Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trappeurs de l’Arkansas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Гюстав Емар

АРКАНЗАСКИ ТРАПЕРИ

 

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Превод от френски ОГНЯН ВАРТОЛОМЕЕВ И СТОЯН КАЗАНДЖИЕВ

Художник ПЕТЪР ЧУКЛЕВ, 1979

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

 

ФРЕНСКА, ВТОРО ИЗДАНИЕ. ИЗД. НОМЕР 366. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 24. VIII. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 22. X. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 23. И. 1980 Г. ФОРМАТ 116 6090. ПЕЧАТНИ КОЛИ 15,50. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 15.50 ЦЕНА 1.60 ЛВ.

КОД № 11

95378 25432/6356—25—79

 

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2А

ПЕЧАТНИЦА „Т. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

София, 1980

с/о Jusautor, Sofia

 

Les Trappeurs de l’Arkansas

par Gustave Aimard

Paris, Amyot, Éditeur, 8 rue de la Paix

MDCCCLVIII

История

  1. — Добавяне

XVIII
ЕУСЕБИО

Мерките, които Орлова глава бе взел, за да заличи следите на отряда, можела да заблудят само бели, неспособни да се движат без компас в безкрайните пусти прерии, с по-малко изострени сетива от сетивата на следотърсачите и траперите. Но за хора като Честно сърце и Веселяка тези мерки бяха съвсем недостатъчни.

Двамата смели следотърсачи нито за миг не загубиха следите на команчите. Свикнали с индианските похвати, те не можеха да бъдат измамени нито от внезапните завои, нито от криволиченията, нито от лъжливите спирания, т.е. нито от едно от безбройните препятствия, които команчите бяха оставили по пътя си.

Помагаше им още нещо, за което команчите не бяха се сетили и което насочваше двамата трапери толкова ясно, колкото ако команчите сами се бяха погрижили да обозначат пътя си.

По-горе споменахме, че при развалините на една коли ба траперите бяха намерили вързана ловна хрътка. След като бе освободено, кучето се позавъртя около Веселяка, после с вирнат нос хукна да настигне господаря си — стария Еусебио. И наистина го настигна.

Следите на кучето, които индианците не се бяха погрижили да заличат по простата причина, че не ги бяха забелязали, се виждаха навсякъде, а за опитни трапери като Честно сърце и Веселяка те бяха предостатъчно указание за вярната посока.

С пушки напряко на седлата, придружавани от своите хрътки, ловците спокойно вървяха след команчите, които и не подозираха, че имат такъв ариергард.

Вечер Честно сърце се спираше точно на мястото, където Орлова глава беше установил предния ден своя лагер. Планът на двамата трапери бе да вървят винаги на няколко мили от индианците. Те биха могли много лесно да ги задминат, ако искаха да сторят това, но по свои съображения, Честно сърце желаеше известно време още да ги следва отдалеч.

След като прекараха нощта на една горска полянка до бистро поточе, чийто ромон ги бе приспал, двамата ловци бяха оседлали конете и се готвеха да потеглят на път. Хапнаха на крак по къс еленово месо. Честно сърце, който от сутринта не бе продумал, се обърна към своя другар:

— Да седнем за миг — каза той, — няма защо да бързаме, Орлова глава вече е стигнал при племето си.

— Да — отвърна Веселяка и седна на тревата, — имаме време да си поговорим.

— Как не можах да разбера, че тия проклети команчи са пратили само боен отряд. Ние двамата не можем и да мислим да завземем лагера, там има петстотин воини.

— Така е — отвърна философски Веселяка, — наистина са много. Все пак, приятелю, ако искаш, можем и да опитаме. Не се знае какво ще излезе.

— Благодаря ти — топло отвърна Честно сърце, — но, според мене, няма смисъл.

— Както искаш.

— Само хитрост може да им помогне.

— Да измислим тогава нещо, аз съм на твое разположение.

— Доколкото знам, имаме тук наблизо заложени капани, нали?

— Наистина, дявол да го вземе — рече канадецът, — най-много на половин миля оттук, до голямото езеро на бобрите.

