Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (25)

21. Посланиците

Докато извънземният кораб се приближаваше, пламтящият му двигател скриваше всички подробности от конструкцията му. „Макартър“ чакаше с вдигнати щитове и насочени оръдия. „Ленин“ наблюдаваше от сто километра разстояние.

— Бойна готовност едно, Стейли — тихо нареди Блейн. Юнкерът хвана голямата червена ръчка, в момента включена на бойна готовност две, и я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Зави сирената за пълна бойна готовност, после из стоманените коридори отекна запис на бойна тръба.

— Внимание, внимание. Бойна готовност едно, бойна готовност едно.

Офицери и екипаж се втурнаха към бойните си постове — артилеристи, свързочници, морски пехотинци. Готвачи и интенданти се присъединиха към техническите групи. Санитари организираха медицински пунктове из целия крайцер — всичко това бързо и безшумно. Род се изпълни с гордост. Цилер му бе поверил дисциплиниран кораб и той продължаваше да е такъв, слава Богу.

— Свързочно отделение готово за бой — съобщи свързочникът на мостика.

— Артилерийска бойна част готова за бой.

— Морска пехота готова за бой.

— Стейли, свободните пехотинци да продължат да търсят изчезналите сламкарчета — заповяда Блейн.

— Слушам.

— Техническо отделение готово за бой.

Извънземният кораб се насочваше към „Макартър“. Ядреният пламък на двигателя му се отразяваше в щитовете на крайцера.

— Не е толкова горещ, господин капитан — съобщи по интеркома Синклер. — Полето ще издържи поне двайсет минути. И топлината не е фокусирана, няма да има горещи точки.

Род кимна. Беше стигнал до същото заключение, но когато имаше възможност, трябваше да провери. Светлината на екрана ставаше все по-силна.

— Не проявява враждебност — каза той на Ренър. — Даже да е боен кораб.

— Не съм сигурен, че е боен, господин капитан. — Главният астрогатор изглеждаше съвсем спокоен. Дори извънземните да ги атакуваха, той щеше да остане по-скоро зрител, отколкото участник в сражението. — Поне са насочили пламъка на двигателя си настрани. Знак на любезност.

— По дяволите, пламъкът се увеличава, частично се просмуква в нашето Лангстъново поле и те могат да видят какво ни причинява.

— Не се бях сетил за това.

— Морската пехота докладва, че в коридорите на палуба „B“, отсек двайсет, има цивилни.

— Проклятие! — извика Блейн. — Това е при астрономите. Освободете коридорите!

— Сигурно е Бъкман — ухили се Ренър. — Няма да им е лесно да го върнат в каютата му.

— Да. Стейли, наредете на пехотинците да отведат Бъкман в каютата му. Дори насила, ако се наложи.

Уитбред се усмихна. „Макартър“ се намираше в космически дрейф. Как щяха да се справят войниците в такива условия?

— Торпедна бойна част готова за бой. Торпедата са насочени.

— Един от готвачите видял малкото — съобщи Стейли. — Морските пехотинци отиват натам.

Извънземният кораб бе съвсем близо. Двигателят му излъчваше ослепително бял пламък. „Маневрира блестящо“ — помисли си Блейн. Изобщо не бяха променили скоростта. Очевидно вярваха на всичко — на двигателите, на компютрите, на сензорите си…

— Машинно отделение готово за бой. Полето включено на максимум.

— Пехотинците са върнали доктор Бъкман в каютата му — съобщи Стейли. — Доктор Хорват е на интеркома. Иска да протестира.

— Изслушайте го, Стейли. Но побързайте.

— Артилерийската бойна част докладва, че всички оръдия са насочени срещу извънземния кораб.

Всички на борда бяха готови. Екипажът чакаше на бойните си постове.

Кулата с наблюдателната каюта на Блейн стърчеше от корпуса на крайцера и в бой се превръщаше в първата удобна мишена.

Всички свободни отсеци във вътрешността на кораба бяха претъпкани с хора, докато външните палуби пустееха, разчистени за ремонтните групи.

А извънземният съд бързо се приближаваше. Все още се виждаше само като ослепителна светлина, ядрена струя, разгръщаща се, за да обхване Лангстъновото поле на „Макартър“.

— Артилерийска бойна част докладва: сламкарският кораб се движи с нула цяло осемдесет и седем гравитация.

— Нищо ново — прошепна Ренър.

