Матю Хол
Изкуството да чупиш стъкло (17)

17.

Бароу стрийт, 511, представляваше навъсена четиридесететажна сграда за офиси в края на финансовия район. Бил влезе във фоайето точно в пет часа и си запробива път през шумната навалица от излизащи служители като сьомга, заплувала нагоре по течението. Беше облечен в сив комбинезон с гумени наколенници, слънчеви очила и колоездачна каска, с дълъг черен брезентов сак, преметнат през рамо. Тъкмо се добра до асансьора в другия край на помещението, когато към него се приближи пълничък мъж в син блейзър, който го потупа по рамото с месестия си пръст.

— Куриерите се регистрират на пропуска — каза той и се обърна, очаквайки Бил да го последва.

Бил се добра до охраната на пропуска, драсна вместо подпис нещо нечетливо с лявата си ръка и успя да хване потеглящия нагоре асансьор. На тридесет и четвъртия етаж той изчака пред вратата на мъжката тоалетна, докато от нея не излезе някакъв служител и се шмугна през отворената врата.

Заключи се в една от клетките на тоалетната, махна наколенниците, свали ципа на сивия си комбинезон и отдолу се показа друг, светлосин, на „Кон Ед“. Той натика съблечения комбинезон и велосипедната каска в сака, измъкна от него измервателен портативен компютър „Кон Ед“ и дръпна ципа. После излезе.

Почука на стъклената врата на охраната на „ААДКО“, пуснаха го и той се приближи до секретарката. Тя му махна с ръка да изчака, натисна някакви бутони и заговори в микрофона на бузата си.

— ААДКО… задръжте така. ААДКО… той току-що напусна… Благодаря. ААДКО… А, Боб! Да, да, тя все още е тук, ей сега ще те свържа. — И тя натисна съответните бутони, вдигна отново глава и се обърна към Бил. — Да?

— „Кон Ед“. — Той държеше своята ИД в същата ръка, в която се намираше и компютъризирания измервателен уред. — Имаме колебания в напрежението… — Измъкна от служебния си сак фенерче, запали го и го насочи към тавана. — Проследихме го до вашата инсталация.

— Знаете ли къде да отидете?

— Да, госпожо. — Телефонът звънеше отново.

— Добре, вървете тогава — каза тя и натисна друг бутон. — ААДКО…

Бил влезе в офиса.

Отне му няколко минути, докато прецени размерите на помещението. Бюра за договаряне на продажби отпред, коридор с малки офиси, стаи, претъпкани с кутии и брошури. И най-накрая, в дъното, компютърната зала — оградено със стъклени паравани помещение, в което бяха инсталирани пет сървъра на терминални мрежи. Отвъд нея имаше полукръгла маса с компютърни терминали и телефони. Пред нея седеше някакъв мъж, който тъкмо отваряше капачката на чашата си с кафе. Бил влезе устремно в компютърната зала, запали фенерчето и заоглежда включените компютри. След като излезе, мъжът с кафето се изправи.

— Здравейте. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Бил посочи идентификационната си карта, окачена на ревера му.

— Имаме проблем със захранването на сградата. Измервателите на долните етажи не са на фаза, исках само да прегледам консумацията при вас, да видя дали линиите не са повредени… — Той вдигна измервателя. — Ако има някаква нередност, ще ви уведомим писмено.

— Ъ-ъ, ами…

Бил вече излизаше.

— Обикновено това означава кредит — добави той, махна с ръка и тръгна.

Усмихна се, докато преминаваше покрай една привлекателна, облечена в униформа на охраната жена, влезе в стаята за фотокопиране и се задържа, докато проследяваше електрическите проводници по стените, като ги оглеждаше с включеното си фенерче и нанасяше данни в ръчния си компютризиран уред. В дъното имаше някаква врата и Бил я отвори. Тесен склад, пълен с кутии с химикалки, пликове и служебни формуляри с различни размери. Това нямаше да му свърши работа. Излезе, почука силно на следващата врата и внимателно се ослуша. След като отвътре не последва реакция, той я отвори и огледа помещението.

