Метаданни
Данни
- Серия
- Сламкарите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mote in God’s Eye, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor (2015-2016 г.)
Издание:
Лари Нивън, Джери Пурнел. Прашинка в Божието око
Американска, I издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Линче Шопова
Формат 84/108/32
Печатни коли 35
ИК „БАРД“ ООД — 2000 г.
ISBN 954–585–098–1
История
- — Добавяне
45. Смотаняшкият скок
Кутузов го наричаше Олдърсънов пункт, но бегълците от „Макартър“ предпочитаха името „смотаняшки пункт“ и някои от екипажа на „Ленин“ вече започваха да усвояват този навик. Намираше се над равнината на сламкарската система и се откриваше трудно. Този път обаче нямаше да има проблем.
— Просто проектирайте курса на извънземния кораб, докато пресече линията между Сламката и Окото на Мърчисън — каза Ренър на капитан Михайлов.
— Толкова ли е развита сламкарската астрогация? — скептично попита Михайлов.
— Да. Това е достатъчно, за да накара човек да побеснее, но наистина го могат. Установете постоянно ускорение.
— Натам се насочва и друг кораб — каза Кутузов, пресегна се покрай капитана, настрои пулта и векторите проблеснаха на екрана. — Ще стигне доста след като се прехвърлим.
— Танкер — отвърна Ренър. — И се обзалагам на каквото пожелаете, че корабът на посланиците е лек, прозрачен и толкова очевидно безопасен, че никой не би могъл да го заподозре в лоши намерения, господин адмирал.
— Дори аз, искате да кажете — рече Кутузов. Не се усмихваше. — Благодаря, господин Ренър. Продължавайте да помагате на капитан Михайлов.
Бяха оставили астероидите зад себе си. Всички учени на борда настояха телескопите на „Ленин“ да ги проучат и адмиралът не възрази. Не беше ясно дали се страхува, че в последния момент могат да ги нападнат от троянския пункт, или споделя желанието на цивилните да научат всичко за извънземните, ала така или иначе искането им бе удовлетворено.
Скоро Бъкман изгуби интерес. Астероидите бяха плътно заселени и орбитите им бяха изменени. Наблюдението им нямаше абсолютно никаква стойност. Другите не споделяха неговото мнение. Те анализираха светлината на сламкарските ядрени двигатели, измериха неутриновите потоци от електроцентралите и откриха светли точици с тъмен спектър около хлорофилнозелената честота. Трябваше да са куполи, покриващи гигантски ферми. Нямаше друго възможно заключение. И на всяка скала, достатъчно голяма, за да се вижда, се очертаваше характерен кратер, категорично доказващ, че астероидът е бил преместен.
Бъкман възвърна интереса си само веднъж. По молба на Хорват астрофизикът наблюдаваше астероидните орбити. Внезапно очите му проблеснаха, той трескаво въведе някакъв код в компютъра и прочете резултатите.
— Невероятно!
— Какво е невероятно? — търпеливо попита министърът.
— Кошерния астероид не показваше следи от радиация.
— Да. — Хорват имаше опит с изтръгването на информация от Бъкман.
— Да речем, че същото се отнася за останалите астероиди. Орбитите са съвършени — както и да ги проектираш, никога не се сблъскват. Възможно е да са там от много отдавна.
Хорват си тръгна, като си мърмореше под нос. Каква точно бе възрастта на тази астероидна цивилизация? Бъкман разсъждаваше в космически мащаби. Нищо чудно, че Кошерния астероид беше студен: сламкарите не коригираха орбитите. Просто пращаха скалите където поискат…
Е, той трябваше да се върне на подарения кораб. Скоро щеше да се наложи да го изоставят… дали Блейн имаше някакъв напредък?
Род и Сали разговаряха с адмирала. Срещнаха се на мостика: доколкото знаеше Блейн, никой друг освен Кутузов и неговият стюард не бе виждал каютата му. А може би дори самият главнокомандващ: той като че ли винаги се намираше на мостика, следеше екраните и вечно търсеше сламкарско коварство.
— Жалко — каза Кутузов. — Този кораб щеше да е безценен. Но не можем да рискуваме. Кой знае какво е предназначението му? А и като се има предвид, че посланиците ще са тук… — Той потръпна.
