Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (42)

38. Развръзка

Сламкарката на Джонатан се върна на мястото си.

— Започна се — каза тя. Сега не говореше като Уитбред. Говореше като извънземна. — Война.

— Между кого? — попита Стейли.

— Между моята господарка и цар Петър. Другите още не са се намесили, но е неизбежно.

— Война заради нас ли? — смаяно рече Уитбред. Още малко и щеше да се разплаче. Преобразяването на неговата фюнч(щрак) му идваше прекалено много.

— Заради юрисдикцията над вас — поправи го сламкарката, после потръпна, отпусна се и внезапно от полуусмихнатите извънземни устни се разнесе гласът на Джонатан. — Засега не е чак толкова зле — участват само воини, които извършват отделни набези. Всеки иска да покаже на другия на какво е способен, без да унищожава нищо ценно. Другите господарки ще им оказват натиск да не разширяват бойните действия, за да не се стигне до колапс.

— Божичко — промълви Джонатан и мъчително преглътна. — Но… добре дошъл пак, братле.

— Какво е нашето положение? — попита Стейли. — Къде ще идем сега?

— На неутрална територия. В Замъка.

— В Замъка ли? — възкликна Хорст. — Той е в имението на твоята господарка! — Ръката му отново се стрелна към пистолета.

— Не. Мислиш ли, че другите ще дадат на господарката ми чак толкова голяма власт над вас? Всички посреднички, които видяхте, са от моя клан, но самият Замък принадлежи на стерилен мъжкар. Пазител.

Стейли я погледна недоверчиво.

— Какво ще правим, когато отидем там?

Сламкарката сви рамене.

— Ще чакаме да видим кой ще спечели. Ако победи цар Петър, той ще ви върне на „Ленин“. Може би тази война ще убеди Империята, че е най-добре да ни остави на мира. Възможно е дори да ни помогнете. — Тя презрително махна с ръка. — Да ни помогнете! И това е смотаняшка идея. Никога няма да настъпи край на Циклите.

— Да чакаме ли? — измърмори Стейли. — Не и аз, по дяволите! Къде е тая твоя господарка?

— Не! — извика извънземната. — Хорст, не мога да ти помогна да направиш такова нещо. Освен това няма да успееш да победиш воините. Те са страшни, Хорст, по-страшни от вашите морски пехотинци. А вие? Трима неопитни младши офицери с оръжие, което сте взели от стар музей…

Стейли погледна надолу. Наближаваха града на Замъка. Видя космодрума, сиво открито пространство сред зелени площи. Зад него се издигаше самият Замък и кулата с кръглия балкон. Колкото и малък да беше, той изпъкваше сред индустриалната грозота на безкрайните небостъргачи.

В багажа им имаше комуникационно оборудване. Главният астрогатор им бе оставил всичко, освен бележките и записите си. Не им беше обяснил защо, но вече знаеха: за да накара сламкарите да си мислят, че ще се върнат.

Навярно щеше да е достатъчно, за да сглобят мощен предавател. Все някакъв сигнал щеше да стигне до „Ленин“.

— Можем ли да кацнем на улицата? — попита Хорст.

— На улицата ли? — запремигва извънземната. — Защо не? Ако Чарли се съгласи. Самолетът е неин. — Сламкарката на Уитбред изписука. Откъм пилотската кабина се разнесе цъкане и цвъртене.

— Сигурна ли си, че в Замъка ще сме в безопасност? — попита Стейли. — Уитбред, вярваш ли на сламкарите?

— Вярвам на моята. Но може би съм малко предубеден, Хор… господин Стейли. Ще трябва сам да вземете решение.

— Чарли казва, че Замъка бил празен и че забраната за присъствие на воини в града все още била в сила — съобщи сламкарката на Джонатан. — Освен това цар Петър печелел, но пък информацията идва от него.

— Ще кацнем ли до Замъка? — попита Стейли.

— Защо не? Но първо трябва да предупредим кафявите на улицата да внимават. — Тя отново зачурулика.

Тътенът на двигателите заглъхна до шепот и самолетът се спусна надолу. Прелетяха покрай Замъка. Под тях се движеха автомобили. На тротоара от отсрещната страна на улицата Хорст видя бял. Господарят бързо се скри в една от сградите.

— Няма демони — каза той. — Някой да забелязва воини?

