Гюстав Емар
Арканзаски трапери (26)

II
ПИРАТИТЕ

Точно между лагера на команчите и лагера на мексиканците, в една дълбока падина между два високи хълма, около четиридесет души бяха насядали около огньове, запалени така, че да не издават присъствието им.

Авантюристите, с потъмнели лица и свирепи погледи, облечени в най-странни мръсни дрехи, представляваха картина, достойна за молива на карикатуриста Кало^[1] или за четката на Салваторе Роза^[2].

Тази шайка, разнородна смесица от всички националности на света, беше истинска колекция от нехранимайковци. Хора от кол и от въже, без чест и без достойнство, жалки скитници, изметът на цивилизацията, която ги бе изхвърлила от своите редове, те бяха принудени да търсят убежище в западните прерии, но и там, в пустошта, се бяха обособили в шайка, която се биеше ту срещу траперите, ту срещу индианците с ненадмината жестокост и вероломство.

Те бяха, с една дума, така наречените пирати на прериите.

Това прозвище напълно им подхожда, тъй като и те, като своите събратя от океаните, които издигат всякакви знамена, или по-право погазват всички знамена, нападат пътниците, осмелили се да потеглят сами през прериите, ограбват керваните. А когато няма друга плячка, те коварно се спотайват из високите храсталаци, издебват индианците и ги избиват, за да получат наградата, която „бащинското“ правителство на Съединените щати дава за всеки скалп на туземец, точно така, както във Франция се дава награда за главата на убит вълк.

Шайката се командуваше от капитан Уактено, когото вече имахме случай да срещнем.

Сред разбойниците цареше вълнение, което предвещаваше нов тайнствен поход. Едни чистеха и пълнеха оръжието си, други кърпеха дрипите си, трети пушеха и пиеха мескал, а останалите спяха, покрити с пробитите си наметала.

Конете, оседлани и готови за път, бяха вързани за колове.

На къси разстояния един от друг, подпрени на дългите си карабини, мълчаливи и неподвижни като бронзови статуи, часовите бдяха за безопасността на останалите.

Последните светлини на угасващите огньове хвърляха червеникави отблясъци върху пиратите и им придаваха още по-зловещ вид.

Капитанът беше обзет от необикновено безпокойство. Той се движеше между подчинените си с широки крачки, яростно тупаше с крак и от време на време се спираше, вслушвайки се в шумовете на прерията.

Нощта ставаше все по-мрачна, луната изчезна, вятърът свиреше между дърветата. Един след друг пиратите заспаха дълбоко.

Само капитанът бдеше.

Стори му се, че в далечината чува изстрел, после втори и всичко стихна.

— Какво означава това? — измърмори капитанът. — Дали моите обесници не са се оставили да ги хванат?

Той грижливо се загърна в пелерината си и се отправи към мястото, откъдето бе чул изстрелите.

Тъмнината беше непрогледна и въпреки че познаваше добре местността, капитанът напредваше трудно между трънливите храсталаци, които му преграждаха пътя на всяка крачка. На няколко пъти бе принуден да се спре и да се огледа, преди да поеме отново в посоката, от която постоянно се отклоняваше поради скалите и гъсталаците.

При едно кратко спиране му се стори, че чува наблизо шумолене на листа и пращене на сухи клони, сякаш из гората тичаше човек или див звяр.

Капитанът се скри зад стеблото на едно гигантско махагоново дърво, извади пистолетите ей и готов да стреля, наведе глава и внимателно се ослуша.

Всичко наоколо беше спокойно. Настъпил бе тайнственият нощен час, когато природата сякаш спи, а неведомите звуци на пустошта стихват и, според индианския израз, „чува се само гласът на безмълвието“.

— Излъгал съм се — промълви пиратът и понечи да направи крачка назад. Но шумът се повтори, още по-ясен и близък, последван почти веднага от глухо стенание.

— Става интересно — каза си той, — сега ще разбера каква е работата.

Той се вторачи и забеляза на няколко крачки пред себе си едва очертаваща се сянка на човек. Който и да беше, човекът вървеше с мъка, спъваше се на всяка крачка и спираше, за да си поеме дъх. От време на време издаваше глух стон. Капитанът се изпречи пред него. Като го видя, непознатият извика уплашено, падна на колене и зашепна с прекъсван от ужас глас:

— Милост! Милост! Не ме убивайте!

— Та това е Бърборко — извика капитанът. — Кой ли го е наредил така?

Наведе се над него. Наистина беше водачът, загубил съзнание.

— Чумата да го тръшне тоя глупак! — продума капитанът с презрение. — Как да го разпитам сега?

