Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (61)

57. Изкуството на измяната

Дълго стояха на балкона пред апартамента на Род. До тях достигаха далечните звуци от нощния град. Качулатия се издигна високо в небето. Зловещото му червено око безразлично ги наблюдаваше: двама влюбени, които щяха да пратят кораби в самото Око и завинаги щяха да ги оставят там…

— Не изглежда много голямо — измърмори Сали и притисна глава към рамото му. Усети, че ръцете му се стягат около тялото й. — Съвсем мъничка жълта сламка в Окото на Мърчисън. Прашинка. Род, ще се получи ли?

— Блокадата ли? Естествено. Разработихме плана в оперативния център на флота. Джак Каргил уреди всичко: ескадра в самото Око, за да използва дезориентацията от прехвърлянето. Сламкарите не знаят за това и корабите им ще останат без командване най-малко няколко минути. Ако се опитат да ги прехвърлят на автоматичен режим, ще стане още по-лошо.

Сали потръпна.

— Не те питах за това. Целият план — ще успее ли?

— Имаме ли друг избор?

— Не. И се радвам, че се съгласи. Иначе нямаше да мога да живея с теб… просто не бих могла.

— Да. — „И затова съм благодарен на сламкарите, че измислиха този изход, защото не можем да им позволим да напуснат системата си. Галактическа чума — и за нея има само два лека. Карантина и унищожение. Поне имахме алтернатива.“

— Те са… — Тя замълча и вдигна поглед към него. — Страх ме е да говоря с теб за това. Род, не бих могла да простя и на себе си, ако се беше наложило да… ако блокадата не успее.

Той не отговори. Откъм градините на Двореца се разнесе висок смях. Навярно бяха деца.

— Те ще минат покрай онази ескадра в звездата — каза Сали. Едва владееше гласа си.

— Естествено. И покрай мините, които разполага Санди Синклер. Но къде могат да идат, Сали? Имат само един изход от системата на Окото, не знаят къде е и когато го открият, там ще ги очаква бойна група. При това в звезда. Без възможност за освобождаване на енергия. Навярно с повредени кораби. Помислили сме за всичко. Блокадата е непреодолима. Иначе нямаше да я одобря.

Тя отново се отпусна и се облегна на гърдите му. Ръцете му я обгърнаха. Двамата се загледаха в Качулатия и неговото око.

— Няма да излязат — каза Род.

— И пак остават в своя капан. След милион години… какви ще сме ние след милион години? — зачуди се Сали. — Като тях ли? Ние не разбираме нещо основно в сламкарите. Фатализъм, който ми е непонятен. След няколко неуспеха дори могат просто да се… откажат.

Той сви рамене.

— Така или иначе ще оставим блокадата. И след петдесетина години ще отидем да проверим какво е положението. Ако колапсът им е толкова цялостен, колкото предвижда Чарли, можем да ги приемем в Империята.

— И после?

— Не зная. Ще трябва да измислим нещо.

— Да. — Сали се отдръпна и възбудено се обърна. — Аз зная! Род, наистина трябва да обсъдим проблема. За сламкарите. Можем да им помогнем.

Род я погледна учудено.

— С това най-вероятно ще се занимават най-големите умове в Империята.

— Да, но в полза на Империята, не на извънземните. Нужен ни е… институт. Ръководен от хора, които познават сламкарите. Извън политиката. И сме в състояние да го направим. Достатъчно сме богати…

— Какво?

— Двамата с теб не бихме могли да изхарчим и половината от богатството си. — Тя бързо мина покрай него, влезе в апартамента, отвори вратата и изчезна в собствената си стая. Род я последва. Сали ровеше сред купчините със сватбени подаръци върху голямата маса от палисандър. Накрая откри джобния си компютър и доволно изсумтя.

„Трябва ли да се ядосам? — помисли си Блейн. — Струва ми се, че е по-добре да свикна да се радвам, когато е такава. Защото ще ми се случва често.“

— Сламкарите са работили по този проблем — напомни й той.

— Пфу. Те не виждат нещата като нас. Фаталисти са, не забравяй. И няма кой да ги принуждава да изпълняват решенията, които са измислили. — Сали продължи да си води бележки. — Ще имаме нужда от Хоровиц, разбира се. И той твърди, че на Спарта имало някакъв добър учен. Ще трябва да го повикаме. И от доктор Харди. Ще ни е от полза.

