Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (27)

23. Мостът

През следващите седмици на „Макартър“ кипеше енергична дейност. Учените денонощно обработваха информацията от катера и всеки искаше незабавна помощ от флота. Оставаше и проблемът с избягалите малки, но това се беше превърнало в игра, която крайцерът губеше. В столовата дори се залагаха пари, че сламкарчетата са мъртви, но телата им не бяха открити. Род Блейн продължаваше да се безпокои, ала нямаше какво да направи.

Той позволи на морските пехотинци да дежурят с нормални униформи. Нищо не заплашваше катера и бе смешно да държи мъжете в неудобните бойни брони. Вместо това усили наблюдението на пространството около кораба, но никой — или нищо — не се опитваше да се приближи, да избяга или да им прати съобщение. Междувременно данните за извънземната физиология и психология изправяха на нокти биолозите, астрономите продължаваха да картират обитаемата планета, Бъкман се разтреперваше винаги, когато някой друг се опиташе да използва астрономическото оборудване, а Блейн се мъчеше да поддържа дисциплината в претъпкания си крайцер. Уважението му към Хорват нарастваше всеки път, щом се наложеше да играе ролята на посредник в спор между учени.

На борда на катера цареше още по-голямо оживление. Командир Синклер незабавно бе отишъл на извънземния кораб. Изтекоха три дни преди една от кафяво-белите да започне неотлъчно да го следва. Беше необичайно мълчалива, но изглежда, се интересуваше от машините на катера, за разлика от другите им водачи. Главният инженер и неговият фюнч(щрак) прекарваха дълги часове на борда на сламкарския кораб, ровичкаха в ъглите и проучваха всичко.

— Момчето имаше право за работилницата — докладва на капитана Синклер. — Това е нещо като несловесните тестове за интелигентност, които щабът е разработил за новобранците. Някои от уредите са повредени и моята задача е да ги поправя.

— Какво им е?

Споменът накара Синклер да се подсмихне. Беше му трудно да обясни шегата на Блейн. Чукът с голяма плоска глава всеки път удрял някой от пръстите му. Трябвало да го балансира. Лазерът се загрявал прекалено бързо… оказало се сложно, защото не генерирал нужната честота. Санди решил проблема, като удвоил честотата — Бог знае как. Освен това научил повече за компактните лазери, отколкото знаел преди. Имало и други подобни тестове.

— Те са интелигентни, господин капитан. Нужна е невероятна изобретателност, за да измислиш такива задачи, без да издадеш прекалено много. Но не могат да ми попречат да проучвам кораба им… Господин капитан, вече зная достатъчно, за да реконструирам корабните совалки, така че да са по-рационални. Или да спечеля милиони крони с проектиране на миньорски кораби.

— Значи когато се върнеш, ще напуснеш флота, а, Санди? — попита Род, но широко се усмихна, за да покаже, че не говори сериозно.

През втората седмица Род Блейн също получи фюнч(щрак).

Едновременно се чувстваше поразен и поласкан. Сламкарката приличаше на всички останали: кафяво-бели ивици, усмихнато криво лице, толкова ниска, че можеше да я потупа по главата — ако някога я видеше лично, което никога нямаше да се случи.

Всеки път, щом се обадеше на катера, тя бе там, винаги щастлива да види Блейн и да разговаря с него. И всеки следващ път англическият й ставаше все по-добър. Разменяха по няколко думи и толкова. Той нямаше време за фюнч(щрак), нито се нуждаеше от такъв. Не беше негова работа да преподава англически на извънземна и я виждаше само по телефона. Какъв смисъл имаше от водач, с когото никога нямаше да се срещне?

— Изглежда, ви смятат за важен — бе сериозният отговор на Харди.

Заслужаваше си да помисли за това, докато командваше лудницата на кораба си. А и извънземната изобщо не се оплакваше.

 

 

Хорас Бери почти не участваше в събитията през този невероятен месец. Не получаваше никакви новини от катера и с нищо не можеше да допринесе за научната работа на кораба. Нямаше и много слухове, които иначе винаги бяха от полза. Връзката с катера като че ли прекъсваше на мостика, а търговецът нямаше други приятели сред учените, освен Бъкман. Блейн беше престанал да показва всичко по интеркома. За първи път, откакто бяха напуснали Ново Чикаго, Бери се чувстваше като в затвор.

Това го измъчваше повече, отколкото би трябвало, макар да знаеше причината. През целия си живот се бе опитвал да контролира всичко около себе си: по целия свят, на разстояние от светлинни години и в продължение на десетилетия. Екипажът на крайцера се отнасяше с него като с гост, а не като с господар, а там, където не беше господар, Хорас Бери бе затворник.