— Да, господин адмирал — учтиво се съгласи Род. Съмняваше се, че подаръкът представлява опасност, ала на борда му наистина имаше механизми, които не разбираше дори Синклер. — Мислех си за някои от другите артефакти. Съвсем малки. Например онези статуетки, които толкова харесва капелан Харди. Бихме могли да запечатаме всичко в пластмаса, да го затворим в запоени стоманени контейнери и да го закачим за корпуса в полето. Ако след тези предпазни мерки сламкарите все още могат да ни застрашат с нещо, навярно ще е най-добре да не се връщаме в Империята.
— Хм. — Адмиралът поглади брадата си. — Смятате ли, че тези предмети са ценни?
— Да, господин адмирал. — Кутузов влагаше в думата „ценни“ значение, различно от това на Сали или Хорват. — Колкото повече знаем за тяхната техника, толкова по-точен анализ на опасността ще направим с Каргил.
— Да. Капитане, искам честното ви мнение. Какво мислите за сламкарите?
Сали едва се сдържаше. Какво ли щеше да отговори Род? Той се оказваше абсолютен гений в маневрирането с адмирала.
Блейн сви рамене.
— Съгласен съм и с доктор Хорват, и с вас, господин адмирал. — Очите на Кутузов се разшириха и той побърза да прибави: — Те може да са най-голямата потенциална заплаха, с която се е сблъсквало човечеството, или най-голямата потенциална възможност, която някога ни се е разкривала. Или и двете. Във всеки случай, колкото повече знаем за тях, толкова по-добре — след като вземем предпазни мерки, естествено.
— Хм. Оценявам мнението ви, капитане. Ако ви дам разрешение, ще поемете ли лична отговорност за неутрализирането на всяка опасност от сламкарските артефакти, взети на борда на „Ленин“? Искам нещо повече от подчинение. Нужно ми е съдействието ви и вашата дума, че няма да рискувате с нищо.
„Това няма да подобри отношенията ми с Хорват — помисли си Род. — Отначало научният министър с готовност ще се съгласява с избора ми, но скоро ще поиска нещо, в което не бих могъл да съм сигурен.“
— Да, господин адмирал. Лично ще се заема с този въпрос. Хм… ще имам нужда от госпожица Фаулър.
Кутузов присви очи.
— Ще носите отговорност за нейната сигурност.
— Разбира се.
— Много добре. Свободен сте. — Докато Род и Сали напускаха мостика, командир Борман любопитно погледна своя адмирал. Стори му се, че забелязва на устните му усмивка. Не, естествено. Просто не бе възможно.
Ако в момента присъстваше офицер с по-висок чин от Блейн, Кутузов навярно щеше да му обясни, ала в никакъв случай нямаше да обсъжда капитан — и бъдещ маркиз — с Борман. Иначе щеше да каже: „Струва си да рискуваме госпожица Фаулър, за да поддържаме духа на Блейн. Когато не е в някое от своите апатични настроения, той е добър офицер.“ Главнокомандващият може никога да не напускаше мостика, но смяташе за свой дълг да поддържа духа на офицерите си и също като всичките си останали задължения, възприемаше това много сериозно.
Веднага се стигна до конфликт, разбира се. Хорват искаше всичко и смяташе, че Род просто иронизира адмирала. Когато установи, че Блейн държи на обещанието си, меденият месец свърши. Състоянието му се колебаеше някъде между ярост и сълзи, докато хората на капитана разглобяваха кораба, демонтираха деликатни механизми — понякога ги режеха на случайно избрани места в случай, че сламкарите са предвидили какво ще направят хората — и ги опаковаха в пластмасови контейнери.
За Род това отново беше период на полезна дейност — този път в компанията на Сали. Когато не работеха, разговаряха часове наред, пиеха бренди и канеха капелана. Докато слушаше момичето и Харди да спорят за разни теоретични тънкости на културното развитие, Блейн започна да научава нещо за антропологията.
Когато наближиха смотаняшкия пункт, Хорват окончателно изпадна в отчаяние.
— Вие сте същият като адмирала, Блейн — обвини го той, докато наблюдаваше как един от техниците реже с лазер уреда, генериращ сложно поле, което преобразуваше молекулярните структури в нова вълшебна кафеварка. — Вече имаме такава на борда на „Ленин“.
— Но първата не е направена от сламкари, които са знаели, че ще попадне на имперски боен кораб — отвърна Сали. — А и тази е различна…
— Сламкарите никога не правят две еднакви неща — изсумтя министърът. — Вие сте по-лоша от останалите — по-предпазлива даже от Блейн, за Бога! Трябваше да го предвидя.
