Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (32)

28. На кафе

Род и Сали седяха сами в капитанската наблюдателна каюта. Екраните на интеркома бяха изключени и лампичките на статусния пулт над бюрото на Блейн светеха в зелено. Род протегна дългите си крака и отпи от чашата си.

— Знаеш ли, откакто напуснахме Нова Каледония, за първи път оставаме насаме. Приятно е.

Тя неуверено се усмихна.

— Но нямаме много време… сламкарите ни очакват и трябва да продиктувам… Още колко можем да останем в системата, Род?

Блейн сви рамене.

— Зависи от адмирала. Вицекрал Мерил нареди да се върнем колкото може по-скоро, но доктор Хорват иска да научи повече. Аз също. Сали, все още не можем да отговорим на основния въпрос! Не знаем дали сламкарите представляват опасност за Империята.

— Род Блейн, ще престанеш ли да се държиш като обикновен офицер? Няма абсолютно никакви доказателства, че сламкарите са враждебно настроени. Не забелязахме нито следа от оръжие…

— Зная — кисело отвърна той. — И това ме безпокои. Сали, някога чувала ли си за човешка цивилизация, която да не е имала войници?

— Не, но сламкарите не са хора.

— Мравките също, но имат воини… Възможно е да си права, заразявам се от подозрителността на Кутузов. Като става дума за това, той иска по-често да му докладвам. Знаеш ли, че на всеки час пращаме цялата необработена информация на „Ленин“? Даже им пратихме сламкарски артефакти и някои от изобретенията на духчетата…

Момичето се засмя. Блейн се напрегна за миг, после се присъедини към нея.

— Извинявай, Род. Зная, че трябва да ти е било много трудно да кажеш на адмирала, че на кораба ти има духчета… но наистина беше смешно!

— Да. Смешно. Така или иначе, пращаме всичко на „Ленин“ — а ти смяташ мен за параноик! Кутузов го проверява в космоса, после го запечатва в контейнери с цифоген и ги събира извън кораба! Мисля, че го е страх от зараза. — Интеркомът сигнализира. — Уф, по дяволите! — Той се обърна към екрана. — Капитанът слуша.

— Капелан Харди иска да ви види, господин капитан — съобщи часовият. — С него са господин Ренър и учените.

Род въздъхна и безпомощно погледна Сали.

— Покани ги и повикай стюарда ми. Предполагам, че ще пийнат по нещо.

Така и стана. Накрая всички се настаниха и в каютата не остана свободно място. Блейн поздрави членовете на експедицията до Сламката, после взе от бюрото си лист хартия.

— Първи въпрос: имате ли нужда от моите бойци? Разбрах, че нямало какво да правят.

— Е, престоят им там няма да навреди на никого — отвърна доктор Хорват. — Но наистина заемат място, от което биха могли да се възползват учени.

— С други думи — не — обобщи капитанът. — Чудесно. Оставям на вас да изберете кои от хората ви ще ги заместят, доктор Хорват. Следващият въпрос: трябват ли ви морски пехотинци?

— Мили Боже, не — възрази Сали и бързо погледна към министъра, който й кимна. — Сламкарите не проявяват абсолютно никаква враждебност, дори построиха Замъка специално за нас. Великолепен е! Ех, да можеш да дойдеш да го видиш!

Род горчиво се засмя.

— Но не мога. По заповед на адмирала. Същото се отнася за всеки офицер, който има представа от конструкцията на Лангстънов генератор. — Той кимна. — Но съм съгласен с Кутузов, че ако изпаднете в беда, двама морски пехотинци няма да са ви от особено голяма полза. А и не ми допада идеята да дадем на сламкарите възможност да приложат номера с фюнч(щрак)ите върху войници. Оттук произтича и следващият въпрос. Доктор Хорват, присъствието на господин Ренър удовлетворява ли ви? Може би трябва да го помоля да почака навън, докато ми отговаряте.

— Глупости. Господин Ренър ни е много полезен. Капитане, ограничението, за което току-що споменахте, отнася ли се за моите хора? Забранено ли ми е да отведа на планетата физик, да речем?

— Да.

— Но доктор Бъкман разчита да го взема с нас. Сламкарите отдавна са изучавали Окото на Мърчисън и Въглищния чувал… откога, господин Потър?

