Роалд Дал
Вещиците (4)

Върховната вещица

На следващия ден у дома пристигна мъж с черен костюм, който носеше куфарче, и проведе дълъг разговор с баба в дневната. Не ми беше позволено да влизам там, докато мъжът бе вътре, но когато той най-накрая си тръгна, баба се приближи бавно към мен с много тъжен вид.

— Този мъж ми прочете завещанието на баща ти — каза тя.

— Какво означава завещание?

— Това е нещо, което човек пише, преди да умре. В него казваш кой ще получи парите и имотите ти. Но най-важното е, че в него се казва кой ще се грижи за детето, ако и майката, и бащата починат.

Обзе ме страшна паника.

— Пише, че ти ще се грижиш за мен, нали, бабо? — извиках аз. — Нали не трябва да ходя другаде?

— Не. Баща ти никога не би постъпил така. Помолил ме е да се грижа за теб, докато съм жива, но също така иска да те върна в дома ти в Англия. Иска да отидем да живеем там.

— Но защо? Защо не можем да останем тук, в Норвегия? Ти не би искала да живееш никъде другаде! Казвала си ми, че не желаеш!

— Знам — отвърна баба. — Но има много усложнения с парите и къщата, които ти няма да разбереш. Освен това в завещанието пише, че макар всичките ти роднини да са норвежци, ти си роден в Англия, започнал си образованието си там и баща ти иска да продължиш да учиш в английско училище.

— О, бабо — изплаках. — Знам, че ти не желаеш да живееш в дома ни в Англия!

— Разбира се, че не желая. Но се опасявам, че се налага. В завещанието пише, че и майка ти е искала същото, а желанията на родителите трябва да се уважават.

Нямаше измъкване. Трябваше да заминем за Англия и баба веднага започна да подготвя пътуването.

— Новият срок в училището ти започва след няколко дни — каза тя, — затова нямаме време за губене.

Вечерта, преди да тръгнем за Англия, баба отново подхвана любимата си тема.

— В Англия вещиците не са толкова много, колкото са в Норвегия.

— Сигурен съм, че няма да срещна нито една.

— Искрено се надявам — рече баба, — защото английските вещици са може би най-коварните в целия свят.

Докато тя седеше и пушеше вонящата си пура, аз се взирах в липсващия й палец. Не можех да откъсна очи от него. Бях като хипнотизиран и не преставах да се чудя точно какво ужасно нещо се е случило, когато е срещнала онази вещица. Сигурно е било страховито и отвратително, иначе баба щеше да ми разкаже. Може би просто си беше премазала палеца? Или пък го е пъхнала в чучура на чайник с вряща вода и пръстът й е бил попарен. Или пък някой го бе изтръгнал от ръката й като зъб? Не преставах да се чудя.

— Разкажи ми за английските вещици, бабо.

Тя дръпна от вонящата си пура.

— Любимата им клопка е да забъркват прах за превръщане на децата в някое същество, което всички възрастни ненавиждат.

— Какво същество например, бабо?

— Често ги превръщат в плужеци — отвърна тя. — Плужеците са им любими. Възрастните ги настъпват и размазват, без да знаят, че някои от тях са деца.

— Това е отвратително! — извиках аз.

— Понякога ги превръщат в бълхи — продължи баба. — Могат да те превърнат в бълха и майка ти, без да знае какво прави, ще извади отровата против бълхи и край с теб.

— Плашиш ме, бабо. Май не искам да се връщам в Англия.

— Чувала съм за английски вещици, които превръщали деца във фазани, а после ги пускали в гората в деня преди началото на ловния сезон.

— Леле! Значи ги застрелвали, така ли?

— Разбира се, че ги застрелвали. А после ги оскубвали и ги опичали за вечеря.

Представих си, че съм фазан, който лети уплашено над мъже с пушки и се стрелка нагоре-надолу под оглушителните изстрели на оръжията.

— Да, на английските вещици им доставя голямо удоволствие да гледат отстрани как възрастните убиват собствените си деца.

— Никак не искам да се връщам в Англия, бабо.

— Естествено, че няма да искаш. На мен също не ми се ходи там. Но се страхувам, че се налага да заминем.

— Вещиците във всяка страна ли са различни? — попитах аз.