Но пиратът умееше да се справя с всяко положение. Той втъкна пистолетите в колана си и нарами ранения на гръб. Без особени усилия го отнесе до лагера. Просна го до един позагаснал огън и хвърли няколко наръча сухи съчки, за да го разпали. Лумна пламък и освети човека, който лежеше в безсъзнание. Лицето на Бърборко беше смъртно бледо, студена пот се стичаше по слепоочията му, а от една рана на гърдите му бликаше кръв.

— Дявол да го вземе! — пошепна Уактено. — Добре са го улучили. Само дано успее, преди да напусне този свят, да ми каже кой го е наредил така и какво е станало с Кенеди.

Като всички горски хора и капитанът имаше известни практически познания по медицина, затова раната от огнестрелно оръжие не го затрудни.

Благодарение на грижите му бандитът скоро дойде на себе си. Въздъхна дълбоко, хвърли блуждаещ поглед наоколо и лежа известно време, без да може да каже нито дума. След няколко мъчителни опити успя да седне с помощта на капитана, поклати глава и каза глухо и задъхано:

— Всичко е загубено, капитане. Нападението се провали.

— Проклятие! — изрева капитанът и бясно тропна с крак. — Какво стана?

— Това момиче е демон! — продължи Бърборко. Хъркащият му гаснещ глас показваше, че му остава да живее само няколко минути.

— Ако можеш — каза капитанът, който нищо не разбираше от думите на ранения, — разправи ми какво се случи, кой те рани, за да отмъстя за тебе.

Зловеща усмивка изкриви посинелите устни на водача.

— Кой ме нарани ли? — запита той иронично.

— Да.

— Доня Лус.

— Доня Лус! — подскочи смаяно капитанът. — Това е невъзможно.

— Слушай — продължи водачът. — Минутите ми са преброени. Скоро ще умра. Човек в моето положение не лъже. Остави ме, не ме прекъсвай, не знам дали ще имам достатъчно време, да ти разправя всичко, преди да си отида от този свят.

— Говори! — заповяда капитанът.

И понеже гласът на ранения все повече отслабваше, капитанът се наведе до него, за да не пропусне нито думи от разказа му.

Водачът затвори очи, мълча известно време, после промълви с усилие:

— Дай ми ракия!

— Ти си луд. Ракията ще те убие. Раненият поклати глава.

— Напротив, тя ще ми даде сили да ти разправя всичко. И без това съм с единия крак в гроба.

— Вярно! — пошепна капитанът.

— Не се бави. Няма време, трябва да ти разправя много важни работи.

— Ето — каза капитанът след кратко колебание и поднесе манерката си до устните на водача.

Раненият пи жадно и продължително. Трескава руменина обагри бузите му, почти угасналите му очи се отвориха и заблестяха за миг.

— Сега — каза той с по-твърд и доста силен глас — не ме прекъсвай. Щом видиш, че отслабвам, пак ми дай да пия. Така може би ще успея да ти разправя всичко.

Капитанът кимна и Бърборко започна. Разказът му трая доста дълго, понеже той често бе принуден да спира от слабост. Когато завърши, добави:

— Виждаш, капитане, че тази жена, както ти казах, е същински демон. Тя уби Кенеди и мене. Откажи се от нея, капитане! Тя е трудна плячка. Не ще можеш никога да я плениш.

— Добре, добре! — каза капитанът и свъси вежди. — Нима мислиш, че така лесно ще изоставя плановете си?

— Тогава добър успех! — глухо прошепна водачът. — Моята е свършена вече. Сметките ми са уредени. Сбогом, капитане! Аз отивам при дяволите, там ще се срещнем…

И падна възнак.

Капитанът се опита да го вдигне. Бърборко беше мъртъв.

— На добър ти час! — презрително рече той.

Нарами трупа, бързо го отнесе в един храсталак, изкопа трап и го зарови. След това се върна при огъня, обви се в пелерината си, легна с крака към жаравата и докато заспиваше, промълви:

— След няколко часа ще се съмне, тогава ще видим какво ще правим.

Разбойниците не спят до късно. Още преди изгрев в лагера на пиратите всички бяха на крак. Готвеха се за път.

Вместо да се откаже от плановете си, капитанът реши да ускори изпълнението им, за да не даде възможност на мексиканците да се окопитят и да потърсят между белите трапери сигурни съюзници, които биха му попречили да постигне целта си.

Щом прецени, че всички са разбрали нарежданията му, капитанът даде знак за тръгване. Отрядът потегли по индиански, с други думи, пое посока, обратна на мястото, накъдето се беше запътил.

Стигнали до мястото, което им осигуряваше желаната безопасност, пиратите слязоха от конете и ги повериха на неколцина свои решителни другари да ги пазят. След това едни запълзяха из високите треви като усойници, други запрескачаха от клон на клон, от дърво на дърво, вземайки всички предпазни мерки да не бъдат открити. Те се насочваха към лагера на мексиканците.