Роалд Дал
Вещиците (13)

Бруно

Надзърнах иззад крака на стола и проследих с поглед стотиците вещици, които излизаха от балната зала. След като всички си тръгнаха, в помещението настъпи пълна тишина и аз започнах да пълзя предпазливо по пода. Изведнъж си спомних за Бруно.

— Бруно! — провикнах се аз.

Не очаквах наистина да мога да проговоря, след като се бях превърнал в мишка, затова се стъписах, щом чух гласа си да звучи напълно нормално и доста силно за мъничката ми уста, от която излизаше.

Прекрасно. Бях много развълнуван. Опитах отново.

— Бруно Дженкинс, къде си? — извиках аз. — Ако ме чуваш, се обади!

Гласът ми звучеше по абсолютно същия начин и също толкова силно, както и докато бях момче.

— Ехо, Бруно, къде си? — провикнах се пак.

Никой не ми отговори.

Тръгнах да обикалям измежду столовете и се опитвах да свикна с мисълта, че съм толкова близо до пода. Сигурно се чудите защо изобщо не се натъжих. Мислех си: „Какво му е толкова хубавото на това да си момче? Защо пък да е по-добре, отколкото да си мишка? Знам, че мишките ги преследват и че понякога ги отравят или ги хващат в капани. Но и момчетата понякога загиват. Може да ги прегази кола или да умрат от някоя страшна болест. Момчетата трябва да ходят на училище, а мишките не. На мишките не им се налага да държат изпити. Мишките не се тревожат за пари. Доколкото виждам, мишките имат само два врага — хората и котките. Баба ми е човек, но знам, че тя винаги ще ме обича, независимо какъв съм. А тя, слава богу, не гледа котки. Когато мишките пораснат, те не трябва да ходят на война и да се бият с други мишки. Бях почти убеден, че всички мишки се разбират помежду си. А при хората не е така“.

„Да — казах си аз, — струва ми се, че изобщо не е толкова зле да си мишка.“

Пълзях по пода на балната зала и размишлявах над въпроса, когато забелязах друга мишка. Тя се бе привела над пода, държеше парченце хляб с предните си лапи и гризеше от него с голямо удоволствие.

Това със сигурност беше Бруно.

— Здравей, Бруно — поздравих го.

Той ме погледна за около две секунди, а после продължи да гризе хляба.

— Какво си намери? — попитах го аз.

— Някоя от тях го е изпуснала — отвърна той. — Сандвич с рибен пастет. Много е вкусен.

И Бруно говореше с напълно нормален глас. Сигурно си мислите, че мишките (ако изобщо говорят) ще имат най-тъничкото и пискливо гласче, което можете да си представите. Беше невероятно смешно да чуя силния глас на Бруно да излиза от мъничкото гърло на мишка.

— Чуй, Бруно. Сега, след като и двамата сме мишки, ми се струва, че трябва да помислим какво ще правим.

Бруно спря да яде и ме зяпна с малките си черни очички.

— Как така „ние“? — попита той. — Това, че ти си мишка, изобщо не ме засяга.

— Но и ти си мишка, Бруно.

— Не ставай глупав. Не съм мишка.

— Страхувам се, че си мишка, Бруно.

— Не е вярно! — извика той. — Защо ме обиждаш? Аз не съм се държал грубо с теб! Защо ми казваш, че съм мишка?

— Не разбра ли какво се случи с теб? — попитах го.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Трябва да ти съобщя, че преди малко вещиците те превърнаха в мишка. Сториха същото и с мен.

— Лъжеш! — извика Бруно. — Аз не съм мишка!

— Ако не беше толкова зает да нагъваш този сандвич, щеше да забележиш, че имаш космати лапички. Погледни ги.

Бруно сведе очи към лапите си и подскочи.

— Божичко! — изплака той. — Аз съм мишка! Чакай само баща ми да научи!

— Така може да му харесаш повече — казах аз.

— Не искам да съм мишка! — извика Бруно и заподскача нагоре-надолу. — Отказвам да бъда мишка! Аз съм Бруно Дженкинс!

— Има и по-лоши неща от това, да си мишка. Сега ще можеш да живееш в дупка.

— Не искам да живея в дупка! — кресна Бруно.

— И можеш да се промъкваш в килера с храната нощем. Можеш да гризкаш цели пакети стафиди, овесени ядки, шоколадови бисквити и всичко, каквото намериш. Можеш да си стоиш там цяла нощ и да ядеш, глупчо. Така правят мишките.

— Това звучи добре — ободри се малко Бруно. — Но как ще отварям вратата на хладилника, за да си вземам от студеното пиле и другите остатъци от вечеря? Вкъщи правя така всяка вечер.

— Може би богатият ти баща ще ти купи специален малък хладилник за мишки, който ще можеш да отваряш.

— Казваш, че това ми го е сторила вещица. Коя вещица?

— Онази, която ти е дала шоколад във фоайето на хотела вчера — отвърнах аз. — Не помниш ли?

— Тази гадна стара крава! — извика Бруно. — Ще си получи заслуженото! Къде е? Коя е тя?

— Забрави! — казах му аз. — Нямаш никакви шансове. Най-големият ти проблем в момента са родителите ти. Как ще приемат това, че си мишка? Ще се отнесат ли със съчувствие и доброта към теб?

Бруно се замисли за миг.

— Мисля, че баща ми малко ще се погнуси.

— А майка ти?

— Тя ужасно се страхува от мишки — каза Бруно.

— Тогава имаш проблем.

— Защо само аз? Ами ти?

— Баба ми ще прояви пълно разбиране — отвърнах аз. — Тя знае за вещиците.

Бруно отхапа пак от сандвича.

— Какво предлагаш?

— Предлагам първо да отидем и да се посъветваме с баба ми. Тя ще знае какво точно да направи.

Тръгнах към вратата, която стоеше отворена. Бруно, все още стиснал парче сандвич в лапичката си, ме последва.

— Когато излезем в коридора — казах му аз, — ще трябва да тичаме като луди. Придържай се до стената през целия път и ме следвай. Не говори и не допускай никой да те види. Не забравяй, че всеки, който те зърне, ще се опита да те убие.

Измъкнах сандвича от лапата му и го хвърлих.

— Тръгваме. Стой зад мен.