Губеше и пари. Някъде в забранените отсеци на „Макартър“, недостъпни за всички останали, освен за неколцина учени, физиците проучваха златистия метал от Кошерния астероид. Трябваше да минат седмици, за да плъзне слухът, че става въпрос за свръхпроводник на топлина.

Материалът щеше да е безценен и търговецът разбираше, че трябва да получи проба от него. Дори знаеше и как да го направи, но сдържаше нетърпението си. Не още! Щеше да открадне пробата точно преди „Макартър“ да се върне на Нова Шотландия. Въпреки цената, там щяха да го очакват негови кораби.

Информацията за Кошерния астероид, която получи от Бъкман, беше по-скоро забавна, отколкото полезна.

— О, забравете за него — бе възкликнал астрофизикът. — Той е бил преместен там. Кошера няма нищо общо с образуването на куповете в троянските пунктове и сламкарите дотолкова са променили вътрешната му структура, че не може да се каже нищо за самата скала…

Така. Извънземните произвеждаха свръхпроводници на топлина. А и малките. Търсенето на бегълците му доставяше удоволствие. Сламкарчетата печелеха. От странни места изчезваше храна: от каюткомпании, каюти, отвсякъде другаде, освен от самия камбуз. Поровете не можеха да ги надушат. Дали съществата не бяха сключили „сделка“ с гризачите, чудеше се Бери. Извънземните определено бяха… извънземни, и все пак първата нощ поровете бяха уловили следите им.

Ловът го забавляваше, но… Това го научи на нещо: че е трудно да хванеш сламкарче. Ако искаше да продаде колкото може повече от тях, трябваше да ги държи в сигурни клетки. После пък идваше проблемът да намери двойка за разплод. Колкото по-късно заловяха създанията, толкова по-малка ставаше вероятността да убеди флота, че са безопасни, дружелюбни животинки.

Бери аплодираше и двата отбора и търпеливо чакаше. Седмиците се нижеха.

 

 

Вътрешността на извънземния кораб постоянно се променяше. Синклер и Уитбред периодично проверяваха дали не са се появили оръжия, макар че дори да откриеха такива, може би нямаше да ги разпознаят.

Един ден Харди и Хорват се отбиха в наблюдателната каюта на капитана след час в гимнастическия салон на „Макартър“.

— Към кораба им се приближава резервоар с гориво съобщи на Род министърът. — Изстрелян е с линеен ускорител горе-долу по същото време, по което са потеглили и самите те, но по друга орбита. Би трябвало да пристигне след две седмици.

— Значи това било. — Блейн и офицерите му се бяха безпокоили за безшумния обект, който бавно се насочваше към тях.

— Значи сте знаели, така ли? Можехте да ни споменете.

— Ще трябва да го докарат — замислено рече капитанът. — Хм. Чудя се дали някой от влекачите ми не може да им помогне. Дали ще ни позволят?

— Не виждам защо не. Ще ги попитаме — отвърна Дейвид Харди. — Още нещо, господин капитан.

Род усети, че предстои деликатен въпрос. Хорват караше капелана да отправя всички молби, които Блейн можеше да отхвърли.

— Сламкарите искат да построят мост между катера и посланическия кораб — каза Харди.

— Става дума за временна структура. Имаме нужда от нея. — Министърът замълча за миг. — Това е само предположение, нали разбирате, но ние смятаме, че за тях всички структури са временни. При потеглянето си трябва да са имали ускорителни кресла, но сега ги няма. Пристигнаха без гориво за обратния път. Почти сме сигурни, че през първите три часа след идването си са преустроили животоподдържащата система за слабата гравитация.

— Всичко е преходно — услужливо прибави свещеникът. — Но това не ги безпокои. Изглежда, дори им харесва.

— Огромна разлика от човешката психология — сериозно каза Хорват. — Възможно е никога да не създават нищо трайно. Нито Сфинкс, нито пирамиди, нито паметник на Вашингтон, нито мавзолей на Ленин.

— Докторе, не ми допада идеята за свързването на двата кораба.

— Но, господин капитан, този мост ни е нужен. Хората и извънземните постоянно се движат насам-натам и всеки път трябва да използват скутера. Освен това сламкарите вече са готови да започнат работа…

— Може ли да отбележа, че ако свържат корабите, вие и всички на борда ще се превърнете в заложници на добрата им воля?

— Убеден съм, че можем да имаме доверие на сламкарите, капитане — възрази Хорват. — Отношенията ни с тях са чудесни.

— Ние и сега сме техни заложници — спокойно каза капелан Харди. — Ако се нуждаем от закрила, ще ни я осигурят „Макартър“ и „Ленин“. Ако не ги уплашат бойните кораби… е, положението ни беше ясно още когато отидохме там.