Празна конферентна зала. На отсрещната стена имаше друга врата. Той пристъпи, мина покрай овалната маса с празните столове около нея и натисна бравата на втората врата. Сервизно помещение, дълбоко няколко метра, оградено от трите стени с дълбоки рафтове с подредени по тях топове перфорирана компютърна хартия, канцеларски материали и стари компютърни терминали. Той светна лампата на тавана, коленичи и огледа най-долния рафт. Чудесно.

Затвори вратата, измъкна нещата, които бяха подредени на най-долния рафт, за да си освободи място, намести се до стената и отново подреди кутиите пред себе си, за да го скрият. Преди да постави и последната на мястото, извади книгата, която четеше, „Естествена история“ на Плиний Стари и я отвори на прегънатата страница. След това издърпа последната кутия пред главата си и се извърна така, че да му е по-удобно. Нямаше много пространство, но това не го притесняваше особено. Нагласи фенерчето си, намести се и се зачете.

 

 

Господи, за какво мислеше?

Извън прозореца на таксито Ню Йорк набираше скорост. Шофьорът беше пуснал реге, а Шарън гледаше улиците, пълни с хора, изливащи се от служебните здания на студа навън. Струваше й се, че те сякаш са от някаква друга планета, че тя се намира на милиони километри разстояние от тях и лети през космическия мрак със своя малък, неотбелязан на звездните карти астероид.

Той беше причинил на Гарбър електрошок. Беше жигосал Франк. Следващият по ред беше Едуард Маккинън. Това бе толкова очевидно, колкото идващия дъжд. А мнението на Ерик за Бил се бе врязало в ума й. И какво? След като Ед беше донесъл на нейното семейство само нещастия, трябваше ли тя да си мърда дори и малкия пръст, за да му помогне?

Таксито набра скорост, смени платното и се промуши между останалите коли, понесли се на север като акули. Изведнъж забързаните към домовете си бизнесмени й се сториха злонамерени и тя изпита неприязън към всички тях. И тогава почувства настъпващата нощ като нещо странно познато. Решенията бяха взети, въпросите бяха получили своите отговори и изпратени да спят. Върху тази скала ще построя своята… е, не църква. Крепост. Всички тези хора, всеки от тях затворен в своята лична крепост, укрепена от правото на избор — определено, прието и после забравено за вечни времена. Същата нюйоркска нощ, като всяка друга.

И тя самата беше като тях, само дето някога в живота й беше имало един Чарли. Тя усещаше тежестта на този факт, даваше си сметка за празната седалка до нея в таксито, където трябваше да седи пълничкото русо момченце, не идеалното дете, разбира се, но адски добра версия на човешко същество, благословено да научи повече.

Благословено да живее.

Спряха на червено и Шарън си помисли за мръснобелите стени на Спешното отделение в Психото, очите на Бил, играещи по вестника, Ед Маккинън и неговото семейство на снимката във вестника, красивата му млада съпруга и момченцето с блейзера…

По дяволите, тя не можеше да го направи.

Той се готвеше да направи нещо на Маккинън заради нея, но тя не можеше да му позволи това.

Пред входа на магазин за деликатеси съгледа голям светещ часовник. Шест без две минути. Светофарът светна зелено и водачът даде газ на пресечката. Шарън забеляза малко пред тях уличен телефон.

— Съжалявам, но спрете, ако обичате.

Шофьорът изключи музиката.

— Какво казахте?

— Спрете ей там.

— Но вие казахте до Двадесет и девета улица…

— Ще сляза тук.

Мъжът закова колата чак на следващата пресечка и телефонът остана далеч зад тях. Тя му плати и огледа седалката, преди да затвори вратата. От другата страна на улицата, на ъгъла също имаше телефон. Тя изтича пред бавнодвижещите се коли, стигна до телефона и набра 411.

