна хореография. Начинът, по който той се бръснеше с електрическата си самобръсначка в дневната, докато жена му изчезваше в банята, начинът, по който й говореше, докато тя подреждаше някакви папки в служебната си чанта, начинът, по който я изчакваше на вратата, докато тя изплакваше чашките от кафето на умивалника. После тя изключи всички лампи в жилището и двамата излязоха.

Бил наблюдаваше входа на сградата. Минута по-късно двамата излязоха от фоайето на улицата. Бил ги проследи, докато вървяха към автобусната спирка. Градският автобус беше там. Тя изтича и го хвана. Той изчака, докато автобусът потегли, и пое към подлеза на метрото, където хвана такси по посока на „Белвю“.

Бил остана така още миг, преценявайки сградата на Гарбър, наблюдавайки портиера, който крачеше напред-назад под утринния хлад. Той провери отново своята екипировка, увери се, че разполага с идентификационната карта, която му беше нужна, за да проникне. Отмести бинокъла, изтри ситните камъчета от покривната настилка, полепнали по униформата му, след което бавно се запъти към стълбището надолу към улицата.

Проникването в апартамента на Гарбър щеше да бъде лесно като игра на шикалки. Какво щеше да направи, след като се озовеше вътре, той още не беше решил, но в главата му вече се оформяха няколко чудесни идейки.

Гаврата, която Гарбър си беше позволил по адрес на Шарън в „Поуст“, в края на краищата бе преляла чашата на търпението му.

Бележки

[1] Андрю Карнеги (1835 — 1919) — американски металургичен магнат и филантроп, роден в Шотландия. — Б.ред.

[2] Маргарет Нигинс Сангър (1883 — 1966) — американска писателка и медицинска сестра, лидер на движението за контрол на раждаемостта. — Б.ред.

[3] Юджин Виктор Дебз (1855 — 1926) — американска профсъюзна лидерка, социалистка, кандидат за президент на САЩ от 1900 до 1920 г. — Б.ред.

[4] Анди Уорхол (1930? — 1987) — американски художник, виден представител на попарта. — Б.ред.