Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (23)

19. Популярността на Канал 2

Капелан Дейвид Харди наблюдаваше малките извънземни само по интеркома, защото по този начин не го въвличаха в безкрайните дискусии за същността им. Този научен въпрос интересуваше Хорват и хората му, но за капелан Харди тук се криеше нещо повече от интелектуално любопитство. Трябваше да определи дали сламкарите са човеци. Учените се питаха само дали са разумни.

Единият въпрос предхождаше другия, разбира се. Господ едва ли бе създал същества с душа, но без разум, ала бе напълно възможно да е сътворил разумни същества без душа или такива, чието спасение се постига по съвсем различен от познатия човешки начин. Те можеха дори да са някакъв вид ангели, макар че изглеждаха ужасно странно. Харди се усмихна и отново погледна извънземните. Голямата сламкарка спеше.

В момента малките също не вършеха нищо интересно. Нямаше нужда постоянно да ги наблюдава. И без това всичко вече бе холографирано и като лингвист на „Макартър“, щяха да му съобщят, ако се случеше нещо. Вече беше убеден, че дребните създания не са нито разумни, нито човеци.

Той тежко въздъхна. „Що е човек, та го помниш^[1], о, Господи? И защо на мен се пада да търся мястото на сламкарите в плана Ти?“ Е, поне въпросът бе ясен. Тълкуването на Божиите дела беше игра, стара колкото човечеството. И в сектора отвъд Въглищния чувал нямаше по-опитен от Харди в тази област.

Той бе свещеник от петнайсет, а капелан от дванайсет години, но едва сега започваше да смята това за своя професия. На трийсет и пет го бяха избрали за редовен професор в Имперския университет на Спарта, специалитет по древни и модерни човешки езици и езотеричното изкуство, наречено лингвистична археология. Доктор Дейвид Харди с удоволствие изследваше произхода на наскоро преоткрити, забравени от векове колонии. Като изучаваше езиците и думите им за общи предмети, той можеше да определи от коя част на космоса са дошли първите заселници. Обикновено посочваше планетата и дори града.

В университета му харесваше всичко освен студентите. Не беше проявявал особено силна религиозност, докато совалката, в която пътуваше жена му, не се разби при приземяването си. Все още не бе съвсем сигурен как точно се е случило, но тогава дойде да го посети епископът и Харди сериозно се замисли за живота си — и постъпи в семинарията. След ръкополагането го пратиха на ужасно пътуване като капелан на студенти. В резултат той осъзна, че не е създаден за енорийски свещеник. А флотът набираше капелани и винаги се нуждаеше от лингвист и…

Сега, вече петдесет и две годишен, той седеше пред екрана на интеркома и гледаше четириръките чудовища, които си играеха със зелки. От лявата страна на бюрото му лежеше латинска кръстословица и отецът лениво я решаваше. „Domine, non sum…“

— Dignis, разбира се — подсмихна се Харди. Абсолютно същите думи, които беше казал на кардинала след като го назначиха за капелан на експедицията до Сламката. — „Господи, не съм достоен…“

„Никой от нас не е — бе му отвърнал кардиналът. — Но пък не сме достойни и за свещеническия си сан.“

„Да, ваше преосвещенство.“ Лингвистът отново погледна кръстословицата. В момента тя беше по-интересна от извънземните.

 

 

Род Блейн не би се съгласил с капелана, но капитанът нямаше толкова свободно време да наблюдава игривите създания. Интеркомът в каютата му настойчиво иззвъня и на мястото на малките сламкари се появи лицето на дежурния.

— Доктор Хорват иска да разговаря с вас.

— Свържете го.

Както обикновено, министърът беше образец за официална любезност. Навярно имаше опит в общуването с хора, които не може да си позволи да мрази.

— Добро утро, капитане. Направихме първите снимки на извънземния кораб. Реших, че трябва да ви съобщя.

— Благодаря, докторе. Ще ми ги покажете ли?

— Разбира се. — Екранът се раздели на две. Лицето на Хорват остана в едната половина, а в другата се появи мъглява сянка, дълга и тясна. Единият й край беше по-широк от другия и изглеждаше прозрачен. Тесният завършваше с дълго жило. — Увеличихме образа и елиминирахме смущенията. Можем да се надяваме на по-чиста снимка едва когато се приближи до „Макартър“. — „Естествено — помисли си Род. — Сега е обърнат към нас с двигателя си.“

— Жилото навярно е ядрен двигател. — По снимката се плъзна светлинна стрелка. — А тези неща по предния край… Хм, чакайте да ви покажа графиката на плътността.

Снимката на дисплея се замени с фигура с формата на молив, заобиколена от редица много по-широки, едва забележими тороиди.

— Виждате ли? Вътрешно ядро, използвано за задвижване. Можем да се досетим какво има вътре: ядреният двигател и камерата за преработка на въздуха и водата за екипажа. Смятаме, че този отсек се изстрелва с линеен ускорител.

— Ами пръстените?

— Вероятно са надуваеми горивни резервоари. Както виждате, в момента някои са празни. Може да ги използват като жилищно пространство. Други несъмнено са били изхвърлени.

— Аха. — Докато Род разглеждаше силуета, Хорват внимателно го наблюдаваше. — Докторе, тези резервоари не може да са били на кораба, когато е потеглял — каза капитанът накрая.

— Точно така. Били са изстреляни към ядрото. Тъй като не са носили пътници, ускорението им може да е било много по-голямо.