— Едуард Маккинън — продиктува Шарън. — Служебен и домашен, каквото имате. Шестдесетте на Ийст, след Лекс.

Беше минавала няколко пъти покрай тази сграда, когато за пръв път пристигна в Ню Йорк. Операторката й съобщи три номера, тя набра първия, попадна на портиер и той й каза, че Ед го няма. Изключи и набра втория.

— Корпорация „Маккинън“. — Секретарката говореше с британски акцент.

— Здравейте. Казвам се Шарън Блотнър, дъщерята на Алън Блотнър. Моля ви… трябва спешно да говоря с Едуард Маккинън.

— Извинете, бихте ли повторила? — Шарън го стори, този път по-бавно. — И за какво става дума?

— Аз съм негова стара семейна приятелка — каза Шарън.

— Изчакайте малко.

Жената изключи. Шарън се облегна на металния противоветрен заслон, облепен със стикери и зачака.

Вдясно от нея имаше магазин за обувки. Тя се загледа във витрината. Забеляза, че двете млади продавачки вътре, облечени в модни черни тоалети, спореха разгорещено за нещо. Наблюдаваше ги как жестикулират с пръсти, размахват ръце и как устните им мърдат безмълвно зад дебелото стъкло.

Телефонът отново се включи.

— Господин Маккинън е на съвещание. Ако искате да му оставите някакво съобщение, ще го получи при първа възможност…

— Обаждам ви се от уличен автомат и става въпрос за важен семеен проблем.

Последва пауза.

— Искате да му предам това.

— Блотнър. Казвам се Блотнър. Шарън Блотнър.

— Задръжте. — Тя отново изключи.

Отвъд стъклото по-възрастната продавачка продължаваше да говори и правеше отривисти жестове във въздуха. Другата държеше камара кутии с обувки, които стигаха до брадичката й и стоеше срещу нея с почервеняло лице. После две млади служителки, току-що напуснали офисите си, освежени от хладния въздух, отвориха вратата и влязоха в магазина.

Шарън наблюдаваше как двете продавачки застинаха. По-възрастната се засуети пред касата. По-младата се заоглежда къде да остави кутиите, накрая ги сложи на пода, обърса ръце в черните си панталони и извика широка усмивка на лицето си в чест на клиентките.

Последва сигнал и се чу гърленото ръмжене на Едуард Маккинън:

— Шарън Блотнър, не сме се чували от толкова години!

Този глас… Господи! Нейният чичко Еди… По дяволите, същият. Изведнъж тя отново се почувства мъничка до големия мъж.

— Как е майка ти?

Шарън усети в главата й да се завъртат хиляди спомени. Как е майка й?

— Добре е — излъга тя и усети горчивина в устата си от лъжата. Защо го правеше?

— Видях тази сутрин снимката ти във вестниците. Съжалявам, че имаш неприятности.

Същата покровителствена надменност. Старият кучи син. Това не беше най-доброто, което можеше да й каже.

— Искам да говоря с теб, защото този човек, дето избяга… Бил Кайзър… — Беше й трудно да го произнесе. — Мисля, че той сигурно ще се опита да те заплаши.

— Всъщност, от ФБР вече ми се обадиха… Изглежда е видял снимката ми във вестника, когато е бил при вас на лечение…

— Да… Точно така — промълви колебливо Шарън.

— Ако искаш вярвай, но ние сме свикнали с подобни проблеми със сигурността… Имаме доста подобни случаи напоследък. Човек постепенно свиква с известни прояви на… активна параноя, така да го наречем. На твое място не бих се притеснявал чак толкова. Разбира се, с удоволствие бих си побъбрил с теб, много бих се радвал да се видим отново. Сега ти би трябвало да си… на колко, на около тридесет…

— На тридесет и две — отвърна Шарън.