— Напълно различни са — отвърна баба. — Но не знам много за вещиците в другите държави.

— Дори и за американските ли не знаеш нищо?

— Почти нищо не знам, но съм чувала да разправят, че в Америка вещиците могат да накарат възрастните да изядат собствените си деца.

— Не е възможно! — извиках аз. — О, бабо, това не може да е вярно!

— Не знам дали е вярно, обаче се носи такъв слух.

— Но как ги карат да изядат собствените си деца?

— Като ги превръщат в кренвирши. За умната вещица това е лесна работа.

— Във всички страни по света ли има вещици?

— Навсякъде, където има хора, има и вещици — каза баба. — Във всяка страна има Тайно дружество на вещиците.

— А всички те познават ли се помежду си, бабо?

— Не. Вещицата познава само вещиците в своята страна. Напълно забранено й е да общува с чуждестранни вещици. Но една английска вещица например познава всички останали вещици в Англия. Всички те са приятелки. Звънят си по телефона. Разменят си смъртоносни рецепти. Бог знае за какво си говорят. Дори не искам да си помислям.

Седях на пода и се взирах в баба. Тя загаси пурата си в пепелника и скръсти ръце на корема си.

— Веднъж годишно — продължи тя — вещиците във всяка страна си организират тайно събрание. Събират се на едно място и изслушват лекция от Върховната вещица, повелителката на всички вещици по света.

— От кого? — извиках аз.

— От своята водачка — рече баба. — Тя е изключително могъща. Безмилостна е. Всички останали вещици треперят от страх пред нея. Виждат я само веднъж годишно на редовното си събрание. Тя отива там, за да им вдъхне сили и да им даде нареждания. Върховната вещица пътува от страна на страна, за да присъства на тези годишни събрания.

— Къде се провеждат сбирките, бабо?

— Носят се всякакви слухове, но съм чувала, че просто си запазват зала в хотел, като обикновена група жени, които са на конференция. Чувала съм и че в хотелите, в които отсядат, се случват някои много странни неща. Разправят, че не спели в леглата си, по килимите на пода имало петна от изгорено, във ваните намирали жаби, а веднъж един готвач открил малко крокодилче да плува в тенджера със супа.

Баба ми взе пурата си, дръпна от нея и дълбоко вдиша зловонния пушек.

— Къде живее Върховната вещица, когато не пътува? — попитах аз.

— Никой не знае — отвърна баба. — Ако знаехме, можеше да я издирим и унищожим. Вещицолозите по целия свят посвещават живота си на опити да открият тайното й седалище.

— Какво е вещицолог, бабо?

— Човек, който изучава вещиците и знае много за тях.

— Ти вещицолог ли си, бабо?

— Аз съм пенсиониран вещицолог. Вече съм твърде стара, за да работя. Когато бях по-млада обаче, обикалях по целия свят в опити да издиря Върховната вещица. Но не постигнах никакъв успех.

— Тя богата ли е?

— Направо се къпе в пари. Говори се, че в седалището й има машина, същата като машината, с която правителството печата банкнотите, които ние използваме. Все пак банкнотите са просто листчета хартия със специални знаци и картинки по тях. Всеки, който има подходящата машина и хартия, може да ги направи. Предполагам, че Върховната вещица си печата колкото пари поиска и ги раздава на вещиците по целия свят.

— А как прави чуждестранните пари? — попитах аз.

— С тези машини можеш да печаташ и китайски пари, ако искаш — обясни баба. — Трябва само да натиснеш съответното копче.

— Но, бабо, след като никой не е виждал Върховната вещица, откъде си сигурна, че тя наистина съществува?

Баба ме изгледа строго.

— Никой не е виждал и Дявола, но знаем, че той съществува.

 

 

На следващата сутрин отплавахме за Англия и скоро след това се завърнах в старата си къща в Кент. Сега обаче в нея щяхме да живеем само двамата с баба. После започна вторият срок, всеки делничен ден ходех на училище и като че ли всичко пак потръгна нормално.

В дъното на градината ни растеше огромен кестен, в чиято корона двамата с Тими (най-добрият ми приятел) бяхме започнали да строим великолепна къщичка. Можехме да работим по нея само в събота и неделя, но напредвахме бързо. Бяхме започнали с пода, който изградихме, като положихме широки дъски между два отдалечени клона и ги заковахме към дървото. След месец бяхме готови с него. След това сковахме дървен парапет. Той обикаляше целия под и така ни остана да построим само покрива. С покрива обаче беше трудно.

