Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Роалд Дал. Вещиците

Английска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, 2011

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Илюстрации: Куентин Блейк

Предпечат: Митко Ганев, Светлана Цонева

ISBN: 978-954-8657-69-3

История

  1. — Добавяне

Триумфът

Господин Дженкинс не бе направил и няколко крачки към масата на Върховната вещица, когато над всички шумове в залата се извиси пронизителен писък и Върховната вещица се изправи рязко.

Тя се качи на стола си и продължи да пищи…

След това скочи върху масата и заразмахва ръце…

— Какво става, бабо?

— Чакай малко! Мълчи и гледай.

Изведнъж всички вещици — и осемдесетте — започнаха да пищят и да скачат от местата си, сякаш някой ги бе убол по дупетата. Някои се бяха качили върху столовете си, други стояха върху масите, но всички се тресяха и размахваха чудато ръце.

Внезапно всичко утихна.

След това вещиците се сковаха. Всички до една бяха вцепенени и притихнали като трупове.

Над цялата зала надвисна мъртвешка тишина.

— Те се смаляват, бабо! Смаляват се също като мен!

— Да, така е.

— Заради отварата е! — извиках аз. — Виж! На някои започва да им никне козина по лицата! Защо започна да действа толкова бързо, бабо?

— Защото всички са приели огромни дози също като теб. Будилникът в отварата се е повредил!

triumf.png

Всички хора в трапезарията бяха станали от местата си, за да виждат по-добре. Започнаха да се приближават към двете дълги маси. Баба ми вдигна Бруно и мен, за да не изпуснем нищо от забавната гледка. Във вълнението си тя се покачи на един стол, за да вижда над главите на зяпачите.

na_masata.png

След още няколко секунди всички вещици изчезнаха напълно и по двете дълги маси пъплеха малки кафяви мишки.

Из цялата трапезария запищяха жени, а големи мъже пребледняваха и крещяха:

— Каква е тази лудост? Това е невъзможно! Да се махаме от тук!

Келнерите нападаха мишките със столове, бутилки от вино и каквото друго им попаднеше подръка. Видях как главният готвач с високата си бяла шапка изхвърча от кухнята, размахал тиган, друг зад него бе вдигнал кухненски нож над главата си, а всички до един крещяха:

— Мишки! Мишки! Мишки! Да се отървем от мишките!

prevrashtaneto.png

Само на децата в трапезарията им бе наистина забавно. Сякаш те разбраха инстинктивно, че се случва нещо хубаво, и пляскаха с ръце, надаваха радостни възгласи и се смееха като луди.

— Време е да си тръгваме — каза баба. — Изпълнихме задачата си.

Тя слезе от стола, взе чантата си и я метна на рамо. Мен държеше в лявата си ръка, а Бруно — в дясната.

— Бруно, време е да те върна на прословутото ти семейство.

— Мама не си пада особено по мишки — каза Бруно.

— Забелязах — отвърна баба. — Просто ще трябва да свикне, нали така?

Лесно открихме господин и госпожа Дженкинс. Пронизителните писъци на госпожа Дженкинс се чуваха из цялата зала.

— Хърбърт! — пищеше тя. — Хърбърт, изведи ме оттук! Навсякъде гъмжи от мишки! Ще пропълзят нагоре по полата ми!

Тя бе обгърнала съпруга си с ръце и от моята гледна точка изглеждаше, сякаш е увиснала на врата му.

Баба се приближи до тях и пъхна Бруно в дланта на господин Дженкинс.

— Ето го и вашето момче. Трябва да го сложите на диета.

— Здравей, татко! — каза Бруно. — Здрасти, мамо!

Госпожа Дженкинс се разпищя още по-силно.

Баба с мен в едната си ръка се обърна и излезе от залата. Прекоси фоайето на хотела и излезе през главния вход.

Навън бе прекрасна топла вечер и от другата страна на пътя долиташе плискането на вълните по плажа.

— Тук има ли таксита? — попита тя високия портиер със зелена униформа.

— Разбира се, госпожо — отвърна той, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

portier.png

Изгледах го със завист. Бях се опитвал седмици наред да се науча да свиря така, но не бях успял нито веднъж. Сега никога нямаше да се науча.

Таксито пристигна. Шофьорът се оказа възрастен мъж с гъсти черни провиснали мустаци, висящи от устата му като корените на растение.

— Накъде, госпожо?

Изведнъж той видя мен, малката мишка, сгушен в дланта на баба.

— Да му се не види! Какво е това? — възкликна шофьорът.

— Това е внукът ми — отвърна баба. — Моля ви, закарайте ни на гарата.

— Обичам мишки — каза старият таксиметров шофьор. — Като малък имах стотици. Мишките са съществата, които се размножават най-бързо на света, знаехте ли? След като ви е внук, ми се струва, че след около две седмици ще имате вече и правнуци!

— Закарайте ни на гарата, моля — повтори строго баба.

— Добре, госпожо, веднага.

Тя се облегна на задната седалка и ме постави в скута си.

— У дома ли се прибираме? — попитах я.

— Да, връщаме се в Норвегия.

— Ура! Ура! Урааа — извиках аз.

— Знаех си, че ще останеш доволен.

— А багажът ни?

— Кого го интересува багажът?

Таксито караше по улиците на Борнмът, а по това време на деня тротоарите бяха пълни с безцелно шляещи се туристи.

— Как се чувстваш, скъпи? — попита баба.

— Добре съм. Всъщност се чувствам прекрасно.

Тя започна да ме гали по тила с пръст.

— Днес извършихме голям подвиг — каза баба.

— Беше страхотно. Невероятно.