Тя стеснително се усмихна, подхвърли в дланта си монета и после каза на техника:
— Най-добре да я срежем и ето тук.
— Да, госпожице. — Космонавтът премести резачката си и продължи да работи.
— Пфу. — Хорват отиде да потърси Дейвид Харди. Капеланът бе възприел ролята на миротворец. Без него враждуващите страни на катера отдавна щяха да са обявили война.
Техникът пакетира уреда в приготвената кутия, заля го с пластмаса и запечата капака.
— Навън има стоманен сандък, господин капитан. Само ще ида да запоя контейнера вътре.
— Добре — отвърна Блейн. — По-късно ще го проверя. — И когато космонавтът излезе от каютата, се обърна към Сали. — Знаеш ли, изобщо не бях забелязал, но Хорват има право. Ти наистина си по-предпазлива от мен. Защо?
Тя сви рамене.
— Не се безпокой за това.
— Няма.
— Тази протозвезда на Бъкман… — почна Сали, изключи осветлението, после хвана Блейн за ръка и го отведе при илюминатора. — Никога не ми омръзва да я гледам.
Трябваха им няколко секунди, докато очите им се приспособят. После Въглищния чувал се превърна в нещо повече от безкрайна тъма. В чернотата постепенно се оформи малък червен въртоп.
Стояха съвсем близо един до друг. Напоследък често се случваше и на Род му харесваше. Той прокара пръсти по гърба й и лекичко я почеса зад дясното ухо.
— Скоро ще трябва да съобщиш на сламкарските посланици — рече Сали. — Реши ли какво ще им кажеш?
— Повече или по-малко. Може би щеше да е най-добре да ги предупредя, но… е, адмиралът навярно е прав, така ще е най-безопасно.
— Съмнявам се, че има значение. С нетърпение очаквам да се върнем там, където има повече звезди. Чудя се… Род, според теб какви ще са сламкарските посланици?
— Нямам представа. Предполагам, че съвсем скоро ще разберем. Прекалено много приказваш.
— Така смята и чичо Бен.
Последва дълго мълчание.
— Качват се на борда.
— Отворете люковете на хангара.
Корабът потъна в пастта на „Ленин“. Наблизо чакаше совалка с багажа на сламкарите — дори скафандрите им бяха пренесени отделно. Пътническият кораб изтрака върху стоманената палуба.
— Екипаж, мирно.
— Морски пехотинци, за почест!
Херметичният шлюз се отвори и хорът на боцманите наду гайдите си. Появи се кафяво-бяло лице. После още едно. Когато двете посреднички слязоха, на входа застана третият сламкар.
Беше чисто бял, с копринени кичури под мишниците. Около устата и по тялото му имаше сиви косми.
— Възрастен господар — прошепна Блейн на Сали. Тя кимна. Космическите лъчи оказваха върху окосмяването на извънземните същото въздействие, каквото и върху хората.
Хорват, застанал в края на редицата от морски пехотинци високо каза:
— Добре дошли на борда. Много ми е приятно — това е исторически момент.
— И за двете раси, надяваме се — отвърна първата посредничка.
— Приветствам ви от името на флота — рече Род. — И пак се извинявам за карантината, но…
— Не се притеснявайте — прекъсна го сламкарката. — Казвам се Джок. А това е Чарли. — Тя посочи другата посредничка. — Имената са само за удобство, защото не бихте могли да произнесете нашите. — Извънземната се обърна към белия господар и зацвъртя, като завърши с: „капитан Родерик Блейн и министър Антъни Хорват“, после отново погледна към хората. — Господин министър Хорват, представям ви посланика. Той ви моли да го наричате Иван.
Род се поклони. Никога не се бе изправял лице в лице със сламкар и изпитваше непреодолимо желание да се приближи и да го погали по козината. Мъжки бял.
— Почетната стража ще ви придружи до каютата ви — каза Блейн. — Надявам се, че е достатъчно голяма. — Помисли си за четиримата проклинащи офицери, които бяха принудени да я освободят. Произведеният от това ефект беше обхванал целия екипаж, докато един от младши лейтенантите не се озова в юнкерския кубрик на „Ленин“.
— Една каюта е напълно достатъчна — спокойно отвърна Чарли. — Личният живот не е сред потребностите на нашия вид. — Гласът й му се струваше познат и това смътно го безпокоеше.