Един съботен следобед, докато Тими беше на легло, болен от грип, аз реших да започна покрива сам. Чувствах се прекрасно високо в короната на кестена, напълно сам, заобиколен отвсякъде от светлозелените млади листа. Сякаш се намирах в голяма зелена пещера. Бях въодушевен и от височината. Баба ми беше казала, че ако падна, ще си счупя крака, и всеки път, когато погледнех надолу, по гърба ми полазваха тръпки.

Захванах се с работа и заковах първата дъска от покрива. Тогава внезапно с крайчеца на окото си зърнах една жена, която стоеше под дървото. Тя ме гледаше и се усмихваше по изключително особен начин. Когато повечето хора се усмихват, устните им се разтеглят настрани. Устните на тази жена бяха опънати нагоре и надолу и разкриваха всичките й предни зъби и венците. Венците й приличаха на сурово месо.

Винаги е стряскащо да забележиш, че някой те наблюдава, докато си мислиш, че си сам.

А и какво изобщо правеше тази чудата жена в нашата градина?

Забелязах, че носи малка черна шапка, а ръцете й бяха с ръкавици, които достигаха почти до лактите й.

Ръкавици! Тя носеше ръкавици!

Замръзнах.

— Имам подарък за теб — каза жената, все още взряна в мен, все още усмихната и с открити зъби и венци.

Не й отговорих.

— Слез от дървото, момченце, и ще ти дам най-прекрасния подарък, който някога си получавал. — Гласът й бе странно дрезгав. Имаше метално звучене, сякаш в гърлото й бе пълно с кабарчета.

Без да сваля очи от лицето ми, тя много бавно пъхна една от облечените си с ръкавици длани в чантата си и извади малка зелена змия, а после я вдигна, за да я видя.

— Питомна е — каза жената.

Змията започна да се увива около ръката й. Беше яркозелена на цвят.

— Ако слезеш, ще ти я дам.

„О, бабо — помислих си аз. — Помогни ми!“

Тогава се паникьосах. Хвърлих чука и се закатерих като маймуна нагоре по огромното дърво. Не спрях, докато не се качих възможно най-високо, където се спотаих разтреперан от страх. Вече не виждах жената. Деляха ни много слоеве листа.

Останах горе часове наред, почти без да помръдвам. Започна да се стъмва. Най-накрая чух баба да ме вика.

— Тук горе съм — провикнах се аз.

— Слизай веднага! — извика тя. — Време е за вечеря.

— Бабо, онази жена отиде ли си?

— Каква жена?

— Жената с черните ръкавици!

Отдолу долетя мълчание. Баба мълчеше, сякаш си бе глътнала езика от изумление.

— Бабо! — извиках пак. — Там ли е още?

— Не — отговори най-сетне баба ми. — Тръгнала си е. Аз съм тук, скъпи. Ще се погрижа за теб. Вече можеш да слезеш.

Слязох от дървото. Треперех. Баба ме прегърна.

— Видях вещица — казах аз.

— Влизай вътре. С мен ще си в безопасност.

Баба ме въведе в къщата и ми приготви чаша горещо какао с много захар.

— Разкажи ми всичко — каза тя.

Разказах й какво се случи.

Когато приключих, баба ми трепереше. Лицето й бе бяло като платно и забелязах, че поглежда към ръката с липсващия палец.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита тя. — Означава, че наблизо живее вещица. От сега нататък ти забранявам да ходиш сам на училище.

— Възможно ли е тя да преследва точно мен? — попитах аз.

— Не. Съмнявам се. За тези създания всички деца са еднакви.

Едва ли ще се изненадате, че след този случай започнах много да внимавам за вещици. Ако случайно бях сам на улицата и видех срещу мен да приближава жена с ръкавици, бързо притичвах на отсрещния тротоар. А тъй като времето остана доста студено през целия месец, почти всички носеха ръкавици. Интересното обаче беше, че повече не срещнах жената със зелената змия.

Това беше първата вещица, която видях. Но не и последната.