Род я погледна със страхопочитание и почуда.

— Когато се ентусиазираш, си истинска фурия. — „И ако ще си с мен през целия ми живот, не е зле и аз да не изоставам от теб. Какво ли е да живееш във вихър?“ — Няма проблем. Кардиналът освободи отец Харди от задълженията му, за да работи в комисията. И ми се струва, че негово преосвещенство е замислил нещо по-голямо. Харди отдавна е можел да стане епископ, но не му е достигала амбиция. Сега просто няма друг избор. Първият апостолически пратеник при извънземна раса или нещо подобно.

— Значи в управителния съвет на института ще сме ние с теб, доктор Хорват, отец Харди… и Иван.

— Иван ли? — „Защо не? Щом ще го правим, да го правим както трябва. Ще имаме нужда от опитен изпълнителен директор. Сали не става за администратор, а аз няма да имам време. Може би Хорват.“ — Сали, знаеш ли с какво се захващаме? Биологичният проблем: как да превърнем женска в мъжкар без бременност или хроничен стерилитет. Но даже да откриеш нещо, как ще накараш сламкарите да го използват?

Тя не го слушаше внимателно.

— Ще намерим начин. Знаем как да управляваме…

— Та ние едва управляваме дори човешка империя!

— Но успяваме, нали? Някак. — Сали избута купчина кутии в ярки опаковки настрани, за да си направи място. Една от тях за малко да падне и Род трябваше да я хване, докато Сали продължаваше да въвежда бележки в паметта на компютъра си. — Хм, какъв беше кодът на „Учените в Империята“? На Мейджи има един страхотен генен инженер, но не се сещам за името му…

Род тежко въздъхна.

— Ще го потърся. Но имам едно условие.

— Какво? — Тя любопитно го погледна.

— Ще свършиш с това до другата седмица, защото, Сали, ако вземеш този джобен компютър на медения ни месец, ще го хвърля в преобразувателя!

Тя се засмя, но Род изобщо не се чувстваше сигурен. Е, добре де, компютрите не бяха скъпи. Можеше да й купи нов, когато се върнеха. Всъщност може би трябваше да сключи сделка с Бери — навярно щеше да се нуждае от различни неща в индустриални количества, ако щяха да имат семейство…

 

 

Хорас Бери следваше морските пехотинци по коридорите на Двореца и високомерно не обръщаше внимание на другите двама, които крачеха зад него. Лицето му изглеждаше спокойно и само очите му издаваха отчаянието, което го изпълваше.

„Нека се изпълни волята на Аллах“ — въздъхна той и се учуди, че тази мисъл не го смущава. Навярно в покорството имаше утеха… нищо друго не можеше да го утеши. Войниците бяха отвели Набил на совалката, натовариха целия му багаж и после ги разделиха на покрива на Двореца. Преди това прислужникът му бе прошепнал, че Джонас Стоун е направил пълни признания.

Стоун все още се намираше на Ново Чикаго, но очевидно информацията бе достатъчно важна, за да пратят куриерски кораб. Човекът на Набил нямал представа какво е казал бунтовническият водач, но Бери знаеше. Съобщението щеше да е кратко: смърт чрез обесване.

„Значи най-после настъпва краят.“ Империята бързо наказваше измяната: няколко дни, няколко седмици. Не повече. Нямаше шанс да избяга. Морските пехотинци бяха учтиви, но много бдителни. Бяха ги предупредили.

„Нека се изпълни волята на Аллах. Но е жалко. Ако не бях толкова загрижен за проблема със сламкарите, отдавна да съм избягал. Но щеше да се наложи да напусна Нова Шотландия, а именно тук ще се вземат решенията — какъв смисъл да бягам, когато извънземните могат да унищожат всички ни?“

Сержантът го придружи до пищно украсена заседателна зала и отвори вратата пред него. После — невероятно — охраната се оттегли. В стаята имаше само двама души.

— Добро утро, милорд — каза търговецът на Род Блейн. Говореше спокойно, ала докато се покланяше, усети, че устата му е пресъхнала и гърлото му се е свило. — Не съм се срещал със сенатор Фаулър, но лицето му, разбира се, е познато на всеки в Империята. Добро утро, сенаторе.