Юнкерът неловко се размърда.

— От хиляди години — накрая отвърна той. — Само че…

— Какво, Потър? — окуражи го Род. Потър бе малко срамежлив и трябваше да се избави от този недостатък. — Говорете.

— Слушам. В наблюденията им има празноти, господин капитан. Сламкарите изобщо не са споменавали за това, но доктор Бъкман твърди, че било очевидно. Според мен те понякога просто губят интерес към астрономията, но доктор Бъкман не може да го разбере.

— Наистина не би могъл — засмя се капитанът. — Колко важни са тези наблюдения, Потър?

— За астрофизиците навярно са от първостепенно значение, господин капитан. През цялата си история са наблюдавали супергиганта. Той ще се превърне в свръхнова и после в черна дупка — а сламкарите казват, че знаели кога точно.

Юнкер Уитбред прихна. Всички се обърнаха към него. Джонатан едва се сдържаше.

— Извинете ме, господин капитан… но бях там, когато Гавин го разказа на Бъкман. Окото щяло да експлодира между четири и четири и половина сутринта на двайсет и седми април — през два милиона седемстотин седемдесет и четири хиляди и двайсета година. Помислих, че доктор Бъкман ще се задуши. После започна да прави своя проверка. Това му отне трийсет часа…

Сали се усмихна.

— И едва не уби своя фюнч(щрак) — прибави тя. — Когато неговият вече не издържаше, накара да му превежда сламкарката на доктор Хорват.

— Да, но установи, че са прави — каза Уитбред. Юнкерът се прокашля и имитира сухия глас на Бъкман: — Адски точно, господин Потър. Накарах математиците и астрономите да го изчислят.

— Проявявате неочакван артистичен талант, господин Уитбред — каза старши лейтенант Каргил. — Жалко, че не показвате такъв напредък и по отношение на астрогацията. Господин капитан, струва ми се, че доктор Бъкман може да получи всичко нужно и тук. Няма причина да слиза на планетата.

— Съгласен съм. Доктор Хорват, отговорът ми е не. Освен това… наистина ли искате да прекарате една седмица заедно с Бъкман? Няма нужда да ми отговаряте — прибави капитанът. — Кого ще вземете?

Хорват свъси вежди.

— Де Вандалия, предполагам.

— Да, моля ви — бързо каза Сали. — Трябва ни геолог. Опитах се да взема проби от скалите и не научих нищо за планетния строеж. Само развалини.

— Искате да кажете, че нямат скали ли? — попита Каргил.

— Имат скали, разбира се. Гранит, лава и базалт — но не са там, където би трябвало. Всичко е използвано за стени, плочи или покриви. В един от музеите видях някои ядра, но не разбрах нищо от тях.

— Почакай малко — рече Род. — Искаш да кажеш, че си излязла навън и си копала на случайно място, нали? И навсякъде си открила останки от града, така ли? Дори в обработваеми земи?

— Ами, нямах време за сериозни разкопки. Но наистина навсякъде имаше руини. Под град като Ню Йорк от двехилядната година намерих няколко кирпичени колиби без водопровод. Мисля, че на планетата се е развила цивилизация, загинала преди около две хилядолетия.

— Това обяснява празнотите в наблюденията — каза Блейн. — Но… защо са допуснали загиването на цивилизацията? — И погледна Хорват, но той само сви рамене.

— Имам идея — рече Сали. — Замърсителите във въздуха… някъде по време на Кодоминиума на Земята не е ли имало проблем със замърсяването от двигателите с вътрешно горене? Да речем, че сламкарите са създали цивилизация, основана на изкопаеми горива, които са се изчерпали. Не е ли възможно да се върнат в желязната епоха преди да открият ядрената енергия и плазмената физика? Изглежда, радиоактивните им метали са ужасно дефицитни.

— В такъв случай наистина е нужен геолог — съгласи се Род, — и за разлика от доктор Бъкман, той трябва да е на самата планета. Мисля, че въпросът е уреден, нали, доктор Хорват?

Научният министър кисело кимна.

— Но все пак не ми харесва флотът да се намесва в нашата работа. Кажете му, доктор Харди. Това трябва да престане.

