Гюстав Емар
Арканзаски трапери (21)

XVIII
ОРЛОВА ГЛАВА

Орлова глава беше колкото предпазлив, толкова и решителен вожд. Той знаеше, че може да очаква всичко от американците, ако не успее да прикрие напълно следите си.

Затова след успешното изненадващо нападение срещу белите, които отскоро бяха разорали земите по брега на Великата канадска река, той не пренебрегна нито една предохранителна мярка, за да запази отряда си от ужасното отмъщение, което го заплашваше.

Човек едва ли може да си представи умението на индианците да заличават следите си.

Те минават по двадесет пъти през едно и също място, смесват следите си, докато станат неразгадаеми, без да пропуснат нито едно възвишение или падина, вървят в стъпките си един след друг, за да прикрият броя си, газят по цели дни в потоците, като понякога водата им стига до кръста, случва се дори последователно да заличават с ръка една по една дирите, които биха могли да насочат хитрите им и проницателни врагове.

Племето змия, към което се числяха воините, командувани от Орлова глава, наброяваше около петстотин души. То бе навлязло в прерията, за да лови бизони и да води непрекъснати сражения с поуните и сиуксите, с които постоянно враждува.

Целта на Орлова глава бе, щом привърши похода, да се присъедини към братята си, за да скрие на сигурно място плячката, заловена при превземането на селото. Освен това имаше намерение да вземе участие във великия по-ход, който племето му подготвяше срещу траперите — бели и метиси, — разпръснати из прерията, които индианците смятаха, и то напълно основателно, за свои безпощадни врагове.

Въпреки многобройните предпазни мерки отрядът вървеше бързо.

Вечерта на шестия ден след унищожаването на форта команчите се спряха на брега на една безименна рекичка, каквито често се срещат по тия места, и се приготвиха за пренощуване.

Няма нищо по-просто от установяването на индиански лагер, когато червенокожите воини са на пътеката на войната, т.е. в боен поход.

Те спъват конете, за да не могат да се отдалечават: ако няма опасност от изненада, запалват огън сред лагера, а в противен случаи всеки сам се грижи да се нахрани и подслони.

От напускането на разрушения форт разузнавачите не бяха открили никакви съмнителни следи и команчите напредваха без никакви опасения, че са наблюдавани или следени от враговете си.

Те бяха наближили лагера на своето племе, тъй че се намираха в пълна безопасност.

Орлова глава нареди да се запали огън и лично постави часови, за да бдят за сигурността на воините.

След като взе тези предохранителни мерки, военачалникът се облегна на едно абаносово дърво, извади лулата си и заповяда да му доведат стареца и мексиканката.

Когато двамата се изправиха пред него, Орлова глава поздрави сърдечно стареца и му предложи лулата си в знак на благоволение. Старецът пое лулата и се приготви да отговаря на въпросите, които без съмнение индианският вожд се канеше да му зададе.

И наистина, след кратко мълчание Орлова глава заговори.

— Добре ли се чувствува моят брат сред червенокожите? — запита той.

— Нямам право да се оплаквам, вожде — отговори старецът. — Откакто съм при вас, с мен се отнасят с голямо уважение.

— Моят брат е приятел — надуто отговори команчът. Старецът се поклони.

— Ние сме вече в нашите ловни земи — поде индианецът, — а моят брат, Беловласата глава, е уморен от дългия си живот. Той е много по-добър за огъня на Съвета, отколкото да преследва на кон елени или бизони. И тъй, какво желае моят брат?

— Вожде — отговори старецът, — вашите думи са самата истина. Беше време, когато като всяко дете на прерията, прекарвах по цели дни на лов, възседнал буен мустанг; силите ми сега изчезнаха, тялото ми загуби своята гъвкавост, а погледът ми — своята непогрешимост. Вече не съм годен за поход, колкото и кратък да е той.

— Добре — отговори невъзмутимо индианецът, изпускайки кълба дим през устата и ноздрите си, — нека моят брат каже на своя приятел какво желае, и то ще бъде изпълнено.

— Благодаря, вожде. Ще се възползувам от вашето благосклонно предложение. Ще бъда щастлив, ако се съгласите да ми дадете всичко необходимо, за да се прибера безпрепятствено в земите на белите, където ще мога спокойно да преживея малкото дни, които ми остават.

— Ха, как да не го направя? Няма нищо по-лесно от това. Щом се приберем при нашето племе, тъй като моят брат не желае да остане при червенокожите си приятели, желанията му ще бъдат изпълнени.

Настъпи кратко мълчание. Старецът помисли, че разговорът е привършен, и се приготви да се отдалечи. С властно движение Орлова глава му заповяда да остане.

Известно време го гледа изпитателно, изтърси лулата си, пъхна я в пояса и със странен израз каза тъжно:

— Моят брат е щастлив. Макар че е преживял много зими, той не върви сам по пътищата на живота.

— Какво иска да каже вождът? — запита старецът. — Не разбирам.

— Моят брат има семейство, нали? — продължи команчът.

— Уви! Моят брат се лъже. Аз съм сам на тоя свят.

— Какво говори моят брат? Не е ли до него съпругата му?

Тъжна усмивка се очерта по бледите устни на стареца.

— Не — каза той след кратко мълчание, — аз нямам съпруга.

— Каква му е тогава тази жена? — запита вождът, преструвайки се на изненадан, и посочи възрастната мексиканка, която стоеше тъжна и мълчалива до стареца.

— Тази жена е моята господарка.

— Уф! Моят брат да не би да е роб? — рече команчът със зла усмивка.

— Не — отвърна гордо старецът, — аз не съм роб на тази жена, а неин предан слуга.

