Роалд Дал
Вещиците (18)

В кухнята

— Време е! — каза баба. — Настъпи важният миг! Готов ли си, скъпи?

Беше точно седем и половина. Бруно довършваше четвъртия банан в купата.

— Почакайте — каза той. — Само още няколко хапки.

— Не! — отсече баба. — Трябва да тръгваме! — Тя го взе и го стисна в ръка. Баба беше много напрегната и нервна. Никога не я бях виждал такава. — Сега ще сложа и двама ви в чантата си, но няма да я закопчавам. — Тя пъхна вътре първо Бруно. Изчаках реда си, притиснал бутилката към гърдите си. — Сега е твой ред. — Баба ме взе в ръка и ме целуна по носа. — Успех, скъпи. О, и нали знаеш, че имаш опашка?

— Моля?

— Имаш опашка. Дълга извита опашка.

— Признавам, че изобщо не се сетих за това. Мили боже, наистина имам опашка! Сега я виждам! Мога дори да я движа! Доста е хубава, нали?

— Казвам ти това само защото може да ти е от полза, докато се катериш из кухнята. Можеш да я омотаеш около нещо и да се залюлееш или пък да се спускаш на пода от високи места.

— Как ми се иска да се бях сетил по-рано. Щях да се упражнявам да я използвам.

— Вече е късно — каза баба. — Трябва да тръгваме.

Тя ме пусна в чантата при Бруно и аз веднага заех любимото си място за наблюдение в малкия страничен джоб, за да мога да подавам глава и да гледам какво става.

Баба взе бастуна си, излезе в коридора и тръгна към асансьора. Натисна бутона, асансьорът дойде и тя се качи в него. Вътре нямаше друг, освен нас.

— Виж, няма как да разговаряме с теб, щом влезем в трапезарията, защото хората ще ме помислят за луда, която си говори сама.

Асансьорът стигна до приземния етаж и спря рязко. Баба излезе, прекоси фоайето на хотела и влезе в трапезарията. Тя представляваше голяма зала със златни украси по тавана и големи огледала по стените. Редовните гости имаха резервирани маси, повечето вече бяха заели местата си и започваха да вечерят. Навсякъде минаваха забързани келнери с чинии и подноси в ръце. Ние седяхме на малка маса по средата, край дясната стена на залата. Баба отиде до масичката и седна.

Надзърнах от чантата и видях в средата на залата две дълги маси, които все още бяха празни. Върху всяка от тях имаше табелка, прикрепена върху нещо като сребърна стойка, която гласеше:

Резервирана за членовете на КДБЖД

Баба ми погледна към дългите маси, но не каза нищо. После разгъна салфетката си и я постла върху чантата в скута си. Ръката й се плъзна под салфетката и ме хвана внимателно. Така скрит, тя ме вдигна близо до лицето си и прошепна:

— Ще те оставя на пода под масата. Покривката се спуска почти до земята и никой няма да те види. Държиш ли бутилката?

— Да — прошепнах. — Готов съм, бабо.

В този миг до масата дойде келнер с черен костюм. Изпод салфетката виждах краката му, а малко след това, когато чух гласа му, разбрах кой е. Казваше се Уилям.

— Добър вечер, госпожо — обърна се той към баба. — Къде е малкият господин тази вечер?

— Не се чувства добре — отвърна баба. — Ще остане в стаята си.

— Съжалявам — каза Уилям. — Днес има грахова супа, а за основно ястие можете да изберете между риба на скара или печено агнешко.

— Грахова супа и агнешко, моля — поръча баба. — Но не се притеснявай, Уилям. Тази вечер не бързам за никъде. Всъщност би ли ми донесъл първо чаша сухо шери?

— Разбира се, госпожо — каза Уилям и се отдалечи.

Баба се престори, че е изпуснала нещо, и щом се наведе, ме пусна върху пода под масата.

— Тръгвай, скъпи! — прошепна тя и се изправи.

Сега бях сам. Стоях, сграбчил малката бутилка. Знаех къде точно се намира вратата на кухнята. Трябваше да прекося половината от огромната трапезария, за да достигна до нея. „Започва се“, помислих си и като светкавица изскочих изпод масата и се спуснах към стената. Нямах намерение да прекосявам трапезарията по средата. Беше твърде рисковано. Планирах да се придържам към стената и да обиколя залата, докато стигна до вратата към кухнята.

Затичах се. О, как само тичах. Мисля, че никой не ме видя. Всички бяха твърде заети с вечерята си. Но за да достигна вратата към кухнята, трябваше да мина покрай главния вход на трапезарията. Тъкмо се канех да го направя, когато в залата се изсипаха един куп жени. Прилепих се към стената и стиснах бутилката. Първо видях само обувките и глезените на стичащите се през вратата дами, но след това вдигнах очи малко по-нагоре и веднага разбрах кои са те. Вещиците идваха на вечеря!