— От няколко дни не знам къде ми е главата. Разбираш ли, Веселяк, пленяването на майка ми ме влудява. Трябва да я освободя на всяка цена.

— Така мисля и аз, Честно сърце, и съм готов да ти помогна, доколкото мога.

— Утре рано ще отидеш при Черния елен и ще го помолиш от мое име да събере колкото може бели ловци и трапери.

— Отлично!

— През това време аз ще отида в лагера на команчите, за да преговарям за откупа на майка си; ако не искат да я освободят, ще прибегнем до оръжие и тогава ще видим дали двадесет най-добри стрелци не ще се справят с петстотин прерийни разбойници.

— А ако те вземат в плен?

— В такъв случай ще ти изпратя кучето си, то ще те намери в пещерата до реката. Като го видиш само, ще разбереш какво е станало и ще действуваш, както намериш за добре.

Канадецът поклати глава.

— Не — каза той, — това няма да направя.

— Как няма да го направиш? — изненада се траперът.

— Разбира се, че не, Честно сърце. Ти си толкова храбър и съобразителен, знам, че съм почти нищо пред тебе. Но имам едно качество и никой не може да ми го отнеме. Това е моята привързаност към тебе.

— Знам, приятелю, знам, че ме обичаш като брат.

— И искаш да те оставя, и както казват в моята страна, отвъд Великата река, да те хвърля с леко сърце в устата на вълка! Не, повтарям, няма да го направя. То ще бъде черна неблагодарност от моя страна. Ами ако те постигне нещастие! Никога няма да мога да си простя.

— Говори по-ясно, Веселяк — каза Честно сърце нетърпеливо. — Кълна се в честта си, не мога да те разбера.

— О, много е ясно — отговори канадецът. — Макар че не съм кой знае колко умен и не умея да говоря хубаво, поне имам здрав разум и не се мамя, когато става въпрос за хора, които обичам. На тоя свят нямам по-близък от тебе, след като моят клет баш,? почина.

— Говори, приятелю — каза Честно сърце, — и прощавай, че избухнах, не можах да се сдържа.

Веселяка поразмисли няколко мига и след това каза:

— Ти знаеш, че нашите най-яростни врагове в прерията са команчите. Необяснимо как, само с тях сме се били, но те не могат да се похвалят с ни най-малък успех. Оттам е тази безмилостна омраза между тях и нас, която в последно време се засили още повече след битката с Орлова глава, на когото ти умело, или по-скоро неумело строши само ръката, вместо да му строшиш веднъж завинаги главата. Бъди сигурен, че вождът на команчите никога няма да ти прости тази подигравка с него; и аз бих сторил същото на негово място и затова не мога да му се сърдя!

— По-ясно, по-ясно! — прекъсна го Честно сърце.

— Добре, по-ясно — продължи Веселяка, без да се засегне от забележката на своя приятел. — Орлова глава се мъчи на всяка цена да докопа скалпа ти. Много добре знаеш, че ако бъдеш толкова непредпазлив, че да му се предадеш, той ще се възползува от случая да уреди веднъж завинаги сметките си с тебе.

— Но майка ми е в негови ръце — отвърна Честно сърце.

— Да — каза Веселяка, — но той не знае, че тя ти е майка. Известно ти е, приятелю, че индианците, освен в изключителни случаи, се отнасят много добре със заловените в плен жени и се държат почтително с тях.

— Това е вярно — съгласи се траперът.

— И така, понеже никой няма да отиде да каже на Орлова глава, че неговата пленница е твоя майка, като изключим тревогата й за тебе, сред червенокожите тя ще бъде в безопасност, както ако беше на централния площад в Квебек. В такъв случай не е нужно да предприемаме някакви безразсъдни действия, а да съберем двадесетина смели и добри другари и да следим индианците. При пръв удобен случай ще ги нападнем, ще избием колкото можем и ще освободим майка ти. Аз смятам, че това е най-разумното, което можем да направим. Ти какво мислиш?