— Да, съгласен съм, че един геолог ще е много по-полезен, отколкото астрофизик, Антъни. И… господин капитан, самият аз се намирам в затруднено положение. Като учен, не мога да одобря всички тези ограничения на контактите ни със сламкарите. Като представител на Църквата, имам непосилна задача. А като офицер… струва ми се, че трябва да се съглася с адмирала.

Всички изненадано се обърнаха към него.

— Удивен съм, доктор Харди — каза Хорват. — Забелязали ли сте някакви доказателства за военни действия на Сламката?

Харди внимателно сключи длани и заговори през пръстите си.

— Не. И тъкмо това ме безпокои, Антъни. Известно ни е, че сламкарите водят войни: класата на посредниците е еволюирала, дори може би съзнателно е била създадена, за да ги спре. Мисля, че невинаги са успявали. Тогава защо сламкарите крият оръжията си от нас? Поради същата причина, поради която и ние крием нашите. Това е очевидният отговор. Но помислете: ние не крием факта, че имаме оръжия, нито дори характера им. Но те…

— Навярно ги е срам — отвърна Сали. Изражението на Род я накара да потръпне. — Не исках да кажа това… но тяхната цивилизация е по-стара от нашата и може да се срамуват от жестокото си минало.

— Възможно е — призна Харди и замислено подуши брендито си. — А може и да не е така, Сали. Останах с впечатлението, че сламкарите крият нещо важно — при това го крият точно под носа ни, така да се каже.

Последва продължително мълчание. Хорват презрително бърчеше нос.

— И как го правят, доктор Харди? — накрая попита научният министър. — Системата им на управление се изразява в неофициални преговори между представителите на господарската класа. Всеки град изглежда почти автономен. Сламката на практика няма планетарно правителство, а вие смятате, че заговорничат срещу нас, така ли? Не е много логично.

Харди отново сви рамене.

— Ако се съди по онова, което видяхме, доктор Хорват, вие определено сте прав. И все пак не мога да се избавя от чувството, че крият нещо.

— Те ни показаха всичко — настоя министърът. — Даже домовете на господарите, където обикновено не приемат посетители.

— Когато дойдохте, Сали тъкмо започваше да ми разказва за това — бързо се намеси Род. — Заинтригуван съм. Как живее класата на сламкарските воини? Като имперската аристокрация ли?

— Предположението ви е съвсем вярно — изтъкна Хорват. Двете сухи мартинита си казваха думата. — Има много прилики — макар че идеята за лукс на сламкарите коренно се различава от нашата. Земя. Прислуга. Такива неща. — Той си взе нова чаша и продължи: — Всъщност посетихме две семейства. Едното живееше в небостъргач близо до Замъка. Изглежда, контролират цялата сграда: магазини, лека промишленост, стотици кафяви, червени, работници и… о, десетки други касти. Другият бял обаче беше нещо като провинциален барон. Работната сила живее в еднакви къщи, построени в дълги редици, а нивите са помежду им. Имението на „барона“ беше в средата.

Род се замисли за собствения си роден дом.

— Имението на Круцис е заобиколено от села и ниви — но след Войните за наследството всички селища са били укрепени, разбира се. Както и самото имение.

— Странно — рече Хорват. — И там имаше укрепено пространство. С голям двор в средата. Хм, като става дума за това, по-долните етажи на всички жилищни небостъргачи са без прозорци и с големи градини. Абсолютно независими. Това им придава доста военен вид. Няма нужда да съобщаваме за тези наши впечатления на адмирала, нали? Той определено би заподозрял милитаристични тенденции.

— А убеден ли сте, че няма да е прав? — попита Джак Каргил. — Ако съдя по онова, което чух, всички тези господари имат независими крепости. Покривни градини. Кафяви, които поправят машините — жалко, че не можем да опитомим няколко, за да помагат на Синклер. — Той забеляза убийствения поглед на капитана си и припряно прибави: — Така или иначе, провинциалният барон навярно би имал повече шансове за победа в битка, но и двете места ми приличат на крепости. Както и всички други дворци, за които чух.

Доктор Хорват се мъчеше да се овладее, а Сали Фаулър безуспешно се опитваше да скрие усмивката си. Накрая се разсмя.