Фаулър кимна, без да става от мястото си.

— Добро утро, ваше превъзходителство. Добре дошли. Заповядайте. — Той му даде знак да се настани срещу него.

— Благодаря. — Бери зае посочения стол. Очакваше го нова изненада — Блейн му донесе кафе. Търговецът внимателно вдиша издигащата се пара и разпозна смеската, която му беше пратил като подарък.

„В името на Аллах. Играят си с мен, но с каква цел?“ Страхът му се примеси с гняв, ала не и с надежда. В гърлото му се надигна клокочещ смях.

— Да изясним нещата, ваше превъзходителство — каза Фаулър. Блейн включи екрана на стената. Появи се едрата фигура на Джонас Стоун. От челото му се стичаше пот, гласът му звучеше умолително.

Бери го изслуша, презрително свил устни. Флотът разполагаше с предостатъчно доказателства да го екзекутира за измяна. И все пак усмивката не напускаше лицето му. Нямаше да им достави това удоволствие. Нямаше да ги моли за милост.

Записът свърши. Сенаторът даде знак и образът на бунтовническия лидер изчезна.

— Не знае никой друг, освен нас тримата, ваше превъзходителство — предпазливо каза Фаулър.

„Какво искат? Дали все пак няма надежда?“

— Не зная дали има смисъл да обсъждаме този въпрос — продължи сенаторът. — Аз лично предпочитам да поговорим за сламкарите.

— О — рече Бери. „Сделка ли искаш, или ми се подиграваш?“ Той отпи от кафето, за да навлажни устата си. — Убеден съм, че моите възгледи са известни на сенатора. Смятам сламкарите за най-голямата опасност, пред която се е изправяло човечеството. — Лицата на двамата мъже срещу него не изразяваха нищо.

— Съгласни сме — отвърна Блейн.

Докато надеждата проблясваше в очите на Бери, Фаулър бързо прибави:

— Вече няма никакво съмнение. Те са обречени на вечна пренаселеност, следвана от тотална война. Ако някога напуснат системата си… Бери, те имат подвид войници, в сравнение с които човекозаврите не струват и пукната пара. По дяволите, вие сте ги виждали.

Блейн въведе команда в джобния си компютър и на екрана се появи нов образ: скулптурата с машината на времето.

— Тези ли? Но моят сламкар каза, че били… — Бери замълча. После избухна в смях: смях на човек, който няма какво да губи. — Моят сламкар.

— Точно така — усмихна се сенаторът. — Не мога да твърдя, че имаме голямо доверие във вашия сламкар. Бери, даже опасността да идваше само от сламкарчетата, можехме да изгубим цели светове. Те се размножават като бактерии. Но вие знаете.

— Да. — Търговецът с усилие се овладя. Лицето му се успокои, но в мислите си виждаше безброй блещукащи очички. „Слава на Аллах! Едва не ги доведох в Империята! Хвала на милостивия…“

— Стига сте треперили, по дяволите — нареди Фаулър.

— Моите извинения. Вие несъмнено сте чували за срещата ми със сламкарчетата. — Той погледна Блейн и завидя на външното му хладнокръвие. Гадинките навярно бяха също толкова омразни на капитана на „Макартър“. — Радвам се да чуя, че Империята съзнава опасностите.

— Да. Ще блокираме сламкарите. Ще ги затворим в системата им.

— Не е ли по-добре да ги унищожим, докато още можем? — тихо попита Бери. Гласът му беше спокоен, но очите му блестяха.

— Как?

Хорас кимна.

— Има политически пречки, разбира се. Но аз бих могъл да намеря хора, готови да заминат за Сламката, и да им дам съответните заповеди…

Фаулър пренебрежително махна с ръка.

— Ако имах нужда, сам щях да си намеря агенти.

— Моите нямаше да са толкова ценни. — Бери погледна към Блейн.

— Да. — Фаулър замълча. Блейн забележимо се скова. Сенаторът продължи: — Така или иначе, търговецо, решихме да направим блокада. Правителството е достатъчно нестабилно и без да го обвиняват в геноцид. Освен това не зная дали ми допада идеята за непровокирана атака срещу разумни същества.