Блейн изскърца със зъби. Можеше да се раздели с катера, но не и с екипажа му. Синклер, Сали Фаулър, доктор Хорват, капеланът — най-ценните хора на „Макартър“. И все пак Харди очевидно имаше право. Въпреки риска от отмъщението на крайцера сламкарите можеха да ги убият във всеки момент.

— Кажете им да действат — най-после реши Род. Мостът с нищо нямаше да увеличи опасността.

 

 

Работата започна веднага щом капитанът даде разрешение. Структурата представляваше тръба от тънък метал с гъвкави връзки и се извиваше от корпуса на извънземния кораб към катера като живо същество. Сламкарите плуваха около нея в слабите си наглед скафандри. От главния илюминатор на катера те почти приличаха на хора. Почти.

Очите на Сали се замъглиха. Светлината бе някак странна — бледото сияние на Сламката, черни космически сенки, тук-там изкуствени проблясъци, всичко се отразяваше от заоблената метална повърхност. Измамната перспектива й причиняваше главоболие.

— Постоянно се чудя откъде взимат метала — каза Уитбред. Както обикновено по време на почивка, юнкерът седеше до нея. — На борда на кораба им нямаше излишни материали, нито първия път, когато го разгледах, нито сега. Сигурно използват онова, което имат.

— Това не би трябвало да ни изненадва — отбеляза Хорват.

След вечеря се бяха събрали около главния илюминатор с кутии чай или кафе в ръце. Сламкарите бяха станали горещи почитатели на чая и шоколада, но не можеха да понасят кафето. Фюнч(щрак)ите седяха при тях на подковообразната пейка за слаба гравитация. Бяха усвоили човешкия навик да се ориентират в една и съща посока.

— Вижте колко бързо работят — рече Сали. — Мостът сякаш расте пред очите ти. — Зрението й отново се замъгли. Стори й се, че някои от работниците са много далеч зад другите. — Онази с оранжевите ивици трябва да е кафява. Очевидно ръководи строежа, как мислите?

— Освен това върши повечето работа — прибави Синклер.

— Странна логика — отвърна Харди. — Ако знае достатъчно, за да дава нареждания, трябва да е в състояние да върши нещата по-добре от останалите, нали? — Той разтърка очи. — Аз ли съм се побъркал, или някои от сламкарите наистина са по-дребни от другите?

— Така изглежда — потвърди Сали.

Уитбред се втренчи в строителите на моста. Много от тях като че ли работеха далеч зад посланическия кораб — докато трима не минаха пред него.

— Някой опитвал ли се е да наблюдава строежа с телескопа? — предпазливо попита той. — Лафърти, бихте ли го включили?

На екрана всичко се виждаше шокиращо ясно. Някои от извънземните бяха дребни — достатъчно, за да се вмъкват във всички пролуки. И имаха по четири ръце.

— Често… често ли използвате тези създания като работници? — попита Сали своя фюнч(щрак).

— Да. Много са полезни. На вашите кораби няма ли същества с… подобна функция? — Сламкарката изглеждаше изненадана. Сали имаше чувството, че хората удивляват нейната водачка повече от останалите извънземни. — Смяташ ли, че това ще обезпокои Род?

— Но какво представляват? — без да обръща внимание на въпроса, настоя момичето.

— Те са… работници — отвърна сламкарката. — Полезни… животни. Учудва те, че са дребни, така ли? Значи вашите са големи?

— Хм, да — разсеяно измърмори Сали и погледна към другите. — Иска ми се да видя тези… животни отблизо. Някой ще дойде ли с мен?

Уитбред вече навличаше скафандъра си, всички останали също.

 

 

— Фюнч(щрак) — каза извънземната.

— Боже Господи! — избухна Блейн. — За телефонистка ли те използват вече?

Извънземната заговори бавно, като внимаваше с произношението. Граматиката й не бе блестяща, но всеки следващ път тя поразяваше капитана с възприемчивостта си.

— Защо не? Говоря езика достатъчно добре. Мога да запаметявам съобщенията. Мога да използвам записващото устройство. Когато ти не си свободен, нямам никаква работа.

— Не мога да ти помогна.

— Зная. Уплаших един от космонавтите — самодоволно прибави тя.

— Боже, успя да стреснеш и мен. Има ли някой при теб?

— Боцман Лафърти. Всички други хора отсъстват. Отидоха да разгледат… тунела. Когато е готов, няма да се налага космонавтите да ги придружават до другия кораб. Ще оставиш ли съобщение?

— Не, благодаря, по-късно пак ще се обадя.

— Сали трябва скоро да се върне — каза сламкарката. — Как си? Как е положението на кораба?

— Нормално.

— Винаги си предпазлив, когато стане дума за кораба. За военните тайни ли се безпокоиш? Не ме интересува корабът, Род. Аз съм ти фюнч(щрак). Това означава много повече от водач. — Тя направи странно движение. Блейн и преди беше виждал този жест, когато съществото се разстроеше или раздразнеше.