— Командир Каргил, сламкарите пътуват в космоса и имат ядрена енергия от векове. Ако сградите им все още приличат на крепости, трябва да търсите причините в традициите им! Вие сте военен специалист — нима тези къщи ще ви спасят от съвременните оръжия?

Помощник-капитанът нямаше какво да й отговори, но изражението му показваше, че не е убеден.

— Казвате, че се опитват да правят къщите си независими, така ли? — попита Род. — Дори в града ли? Но това наистина е глупаво. Нали трябва да се снабдяват с вода.

— Там често вали — отвърна Ренър. — По три от всеки шест дни.

Блейн погледна главния астрогатор. Сериозно ли говореше?

— Знаете ли, че има сламкари леваци? — продължи Ренър. — При тях всичко е наопаки. Имат две леви шестопръсти ръце и една голяма дясна. Издутината на черепа е от дясната страна.

— Трябваше ми половин час, за да забележа — засмя се Уитбред. — Новият сламкар се държеше точно като стария на Джаксън. Сигурно го бяха инструктирали.

— Леваци — рече Род. — Защо не? — Поне бяха променили темата. Стюардите им поднесоха обяд и всички се нахвърлиха на храната. Когато свършиха, бе време групата да се връща на Сламката.

— Останете за момент, господин Ренър — каза капитанът и изчака всички освен Каргил да излязат. — Трябва ми офицер там долу и вие сте единственият, от когото мога да се лиша, като в същото време спазя ограниченията на адмирала. Но макар че нямате оръжие, освен пистолетите си, нито морски пехотинци, в крайна сметка това е военна експедиция и вие я ръководите.

— Тъй вярно — озадачено отвърна Ренър.

— Ако се наложи да застреляте човек или сламкар, ще го направите ли?

— Тъй вярно.

— Много бързо ми отговаряте на този въпрос, Ренър.

— Но внимателно съм го обмислил — още когато реших да постъпя във флота. Ако бях преценил, че не съм способен да убия никого, щях да го съобщя на своя капитан.

Блейн кимна.

— Следващият въпрос. В състояние ли сте да реагирате навреме, ако възникне ситуация, изискваща военни мерки? Даже да е безнадеждно?

— Да, струва ми се. Господин капитан, може ли да ви кажа нещо друго? Наистина искам да се върна и…

— Говорете спокойно, Ренър.

— Господин капитан, вашата фюнч(щрак) е полудяла.

— Известно ми е — спокойно отвърна капитан Блейн.

— Мисля, че хипотетичната фюнч(щрак) на адмирала би полудяла още по-бързо. Нуждаете се от единствения офицер на борда на този кораб, който е най-малко склонен на военен начин на мислене.

— Вървете, господин Ренър. И успех.

— Слушам. — На излизане от каютата главният астрогатор не се опита да скрие кривата си усмивка.

— Ще го направи, господин капитан — каза Каргил.

— Надявам се. Джак, смяташ ли, че моята сламкарка е полудяла именно заради военния ни начин на мислене?

— Съвсем не — категорично отвърна помощник-капитанът.

— А от какво тогава?

— Не зная. Не зная много неща за тези изцъклени чудовища. Сигурен съм само в едно и това е, че те научават за нас повече, отколкото ние за тях.

— О, я стига, Джак. Те водят хората ни навсякъде, където пожелаят. Сали казва, че полагали всички усилия — е, за тях не е толкова трудно — но така или иначе, били много отзивчиви. Не криели нищо. Винаги си се страхувал от сламкарите, нали? Имаш ли представа защо?

— Не, господин капитан. — Каргил внимателно се вгледа в лицето на Блейн и реши, че командирът му не го обвинява в липса на смелост. — Просто имам лошо предчувствие. — Той сведе очи към джобния си компютър. — Трябва да побързам, господин капитан. Господин Бери иска да му помогна с кафето.

— Бери… Джак, исках да си поговорим за него. Сега неговият сламкар живее на посланическия кораб. Бери се пренесе на катера. За какво си приказват?

— Би трябвало да водят търговски преговори…

— Естествено. Но Бери знае много за Империята. Икономика, промишленост, флот, с колко отцепници трябва да воюваме — за каквото и да си помислиш, той сигурно е наясно.