Сламкарите едновременно изпълниха съвършена имитация на дворцов поклон и Блейн се зачуди откъде са го научили. Той им отвърна, последван от доктор Хорват и останалите в хангара, после морските пехотинци ги отведоха. Процесията завършваше с друг взвод. Капелан Харди ги очакваше пред каютите им.
— Мъжкар — замислено рече Сали.
— Интересно. Посредничките го нарекоха „посланика“ и в същото време загатнаха, че имат еднакви пълномощия. И казаха, че и тримата заедно трябвало да подписват договорите…
— Възможно е те да не са негови посреднички — отвърна Сали. — Ще ги попитам… убедена съм, че ще имам възможност. Род, сигурен ли си, че не мога да отида при тях? В момента, искам да кажа.
Той се усмихна.
— Ще получиш своя шанс, не се тревожи. Но сега позволи на Харди да използва своя. — Хангарът бързо се опразваше. Там нямаше нито един от екипажа на „Ленин“, както и на совалките, посрещнали сламкарския кораб. Катерът с багажа бе вкаран вътре и запечатан.
— Внимание. Готовност за скок. Готовност за включване на Олдърсъновия двигател. Готовност за скок.
— Не си губи времето, а? — отбеляза Сали.
— Ни най-малко. По-добре да побързаме. — Той я улови за ръка и я поведе към каютата си. „Ленин“ започваше да забавя въртенето си до нулева гравитация. — Предполагам, че сламкарите нямат нужда от гравитация — каза Род, когато стигнаха до вратата. — Но адмиралът си е такъв. Ако ще правиш нещо, прави го както трябва…
— Готовност за включване на Олдърсъновия двигател. Готовност за скок.
— Хайде — побутна я той. — Имаме точно толкова време, колкото да включим интеркома на сламкарската каюта. — Той бързо настрои екрана.
Капелан Харди тъкмо казваше:
— Ако се нуждаете от нещо, пред вратата ви по всяко време ще стоят ординарци, а с този бутон можете директно да се свързвате с моята каюта. Аз съм вашият официален домакин в това пътуване.
В кораба отекна сирена. Харди се намръщи.
— Сега ще се прибера в каютата си — навярно предпочитате да останете сами за Олдърсъновия скок. Съветвам ви да легнете на койките си и да останете там, докато се прехвърлим. — Той се усети преди да е успял да каже нещо друго. Инструкциите му бяха ясни: докато не напуснеха родната си система, сламкарите не биваше да научат нищо.
— Много ли време ще продължи? — попита Джок.
Капеланът леко се усмихна.
— Не. Довиждане.
— Auf Wiedersehen — отвърна посредничката.
— Auf Wiedersehen. — Дейвид Харди напусна каютата с озадачено изражение. Откъде бяха научили пък това?
Койките бяха неудобни, прекалено твърди и несъобразени с индивидуалните особености на сламкарите. Джок завъртя тялото си и махна с долната си дясна ръка, за да изрази неудоволствието си от положението и в същото време се изненада, че не е още по-лошо.
— Очевидно са копирали нещо от кафява. — Интонацията й показваше информация, получена чрез дедукция, а не от лично наблюдение. — Ще ми се да можехме да вземем със себе си собствените си кафяви.
Чарли:
— И на мен. Но така нямаше да ни имат доверие. Зная… — започна тя, но господарят я прекъсна.
Иван:
— Човешкият господар беше ли сред онези, които ни посрещнаха?
Джок:
— Не. Проклятие! Толкова време се опитвам да го изучавам, а все още не съм го виждала, дори не съм чувала гласа му. Може да имат равноправен съвет от господари или пък само един господар, който се подчинява на волята на мнозинството. Залагам по-голямата част от тялото си, че е един човек.
Иван:
— Не прави опити да установиш контакт с господаря на „Ленин“. В случай, че се срещнем с него, недей да ставаш негова фюнч(щрак). Известно ни е какво се случва с фюнч(щрак)ите на хората.
Нямаше нужда от отговор. Господарят знаеше, че го е чула и че ще му се подчини. Той се приближи до койката си и я разгледа с отвращение.
Прозвуча сирена и по високоговорителите се разнесе човешка реч:
— Пригответе се за включване на смотаняшкия двигател. Последно предупреждение — преведе една от тях. Сламкарите легнаха на койките. В кораба отекна още по-висока аларма.
После се случи нещо ужасно.