Изчаках, докато всички минаха покрай мен, и се спуснах към вратата на кухнята. Един келнер я отвори, за да влезе. Шмугнах се след него и се скрих зад голяма кофа за боклук. Останах там за няколко минути, като само слушах врявата и разговорите. Боже, какво място беше кухнята! Какъв шум! Парата! Тракането на всички онези тенджери и тигани! Как само викаха готвачите! А келнерите влизаха и излизаха от трапезарията и крещяха поръчките си! „Четири супи, две порции агнешко и две порции риба за двайсет и осма маса! Три ябълкови пая и два ягодови сладоледа за седемнайсета!“ Непрекъснато се чуваха подобни реплики.

Малко над главата ми, отстрани на кофата за боклук, стърчеше дръжка. Стиснал бутилката, подскочих, направих салто във въздуха и се хванах за дръжката с края на опашката си. В следващия миг вече се люлеех надолу с главата. Беше страхотно. Помислих си: „Сигурно така се чувства акробатът на трапеца, когато се люлее високо във въздуха под купола на цирка“. Единствената разлика беше, че неговият трапец можеше да се люлее само назад и напред. Моят трапец (моята опашка) се люлееше във всяка посока, в която поисках. Може би все пак щях да стана мишка цирков артист.

В този миг един келнер влезе с чиния в ръка и каза:

— Старата вещица от четвърта маса казва, че месото е много твърдо! Иска друга порция!

Един от готвачите рече:

— Дай ми чинията й!

Паднах на пода и надзърнах иззад кофата за боклук. Видях как готвачът изхвърля месото от чинията и слага друго парче. После каза:

— Хайде, момчета, сипете й малко сос! — Той обиколи с чинията всички в кухнята и знаете ли какво направиха те? Всеки от готвачите и помощниците се изплю в чинията на старата жена! — Да видим сега дали ще й хареса! — добави готвачът и подаде чинията обратно на сервитьора.

Малко след това друг келнер влезе и извика:

— Всички от КДБЖД искат супа!

Тогава се надигнах и наострих уши. Подадох се малко повече иззад кофата за боклук, за да виждам какво става в кухнята. Мъж с висока бяла шапка, който явно беше главният готвач, извика:

— Сложете супата за дългата маса в най-големия сребърен супник!

Главният готвач сложи голям сребърен съд върху дървения плот, простиращ се по цялото протежение на отсрещната стена. „Ще сипят супата в сребърния супник — помислих си аз. — Значи там трябва да изсипя съдържанието на бутилката.“

Забелязах, че високо над плота, почти под тавана, има дълъг рафт, наблъскан с тенджери и тигани. „Ако някак си се добера до онзи рафт, тогава ще успея. Ще се озова точно над сребърния супник“ — помислих си аз.

Но първо трябваше някак си да стигна до другия край на кухнята и да се кача на средния рафт. Хрумна ми великолепна идея! Отново скочих нагоре и омотах опашка около дръжката на кофата. След това увиснах надолу с главата и се залюлях. Люлеех се все по-високо и по-високо. Спомних си за акробата на трапец в цирка, на който бях ходил миналия Великден, и начина, по който той караше трапеца да се люлее все по-високо, а след това се пускаше от него и прелиташе във въздуха. И така, в точния миг, когато достигнах най-високата точка, се пуснах от дръжката, прелетях през кухнята и се приземих идеално на средния рафт!

„Боже, какви удивителни неща може да прави една мишка! А аз още съм начинаещ!“ — помислих си аз.

Никой не ме видя. Всички бяха твърде заети с тенджерите и тиганите. От средния рафт някак си успях да се покатеря върху тънка тръба за вода в ъгъла и за нула време се озовах на най-горния рафт точно под тавана, заобиколен от тенджери и тигани. Знаех, че там няма как да ме видят. Мястото беше страхотно и започнах да си проправям път към края на рафта, докато не се озовах точно над големия празен супник, в който щяха да сипят супата. Оставих бутилката. Отвъртях капачката, пропълзях до ръба на лавицата и бързо изсипах съдържанието в сребърния супник.

В следващия миг един от готвачите дойде с гигантски казан с димяща зелена супа и го изсипа в сребърния супник. После й сложи капака и извика:

— Супата за голямата маса е готова!

Тогава дойде келнер и отнесе сребърния супник.