— Не.

Рязко завиха и отново се спуснаха. Очите на Уитбред се разшириха, когато се понесоха между бетонните стени на небостъргачите. Следяха за бели и воини, но не видяха.

Самолетът намали скоростта и полетя на два метра над земята като чайка над вода. Стейли притискаше лице към илюминатора и чакаше.

Щяха да се блъснат в Замъка, осъзна той. Дали кафявата се готвеше да повтори тарана на катера на „Макартър“? Внезапно докоснаха повърхността. Засвириха спирачки. Спряха точно под стената.

— Дай да си разменим оръжията, Потър. — Хорст взе лазера. — А сега навън. — Не успя да отвори вратата и даде знак на сламкарката.

Тя я плъзна настрани и скочи на земята.

Юнкерите побързаха да я последват. Уитбред стискаше в лявата си ръка вълшебната сабя. Портата можеше да е заключена, но нямаше да издържи на това оръжие.

Наистина се оказа заключена. Джонатан надигна сабята, за да изреже отвор, но неговата сламкарка го спря, разгледа две копчета, монтирани на вратата, хвана ги с десните си ръце и докато ги завърташе, с лявата натисна стърчащия отстрани лост. Портата се отвори.

— Направена е така, че хората да не могат да влязат — поясни извънземната.

Преддверието пустееше.

— Има ли начин да барикадираме входа? — попита Стейли. — Гласът му глухо изкънтя и юнкерът забеляза, че всички мебели са изнесени. След като не получи отговор, Хорст подаде лазера на Потър. — Остани на пост. Ако някой дойде, сламкарките ще ти кажат дали е враг. Ела, Уитбред. — Той се затича към стълбището.

Джонатан неохотно го последва. Когато стигнаха на етажа с техните стаи, вече се беше задъхал.

— Имате ли нещо против асансьорите? — попита Уитбред и прибави: — Господин старши юнкер.

Стейли не отговори. Вратата на стаята на Ренър зееше и той се втурна вътре.

— По дяволите!

— Какво има?

Помещението бе празно. Бяха изнесени дори леглата. Нямаше и следа от багажа на главния астрогатор.

— Надявах се да открия нещо, с което да се свържем с „Ленин“ — изръмжа Хорст. — Помогни ми да потърсим. Може да са прибрали всичките ни вещи на едно място.

Не намериха нищо. Всички стаи бяха голи. Двамата се върнаха в преддверието.

— Сами ли сме? — попита Гавин Потър.

— Да — отвърна Стейли. — И ако не ме убият, скоро ще умрем от глад. Опразнили са всичко.

Сламкарките свиха рамене.

— Не съм изненадана — каза тази на Уитбред. Двете зацвъртяха помежду си. — И тя не знае защо. Изглежда, сградата повече няма да се използва…

— Е, сега знаят къде сме — изсумтя Хорст, откачи шлема от колана си и свърза проводниците с радиостанцията. После го сложи на главата си. — „Ленин“, „Ленин“, тук Стейли. „Ленин“, „Ленин“, „Ленин“, тук юнкер Стейли. Край.

— Господин Стейли, къде сте, по дяволите? — Гласът на капитан Блейн.

— Господин капитан! Слава Богу! Господин капитан, скрихме се в… Един момент, господин капитан. — Извънземните чуруликаха. Тази на Джонатан се опита да му каже нещо, но Хорст не я чу. Чу сламкарката, която говореше с гласа на Уитбред… — Господин капитан, откъде взимате ирландското си уиски? Край.

— Стейли, престани с тази тъпа комедия и докладвай! Край.

— Съжалявам, господин капитан. Наистина трябва да ми отговорите. Ще разберете защо ви питам. Откъде взимате ирландското си уиски? Край.

— Стейли! Писна ми от проклетите ти шеги!

Хорст свали шлема си.

— Това не е капитанът — каза той. — Това е сламкарка с гласа на капитана. Някоя от вашите ли е? — обърна се той към тази на Джонатан.

— Сигурно. Глупав номер. Твоята фюнч(щрак) не би постъпила така. Което означава, че не помага особено на господарката ми.