— Ами заплахата? — Бери се наведе напред, без да съзнава фанатичния блясък в очите си. Разбираше, че е на крачка от лудостта, ала това вече не го интересуваше. — Убеден ли сте, че завинаги сте затворили джина в бутилката, само защото сте върнали запушалката на мястото й? Ами ако някое бъдещо поколение не вижда сламкарите като нас? Ами ако отново пуснат джина на свобода? Хвала на Аллах! Представете си безбройните им кораби. Те ще наводнят Империята, командвани от същества като онова на екрана и разсъждаващи като адмирал Кутузов! Специализирани воини, по-смъртоносни от човекозаврите! И вие сте готов да им подарите живота? Казвам ви, трябва да ги унищожите…

„Не! Хората никога не се убеждават просто защото трябва да повярват. Те не слушат, когато…“ Бери видимо се отпусна.

— Виждам, че вече сте решили. С какво мога да ви помогна? И изобщо искате ли нещо от мен? Или само си играете?

— Мисля, че вече ни помогнахте — отвърна Блейн и отпи от кафето си. — И ви благодаря за подаръка.

— Блокадата е най-скъпата космическа операция — замислено рече Фаулър. — И също не е много популярна.

— О. — Бери усети, че напрежението го напуска. Те държаха живота му в ръцете си, но имаха нужда от него — навярно все пак краят не бе настъпил. — Притеснява ви Асоциацията на имперските търговци.

— Точно така. — Лицето на сенатора не изразяваше абсолютно нищо.

Облекчение. „От благодарност ще построя джамия. Това ще ощастливи баща ми… и кой знае? Възможно е в края на краищата Аллах наистина да съществува.“ Клокочещ смях все още напираше в гърлото му и той знаеше, че ако започне да се смее, никога няма да може да спре.

— Вече посочих на колегите си вредата от неограничената търговия със сламкарите. Аз вече нямам нужда от печалби, макар че прекалено много търговци са като съседа, който последвал Аладин в пещерата на вълшебника. Безчетните богатства сияят по-ярко от опасностите.

— Да. Но можете ли да ги вразумите? Да откриете кои от тях възнамеряват да ни саботират и да провалите плановете им?

Бери сви рамене.

— С ваша помощ. Това ще е изключително скъпо. Предполагам, че ще имам достъп до тайни фондове…

Фаулър злобно се усмихна.

— Род, какво още беше казал Стоун? Нещо за…

— Няма нужда да споменаваме за бълнуванията на онзи човек — прекъсна го търговецът. — Мисля, че имам достатъчно пари. — Той потръпна. Какво щеше да му остане, когато всичко това свършеше? Сенаторът не се интересуваше, дори Бери да стигнеше до просяшка тояга. — Ако все пак моите средства не са достатъчни…

— Тогава пак ще обсъдим въпроса — каза Фаулър. — Да. Ще има нужда от средства. Например тази блокада ще погълне повечето от парите, с които Мерил си мисли, че разполага за обединението на сектора. Но ми се струва, че някой хитър търговец случайно би могъл да има връзки с бунтовниците. И че дори ще успее да ги убеди в нашата гледна точка. Не зная как ще го постигне, естествено.

— Разбирам.

Сенаторът кимна.

— Бях убеден в това. Род, вземи този запис и се погрижи да го скриеш на сигурно място. Съмнявам се, че пак ще ни трябва.

Род написа нещо върху дисплея на джобния си компютър. Машината забръмча: тих вой, който ознаменуваше началото на нов живот за Хорас Бери.

„Няма начин да се измъкна — помисли си той. — Фаулър ще приеме само резултати, а не оправдания. И залогът в тази игра ще е главата ми. Няма да е лесно да съм негов политически агент. Но какъв избор имам? На Левант бих могъл единствено да чакам и да се страхувам. Така поне ще зная как се справят със сламкарите… и навярно някога ще успея да променя политиката им.“

— Още нещо — каза сенаторът, даде знак и Род Блейн отиде до вратата на кабинета. В залата влезе Кевин Ренър.