Светлината изпълни екрана — и помръкна. В следващия момент извънземният съд грациозно се плъзна с изключен двигател край крайцера, сякаш беше пристанал на невидим док. Намираше се в относителна неподвижност спрямо „Макартър“. Род зърна сенки, които се движеха в надуваемите пръстени в предния му край.

Главният астрогатор изсумтя и се намръщи.

— Проклети фукльовци!

— Стегнете се, Ренър.

— Извинете. Не съм чувал за по-невероятно астрогационно постижение. Ако някой ми го беше разказал, щях да го обвиня в лъжа. Те за какви се мислят? — Ренър кипеше от гняв. — Ако някой астрогатор се опита да изпълни такъв номер, веднага ще го изхвърлят. Стига да оцелее след катастрофата, разбира се.

Блейн кимна. Сламкарският пилот не си бе оставил никаква възможност за грешки. И…

— Сгрешил съм. Това не може да е боен кораб. Само го погледнете.

— Да. Крехък като пеперуда. Бих могъл да го смачкам с ръка.

Род се замисли за миг, после даде заповед.

— Трябва ми доброволец за първия контакт с кораба сам, с невъоръжен скутер. И… поддържайте бойна готовност едно.

 

 

Имаше прекалено много доброволци.

И естествено юнкер Уитбред беше сред тях. Нали вече го бе правил?

Сега чакаше в скутера и гледаше през поляризирания си пластмасов визьор как вратите на хангара се отварят.

Вече го беше правил. Сламкарската миньорка не го бе убила, нали? Чернотата пред него се развълнува. Внезапно през една пролука в Лангстъновото поле проблеснаха звезди.

— Достатъчно е голяма — разнесе се в дясното му ухо гласът на Каргил. — Тръгвайте, Уитбред. Успех и… късмет.

Уитбред включи реактивните дюзи. Скутерът се издигна, прелетя през отвора и се озова в звездния космос, осветен от далечното сияние на Окото на Мърчисън. Лангстъновото поле отново стана плътно. Нямаше връщане назад.

„Макартър“ представляваше рязко очертана неестествена чернота. Юнкерът бавно я заобиколи. Сламката и извънземният съд ярко блестяха над тъмния ръб.

Уитбред не бързаше. Корабът постепенно се уголемяваше. Централната му част бе тънка и дълга като копие. По бордовете му имаше люкове, антени и други, непонятни неща. От средата стърчеше квадратна черна перка, навярно радиаторна повърхност.

В широките прозрачни пръстени, които опасваха предния край, се движеха фигури. Виждаха се достатъчно ясно, за да предизвикват ужас: смътно хуманоидни, но странно изкривени тела.

Четири тороида. Сенки във всички тях.

— Използват всичките си горивни резервоари за жилищно пространство — докладва Уитбред. — Едва ли биха могли да се върнат на планетата си без наша помощ.

Гласът на капитана:

— Убеден ли сте?

— Тъй вярно. Възможно е да има вътрешен резервоар, но малък.

Почти беше стигнал до извънземния кораб. Юнкерът намали скоростта, плавно спря точно до прозрачните пръстени и отключи люка на херметичния шлюз.

В предния край на металното тяло незабавно се отвори овална врата. Навън се появи сламкар, обгърнат в прозрачна обвивка. Извънземният зачака.

— Искам разрешение да напусна… — започна Джонатан.

— Разрешавам. Докладвайте винаги, щом сметнете за нужно. Иначе действайте по своя преценка. Морската пехота е в готовност, Уитбред, така че не викайте за помощ, освен ако не е наложително. Ще дойдат бързо. А сега — късмет.

Гласът на Каргил замлъкна и отново се включи капитанът.

— Не поемайте големи рискове, Уитбред. Не забравяйте, че трябва да останете жив, за да докладвате.

— Тъй вярно.

Когато юнкерът приближи до люка, сламкарят грациозно отстъпи назад и комично увисна във вакуума, като с голямата си лява ръка се държеше за някаква стърчаща от корпуса халка.

— Целият корпус е осеян с такива неща — каза в микрофона Джонатан. — Корабът не може да е бил изстрелян от атмосферата.

Той спря в овалния отвор и кимна на леко усмихнатия извънземен. После малко насмешливо заяви:

— Искам разрешение да се кача на борда.

Съществото се поклони от кръста — или може би просто кимаха така? Ставата на гърба му се намираше под раменете — и посочи към кораба с двете си десни ръце.