Успях! Дори да не се върнех жив при баба си, вещиците щяха да изпият отварата! Оставих празната бутилка зад една голяма тенджера и тръгнах обратно по най-горния рафт. Беше ми много по-лесно да се движа без бутилката. Започнах да използвам опашката си все повече. Прелитах от една дръжка на тенджера на друга и така по целия рафт, докато долу под мен готвачи и келнери се суетяха, кипяха чайници, пращяха тигани и вряха тенджери, и си помислих: „Какъв живот само! Колко е забавно да си мишка и да правиш подобни вълнуващи номера!“. Продължавах да се люлея възхитително от дръжка на дръжка и така се забавлявах, та напълно забравих, че ако някой в кухнята погледне нагоре, ще ме види съвсем ясно.

След това всичко се случи толкова бързо, че нямах време да реагирам. Чух мъжки глас да вика:

— Мишка! Вижте онази мръсна мишка!

Под себе си зърнах фигура, облечена в бяло, с висока бяла шапка, пред очите ми проблесна стомана от профучаващ във въздуха нож, прониза ме болка в края на опашката и внезапно полетях с главата надолу към пода.

Още докато падах, разбрах какво се бе случило. Знаех, че върхът на опашката ми е отрязан, че ще падна на пода и всички в кухнята ще ме погнат.

— Мишка! — крещяха те. — Мишка! Мишка! Хванете я бързо!

Ударих се в пода, отскочих и се втурнах да си спасявам кожата. Навсякъде около мен големи черни обувки тропаха троп-троп-троп и аз ги заобикалях и тичах ли, тичах, завивах рязко, обръщах се и се изплъзвах по кухненския под.

— Хванете я! — крещяха те. — Убийте я! Смачкайте я с крак.

Имах чувството, че черните обувки са навсякъде, опитват се да ме настъпят, а аз се изплъзвах, завивах рязко и след това напълно отчаян, почти без да съзнавам какво правя, с единственото желание да си намеря скришно местенце, пропълзях в крачола на един от готвачите и се вкопчих в чорапа му.

— Хей! — извика готвачът. — Да му се не види! Мишката влезе в крачола ми! Чакайте, момчета! Този път ще я хвана!

Мъжът започна да пляска с ръце по крачола си и ако не се размърдах по-бързо, вече наистина щяха да ме смачкат. Можех да вървя единствено нагоре. Зарових малките си нокти в косматата кожа на мъжа и се закатерих все по-нагоре, по прасеца, през коляното до бедрото.

— Майчице! — крещеше готвачът. — Мишката се катери нагоре! Пълзи по крака ми!

Чух как другите готвачи избухват в смях, но ви уверявам, че на мен никак не ми беше смешно. Тичах, за да отърва кожата си. Мъжът пляскаше с длани по крака си и подскачаше, сякаш бе стъпил върху жарава, а аз продължавах да се катеря, като избягвах ударите му и накрая стигнах до самия край на крачола, откъдето вече нямаше изход.

— Помощ! Помощ! Помощ! — крещеше мъжът. — Мишката влезе в гащите ми! Пълзи в гащите ми! Махнете я! Помогнете ми да я извадя!

— Свали си панталона, глупако! — извика друг. — Свали си панталона и ще я хванем!

Вече бях по средата на панталона, там, където се събират двата крачола и започва ципът. Беше много тъмно и ужасно горещо. Знаех, че не бива да спирам. Стрелнах се напред и влязох в другия крачол. Спуснах се светкавично по крака му, излязох през отвора и отново се озовах на пода. Чух, че глупавият готвач още крещи:

— В панталона ми е! Извадете я! Моля ви, помогнете ми, преди да ме е ухапала!

Зърнах как целият кухненски персонал се е събрал около него и се залива от смях. Никой не забеляза малката кафява мишка, която притича по пода и се шмугна в чувал с картофи.

Зарових се дълбоко сред мръсните картофи и затаих дъх.

Готвачът явно веднага бе започнал да си събува панталона, защото сега всички викаха:

— Няма я! Няма никаква мишка, глупако!

— Тук беше, кълна се! — крещеше мъжът. — Не ви е влизала мишка в панталоните! Нямате представа какво е усещането!

Фактът, че мъничко същество като мен бе успяло да всее такъв смут сред група възрастни мъже, ме изпълни със задоволство. Не можах да не се усмихна въпреки болките в опашката си.

Останах в чувала, докато не се уверих, че готвачите са забравили за мен. Тогава изпълзях от картофите и предпазливо подадох глава навън. В кухнята пак цареше суматоха и келнерите тичаха напред-назад. Видях сервитьора, който влезе по-рано и се оплака от месото.