Каргил се усмихна.

— Той не позволява на дясната си ръка да знае колко са пръстите на лявата, господин капитан. Не би дал безплатно нищо на сламкаря. Освен това се погрижих да не му съобщи нищо, което вие да не одобрите.

— Как?

— Казах му, че подслушваме всеки сантиметър от катера. — Усмивката му стана още по-широка. — Естествено, той знае, че не сме в състояние едновременно да подслушваме всички каюти, но…

Род също се усмихна.

— Предполагам, че това е достатъчно. Добре, тръгвай. Сигурен ли си, че искаш да му помогнеш?

— По дяволите, господин капитан, идеята беше моя. Ако Бери научи готвачите да правят по-хубаво кафе, дори може би ще си променя мнението за него. Между другото, защо е затворник на борда на кораба?

— Затворник ли? Командир Каргил…

— Господин капитан, целият екипаж знае, че в присъствието на този човек има нещо странно. Носят се слухове, че бил замесен в бунта на Ново Чикаго и че Адмиралтейството ви е наредило да го задържите. Така е, нали?

— Някой много дрънка, Джак. Както и да е, не мога да ти кажа нищо.

— Естествено. Заповедта си е заповед, господин капитан. Но забелязвам, че не се опитвате да го отречете. Е, логично е. Вашият старец е по-богат от Бери — чудя се колко души във флота биха се продали. Малко е страшно да имаме затворник, който е в състояние да купи цяла планета. — Каргил бързо излезе в коридора и се насочи към главния камбуз.

 

 

Предната вечер разговорът някак случайно се беше насочил към кафето и Бери им разказа за историческата смеска „Мока-Ява“, която все още се отглеждала на места като Макасар, както и за прекрасната комбинация от чиста „Ява“ и „Груа“ от Света на принц Самуал. Знаел историята на „Синята планина“ от Ямайка, ала не и вкуса й. Когато свършваха десерта, той предложи „дегустация на кафе“ по същия начин, по който би предложил дегустация на вино.

Това бе великолепен край на превъзходна вечеря. Бери и Набил се движеха като магьосници сред филтри, кипяща вода и надписани на ръка етикети. Всички гости се веселяха и това някак правеше търговеца друг човек — беше им трудно да го възприемат като познавач на каквото и да е.

— Но най-голямата тайна е да поддържаш уредите идеално чисти — каза той. — Горчивите мазнини на вчерашното кафе се натрупват, особено в кафеварките.

Накрая Бери предложи на следващия ден да провери машините за кафе на „Макартър“. Каргил, който смяташе кафето за също толкова важно за боеспособния кораб, колкото торпедата, с радост прие. И сега наблюдаваше брадатия търговец, който проверяваше голямата кафеварка.

— Определено е поддържана както трябва — каза Бери. — Абсолютно чиста е и кафето не е претопляно прекалено често. За обикновено кафе е отлично, командире.

Озадачен, Джак Каргил си наля чаша и го опита.

— Хм, по-добро е от онова в каюткомпанията.

Помощник-капитанът забеляза, че готвачите се споглеждат. Направи му впечатление и още нещо. Той прокара показалец по кафемашината и по кожата му остана мазно кафяво петно.

Търговецът направи същото, помириса пръста си и го докосна с език. Каргил близна мазнината — имаше вкус на най-ужасното кафе, което някога беше пил от страх да не заспи на вахта. Той отново погледна към машината.

— Духчета — изръмжа старши лейтенантът. — Разглобете я.

Изпразниха я и я разглобиха — доколкото можеха. Части, които преди се държаха на винтове, сега бяха запоени. Но тайната на вълшебната кафеварка, изглежда, се криеше в избирателната пропускливост на металния корпус, който отделяше старите мазнини.

— Моята компания би желала да купи тайната от флота — каза Бери.

— С удоволствие ще ви я продадем. Добре, Цифрен, откога е така?

— Не зная. — Готвачът се замисли. — Може би от два месеца.

— Беше ли така преди да стерилизираме кораба и да убием сламкарчетата?

— Хм, тъй вярно. — Но отговорът бе колеблив и Каргил намръщено напусна столовата.