— В линеен ускорител ли? Резервоарите не изглеждат метални.

— Да, не изглеждат.

— Горивото трябва да е водород, нали? Тогава как са ги изстреляли?

— Хм… не знаем. — Хорват пак се поколеба. — Може да е имало метално ядро, което също да са изхвърлили.

— Добре. Благодаря ви.

След кратък размисъл Род пусна снимките по интеркома. По него течеше почти всяка нова информация — използваха го като библиотека, развлекателен център и комуникатор. В промеждутъците между вахтите и дори по време на битка по един от каналите показваха записи на забавни програми, шахматни шампионати или спорт.

Естествено, извънземният кораб беше основната тема за разговори в каюткомпанията.

— В ония кухи понички има някакви сенки — заяви Синклер. — И се движат.

— Пътници. Или мебели — отвърна Ренър. — С други думи, поне първите четири отсека се използват като жилищно пространство. Което означава, че сламкарите може да са много.

— Особено — с влизането си прибави Род, — ако се нуждаят от толкова малко пространство като в миньорския кораб. Седнете, господа. Продължавайте. — Той даде знак на стюарда да му донесе кафе.

— По един за всеки на борда на „Макартър“ — каза Ренър. — Добре, че имаме толкова много свободно място, нали?

Блейн потръпна. Синклер изглеждаше така, като че ли следващото спортно предаване по интеркома може да е боксов мач между главния инженер и главния астрогатор…

— Какво мислиш за идеята на Хорват, Санди? — попита Ренър. — Теорията за изстрелването на горивните балони с метално ядро не ми се струва много вероятна. Не е ли по-логично резервоарите да са с метални обвивки? Освен…

— Да? — окуражи го Синклер. Кевин мълчеше.

— Какво искахте да кажете, Ренър? — попита Блейн.

— Няма значение, господин капитан. Глупава идея.

— Изплюйте камъчето, Ренър.

Макар и отскоро във флота, главният астрогатор започваше да разпознава заповедите.

— Слушам. Дойде ми наум, че при определена температура и налягане водородът става метал… Но това изисква условия като в ядрото на газов гигант.

— Ренър, нали не смяташ…

— Не, разбира се, че не, господин капитан. Просто ми хрумна.

 

 

Странната идея на Ренър продължаваше да измъчва Санди и по време на следващата вахта. Обикновено инженерите не дежуреха на мостика, но неговите техници тъкмо бяха направили цялостен ремонт на животоподдържащите системи там и той искаше да ги провери.

Както винаги, хората му се бяха справили отлично. Синклер доволно седна на командното кресло и се загледа в екрана на интеркома. Каналът, по който показваха сламкарите, имаше огромна популярност сред екипажа. Интересът се поделяше между голямата извънземна в каютата на Кроуфорд и малките. Голямата току-що беше свършила работата си по лампата и сега от тавана струеше червеникава, по-разсеяна светлина. В момента съществото режеше около един квадратен метър от леглото на главния артилерист, за да си освободи място за действие.

Санди се възхищаваше на сръчността й. „Нека учените си спорят — помисли си той. — Тя определено е разумна.“

По Канал 2 показваха малките. Хората проявяваха към тях още по-голямо любопитство и забелязал вниманието, с което всички наблюдават сламкарчетата, Синклер иронично се усмихна. После екранът привлече погледа му и той внезапно се наведе напред. Съществата се съвкупяваха.

— Изключете това! — нареди главният инженер. Сержантът свързочник неохотно се подчини. Секунди по-късно на мостика се появи Ренър.

— Какво му стана на интеркома, Санди? — попита той.

— Нищо му няма — сковано отвърна Синклер.

— А, и тук е същото. Канал две не работи.

— Да, господин Ренър. Не работи по моя заповед.

Главният астрогатор се ухили.

— И кой според теб ще възрази срещу, хм, програмата?

— Човече, на този кораб няма да показваме мръсни картинки — при това на борда има капелан! Да не споменавам за дамата.

Въпросната дама също гледаше Канал 2 и когато го изключиха, остави вилицата си и напусна столовата. После се затича, без да обръща внимание на смаяните погледи наоколо. Когато стигна в лабораторията, се беше запъхтяла. Малките извънземни продължаваха недискретните си занимания. Тя застана до клетката и известно време ги наблюдава. След това, без да се обръща конкретно към никого, каза:

— Когато ги преглеждахме, и двете бяха женски.

Никой не й отговори.

— Променят пола си! — възкликна Сали. — Обзалагам се, че се дължи на бременността. Как мислите, доктор Хорват?

— Струва ми се вероятно — бавно отвърна министърът. — Всъщност… почти съм сигурен, че онова отгоре беше майката на новороденото. — Той почти заекваше. И се бе изчервил.

— О, Боже! — промълви момичето.

Едва сега осъзнаваше как изглежда. Почти всички култури в сектора отвъд Въглищния чувал се характеризираха с изключителна свенливост…

А тя, имперската дама, бързаше да види как две извънземни правят любов, така да се каже.

Искаше й се да извика, да обясни. „Това е важно! Тази промяна на пола сигурно се отнася за всички сламкари. Тя оказва въздействие върху начина им на живот, върху психиката и историята им. Това показва, че малките бързо стават самостоятелни… Дали новороденото вече е отбито, или «майката», сега мъжкар, продължава да отделя мляко дори след промяната на пола? Това се отразява върху всичко в сламкарите, върху всичко. Затова бързах толкова…“

Вместо това Сали припряно си тръгна.