Херметичният шлюз беше тесен — очевидно пригоден за размерите на сламкарите. Уитбред забеляза три хлътнали бутона в мрежа от сребърни ленти. Електрическа верига. Създанието видя, че той се колебае, пресегна се покрай него и натисна един, после втори.

Люкът зад Уитбред се затвори.

 

 

Посредничката чакаше шлюзът да се херметизира. Удивляваше я странната структура на извънземния, симетричността и неестествените връзки на костите му. Явно не беше родствен на позната форма на живот. И корабът му се бе появил на мястото, което посредничката наричаше „Смотаняшкия пункт“.

Още повече я озадачи неспособността му да херметизира шлюза без нейна помощ.

Сигурно идваше в качеството на посредник. Трябваше да е разумно същество. Нали? Или първо бяха пратили животно? Не, определено не. Не можеха да са чак толкова различни — това щеше да е смъртна обида за всяка култура.

Вътрешният люк на шлюза се отвори. Тя влезе и го заключи. Извънземният чакаше в коридора и го изпълваше като тапа в гърло на бутилка. Посредничката свали скафандъра си и остана гола. Колкото и да беше различно, съществото спокойно можеше да я помисли за воин. Искаше да го убеди, че не е въоръжена.

Поведе го към по-просторните сектори. Едрото тромаво създание се движеше трудно. Не се приспособяваше лесно към гравитацията. Спираше да надзърта през прозорците в отсеците на кораба и разглеждаше механизмите, които кафявите бяха инсталирали в коридора… нима разумно същество можеше да се държи така?

Искаше й се да го дръпне, за да го накара да побърза, но имаше вероятност извънземният да го схване като нападение. На всяка цена трябваше да избягва това.

За момента щеше да се отнася с него като с господар.

 

 

Имаше ускорителна зала: двайсет и шест огънати койки, наредени в три колони, всички подобни на преобразеното легло на Кроуфорд. Ала не бяха и съвсем еднакви. Сламкарката вървеше пред него, изящна като делфин. Късата й козина беше на несиметрично разположени дъговидни кафяви и бели ивици. Около слабините и подмишниците й растяха гъсти кичури бели косми. Уитбред я намираше за красива. В момента стоеше и го чакаше — нетърпеливо, каза си той.

Опита се да не мисли за това, че е попаднал в капан. В клаустрофобично тесния коридор цареше сумрак. Юнкерът се загледа в някаква редица свързани с помпи резервоари — навярно охлаждаща система за водородно гориво. Сигурно водеше към черната перка навън.

Проблесна светлина.

Отворът бе голям, достатъчно голям дори за Уитбред. Вътре: слаби слънчеви лъчи, като по време на гръмотевична буря. Той последва сламкарката в някакво помещение, което сигурно беше един от тороидите. Незабавно го заобиколиха извънземни.

Всички бяха еднакви, включително редуването на кафявите и бели ивици по козината им. Поне дванайсет усмихнати криви лица се взираха в него от учтиво разстояние и всички разговаряха помежду си с бързи пискливи гласове.

После бъбренето внезапно стихна. Един от сламкарите се приближи до него и изрече няколко кратки изречения, които можеха да са на различни езици, но бяха абсолютно неразбираеми за Уитбред.

Той сви рамене и протегна длани напред.

Съществото мигновено повтори жеста му с невероятна точност. Джонатан избухна в смях. Носеше се безпомощно в слабата гравитация, притискаше ръце към корема си и се кикотеше като дете.

— Добре, Уитбред — със сериозен, металически глас проговори в ухото му Блейн. — Смеят се и всички останали. Въпросът е…

— О, не! Господин капитан, пак ли ме показват по интеркома?

— Въпросът е какво си мислят, че правиш сламкарите.

— Тъй вярно. Беше заради третата ръка. Не успях да се овладея. — Джонатан отново стана сериозен. — Време е за стриптийза ми, господин капитан. Моля ви, изключете интеркома…

Датчикът на брадичката му светеше в жълто, разбира се. Бавно действаща отрова. Но този път нямаше да я диша. Той дълбоко си пое дъх, откопча шлема си и го свали. После, все още без да отваря уста, откачи кислородната бутилка от скафандъра си, захапа мундщука и включи въздуха. Работеше отлично.

Джонатан бавно започна да се съблича. Първо свали широкия гащеризон с електрониката и животоподдържащите системи на скафандъра. После дръпна циповете, които минаваха по крайниците и гърдите му. Без тях костюмът приличаше на трико. Еластичните нишки следваха всички извивки на мускулатурата му, за да не позволят на тялото му да експлодира във вакуума. С тяхна помощ собствената му кожа в известен смисъл се превръщаше в скафандър и потните му жлези играеха ролята на терморегулационна система.