— Тридесет и две, боже мой! Е, добре, намини към офиса ми, ще пием по едно кафе… Другата седмица.

— Бих предпочела да е по-рано — изрече Шарън, чудейки се защо въобще го показва.

— Тази вечер е невъзможно. Правим грандиозно парти за фондонабиране, въпреки че никак не ми се ходи на него — каза Едуард Маккинън. — Утре… Чакай да видим, може да намерим някаква пролука в програмата ми… — Беше сложил ръката си на микрофона и Шарън чу приглушения му разговор с някой друг в стаята. После той се обади отново: — Какво ще кажеш за седем и тридесет?

— Вечерта?

— Сутринта.

— Нямаш ли някой друг свободен час?

— Всъщност… не, утре не.

Аз се опитвам да му спася живота, а той ме кара да ставам в шест часа заранта.

— Добре — каза тя.

— Ще бъде страхотно да се видим след толкова години — каза Едуард Маккинън.

— Да — отвърна Шарън. — До утре.

Тя постави слушалката и се зачуди: „Защо ли правя всичко това?“. После се огледа, разбра, че се намира в непознат квартал, който не беше посещавала досега и се зачуди в коя ли част на града се намира.

 

 

Осем и тридесет, петък вечер в Манхатън. Навън снегът щипе. Градът е изпълнен със забавления. Уредби, от които гърми салса в латиноамериканските винарни; галонови бутилки с охладено шампанско, чиито тапи гърмят в бляскави ресторанти. Театрите — изпълнени със светлина и звук; хвърчащите из града таксита, каращи заможни семейни двойки, забързани за някое вечерно парти; самотници, въздишали цяла седмица дано някой им се обади по телефона, сега облекли модните си черни тоалети и бързащи към барове и клубове.

Под огромния син кит в Музея за естествена история бигбендът свиреше лека вечерна музика, докато гостите вкусваха от варената сьомга и пилешко в естрагонов оцет, срещу петстотин долара на човек, за да помогнат за попълването на фонда на Музея за Двадесет и първи век. Едуард Маккинън седеше между Мелиса и Летиция Уитни-Вандербилт, вече осемдесет и седем годишна, с нейния много по-млад кавалер. Срещу тях се бяха разположили кметът и съпругата му, както и Лес и Шел Гарджулио, дългогодишни спомоществователи на Музея, притежаващи верига от магазини за алкохол из целия град. Едуард беше съсредоточил почти цялото си внимание върху дяволски очарователната Летиция. Както обикновено, семейство Гарджулио беше предоставено на вниманието на кмета.

Летиция тъкмо разправяше една особено забавна история как веднъж обядвала в компанията на Уинстън Чърчил, когато сирената рязко зави. Прозвуча като затворнически сигнал за почивка от някой стар филм — надигащият и снишаващ се вой, който може да ти спука тъпанчетата. Оркестърът сърцато се мъчеше да надвие воя, но той все повече се усилваше. Постепенно една след друга на масите се възцари тишина. Летиция намести слуховия си апарат и на лицето й се изписа смут.

— Пожар ли има? — обърна се тя към Едуард.

— Никога не съм чувал подобна противопожарна аларма — отвърна Едуард и в този миг думите прозвучаха:

Едуард Маккинън е на път да натрупа баснословно състояние, осигурявайки подслон за бедните. Решил е да издига затвори! Ще позволите ли град Ню Йорк да бъде разделен на отделни затворнически сектори за бедни и за богати? Ще позволите ли квартали да бъдат осъдени и сринати, за да се сдобият клиентите на „Маккинън“ с чувство за сигурност? Ще позволите ли Конституцията на Съединените щати и Хартата за правата на човека да бъдат погазени в името на печалбата? Борете се!

След което затворническата сирена отново бясно зави.

Мелиса и кметът се бяха втренчили в Едуард. Всъщност, в него се беше втренчила цялата онемяла зала. Той рязко се изправи, с лице, почервеняло от гняв. Мелиса също се изправи, не знаейки какво се готви да направи мъжът й.