— Тук няма начин да се защитаваме — рече Стейли и се огледа. Преддверието беше около десет на трийсет метра и нямаше абсолютно никакви мебели. Картините, които преди бяха украсявали стените, бяха изчезнали. — Горе — нареди юнкерът. — Там имаме по-голям шанс. — Хорст ги поведе към етажа с предишните им стаи. Заеха позиции в края на коридора, където можеха да покрият стълбището и асансьора.

— А сега? — попита Уитбред.

— Сега ще чакаме — едновременно отговориха сламкарките.

Изтече един безкраен час.

 

 

Шумът от улицата заглъхна. Трябваше им минута, за да забележат това. Навън не помръдваше нищо.

— Ще ида да проверя — каза Стейли, влезе в една от стаите и предпазливо надникна през прозореца.

На улицата имаше демони. Те бързо се втурнаха напред, после ненадейно вдигнаха оръжията си и стреляха към нещо на пътя. Хорст погледна натам и видя друга група, която търсеше прикритие. Една трета от тях останаха да лежат на земята. Грохотът на битката едва се долавяше през дебелите стъкла.

— Какво има, Хорст? — извика Джонатан. — Стори ми се, че чух изстрели.

— Наистина. Две групи воини се сражават помежду си. Заради нас ли?

— Определено — отвърна сламкарката на Уитбред. — Ясно ти е какво означава това, нали? — Гласът й звучеше примирено. След като не получи отговор, тя продължи: — Означава, че хората няма да се върнат. Заминали са.

— Не ти вярвам! — изкрещя Стейли. — Адмиралът не би ни изоставил! Ще претърси цялата ви гадна планета…

— Не, няма, Хорст — рече Джонатан. — Знаеш заповедта на вицекраля.

Стейли поклати глава, но разбираше, че Уитбред има право.

— Фюнч(щрак) на Уитбред! — извика той. — Ела тук и ми обясни кой на чия страна е.

— Не.

— Какво означава това? Трябва да зная по кого да стрелям!

— Не искам да ме убият.

Страхливка!

— Мен още не са ме убили, нали? Просто не се показвай навън.

— Хорст — отвърна гласът на Уитбред, — ако си покажеш дори само едното око, всеки воин може да те застреля. Ти им трябваш жив. Затова не ни обстрелват с артилерия. Но мен ще убият.

— Добре. Чарли! Ела тук и…

— Няма.

Стейли даже не изруга. Те не бяха страхливци, а кафяво-бели. Дали неговата фюнч(щрак) щеше да дойде?

Демоните навън се бяха изпокрили: в паркирани или изоставени коли, във входове, зад колоните покрай стените на една от сградите. В момента с невероятна бързина се прехвърляха от прикритие към прикритие. Ала всеки път щом някой от воините стреляше, друг умираше. Не се бяха разнесли много гърмежи, но вече бяха убити две трети от чудовищата, които се виждаха. Сламкарката на Уитбред се оказваше права за точността им. Нечовешка точност.

Почти под прозореца на Хорст лежеше труп на воин с откъснати десни ръце. Друг демон, който чакаше затишие, внезапно се хвърли към следващото прикритие — и падналият оживя. Събитията започнаха да се развиват прекалено бързо, за да може да ги следи: оръжията полетяха настрани, двамата воини се сблъскаха като автоматични триони и полетяха назад като счупени кукли, все още подритвайки и пръскайки наоколо кръв.

От първия етаж се чу трясък. По стълбището отекнаха стъпки. По мраморните стъпала зачаткаха копита. Сламкарките зацвъртяха. Чарли високо подсвирна два пъти. Отдолу й отговориха. После се разнесе съвършеният англически на Дейвид Харди:

— Няма да ви сторим нищо. Незабавно се предайте.

— Изгубихме — каза Чарли.

— Войниците на моята господарка. Какво ще правиш, Хорст?

Вместо отговор, Стейли приклекна в ъгъла, насочи лазерната пушка към стълбището и даде знак на другите юнкери да се прикрият.

Иззад ъгъла се появи кафяво-бяла сламкарка и спря в коридора. Говореше като капелан Харди, но не използваше характерните му жестове. Само съвършеният англически и звънливият глас. Посредничката не носеше оръжие.

— Бъдете разумни. Корабът ви замина. Вашите офицери ви смятат за мъртви. Няма да ви сторим нищо. Не погубвайте излишно приятелите си, излезте и приемете нашата дружба.

— Върви по дяволите!

