Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witches, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Моята баба

Аз самият на два пъти срещах вещици, преди да навърша осем години. От първата избягах невредим, но втория път нямах такъв късмет. Преживях неща, които сигурно ще ви накарат да пищите, докато четете за тях. Няма как. Трябва да разкрия истината. Това, че все още съм тук и ви разказвам (колкото и странно да изглеждам), се дължи изцяло на прекрасната ми баба.

Баба ми беше норвежка. Норвежците знаят всичко за вещиците, защото те са дошли именно от мрачните гори и скованите от лед планини на Норвегия. Баща ми и майка ми също бяха норвежци, но тъй като татко работеше в Англия, съм се родил там, израснах там и тръгнах в английско училище. Два пъти в годината — на Коледа и през лятото — заминавахме за Норвегия на гости на баба. Доколкото си спомням, тази старица беше единствената ми жива роднина и по майчина, и по бащина линия. Тя беше майка на майка ми и аз я обожавах. Когато й гостувах, разговаряхме или на норвежки, или на английски. Нямаше значение на какъв език точно. И двамата говорехме свободно и двата езика и трябва да призная, че я чувствах по-близка дори от майка си.

Малко след седмия ми рожден ден, както обикновено, с родителите ми заминахме да прекараме Коледа с баба в Норвегия.

Там, докато пътувахме с майка ми и баща ми в студа през покрайнините в северната част на Осло, колата ни се подхлъзна и се преобърна в скалиста пропаст. Родителите ми загинаха. Аз бях здраво завързан с колана на задната седалка и получих само рана на челото.

Няма да разказвам подробно страшните събития от онзи ужасяващ следобед. При спомена още ме побиват тръпки. Накрая, разбира се, се озовах в дома на баба, където тя ме притисна силно в обятията си и двамата плакахме цяла нощ.

baba_i_vnuche.png

— Какво ще правим сега? — попитах я през сълзи.

— Ще останеш тук при мен и аз ще се грижа за теб — отвърна тя.

— Няма ли да се връщам в Англия?

— Не — рече баба. — Не мога да допусна това. Душата ми ще отиде в Рая, но костите ми ще останат в Норвегия.

На следващия ден, за да се опитаме да забравим за голямата си тъга, баба започна да ми разказва приказки. Тя бе прекрасен разказвач и всичките й истории ме омайваха. Но най-интересно ми стана, когато подхвана темата за вещиците. Баба явно знаеше много за тези същества и ме увери, че историите за вещици, за разлика от другите й разкази, не са измислени приказки. Всички бяха истина. Самата истина. Бяха исторически събития. Всичко, което баба ми разказваше за вещиците, се бе случило действително и трябваше да й вярвам. Най-лошото обаче беше, че вещиците още съществуваха. Срещаха се навсякъде около нас, а аз трябваше да повярвам и на това.

— Вярно ли е, бабо? Истината ли казваш?

— Скъпи, няма да оцелееш дълго на този свят, ако не знаеш как да разпознаеш вещицата, когато я видиш.

— Но ти каза, че вещиците приличат на обикновени жени, бабо. Как тогава ще ги забележа?

— Трябва да ме слушаш — отвърна баба. — Необходимо е да запомниш всичко, което ще ти кажа. След това ти остава само да се прекръстиш, да се молиш и да се надяваш на най-доброто.

Седяхме в дневната на дома й в Осло и аз се готвех да си лягам. В тази къща пердетата никога не се дърпаха и през прозорците виждах огромните снежинки, които бавно падаха в непрогледния мрак навън. Баба ми беше страшно стара и сбръчкана, с едро тяло, обгърнато от сива дантела. Тя седеше царствено в креслото си и изпълваше всеки сантиметър от него. Дори мишка не би могла да се промъкне и да се намести до нея. Аз, едва седемгодишен, седях на пода в краката й, облечен с пижама, халат и пантофи.