Звукът се носеше от една висока, покрита с кадифе кутия в ъгъла зад подиума за оркестъра. В тъмнината сцената беше почти невидима. Едуард пристъпи към нея, заби лице право в оскърбителния шум и с мощен удар събори кутията.

 

 

Ерик беше прекарал вечерта, опитвайки се да подготви сценария за поредното радиошоу, но образът на седящата в офиса му Шарън непрестанно нахлуваше в мислите му. Той самият често се оказваше заобиколен от хора, които гледаха и на най-малкия си житейски проблем като на криза. За него беше толкова необичайно да срещне жена, която изпитваше — боже мой — истинска криза, но която изглеждаше способна да се отнесе към нея като към проблем, който може да се разреши. Мислите му се объркаха, когато чу прищракването на ключа на входната врата. Той засече времето — единадесет и четиридесет — довърши изречението си на компютъра, записа всичко и излезе от програмата. Джанин нахълта и отметна пелерината си.

— Ей! — извика тя.

— Ей! — отвърна той.

Тя изчезна в кухнята. Чу как вратата на хладилника се отваря. Резкият звук на коркова тапа, изтръгната от гърлото на бутилка.

— Искаш ли вино?

— Не, благодаря.

Беше му приятна трезвостта, която беше съхранил тази вечер и нямаше основание тепърва да я потапя в мъглата на алкохола.

— Къщата е чиста. — Джанин влезе в дневната с чашата си с вино и за пръв път го погледна. — Ти си чистил?

— Изпитах внезапен порив.

Тя го погледна в очите, остави чашата си на бюрото и седна до него.

— Какво става?

— Как прекара вечерта?

Усети как тя се опитва да прочете мислите му. Усещаше, че крие нещо от нея. Изчака да види как ще го направи.

— В работа. Шарлейн е пълна идиотка — рече тя и отпи от виното. — Напълно провали поръчките на тъканите. Обвиняваше за това Хонконг, но аз бях проверила документацията. — Червило по чашата. Очевидно тя го беше оставила.

От нея? Или от някоя друга? Да не би да изпадаше в параноя?

Тя улови погледа му.

— Пишеше нещо, когато влязох.

— Сценарият за шоуто.

— Искаш ли да ми го прочетеш?

Това го спря. По тялото му се разля топлина и той се почувства както едно време, но въпреки това изпита натрапчивото усещане, че се държат с него покровителствено.

— Все още е много суров…

— Едно време много обичах да ми четеш сценариите си…

Той си спомняше. Играеше таткото, а тя беше малкото момиче. А после, когато въставаше срещу него, той вземаше нейната страна.

Джанин започна да масажира врата му.

— Много си напрегнат. Днес масажирах раменете на Джилиън в офиса и си мислех колко е напрегната, но ти си като стоманен кабел.

Тя се опитваше да създава навсякъде, където попаднеше, нефункционални семейни отношения, чийто герой просто не можеше да бъде, но дори не го усещаше.

Пръстите й заиграха по раменете му.

— Слушай, другата седмица трябва да прескоча с Джилиън до Хонконг, за да проконтролираме продукцията във фабриката…

— Ти никога не си ходила с такава мисия… С Джилиън?

— Джей Си ни командирова и двете…

— По дяволите! — Ето защо беше толкова мила с него. Той се изправи и кръстоса ръце. — Значи отново ще се случи, и двамата го знаем.

— Не, наистина.

— Джанин… недей да ме лъжеш!

— Говорихме за това, аз и Джилиън. Ще бъде просто служебна командировка. И двете ще бъдем твърде изморени вечер… Не мисля, че трябва да се безпокоиш.

Ерик погледна към тавана. „Не мисля…“ Колко уверено го беше произнесла.

Джанин направи лукава гримаса.

— Само защото тя не проявява интерес към теб…

Ерик поклати глава.