Докато се събличаше, бутилката плуваше пред него. Сламкарите бавно се приближиха и един от тях — кафяв, без ивици, също като миньорката на борда на „Макартър“ — посегна да му помогне.

Уитбред извади от комплекта си с инструменти универсално лепило и се опита да залепи шлема си за прозрачната пластмасова стена, но не успя. Кафявият извънземен незабавно разбра проблема му. Той (тя, то) взе някаква тубичка и намаза шлема, който веднага залепна за гладката повърхност. Джонатан насочи камерата към него.

Ако сламкарите бяха хора, биха се подредили един до друг, сякаш не биха могли да разговарят удобно, ако не установят коя посока е „нагоре“. Всички сламкари обаче бяха под различни ъгли един спрямо друг и това, изглежда, ни най-малко не ги смущаваше. Те чакаха и се усмихваха.

Юнкерът се изправи пред тях съвсем гол.

Извънземните се приближиха да го разгледат.

Кафявият се отличаваше от пъстрите си събратя. Той беше по-нисък от тях, с малко по-едри ръце и странна форма на главата. Доколкото Уитбред можеше да определи, приличаше на миньорката. Другите бяха като мъртвия от сондата със светлинното платно.

Съществото проучи костюма му и започна да прави нещо с комплекта инструменти, но останалите докосваха Джонатан, опипваха мускулатурата и ставите му, търсеха места, чието притискане да предизвиква рефлекси.

Двама зяпаха стиснатите му зъби. Други проследяваха костите му: ребра, гръбначен стълб, череп, таз, стъпала. После се заеха с дланите му, като се опитваха да движат пръстите му в невъзможни положения. Макар че внимаваха, всичко бе извънредно неприятно.

Бърборенето им постепенно се усилваше. Някои звуци бяха толкова високи, че звучаха като тихи писъци и подсвирквания, но зад тях се чуваха мелодични тонове. Един от изразите като че ли постоянно се повтаряше с висок тенор. Сламкарите внезапно се скупчиха зад гърба на младежа, като възбудено сочеха гръбначния му стълб. Един от тях му даде знак, като започна да се навежда и да се изправя. Ставите му изпъкваха така, сякаш гърбът му е счупен на две места. На Уитбред почти му се пригади, но схвана идеята. Той зае ембрионална поза, изправи се, после пак се сви. Десетина малки извънземни ръце заопипваха гръбнака му.

После отстъпиха назад. Остана само едно от създанията, което явно го покани да разгледа неговата (нейната) анатомия. Джонатан поклати глава и се извърна. Това бе работа на учените.

Той взе шлема си и заговори в микрофона:

— Готов съм да докладвам, господин капитан. Не съм сигурен какво да правя. Да се опитам ли да доведа някой от тях на борда на „Макартър“?

— В никакъв случай — нервно отвърна капитанът. — Можете ли да излезете от кораба им?

— Тъй вярно. Ако се наложи.

— Предпочитаме да го направите. Обадете се по секретния канал, Уитбред.

— Хм… слушам. — Юнкерът се обърна към сламкарите, посочи шлема си, после херметичния шлюз, облече си скафандъра с помощта на кафявия, закопча го и си сложи шлема. Един от пъстрите го отведе при люка.

Навън нямаше удобно място да закачи осигурителното си въже, но неговият извънземен придружител разбра какво му трябва и залепи за повърхността на кораба кука. Не изглеждаше много здрава. Джонатан се намръщи. Къде бе халката, за която се беше хванал сламкарят на идване? Нямаше я. Защо?

Поне „Макартър“ бе наблизо. Ако куката се счупеше, щяха да го спасят. Уитбред предпазливо се отблъсна от корпуса, увисна в празното пространство и насочи мерника на шлема си точно към антената, стърчаща от абсолютно черното поле на крайцера. След това натисна с език бутончето „СЕКРЕТНА ВРЪЗКА“.

От шлема му бликна тънък лъч кохерентна светлина. Друг проблесна от крайцера и проследи неговия до малка вдлъбнатина в шлема. В мрака около нея се очерта пръстен — ако имаше изтичане на енергия, „Макартър“ щеше да го коригира, а ако изтичането водеше към трети пръстен около антената на Уитбред, мигновено щеше да прекъсне връзката.