— Аз мисля, приятелю — отговори Честно сърце и топло стисна ръката му, — че ти си най-добрият приятел на света и че няма по-добър съвет от твоя, затова трябва да го последвам.

— Браво — извика Веселяка, — ето това е добре казано.

— А сега?… — каза Честно сърце и стана.

— Сега какво? — запита Веселяка.

— Ще се качим на конете, тайно ще заобиколим индианския лагер, като се стараем да не ни открият, и ще отидем в хижата на нашия добър приятел Черния елен, който е много опитен и може да ни даде добър съвет. Във всеки случай той ще ни бъде много полезен при бъдещите ни действия.

— Както кажеш — радостно се провикна Веселяка и се метна на седлото.

Траперите напуснаха горската поляна и направиха голям завой, за да избягнат индианския лагер, който беше на не повече от две мили, ако се съдеше по дима на вигвамите. След това се отправиха към мястото, където бе най-вероятно да намерят Черния елен, зает с капаните си за бобри.

Двамата вървяха близо час, разговаряха и се смееха. Доводите на Веселяка бяха убедили Честно сърце, който познаваше основно индианските нрави, че никаква опасност не грози майка му.

Изведнъж хрътките се сепнаха и започнаха да се суетят и тревожно се спуснаха напред с глухо и радостно джафкане.

— Какво им е на нашите кучета? — запита Честно сърце. — Те сякаш подушиха приятел.

— Дявол да го вземе, сигурно са открили Черния елен, навярно ей сега ще се появят заедно с него.

— Може — каза замислено траперът и двамата продължиха напред.

След няколко мига се зададе ездач, заобиколен от кучетата, които скачаха по него и лаеха.

— Не е Черния елен — извика Веселяка.

— Вярно — додаде Честно сърце. — Та това е Еусебио!

Какво е станало? Той е сам. Дали не се е случило нещо лошо с майка ми?

— Давай напред! — Веселяка безжалостно пришпори коня си и полетя с невероятна бързина.

Траперът го последва със свито от смъртен страх сърце. Тримата ездачи скоро се събраха.

— Нещастие! Нещастие! — извика старецът с болка.

— Какво има, Еусебио? Говори по-бърже — изстена Честно сърце.

— Майка ви, дон Рафаел, майка ви!…

— Но говори най-после!… Говори! — изкрещя младият мъж.

— О, господи! — промълви старецът, като кършеше ръце. — Вече е късно.

— В името на небето, говори! Не мога да издържа.

Еусебио го погледна отчаяно.

— Дон Рафаел — каза той, — смелост! Бъдете мъж!

— Боже мой, боже мой! Какво зловещо известие ми носиш?

— Майка ви е пленница на Орлова глава.

— Знам.

— Ако още тази сутрин не се предадете в ръцете на вожда на команчите…

— Е, какво?

— Тя ще бъде изгорена жива!…

— Ах! — сърцераздирателно възкликна Честно сърце. Веселяка го задържа, за да не падне от седлото.

— Днес ли, казваш, старче, ще бъде изгорена? — запита Веселяка.

— Да.

— Тогава имаме още време.

— Уви! Срокът беше до изгрев слънце, а сега погледнете — каза той и посочи към небето.

— Не — извика Честно сърце с израз, който не можеше да се предаде с думи, — аз ще спася майка си!

И лягайки върху гривата на коня, той полетя с шеметна бързина.

Другите го последваха.

Честно сърце се обърна към Веселяка:

— Ти къде отиваш? — запита пресипнал.

— Да ти помогна да спасиш майка си или да умра с тебе!

— Тръгвай! — отсече Честно сърце и заби шпорите си в окървавените хълбоци на коня.

Имаше нещо страшно и ужасяващо в лудия бяг на тримата мъже: те препускаха един до друг, бледи, със стиснати устни и святкащи погледи, прескачаха потоци и долове, превъзмогвайки всички препятствия, шибаха непрестанно конете, които гълтаха километрите и пъшкаха глухо и мъчително от болка, потънали в кръв и пот. От време на време Честно сърце издаваше особен звук, подобен на цвиленето на мексиканските жребци, и конете удвояваха усилията си.