— Хей, момчета! — извика той. — Попитах старата вещица дали второто парче месо й е харесало повече, а тя рече, че било много вкусно! Каза, че много й харесало!

Трябваше да се измъкна от кухнята и да се върна при баба. Имаше само един начин да успея — като прекося цялата кухня и изляза през вратата след някой от келнерите. Спотаих се в очакване на удобен момент. Опашката ужасно ме болеше. Увих я около себе си, за да я погледна. Липсваха около пет сантиметра от нея и кървеше доста силно. Един сервитьор вземаше чинийки, пълни с розов сладолед. Бе хванал по една чиния във всяка длан и крепеше по още една на ръцете си. Той тръгна към вратата и я бутна с рамо. Аз изскочих от чувала с картофите, притичах по пода и влязох в трапезарията като светкавица, без да спирам, докато не стигнах под масата на баба.

Така се зарадвах да видя отново бабините крака, обути в старомодни черни обувки с каишки и копчета. Покатерих се по крака й и тупнах в скута й.

— Здравей, бабо! — прошепнах аз. — Върнах се! Успях! Изсипах цялата отвара в супата!

Баба спусна ръка и ме погали.

— Браво, скъпи! — прошепна тя. — Браво на теб! В момента те ядат точно тази супа! — Баба внезапно дръпна ръка. — Ти кървиш! Миличък, какво ти се е случило?

— Един готвач отряза част от опашката ми с готварски нож. Не можеш да си представиш колко боли.

— Дай да я прегледам. — Баба наведе глава и огледа опашката ми. — Горкичкият ми. Ще те превържа с носната си кърпа. Така ще спра кръвта.

Тя извади малка носна кърпа, обшита с дантела, и успя някак си да я увие около раната.

— Ще се оправиш — успокои ме баба. — Опитай се да не мислиш за нея. Наистина ли успя да изсипеш цялата бутилка в супата им?

— До последната капка — отвърнах аз. — Можеш ли да ме разположиш някъде, откъдето ще виждам?

— Да. Чантата ми е на свободния стол до мен. Ще те пусна в нея и можеш да надзърташ оттам, стига да внимаваш да не те забележат. Бруно също е там, но не му обръщай внимание. Дадох му едно хлебче, с което да се занимава известно време.

Ръката на баба ме обгърна, тя ме вдигна от скута си и ме премести в чантата си.

— Здравей, Бруно — поздравих аз.

— Хлебчето е чудесно — отвърна той, докато гризеше от него на дъното на чантата. — Но ми се иска да беше намазано с масло.

Надзърнах над ръба на чантата. Виждах ясно вещиците, седнали на двете дълги маси в центъра на залата. Бяха изяли супата и келнерите прибираха чиниите им. Баба ми беше запалила една от противните си пури и бе обгърната от кълба дим. Около нас гостите на луксозния хотел си говореха и вечеряха. Горе-долу половината от тях бяха стари хора с бастуни, но имаше и много семейства с по няколко деца. Всички те бяха заможни хора. Ако искаш да отседнеш в хотел „Блясък“, трябваше да имаш пари.

— Това е тя, бабо! — прошепнах аз. — Това е Върховната вещица!

— Знам — прошепна баба ми. — Онази дребничката, която седи начело на по-близката маса!

— Може да те убие! Способна е да убие всички в трапезарията с пламтящите си искри!

— Скрий се! — прошепна ми баба. — Келнерът идва!

Скрих се от поглед и чух Уилям да казва:

— Агнешкото ви, госпожо. Какви зеленчуци предпочитате? Грах или моркови?

— Моркови, ако обичаш. Но в никакъв случай не искам картофи.

Чух как й сервират морковите. Последва мълчание. След това баба ми прошепна:

— Всичко е наред. Той се отдалечи.

Отново подадох глава от чантата.

— Едва ли някой ще забележи, че малката ми глава се подава — прошепнах аз.

— Мисля, че няма. Но проблемът е, че трябва да говоря с теб, без да си мърдам устните.

— Справяш се прекрасно.

— Преброих вещиците — продължи баба. — Изобщо не са толкова много, колкото си мислеше ти. Предполагам, че не си ги броил точно, когато каза, че са двеста, нали?

— На мен ми се струваха двеста на брой.

— Сбъркала съм — каза баба. — Мислех си, че в Англия има много повече вещици.

— Колко са общо? — попитах аз.

— Осемдесет и четири.

— Били са осемдесет и пет, защото едната беше изпържена.

В този миг зърнах господин Дженкинс, бащата на Бруно, да се приближава към масата ни.

— Внимавай, бабо! — прошепнах аз. — Идва бащата на Бруно!