Гюстав Емар
Арканзаски трапери (35)

XI
ПЛЕННИЦИТЕ

След нахлуването на червенокожите и траперите в обсадения лагер, по заповед на своя главатар пиратите се разпръснаха кой накъдето види, за да избягнат по-лесно преследването.

Уактено и четиримата разбойници, които носеха генерала и неговия черен прислужник здраво вързани и със запушени уста, се спуснаха по стръмните скали с риск да се сгромолясат в зиналите под тях пропасти.

Когато изминаха известно разстояние, окуражени от тишината, която цареше наоколо, както и от нечуваните трудности, които бяха превъзмогнали, за да достигнат тия места, пиратите се поспряха да поемат дъх.

Дълбока тъмнина ги обгръщаше, само над главите им на шеметна височина блещукаха като бледи звезди факлите на преследващите ги трапери, които не се осмеляваха да се спуснат по същите стръмнини.

— На добър ви час — присмя се капитанът. — А сега, от какво да се опасяваме. Оставете тук пленниците, а двама от вас ще отидат да разузнаят положението наоколо.

Заповедите му бяха изпълнени. Двамата пирати скоро се завърнаха и съобщиха, че са открили една пещера, която може да им послужи за временно скривалище.

— Хайде тогава — каза капитанът — да вървим веднага там!

И той пръв потегли. Останалите го последваха. Скоро, стигнаха до доста широка вдлъбнатина, която се намираше на няколко метра под мястото, където се бяха спрели да си починат. Щом се настаниха, първата им грижа беше плътно да запушат входа с едно одеяло и това не бе трудно — входът беше толкова нисък, че разбойниците се бяха проврели през него наведени.

— Така — каза капитанът. — Сега се намираме у дома си и няма защо да се опасяваме от излишно любопитство.

Той извади огниво от джоба си и запали една факла от дърво свещ, с което се беше запасил за всеки случай. Когато осветиха наоколо, бандитите радостно се развикаха. Това, което бяха взели в началото за обикновена вдлъбнатина, се оказа широка естествена пещера, каквито често се срещат из тия места.

— Охо! — разсмя се капитанът. — Я да видим къде се намираме. Вие стойте тук и наблюдавайте зорко пленниците, а аз ще се поразходя да разузная нашето ново владение.

И като запали втора факла, Уактено се запъти към вътрешността на пещерата. Тя се спускаше със слаб наклон под планината, стените бяха доста високи, а на места се разширяваха и образуваха нещо като зали. През невидими пукнатини в скалите влизаше въздух, тъй като факлата гореше ярко и капиталът дишаше спокойно. Колкото повече напредваше, той все повече се убеждаваше, че наближава някакъв изход, защото въздухът ставаше все по-свеж.

Бе вървял почти двадесет минути, когато силно въздушно течение шибна лицето му и залюля пламъка на факлата.

— Аха, ето изхода — прошепна той. — Да внимаваме! Първо да загасим светлината, не се знае кого ще срещнем навън.

Стъпка с крак факлата и няколко мига стоя неподвижно, за да свикнат очите му с тъмнината. Капитанът беше предпазлив човек и си знаеше работата.

Планът му за нападение на лагера бе пропаднал само поради стечение на обстоятелствата, които не можеха да се предвидят. Ето защо, след като попремина ядът му от несполуката, той се примири, но реши да си отмъсти при пръв удобен случай. Впрочем изглеждаше, че съдбата му се усмихва отново, като му предлага точно сега едно почти неоткриваемо скривалище.

Така че той дочака с неизразима радост и надежда очите му да свикнат с тъмнината, за да може да различи предметите и да разбере дали наистина е открил изход, при който случай позицията му щеше да е почти неуязвима.

И не се измами. След малко забеляза в далечината слаба светлина. Решително се отправи към нея и след няколко минути стигна до тъй желания изход.

Наистина съдбата му помагаше. Изходът се оказа на брега на малка рекичка, чиито води стигаха до самата пещера, тъй че бандитите можеха било с плуване, било със сал да влизат и излизат от убежището си, без да оставят следи и по този начин да заблудят всеки преследвач.

Уактено познаваше на пръсти прерията, където от десет години упражняваше доходния си занаят. Затова, щом се огледа, разбра къде се намира. Той знаеше, че тази рекичка с многобройни завои се намира на доста голямо разстояние от лагера на мексиканците. Като разучи добре мястото, той въздъхна облекчено и понеже не се страхуваше вече, че ще бъде открит, запали факлата и се завърна обратно.

С изключение на един, който пазеше пленниците, другарите му спяха дълбоко. Капитанът ги разбуди.

— Тревога! — каза той. — Ставайте веднага, сега не е време за спане. Имаме друга работа да вършим.

Бандитите станаха неохотно, като търкаха очите си и се прозяваха.

Капитанът ги накара най-напред да закрият добре отвора, през който бяха влезли в пещерата, след това им заповяда да го последват заедно с пленниците, на които бяха развързали краката, за да могат да вървят. Всички спряха в една от многобройните зали, които Уактено пътем бе открил, остави в нея пленниците с един пазач, а с другите трима продължи навътре в пещерата.