— Какво ще спечелите така? — попита сламкарката. — Желаем ви само доброто…

Отдолу се разнесоха изстрели и отекнаха в пустите стаи и коридори на Замъка. Посредничката с гласа на Харди подсвирна и зацъка на другите кафяво-бели.

— Какво казва? — попита Стейли.

Сламкарката на Уитбред се притискаше към стената.

— Господи, ами сега?

— Остави я на мира! — извика Джонатан, отиде при нея и я прегърна през рамо. — Какво да правим?

Звуците на битката се приближаваха и внезапно в коридора се появиха два демона. Стейли се прицели, стреля и свали единия. Юнкерът насочи лъча към втория. Чудовището отвърна на огъня и Хорст отлетя към отсрещната стена. Заприиждаха още воини. Канонадата им за миг задържа Стейли изправен. Драконови зъби сдъвкаха тялото му и той се строполи на пода.

Потър стреля с гранатохвъргачката. Гранатата избухна в края на коридора. Парчета от стените се срутиха и отчасти затрупаха посредничката и демоните.

— Струва ми се, че който и да победи долу, ние знаем прекалено много за Лангстъновото поле — бавно каза Гавин. — Как мислите, господин Уитбред? Сега командвате вие.

Джонатан се отърси от унеса си. Неговата сламкарка стоеше абсолютно неподвижно…

Потър извади пистолета си и зачака.

— Твоят приятел е прав, братле — рече извънземната и погледна неподвижното тяло на сламкарката на Харди. — И тя беше брат…

Гавин изкрещя. Уитбред рязко се завъртя към него.

Потър не вярваше на очите си. Пистолета му го нямаше. Ръката му бе счупена от китката до лакътя. Очите му бяха помътнели от току-що осъзната болка.

— Един от мъртвите хвърли камък.

В коридора се появиха нови воини и друга посредничка. Бавно се приближаваха.

Джонатан замахна с вълшебната сабя, която можеше да реже камък и метал. Тя описа дъга над главата му и разсече шията на Потър — Потър, чиято религия забраняваше самоубийството, както и тази на Уитбред. Докато насочваше острието към себе си, избухна стрелба и нещо тежко смаза раменете му. Джонатан Уитбред се строполи на пода и не помръдна.

 

 

Отначало не го докоснаха, само свалиха оръжията от колана му. Чакаха лекарка, докато останалите отблъскваха атакуващите ги сили на цар Петър. Посредничката бързо заговори на Чарли и й предложи комуникатор нямаше за какво повече да се бият. Сламкарката на Уитбред остана до своя фюнч(щрак).

Лекарката прегледа раменете му. Макар че никога не бе правила дисекция на човек, знаеше за човешката физиология всичко, което беше известно на сламкарите, и ръцете й бяха съвършено оформени, за да приложат инстинкт, датиращ от хиляди Цикли. Пръстите й внимателно се насочиха към смазаните раменни стави, очите и отбелязаха факта, че не тече кръв. Докосна гръбначния стълб, онзи странен орган, който познаваше само по модели.

Крехките шийни прешлени бяха счупени.

— Високоскоростни куршуми — изчурулика тя на застаналата до нея посредничка. — Гръбначният стълб е счупен. Това създание е мъртво.

Червената и две кафяви с бясна скорост импровизираха кръвна помпа, за да подхранят мозъка. Напразно. Инженерките и лекарката се разбираха прекалено бавно, тялото бе прекалено странно и разполагаха с прекалено малко техника.

Откараха трупа и сламкарката на Уитбред на космодрума, контролиран от тяхната господарка. Войната вече беше свършила и щяха да върнат Чарли на цар Петър. Трябваше да се изплащат репарации, да се почиства след битката, да се обезщетят всички засегнати господари. Когато отново дойдеха хора, сламкарите щяха да са единни.

 

 

Господарката изобщо не разбра, нито нейните бели дъщери заподозряха нещо. Но другите й дъщери, кафяво-белите посреднички, които й служеха, си шушукаха, че една от сестрите им направила нещо безпрецедентно. Докато воините бързали към онзи странен човек, сламкарката на Уитбред го докоснала, не с нежните си десни ръце, а със силната лява.

Екзекутираха я за неподчинение и умря сама. Сестрите й не я мразеха, ала не можеха да приказват със същество, убило собствения си фюнч(щрак).