— Тук Уитбред, господин капитан — обади се той. В гласа му прозвучаха раздразнени и в същото време озадачени нотки. „В крайна сметка — помисли си юнкерът, — все пак имам право на някакво мнение. Нали?“

Блейн отговори незабавно.

— Уитбред, тази секретност не цели само да ви причини затруднения. Сламкарите още не знаят езика ни, но могат да запишат разговорите ни и по-късно да го научат. Разбирате ли ме?

— Ами… тъй вярно. — Мили Боже, Стареца наистина мислеше далновидно.

— Вижте, Уитбред, не можем да приемем нито един извънземен на борда на „Макартър“, докато не решим проблема с малките. Не бива да заподозрат нищо. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Отлично. Пращам ви катера с група учени — след като вие подготвихте почвата, така да се каже. Между другото, справихте се чудесно. Имате ли да отбележите нещо?

— Да, господин капитан. Първо, на борда има две деца. Видях ги да висят на гърбовете на възрастни индивиди. По-едри са от нашите сламкарчета и козината им е като на големите.

— Още едно доказателство за миролюбивите им намерения — отвърна Блейн. — Нещо друго?

— Ами, нямах възможност да ги преброя, но изглежда, че са двайсет и трима кафяво-бели и двама кафяви като астероидната миньорка. Двете деца бяха с кафявите. Не знам защо.

— Все някога ще сме в състояние да разговаряме с тях. Добре, Уитбред, пращаме ти учените. Ренър, чувате ли ме?

— Тъй вярно.

— Подгответе курс. Искам „Макартър“ да се отдалечи на петдесет километра от извънземния кораб. Не зная какво ще направят сламкарите, когато потеглим, но катерът вече ще е там.

— Местите кораба, така ли, господин капитан? — удивено попита главният астрогатор. На Уитбред му се искаше да изръкопляска, но се сдържа.

— Да.

Известно време никой не каза нищо.

— Добре — отстъпи Блейн. — Ще ви обясня. Адмиралът е много обезпокоен за сламкарчетата. Той смята, че могат да се разприказват за кораба. Имаме заповед да не дадем на малките възможност да влязат в контакт с възрастен извънземен, а един километър е прекалено малко разстояние.

Отново последва мълчание.

— Това е всичко, господа. Благодаря ви, Уитбред — каза Род. — Господин Стейли, съобщете на доктор Харди, че вече може да се качи на катера.

 

 

„Е, сега е мой ред“ — помисли си капелан Харди, пълен човек със замечтани очи и червена коса, която започваше да посивява. Освен да води неделните служби, през по-голямата част от експедицията свещеникът съзнателно не беше напускал каютата си.

Дейвид Харди не бе темерут. Всеки можеше да го посети на чаша кафе, уиски, партия шах или дълъг разговор и мнозина го правеха. Просто не обичаше тълпите. Нямаше как да опознае човек в тълпа.

Освен това запазваше професионалната си склонност да не обсъжда работата си с аматьори и да не публикува резултатите, докато не събере достатъчно доказателства. В момента, каза си той, това нямаше да е възможно. А и какво всъщност представляваха извънземните? Определено бяха разумни. Определено бяха интелигентни. И определено имаха място в божествения замисъл на вселената. Но какво?

Екипажът пренесе на катера багажа на Харди. Аудио библиотека, няколко купчини детски книжки, справочна литература (малко: катерният компютър имаше връзка с корабната памет, но Дейвид въпреки това обичаше книгите, колкото и да бяха непрактични). Имаше и някои уреди: два екрана с микрофони и електронни филтри за пречистване на звука. Беше се опитал сам да натовари всичко, но старши лейтенант Каргил го разубеди. Морските пехотинци щяха да го направят много по-бързо и предпазливостта на капелана изобщо не можеше да се сравнява с тяхната — ако нещо се счупеше, щяха да си имат работа с Кели.

При херметичния шлюз Харди срещна Сали. И тя не пътуваше с малко багаж. Ако зависеше от нея, щеше да носи всичко, дори скелетите и мумиите от Кошерния астероид, но капитанът й бе позволил и да вземе само холограмите си и даже тях трябваше да крие, докато не установи какво е отношението на сламкарите към разкопаването на гробове. Според описанията на Каргил, извънземните нямаха погребални обреди, но това й се струваше абсурдно. Всички имаха погребални обреди, дори най-примитивните човешки култури.