— Виждате ли? — каза той, като им показа изхода. — Всяко зло за добро. Случаят ни помогна да открием убежище, където никой няма да ни подири. Ти, Франк веднага върви на уреченото място и доведи другарите, а ти Антонио ще набавиш провизии. Тръгвайте. Не е нужно да ви казвам, че ще чакам с нетърпение да се върнете.

Двамата бандити безропотно се спуснаха в реката и изчезнаха. После Уактено се обърна към третия бандит и му каза:

— Ние с тебе, Гонзалес, ще съберем дърва за огъня и сухи листа за легло. Хайде, по-бързо, по-бързо!

Час по-късно весел огън пламтеше в пещерата, а разбойниците спяха дълбоко върху меки легла от сухи листа.

При изгрев слънце пристигнаха и другите членове на шайката. Те бяха тридесетина души.

Достойният им главатар чувствуваше как сърцето му се изпълва със задоволство при вида на тази сбирщина от негодяи, с които още можеше да се разпорежда. С тях той възнамеряваше да оправи работите си и скоро бляскаво да си отмъсти.

След като доволно се нахраниха с късове дивечово месо, богато поляно с мескал, капитанът реши, че е време да се занимае и с пленниците си.

Уактено влезе в помещението, което служеше за затворническа килия. Откакто бе попаднал в ръцете на разбойниците, генералът не бе продумал и беше привидно безчувствен към грубото отношение, на което бе изложен. Раните му се бяха подлютили и му причиняваха ужасни страдания, но той нито веднъж не се бе оплакал. Тежка мъка глождеше сърцето му, откакто беше пленен: той виждаше, че планът, който го бе довел в прерията, е провален и че няма надежда да го осъществи някой ден. Всичките му другари бяха избити, сам той не знаеше каква съдба го очаква. Единствено мисълта, че племенницата му бе успяла да се спаси от лапите на разбойниците, донякъде смекчаваше страданията му. Но какво ли бе станало с нея в прерията, където се срещат само диви зверове и индианци? Как ще може момиче, свикнало с удобства, да понесе такива несгоди и лишения? Тези мисли удвояваха страданията му.

Капитанът се изплаши от вида на своя пленник.

— Хайде, хайде, генерале — каза той, — смелост, дявол да го вземе! Съдбата често се променя, знам това от опит. Не бива да се отчайвате. Никой не може да предвиди какво му носи утрешния ден. Дайте ми честната си дума, че няма да се опитвате да избягате, и аз веднага ще ви развържа ръцете.

— Не мога да ви дам честна дума — отговори твърдо генералът. — Това значи да ви излъжа. Напротив, заклевам се, че ще се помъча да избягам с всички възможни средства.

— Браво, добре го казахте! На ваше място и аз бих отговорил по същия начин. Но смятам, че и при най-силно желание ще ви бъде невъзможно да направите нито крачка. Ето защо въпреки това, което казахте, аз ще ви развържа, вас и вашия прислужник, а вие правете каквото искате. Разбира се, и въпрос не става въобще да ви освободя.

С ножа си той преряза въжетата, които свързваха ръцете на генерала, после направи същата услуга и на черния Юпитер. Щом видя ръцете си свободни, негърът започна да скача от радост и да се смее, като показваше огромните си блестящи зъби.

— Тихо, черньо — извика пиратът, — стой мирен, ако не искаш да получиш куршум в главата.

— Аз няма да замина без моя господар — отговори Юпитер, като въртеше уплашено големите си очи.

— Браво, черньо! — изсмя се капитанът. — Твоята преданост ти прави чест.

След това Уактено изплакна с прясна вода раните на генерала и ги превърза грижливо, накара да донесат на пленниците храна, до която се докосна само негърът, и се оттегли.

Към обяд капитанът събра предводителите на шайката и им каза:

— Не можем да отречем, че изгубихме първата схватка. Пленниците, които заловихме, не могат ни най-малко да компенсират нашите загуби. Ние не можем да приемем този провал, който ни позори и ни прави за присмех. Възнамерявам да предприема втора схватка и ако и този път се проваля, всичко ще бъде загубено. През моето отсъствие добре пазете пленниците. И запомнете следното: ако утре до полунощ не се завърна жив и здрав при вас, точно четвърт час след полунощ ще разстреляте двамата пленници без всякаква пощада. Разбрахте, нали?

— Бъдете спокоен, капитане — отвърна Франк от името на своите другари. — Можете да заминете. Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

— Разчитам на вас. Но най-важното, няма да ги разстрелвате нито минута по-рано, нито минута по-късно.

— Разбрано. Заповедта ще бъде изпълнена точно в определения час.

— Сбогом. И не губете търпение, ако се забавя. Капитанът се упъти направо към лагера на траперите, при Честно сърце.

Видяхме за какво бе отишъл.