— Уф! — възкликна отново индианецът и поклати глава, като дълбоко се замисли над отговора на стареца.

Но той не можа да проумее тънката разлика в — думите, отказа се да разреши тази неразбираема за него задача, тръсна глава, иронично погледна стареца през полуотворените си клепачи и го запита:

— Добре тогава, жената ще замине ли с моя брат?

— Така смятам.

Възрастната жена, която дотогава бе седяла мълчалива, помисли, че е време да се намеси.

— Благодаря на вожда за всичко — каза тя. — И понеже той е толкова добър, че се поставя на наше разположение, ще ми позволи ли да се обърна към него с една молба?

— Нека моята майка говори, ушите ми са отворени.

— Аз имам син, който е велик бял ловец и сега навярно се намира в прерията. Ако моят брат се съгласи да ни държи още няколко дни при себе си, може би ще го срещнем; под негова закрила ние няма от какво да се боим.

При тези непредпазливи думи старецът направи уплашено движение.

— Сеньора — бързо каза той на матерния си език, — внимавайте-какво…

— Тишина! — прекъсна го индианецът строго. — Защо моят брат говори пред мене на непознат език? Или се бои, че ще разбера неговите думи?

— О, вожде — промълви старецът и махна отрицателно с ръка.

— Нека тогава моят брат да остави бледоликата ми майка, тя говори на един вожд.

Старецът млъкна, но сърцето му се сви от тежко предчувствие.

Орлова глава знаеше много добре с кого има работа и си играеше с двамата като котка с мишка. Без да издава чувствата си, той се обърна към жената, поклони й се с вродената учтивост, свойствена на индианците, и каза тихо и приветливо:

— О, о! Синът на моята майка бил велик ловец? Толкова по-добре.

Сърцето на бедната жена се разтуптя от радост.

— Да — гордо каза тя, — той е един от най-смелите трапери в западните прерии.

— Уф! — възкликна още по-любезно вождът. — Твоят именит син трябва да има име, почитано от всички в прериите.

Беловласият старец приличаше на мъченик. Следен от строгия поглед на команча, той не знаеше как да предупреди своята господарка да не произнася името на сина си.

— Неговото име е много известно — каза жената.

— О! — намеси се старецът. — Всички майки са такива, за тях синовете им са винаги герои. Макар че е прекрасен момък, синът й не е нещо повече от другите и името му сигурно не е стигнало до ушите на моя брат.

— Откъде знае моят брат? — запита индианецът с язвителна усмивка.

— Така си мисля, пък моят брат и да го е чул случайно, навярно то отдавна се е заличило от паметта му и не си струва да му се припомня. Ако моят брат позволи, ние ще си вървим, денят беше уморителен повече е време за почивка.

— След малко — каза кратко команчът и като се обърна към жената, я запита настойчиво: — Как е името на бледоликия вони?

Разбрала от намесата на своя верен слуга, чиято преданост и предпазливост добре познаваше, че е направила грешка, старата жена се чудеше как да я поправи.

— Не ме ли чува моята майка? — поде вождът.

— Защо трябва да ви казвам едно име, което, по всичко изглежда, ви е непознато и ни най-малко не може да ви интересува? Ако моят брат ми позволи, аз ще си отида.

— Не преди моята майка да ми е казала името на своя син, великия воин — каза команчът, като свъси вежди и с нескриван гняв тропна с крак.

Старецът разбра, че всичко това трябва час по-скоро да приключи; мигновено се реши и каза:

— Моят брат е велик вожд; въпреки че косата му е тъмна, мъдростта му е огромна. Аз съм негов приятел и съм сигурен, че той не ще иска да злоупотреби със случайността, която е поставила в ръцете му майката на неговия неприятел: синът на тази жена е Честно сърце.

— Уф! — изсумтя Орлова глава със зловеща усмивка. — Знам. Защо бледоликите имат два езика и две сърца и винаги се опитват да измамят червенокожите?

— Ние не искахме да ви измамим, вожде!

— Докато бяхте при нас, ние се отнасяхме с вас като с хора от племето ни. Аз ви спасих живота.

— Това е вярно!

— Е добре — продължи Орлова глава със същата язвителна усмивка, — аз ще ви докажа, че индианците не забравят и знаят да отвръщат на злото с добро. Вижте тези рани; знаете ли кой ми ги нанесе? Честно сърце! Ние сме врагове. Неговата майка е в моя власт. Аз мога веднага да наредя да я вържат за стълба на изтезанията, това е мое право, нали?

Двамата бели наведоха глави.

— Законът на прерията е: око за око, зъб за зъб! Изслушай ме, стари дъбе: заради нашето старо приятелство аз ви давам срок. Утре при изгрев слънце ти ще тръгнеш да търсиш Честно сърце. Ако след четири дни той не дойде да се предаде сам в ръцете ми, неговата майка ще загине. Моите млади воини ще я изгорят жива на кървавия стълб, а моите братя ще си направят бойни свирки от нейните кости. Върви! Казах!

Старецът се опита да умилостиви вожда, падна на колене, но отмъстителният индианец го ритна и се отдалечи.

— Ах, сеньора — промълви старецът отчаян, — вие сте загубена!

— Преди всичко, Еусебио — прошепна майката, задавена от сълзи, — не довеждай сина ми на никаква цена! Какво значение има, че аз ще умра? Уви! Не живях ли и без това много дълго?

Старият слуга я изгледа с възхищение.

— Винаги ще си останете същата! — каза той развълнувано.

— Нима животът на майката не принадлежи на детето й? — беше отговорът на любещото сърце.

Сломени от мъка, двамата старци се прислониха до едно дърво и не мигнаха цялата нощ.

Орлова глава сякаш не забелязваше отчаянието им.