Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Witches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Роалд Дал. Вещиците

Английска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, 2011

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Илюстрации: Куентин Блейк

Предпечат: Митко Ганев, Светлана Цонева

ISBN: 978-954-8657-69-3

История

  1. — Добавяне

Сърцето на мишката

Много се радвах да се завърна отново в Норвегия в старата къща на баба. Но сега, след като бях толкова мъничък, всичко ми изглеждаше различно и ми отне доста време да свикна. Светът ми вече се състоеше от килими, крака на маси и столове, и малки процепи зад големи мебели. Не можех да отварям затворени врати и не можех да достигна до нищо, поставено върху маса.

Но след няколко дни баба започна да измисля различни начини, по които да улесни поне малко живота ми. Поръча на дърводелец да сглоби няколко високи и тесни стълби и подпря по една на всяка маса в къщата, за да се катеря където поискам. Самата тя измисли прекрасно устройство за отваряне на врати, направено от тел, пружини и макари с тежести, висящи на корда, и скоро всички врати в къщата се сдобиха с това приспособление. Аз трябваше само да натисна с предната си лапа едно малко дървено копче, след което се опъваше пружина, тежестта падаше и вратата се отваряше.

После баба сглоби и друга, също толкова находчива система, с която можех да включвам лампата, когато вечер влезех в някоя стая. Не мога да ви обясня как работеше, защото не разбирам нищо от електричество, но на пода близо до вратите във всички стаи в къщата имаше закрепено по едно малко копче и щом го натиснех леко с лапичка, лампата светваше. Ако го натиснех втори път, светлината угасваше.

u_doma.png

Баба ми направи миниатюрна четка за зъби с дръжка от кибритена клечка и влакънца, които бе отрязала от своя четка за коса.

— Зъбите ти не бива да се развалят — каза тя. — Не мога да заведа мишка на зъболекар! Ще ме помислят за луда!

— Интересно — отвърнах, — но откакто станах мишка, вкусът на шоколада и бонбоните ми е противен. Затова мисля, че зъбите ми няма да се развалят.

— Въпреки това ще си миеш зъбите след всяко хранене — настоя баба и аз я послушах.

chetka.png

За вана тя ми даде да използвам една сребърна захарница и аз се къпех всяка вечер преди лягане. Баба не пускаше никого в къщата, дори прислужница или готвачка. Живеехме си само двамата и бяхме много щастливи.

vana.png

Една вечер, докато лежах в скута на баба пред камината, тя каза:

— Мислех си какво ли става с малкия Бруно.

— Не бих се учудил, ако баща му го е занесъл на портиера да го удави в кофа с вода — отвърнах аз.

— Страхувам се, че може и да си прав. Горкият.

Помълчахме няколко минути. Баба пушеше черната си пура, а аз задрямвах приятно на топлината.

fotiol.png

— Може ли да те попитам нещо, бабо?

— Каквото поискаш, миличък.

— Колко дълго живеят мишките?

— Ах, очаквах да ми зададеш този въпрос.

Последва тишина. Баба седеше, пушеше и се взираше в огъня.

— Е — подканих я, — колко дълго живеем ние, мишките?

— Започнах да чета много за мишките. Опитвам се да науча всичко, каквото мога за тях.

— Хайде, бабо. Защо не ми казваш?

— Добре, щом искаш да знаеш. Опасявам се, че мишките не живеят много дълго.

— Колко живеят?

— Обикновената мишка живее само около три години. Но ти не си обикновена мишка. Ти си мишка човек, а това е съвсем различно.

— Защо? Колко дълго живеят мишките хора, бабо?

— По-дълго. Много по-дълго. Мишката човек почти със сигурност живее три пъти повече от обикновената мишка. Живее около девет години.

— Добре! — извиках аз. — Чудесно! Това е най-добрата новина, която някога съм чувал!

— Защо говориш така? — попита изненадано баба.

— Защото не искам да живея по-дълго от теб. Не искам никой друг да ме гледа.

Последва кратко мълчание. Баба ме поглаждаше зад ушите с върха на пръста си. Усещането беше прекрасно.

— На колко години си, бабо?

— На осемдесет и шест.

— Ще живееш ли още осем-девет години?

— Възможно е. С малко късмет.

— Аз трябва да доживея толкова — заявих. — Защото тогава ще бъда вече една много стара мишка, а ти ще си една много стара баба и скоро след това двамата ще умрем заедно.

— Би било идеално — рече тя.

След тези думи задрямах за малко. Просто затворих очи, не мислех за нищо и се почувствах напълно спокоен.

— Искаш ли да ти разкажа нещо много интересно, свързано с теб? — попита баба.

— Да, моля те, бабо — отвърнах аз, без да отварям очи.

— В началото не повярвах, но явно е самата истина — продължи тя.

— Разкажи ми.

— Сърцето на мишката, тоест твоето сърце, бие с петстотин удара в минута! Не е ли удивително?

— Не е възможно — казах и отворих широко очи.

— Самата истина е. Нещо като чудо е.

— Но това прави по почти девет удара в секунда! — извиках аз, след като пресметнах.

— Точно така. Твоето сърце бие толкова бързо, че е невъзможно да се различат отделните удари. Чува се само тихичко бръмчене.

Баба носеше рокля с дантела, която ме гъделичкаше по носа. Трябваше да положа глава върху предните си лапи.

— Ти чувала ли си сърцето ми да бръмчи, бабо? — попитах аз.

— Често го чувам, когато вечер лежиш на възглавницата ми.

След това двамата стояхме смълчани пред огъня дълго време, замислени за тези удивителни неща.

— Скъпи — проговори най-накрая баба, — сигурен ли си, че нямаш нищо против да останеш мишка до края на живота си?

— Нямам нищо против. Няма значение кой си и как изглеждаш, стига някой да те обича.

baba_spi.png