— Не започвай отново с тези гадости.

— Познавам те. Знам какво ти се иска.

— Не. — Той я погледна в очите. — Само така си мислиш. Пресегна се и си взе палтото. — Заминавай. Всичко е наред. Прави каквото искаш. Ще сляза до долу да си взема бира.

— Не те разбирам, Ерик.

Той се извърна и тръгна заднешком към вратата.

— Не е и нужно.

— Винаги казваш, че нищо не споделям с теб. Ето, сега ти го казвам и ти излизаш…

— Това не беше „споделяне“, това беше поставяне пред свършен факт.

— Ерик…

— Наистина. Ти си чиста от самото начало, винаги си била честна с мен, признавам, не започвай сега да ме лъжеш…

— Може да съм заспала, когато се върнеш…

— Ако не си, ще поговорим — отвърна той и побърза да излезе.

— Чао! — извика и му махна полусрамежливо, полуколебливо. Като малко момиченце.

Той заслиза по стълбите. В главата му изникна мисъл, която досега не му беше хрумвала: тя беше твърде голяма, за да се държи като малко момиче и твърде незряла, за да бъде жена.

 

 

Бил беше заспал с часовника под мишница и когато лекото вибриране на алармената система се задейства, той се събуди. Един часът след полунощ. Сирените трябваше вече да са си свършили работата. Той съжали, че не беше там — сигурно щеше да бъде забавно. Беше му неудобно така, но не биваше да вдига шум. Той внимателно избута прикриващите го кашони и след като си освободи място, се раздвижи, за да се стопли. Беше оставил осветлението в малкото претъпкано сервизно помещение включено и все още светеше. Никой не беше влизал тук.

Той свали ципа на синия униформен комбинезон на „Кон Ед“ и тутакси в съзнанието му изплува спомен от детството, как майка му му смъкваше зимната грейка. Комбинезонът отдолу беше от тънка кожа, черен и плътно прилепнал по тялото. Натика синята униформа в брезентовия сак и измъкна от него стандартна противогазова маска, израелско производство, намести респиратора на лицето си и притегна здраво каишките на тила. После, приведен, бавно отвори вратата.

Конферентната зала беше празна. Беше се надявал да чуе някакво включено радио или нещо подобно, което да му осигури звуково прикритие, но чак такъв късмет не извади. Прекоси до другата врата, измъкна огнехвъргачката от сака си, провери заряда и я напъха в закопчаващия се с цип дълъг джоб на десния хълбок. После разви първата тръба от импрегниран картон. Беше тежка. От туловището провисна тапа, окачена на як конец.

Бил отвори вратата. Коридорът беше полуосветен. В някакъв офис все още се работеше. Вдясно от него се чуваше откъслечно тракане на компютърна клавиатура.

Бил усети, че сърцето му бие като тежък ковашки чук върху наковалня. Остра миризма подразни ноздрите му, заструи лек пушек на горяща пластмаса. Той сграбчи първата картонена тръба в облечената си с ръкавица дясна ръка, хвана пломбата с лявата, и я дръпна. Вътре в тръбата нещо изхрущя и от гърлото й забълва сивкав пушек. Той направи две крачки в стаята и хвърли картонената тръба към пишещия на компютъра служител. Тя се запремята из въздуха, преодоля разстоянието от няколко метра, удари се в главата на мъжа и се изтърколи под бюрото.

— Ей! — извика мъжът изненадан и хвана главата си. Изправи се, пресегна се да вдигне тръбата, но веднага я пусна и покри очи.

— Очите ми! Очите ми! — закрещя той и се сгърчи като ембрион на пода.

Един по-възрастен мъж надникна в стаята, бързо прецени ситуацията и се втурна към Бил, но газът порази и него, краката му омекнаха и той се срути на пода. Задиша тежко и избълва кафяво-сивкав бълвоч.