За първи път виждаха главния астрогатор в цивилно облекло. Ренър носеше ярки панталони и още по-ярка туника. Шарфът на пояса му бе от плат, напомнящ коприна. Изглеждаше естествен, ала навярно беше синтетичен. Меки ботуши, накити — накратко, приличаше на някой от най-преуспелите търговски капитани на Бери. Търговец и капитан се спогледаха учудено.

— Да? — попита астрогаторът.

— Малко си избързал, а, Кевин? — отбеляза Род. — Уволнението ти влиза в сила следобед.

Ренър се ухили.

— Реших, че военната полиция няма да ме забележи. Пък и определено е приятно. Добро утро, ваше превъзходителство.

— Значи познавате търговец Бери — рече Фаулър. — Чудесно, защото двамата често ще се срещате.

— Какво? — Ренър се напрегна.

— Сенаторът иска да каже — поясни Блейн, — че би желал да те помоли за услуга. Кевин, спомняш ли си условията на постъпването ти във флота?

— Естествено.

— Четири години или за цялата продължителност на имперска извънредна ситуация от първи клас. Или за времетраенето на официално обявена война — каза Род. — Между другото, сенаторът обяви положението със сламкарите за извънредна ситуация от първи клас.

— Чакайте малко! — извика Ренър. — Не можете да ми извъртите тоя номер!

— Мога, разбира се — отвърна Фаулър.

Астрогаторът се строполи на един от столовете.

— О, Господи!

— Още не е официално — рече сенаторът. — Няма нужда да предизвикваме паника. Но вие вече сте официално уведомен. — Фаулър изчака Ренър да осмисли думите му. — Разбира се, бихме могли да ви предложим друга възможност.

— Бог да ви поживи.

— Язвителен си, а? — Род изглеждаше весел. В този момент астрогаторът го мразеше.

— Свършихте добра работа — продължи старецът. — Империята ви е признателна. И аз съм ви признателен. Знаете ли, донесъл съм със себе си няколко бланки с императорски укази… какво ще кажете за следващия рожден ден на императора да сте барон?

— О, не! Не и аз! Изработих си своето във флота!

— Но привилегиите определено ще ти харесат — отвърна Род.

— Проклятие! Трябваше да доведа сенатора в стаята ти чак на сутринта. Знаех си, че трябваше да изчакам. Не, няма да направите аристократ от Кевин Ренър! Нямам време за цялата тази работа…

— Това наистина може да сложи край на безгрижния ви живот — каза Фаулър. — Така или иначе, няма да стане толкова лесно. Завист и така нататък. Но вие сте ни прекалено полезен, господин Ренър, и наистина има извънредна ситуация от първи клас.

— Но… но…

— Капитан на цивилен кораб — рече сенаторът. — С рицарски сан. Специалист по сламкарския проблем. Да, тъкмо вие ни трябвате.

— Нямам никакъв рицарски сан.

— Ще имате. Не можете да откажете. Господин Бери ще настоява личният му пилот да получи поне ордените на свети Михаил и свети Георги. Нали, ваше превъзходителство?

Бери потръпна. Империята неизбежно щеше да назначи хора, които да го наблюдават, а те щяха да се нуждаят от човек, който да може да разговаря с търговските капитани. Но този… комедиант? „Кълна се в брадата на Пророка, той ще е непоносим!“ Хорас примирено въздъхна. Поне беше интелигентен комедиант. Навярно дори можеше да му е от полза.

— Мисля, че сър Кевин е най-добрият избор за капитан на личния ми кораб — спокойно отвърна търговецът. В гласа му се долавяха съвсем слаби нотки на отвращение. — Добре дошли в „Имперска компания за автонетика“, сър Кевин.

— Но… — Ренър потърси с очи помощ, ала помощ нямаше. Род държеше лист хартия — какво бе това? Уволнението му! Пред погледа му Блейн скъса документа на парчета. — Добре, по дяволите! — Ренър виждаше, че няма да се смилят над него. — Но като цивилен!

— О, разбира се — съгласи се Фаулър. — Е, ще имате чин в разузнаването, но секретен.

— Кълна се в пъпа Господен… — Бери се сепна. Ренър се ухили. — Какво има, ваше превъзходителство? Да не би Господ да няма пъп?

— Предвиждам интересни времена — бавно отвърна търговецът. — И за двама ни.