Не можеше да вземе и извънземната миньорка, както и малкото, което отново беше станало женско. Поровете и морските пехотинци продължаваха да търсят изчезналото сламкарче и новороденото (защо бе избягало с бебето, а не с майка му?). Чудеше се дали присъствието й на борда на катера не се дължи на врявата, която бе вдигнала след заповедта на Род да стрелят на месо. Знаеше, че не е справедлива към капитана. Той изпълняваше нарежданията на адмирала. Но това не бе правилно! Малките нямаше да причинят зло на никого. Човек трябваше да е параноик, за да се страхува от тях.

Тя последва капелан Харди в каютата на катера, където завариха доктор Хорват. Тримата щяха да са първите учени на извънземния кораб и Сали се вълнуваше. Имаше да учи толкова много неща!

Антрополог — вече се смяташе за напълно квалифицирана специалистка и нямаше кой да й възрази, — лингвист и Хорват, известен физик преди да се заеме с политика. Министърът бе единственият безполезен от групата, но високият пост му осигуряваше място на борда. Тя не смяташе, че същото се отнася и за нея, макар да си го мислеха половината от учените на „Макартър“.

Трима учени, боцман, двама опитни космонавти и Джонатан Уитбред. Никакви морски пехотинци, никакви оръжия. Вълнението почти заглушаваше страха, който къкреше някъде дълбоко в нея. Не биваше да носят оръжие, разбира се, но щеше да се чувства по-добре, ако с тях пътуваше Род Блейн. Ала нямаше начин.

По-късно щяха да дойдат още хора. Бъкман — с милион въпроси, щом Харди решеше езиковия проблем. Биолози. Офицер, навярно Кроуфорд, за да проучи оръжията на сламкарите. Инженер. Всеки друг, но не и капитанът. Кутузов едва ли щеше да му позволи да напусне кораба си, колкото и миролюбиви да се окажеха извънземните.

Внезапно изпита носталгия. На Спарта имаше дом, съвсем близо до столицата. Спарта беше център на цивилизацията. Когато завърши университета, бе взела решение да се изгради като личност, а не да стане украшение на нечия мъжка кариера. В момента обаче й се искаше да е украшение, особено на подходящия мъж, само… Не. Трябваше да остане независима жена.

В единия край на каютата имаше ускорително кресло и дъговиден пулт. Това беше артилерийският мостик — каква ти каюта! Но бяха монтирани седалки и сгъваеми маси за игри и хранене.

— Разгледахте ли катера? — попита Хорват.

— Моля?

— Попитах: „Разгледахте ли катера?“ Навсякъде има амбразури. Свалили са оръдията и торпедата, но амбразурите си стоят. Що за посланически кораб е това?

Харди се откъсна от размислите си.

— Вие как бихте постъпили на мястото на капитана?

— Щях да използвам невъоръжен кораб.

— Няма такива — спокойно отвърна свещеникът. — Поне не такива, на които да можете да живеете, както щяхте да научите, ако бяхте разгледали хангара. — Богослуженията се провеждаха там, ала министърът не присъстваше на тях. Това си бе негова работа, но спокойно можеше да му го напомни.

— Прекалено е очевидно, че катерът е разоръжен боен кораб!

Харди кимна.

— Сламкарите рано или късно трябва да научат нашата страшна тайна. Ние сме войнствен вид, Антъни. Такава ни е природата. И все пак идваме с напълно разоръжен боен кораб. Не мислите ли, че това ще подскаже нещо на извънземните?

— Но това е толкова важно за Империята!

Дейвид Харди отново кимна. Научният министър имаше право, макар че навярно изхождаше от грешни аргументи.

Катерът леко се разтърси и потегли. Род го наблюдаваше на екраните на мостика и изпитваше безпомощно раздразнение. В момента, в който се приближеше до извънземния кораб, към него щеше да се насочи една от батареите на Кроуфорд — а Сали Фаулър се намираше на борда на малкия разоръжен съд.

Първоначално бяха имали намерение да доведат сламкарите на „Макартър“, но това нямаше да е възможно, докато не откриеха малките. В известен смисъл това го радваше. „Започвам да ставам параноик — помисли си той. — Като адмирала.“

Междувременно нямаше и следа от сламкарчетата и всички бяха нервни.

— Готови сме да потеглим, господин капитан — съобщи главният астрогатор. — Аз ще поема управлението.

— Добре. Действайте, Ренър.

Прозвуча сигнал за ускорение и „Макартър“ плавно започна да се отдалечава от извънземния кораб — а също от катера и Сали Фаулър.