Бил задейства втората газова граната. Четири хиляди и петстотин кубически метра от невидимия газ му се сториха напълно достатъчно за едно помещение с триста квадратни метра площ.

Мъжът, който пръв бе изпитал пораженията на задушливия газ, също бе повърнал върху ризата си. По-възрастният правеше отчаяни опити да се изправи на крака, покрил с ръце лицето си. Той се затича на зигзаг по коридора, но Бил го спъна и го издърпа въпреки съпротивата и рева му в конферентната зала. Притисна огнехвъргачката в слепоочието на мъжа, каза му да млъкне и той се подчини. Бил измъкна парцали, натъпка му ги в устата и завърза китките и глезените му. После излезе, завлече другия служител в стаята и го завърза за колегата му.

Бил пъргаво се приближи до стъкления бокс с компютрите. Измъкна от сака си чук и длето, коленичи, вмъкна длетото в кутията и удари с чука. После завъртя длетото напред-назад и задра по платките на първия компютър.

Знаеше, че действа примитивно. Можеше да свърши цялата тази работа и през клавиатурата, но това щеше да им подскаже много повече за него, отколкото той искаше да разберат.

Разби с длетото и останалите четири компютъра, оставяйки разкъсан метал и пластмаса от дънните платки с основната памет. После натика по една малка торбичка с домашно приготвен експлозив в кутията на всеки компютър, запали фитилите един по един със запалката си и излезе от помещението.

Когато се взривиха, звукът беше като от няколко последователни изстрела с пистолет. Сместа в торбичките не задейства алармените устройства, чувствителни на дим, точно както го беше предвидил. Накрая свали противогаза и побърза да изчезне. Подмина на бегом асансьорите и излетя по стълбището. Покатери се нагоре към покрива, вземайки по две стъпала наведнъж.

След осем етажа се озова на покрива и си пое дълбоко дъх. Вятърът беше мразовит и бръснещ. Капчици дъждовна вода бяха замръзнали по настилката и се бяха образували ледени локвички. Той пристъпи към западния калкан на сградата. Отдалече се виждаха светлините на мостовете. Беше изчислил, че до съседния склад разликата във височината беше пет етажа. Нищо работа. Той уви въжето около кръста си и го привърза здраво за вентилационната тръба. После се заспуска заднишком по калкана.

 

 

Бил подкара бавно по улицата, оглеждайки се да не го следят. Остана доволен, че нямаше опашка. Паркира на няколко метра от галерията. Беше два без десет през нощта, студено и ветровито. Примъкна стълбата и първия резервоар до входната врата, след това огледа заключената метална кутия, предпазваща алармения звънец. Отварянето на ключалката с шперц щеше да освободи превключвател, който веднага щеше да задейства сто и двадесет децибеловата аларма. По кутията на звънеца имаше вентили от двете страни. Бил се качи по стълбата и внимателно напъха два гумени уплътнителя в металните отвори. Останалите вентили покри с маскировъчна лента, свърза отворите с резервоара с аерозолна изолация и включи тубата. След около петнадесет секунди кутията на алармения звънец се изпълни с бързо засъхващ пластмасов пенлив изолатор. Отнесе стълбата и останалото си оборудване на улицата, издърпа ръчната количка с големите, привързани с гумени муфи туби, избута ги до вратата, извади връзката с шперцове и се захвана за работа.

Първата ключалка не беше никакъв проблем. Втората обаче се оказа съвсем нова система „Фордъм“. След петдесет късащи нервите секунди, той вече беше вътре.

Нещо в галерията бибипкаше. Аларменият звънец на входа гъгнеше немощно, затиснат от пластмасата. Бил подкара количката с тубите към главното помещение на галерията, пропусна Шнабъл и Фишл, и се спря пред Ван Гог.

Дори и сега, когато не беше моментът за това, картината му се стори зашеметяваща. Грубо лице, с очи, изпълнени с тъга и проникновена интелигентност. Възлести, отрудени ръце.