— Кълнеш ли се, че не ме баламосваш? — продължавах аз. — Заклеваш ли се, че не си измисляш?

— Чуй ме — рече баба. — Познавам най-малко пет деца, които просто изчезнаха и никой повече не ги видя. Вещиците ги отвлякоха.

— Май само се опитваш да ме уплашиш — казах аз.

— Опитвам се да се погрижа това да не се случи и с теб — отвърна тя. — Обичам те и искам да останеш при мен.

— Разкажи ми за изчезналите деца.

Баба ми беше единствената баба, която бях виждал да пуши пури. Сега тя запали една дълга черна пура, миришеща на изгоряла гума.

baba_razkazva.png

— Първото изчезнало дете, което познавах, се казваше Рангилд Хансен. По онова време Рангилд беше към осемгодишна и си играела с по-малката си сестричка на поляната пред къщата. Майка им, която приготвяла хляб в кухнята, излязла навън за глътка свеж въздух. „Къде е Рангилд?“, попитала тя. „Тръгна с високата жена“, отвърнала малката сестра. „Каква висока жена?“, попитала майката. „Високата жена с белите ръкавици — отвърнала сестричката. — Тя хвана Рангилд за ръка и я отведе.“

Баба ми каза, че повече никой не видял Рангилд.

— Не я ли търсиха? — попитах аз.

— Претърсиха цялата околност. Всички в града се включиха, но така и не я откриха.

— Какво се случи с другите четири деца?

— И те изчезнаха също като Рангилд.

— Как точно изчезнаха, бабо?

— Във всеки от случаите чудата жена била забелязана пред домовете им точно преди децата да изчезнат.

— Но как точно са се изпарили? — попитах аз.

— Вторият случай беше много странен — отвърна баба. — Имаше едно семейство на име Кристиянсен. То живееше горе в квартал Холменколен и в дневната им висеше стара картина с маслени бои, с която много се гордееха. На картината бяха нарисувани няколко патици в двора на фермерска къща. На платното нямаше хора, а само ято патици в затревен двор и къщата на заден план. Картината беше много голяма и хубава. Един ден дъщерята Солвег се прибрала от училище с ябълка в ръка. Казала, че й я дала мила дама на улицата. На следващата сутрин малката Солвег не била в леглото си. Родителите й я търсили навсякъде, но не я намерили. И тогава бащата внезапно извикал:

— Ето я! Солвег храни патиците!

Той сочел към старата картина и наистина, Солвег била на нея. Стояла застинала в двора на фермата с кошница в ръка и хвърляла хляб на патиците. Бащата се спуснал към картината и я докоснал. Но това не помогнало. Момичето било просто част от пейзажа, просто фигура, изрисувана върху платното.

kartina.png

Ти виждала ли си картината с момиченцето на нея, бабо?

— Много пъти. А най-странното беше, че Солвег сменяше позата си на рисунката. Веднъж дори беше вътре в къщата и надничаше през прозореца. Друг ден стоеше в лявата част на картината с патица на ръце.

— Виждала ли си я да се движи на рисунката?

— Никой не я е виждал. Независимо дали беше навън да храни патиците, или гледаше през прозореца на къщата, винаги беше неподвижна, просто картина, нарисувана с маслени бои. Цялата история беше изключително чудата. Много странна работа. А най-странното беше, че с течение на годините момичето на картината растеше. След десет години малкото момиченце се бе превърнало в млада жена. След трийсет години бе достигнала средна възраст. И тогава, петдесет и четири години след случилото се, тя изчезна от картината.

— Искаш да кажеш, че е умряла ли? — попитах аз.

— Кой знае? — отвърна баба. — В света на вещиците се случват загадъчни неща.

— Разказа ми за две деца. Какво се случи с третото?