— Какво точно означава фюнч(щрак)?

— Аз съм придадена към теб. Ти си проект, шедьовър. Трябва да науча колкото може повече за теб. Трябва да стана специалистка по теб, милорд Родерик Блейн, а ти трябва да станеш моя научна област. Не ме интересува твоят гигантски, тромав, ужасно проектиран кораб, а твоето отношение към него и хората на борда, властта ти над тях, грижите ти за тяхното благосъстояние и така нататък.

Как щеше да реши този проблем Кутузов? Като прекрати контакта ли? По дяволите!

— Никой не обича да го наблюдават.

— Допускахме, че ще реагираш така. Но, Род, ти си тук, за да ни изучаваш, нали? Следователно и ние, от своя страна, имаме право да изучаваме теб.

— Така е — въпреки усилията си, сковано отвърна Блейн. — Но ако някой се смущава, докато разговаряте с него, причината навярно е точно в това.

— Мътните го взели! — възкликна неговата фюнч(щрак). — За първи път срещаме разумни същества от вид, различен от нашия. Защо очаквате да не се смущавате от нас? — Тя докосна плоския център на лицето си с показалеца на горната си дясна ръка, после я отпусна, сякаш засрамена. Странен жест.

Някъде на катера се разнесе шум.

— Почакай за момент — каза сламкарката. — А, това са Сали и Уитбред. — Тя повиши глас. — Сали? Обажда се капитанът. — После стана от стола и на нейно място седна Сали. На лицето й се изписа принудена усмивка.

— Привет, капитане. Какво ново?

— Работа, както обикновено. Как е при вас?

— Изглеждаш смутен, Род. Странно преживяване, нали? Не се безпокой, тя не ни чува.

— Добре. Не съм сигурен, че ми харесва някаква извънземна да ми чете мислите. Нали не са телепати?

— Не. И предполагам, че понякога грешат. — Сали прокара пръсти през разрошената си от шлема на скафандъра коса. — Много грешат. Водачката на командир Синклер отначало не разговаряше с него. Смятаха го за кафяв, нали знаеш, работник идиот. Какво става с малките?

Обикновено и двамата избягваха тази тема и Род се зачуди защо Сали повдига въпроса.

— Още ги няма. Нито следа. Може и да са умрели някъде и никога да не ги открием. Но другата е при нас. Струва ми се, че не е зле при следващото си идване да я видиш, Сали. Възможно е да е болна.

Тя кимна.

— Утре ще дойда. Род, наблюдава ли внимателно работната група на извънземните?

— Не особено. Мостът вече изглежда почти готов.

— Да… Род, те използват за грубата работа дресирани малки.

Капитанът я зяпна тъпо.

Сали неспокойно се огледа.

— Дресирани малки. В скафандри. Не знаехме, че на кораба има сламкарчета. Предполагам, че са плашливи — сигурно се крият, когато на борда има хора. Но в крайна сметка се оказа, че са обикновени животни.

— Животни! — „Боже мой. Какво ще каже Кутузов?“ — Това е много важно, Сали. Можеш ли довечера да дойдеш, за да ми разкажеш всичко? Ти и всеки друг, който знае нещо по въпроса.

— Добре. Командир Синклер в момента ги наблюдава. Род, тези зверчета са фантастично дресирани. И могат да се промъкват на места, на които иначе би се наложило да използваш роботи.

— Представям си. Кажи ми честно, Сали. Има ли някаква вероятност малките да са разумни?

— Не. Просто са дресирани.

— Просто са дресирани. — Ако бяха живи, избягалите сламкарчета на „Макартър“ щяха да проучат крайцера от носа до кърмата. — Сали, някой от извънземните може ли да ме чуе?

— Не. Използвам слушалка и не сме им разрешавали да бърникат в техниката ни.

— Поне така си мислиш. Сега внимателно ме изслушай. После искам да разговаряш насаме с всички останали на катера — един по един. Някой казвал ли е нещо за избягалите сламкарчета?

— Не. Нали ни предупреди да не говорим за това? Какво има, Род?

„Какво има ли?“

— За Бога, в никакъв случай не споменавайте за това. Предай и на другите. Искам довечера всички да дойдете тук. Време е да обобщим информацията си за сламкарите, защото утре сутрин трябва да докладвам на адмирала. — Блейн беше пребледнял. — Предполагам, че ще мога да изчакам дотогава.

— Разбира се, че ще можеш. — Сали се опита да се усмихне очарователно, ала не се получи много добре. Никога не бе виждала Род толкова обезпокоен и това я плашеше. — Ще пристигнем след около час. А, ето го и господин Уитбред. Моля те, Род, престани да се тревожиш.