Той откъсна поглед от портрета, слезе по служебното стълбище, вземайки по две стъпала наведнъж. Алармената система се намираше до халоновите противопожарни резервоари в мазето. На контролния пулт мигаха гневно червени лампички. Той издърпа един лост, натисна и отвори капака на кутията, намери ръчката и изключи устройството.

То спря да примигва, но една малка зелена лампичка на вътрешния пулт му подсказа, че все още е включено.

Зад пулта имаше скрито компютризирано автоматично устройство за набиране, което отчаяно се опитваше да набере номера на щаба на охранителната компания „ААДКО“, за да ги предупреди за чуждо присъствие в галерията. Но той знаеше, че сигналът му никога нямаше да ги достигне — компютрите, които се опитваше да набере, никога нямаше да му отговорят.

Бързо затъркаля ръчната количка по стъпалата към мазето. На стената бяха закрепени петте противопожарни резервоара, които вече беше видял. На корпуса на всеки имаше залепен етикет. Той намери онзи, на който пишеше „Първи етаж“.

Отне му двадесет и осем секунди, докато отвинти резервоара от изходната тръба. Беше тежък. Бил внимателно го постави на пода. Докара на негово място металните туби, които беше донесъл, отвърза по-голямата от тях от количката и я постави на мястото на резервоара за първия етаж. Конекторът идеално пасна на отвора. После вдигна по-малкия тумбест резервоар и го включи.

Колелетата на ръчната количка издрънчаха нагоре по стълбите и той отново погледна портрета на Ван Гог.

Застанал близо до него, той можеше да види колко набързо го бе нахвърлял художникът. Беше се съсредоточил само върху лицето. Отстрани, в горната част на платното се забелязваха непокрити с боя парченца канава, там, където детайлите не бяха толкова важни. Изненадващо, но този шедьовър подчертаваше съдбата на останалите картини в залата, които щяха да станат жертва на безмилостните търгаши. Едуард Маккинън не заслужаваше да го притежава, нито пък портретът заслужаваше да загине.

Издърпа го от стената и на пода с трясък се разсипаха парчета мрамор — старият номер на галеристите, предназначен да паникьоса „ценители“, които си позволяват да докосват произведенията на изкуството. Но Бил нямаше намерение да докосва картината — той възнамеряваше да я открадне. Телта, на която висеше рамката, беше завинтена в стената. Той я отряза с клещи и подпря картината с корем, когато тя се свлече надолу. Покри я с мушама и с непромокаем брезент и я привърза на количката.

После я подкара покрай Шнабъл и Фишл, отмина фалшивата сексуалност на Чичолина, помисли си за хилядите осъдени крадци, завиждащи на най-добрите в бранша, които ходеха на свобода. Край вратата измъкна огнехвъргачката от затворения с цип джоб, насочи я към тавана на галерията и натисна спусъка.

Шрапнелът изхвърча нагоре, удари се в тавана и рикошира на пода. После експлозивът вътре се възпламени, избухна в червени искри, които ярко осветиха помещението, и шрапнелът се завъртя със свистене на пода, бълвайки черен пушек.

Противопожарната система се задейства, и в продължение на три секунди Бил погледа как разяждащата червеникава киселина тече на силни струи от вентилите на тавана и започва да покрива стените на галерията. Той отстъпи назад, за да не влезе в съприкосновение с отровния химически спрей, но в същото време хипнотизиран от гледката как платното на Шнабъл се превръща от синьо в кървавочервено. Презареди огнемета, излезе, върна се тичешком до входната врата, карайки увитата картина, отвори микробуса и натика вътре количката. После подкара колкото можеше по-спокойно, сърцето му биеше лудо в гърдите, в главата му кънтяха тромпети от Вагнерова музика. Зад него, под непромокаемия брезент, привързан на количката с малките колелета, старият морски капитан гледаше тъжно към пробуждащия се нов свят.