— Третото дете беше малката Биргит Свенсон — продължи баба. — Тя живееше срещу нас. Един ден по цялото й тяло започнаха да растат пера. След месец се бе превърнала в голямо бяло пиле. Родителите й я гледаха дълги години в курника на двора. Дори снасяше яйца.

kokoshka.png

— Какъв цвят бяха яйцата?

— Кафяви. Най-големите яйца, които някога съм виждала. Майка й приготвяше омлети от тях. Бяха изключително вкусни.

Взирах се в баба, която седеше като древна кралица на трона си. Очите й бяха мътносиви и сякаш се взираха в далечината. В онзи миг единственото у нея, което изглеждаше реално, беше пурата й, чийто дим се издигаше на сини облачета около главата й.

— Значи момиченцето, което се превърнало в пиле, не изчезнало, така ли? — попитах аз.

— Не, Биргит не изчезна. Тя живя дълги години и снасяше кафяви яйца.

— Но ти каза, че всички деца са изчезнали.

— Сбъркала съм — отвърна баба. — Остарявам. Не мога да помня всичко.

— Какво се случи с четвъртото дете?

— Четвъртото дете беше момче на име Харалд. Една сутрин кожата му станала жълтеникавосива. После се втвърдила и напукала като черупката на орех. До вечерта момчето се превърнало в камък.

— В камък ли? — попитах аз. — В истински камък?

— В гранит — отвърна баба. — Ако искаш, ще те заведа да го видиш. Още го държат в къщата. Стои в коридора като малка каменна статуя. Гостите подпират чадърите си на него.

chadyri.png

Макар да бях много малък, не бях готов да повярвам на всичко, което баба ми разказваше. Но тя говореше толкова убедително и сериозно, по лицето й нямаше и следа от усмивка и дори очите й не проблясваха, че започвах да се чудя дали все пак не казва истината.

— Продължавай, бабо. Спомена, че децата били общо пет. Какво се случи с последното?

— Искаш ли да си дръпнеш от пурата ми? — попита тя.

— Едва на седем години съм, бабо.

— Няма значение на колко години си. Ако пушиш пури, няма да хващаш настинки.

— Разкажи ми за петото дете, бабо.

— Петото дете — каза тя, като дъвчеше края на пурата си, сякаш бе вкусна аспержа — беше доста интересен случай. Деветгодишно момче на име Лейф отишло през лятото на почивка с родителите си на един фиорд. Семейството си правело пикници и плувало край скалите на едно от островчетата. Малкият Лейф се гмурнал във водата и баща му, който го наблюдавал, забелязал, че момчето останало под повърхността необичайно дълго. Когато най-накрая изплувало над водата, то вече не било Лейф.

— А какво било, бабо?

— Превърнало се в делфин.

— Не е вярно! Невъзможно е!

— Бил хубав млад делфин. При това много дружелюбен.

— Бабо! — казах аз.

— Да, скъпи?

— Наистина ли се е превърнал в делфин?

— Самата истина ти казвам — рече тя. — Познавах добре майка му. Тя ми разказа всичко. Разказа ми как делфинът Лейф останал при тях през целия следобед и возел братята и сестрите си на гърба си. Прекарали си чудесно. След това им помахал с перка и отплувал, и никой повече не го видял.

— Но, бабо, откъде са знаели, че този делфин е бил именно Лейф?

— Той им казал. Смеел се и се шегувал с тях през цялото време, докато си играели.

delfin.png

— Но те не се ли паникьосали, когато се случило това? — попитах аз.

— Не особено — отвърна баба. — Не забравяй, че в Норвегия сме свикнали с подобни неща. Тук навсякъде има вещици. Вероятно някоя дори живее на нашата улица. Време е да си лягаш.

— Вещицата не може да влезе през прозореца в стаята ми нощем, нали? — попитах леко разтреперан.

— Не. Една вещица никога не би направила нещо толкова глупаво, като да се катери по улуците или да влиза с взлом в домовете на хората. В леглото си ще си в безопасност. Хайде, ела, ще те завия.