Гюстав Емар
Арканзаски трапери (13)

IX
В ПЕПЕЛИЩАТА

Беше около осем часа сутринта. Веселото есенно слънце озаряваше прерията с ярка светлина.

Тук-там прелитаха птички и издаваха чудновати звуци. Други, скрити в гъстия листак, даваха мелодичен концерт. Понякога елен показваше изплашено глава над високата трева и изчезваше със скокове в далечината.

По левия бряг на Великата канадска река двама конници, облечени в траперски дрехи, препускаха в бърз тръс на прекрасни полудиви коне. Няколко хрътки с черна козина, с огнени петна около очите и по гърдите, тичаха и подскачаха край тях.

Тези конници бяха Честно сърце и Веселяка.

Но сега Честно сърце беше обзет от буйна радост. Лицето му сияеше, той весело се оглеждаше. Понякога спираше и се взираше в далечината, като че търсеше на хоризонта нещо, което още не виждаше. После махаше с досада и поемаше напред, за да повтори след стотина крачки същото.

— Е, хайде, успокой се! — каза най-сетне Веселяка със смях. — Ще стигнем, не се тревожи!

— Карамба! Зная, но ми се иска да сме вече там. Това за мен са единствените щастливи мигове. Да видя майка си! Мама! Милата мама, която остави всичко заради мен. Изпусна всичко без съжаление, без колебание. Колко е хубаво човек да има майка! Да има сърце, което го разбира и се отказва от всичко заради него, живее чрез него, радва се с радостите му, страда с болките му, поема върху себе си всичко и му оставя само радостите! О, Веселяк, за да разбере човек какво е прекрасното създание, наречено майка, трябва като мен дълги години да е бил лишен от нея и после неочаквано да я е намерил още по-любеща и всеотдайна отпреди. А ти ми казваш да не бързаме! Всяка минута закъснение ми отнема една майчина целувка. Няма ли да пристигнем най-после? — Ето ни вече при брода.

— Не знам защо, но някакъв таен страх гризе сърцето ми, смътно предчувствие ме гнети.

— Пропъди черните мисли, приятелю! След няколко минути ще бъдем при майка ти.

— Нали? Не зная дали не се лъжа, но ми се струва, че полето не изглежда като друг път. Толкова е тихо, чак неестествено. И всичко изглежда толкова пусто. Вече сме съвсем близо, а не се чуват нито кучета, нито петли, нито хилядите шумове на едно селище.

— Наистина — каза Веселяка с неясна тревога. — Много е тихо.

Конниците се намираха на едно място, където реката правеше остър завой. Стръмните й брегове, покрити с огромни канари и сечища, не позволяваха да се вижда надалеч.

Селото беше само на един пушечен изстрел от брода, където те се готвеха да прегазят реката, но поради характера на местността не се виждаше.

Щом стъпиха във водата, конете рязко се дръпнаха. Хрътките нададоха пронизителния вой, присъщ на природата им, който смразява и най-смелите.

— Какво има? — прошепна Честно сърце, пребледня като мъртвец и се огледа уплашено.

— Виж — отговори Веселяка и посочи на приятеля си няколко трупа, които реката влачеше точно пред тях.

— А! — извика Честно сърце. — Тук е станало нещо ужасно. Майка ми, майка ми!

— Не се бой — каза Веселяка, — тя сигурно се е скрила. Без да слуша утешенията на приятеля си, който сам не си вярваше, Честно сърце заби шпорите в слабините па коня и навлезе в реката.

Бързо стигнаха на отсрещния бряг.

Тогава всичко стана ясно.

Пред тях се разкри най-потресаващата гледка, която човек може да си представи.

От селото и форта бяха останали купища развалини.

Черен, гъст зловонен дим се виеше към небето.

Сред селото се издигаше върлина с наковани по нея парчета човешко месо, за които ястребите се биеха с крясъци.

Търкаляха се трупове, полуразкъсани от зверове и орли.

Нямаше жива душа.

Камък върху камък не бе останал. Всичко беше разрушено, разсипано. Още от пръв поглед се разбираше, че оттук са минали индианци и техният кръвожаден гняв и неутолимата им омраза към белите бяха оставили кървавите си дири.

— О — извика Честно сърце разтреперан, — предчувствията ми не ме излъгаха. Мамо!

Отчаян, той се хвърли по очи, скри лице в длани и зарида.

Този кален човек, надарен с изключителна твърдост, страдаше, както страда лъв. В мъката му имаше нещо страшно.

Ридания, подобни на рев, разкъсваха гърдите му.

Веселяка се съобразяваше с болката на приятеля си. Какво ли можеше да го утеши? По-добре да го остави да плаче, докато първоначалното му отчаяние попремине. Железният му характер неминуемо щеше бързо да вземе връх и той щеше да започне да действува.

С вродения инстинкт на ловец, Веселяка започна да претърсва наоколо, за да намери някакъв знак, който би могъл да ги упъти.

След като дълго се въртя из развалините, Веселяка изведнъж се насочи към един близък храст, защото му се счу познат лай.

Той бързо се отправи натам. Една хрътка като неговите започна весело да скача и да се гали.

— Ха — каза ловецът, — кой е вързал така бедния Трим?

Разряза каишите, с които бе вързано животното, и забеляза, че на връвта му е прикрепена сгъната на четири хартия.

Той я грабна и изтича при Честно сърце.

— Братко — каза, — не губи надежда!

Траперът знаеше, че приятелят му не е човек, който ще го отегчава с изтъркани думи за утеха. Вдигна обляното си в сълзи лице.

Щом го пуснаха, кучето хукна невероятно бързо, с глухо и отривисто джафкане, като хрътка, надушила следа.

Веселяка беше предвидил това и бе сложил връзката си на шията на кучето.

— Де да знаеш какво може да се случи — измърмори канадецът, докато кучето се отдалечаваше. После отиде при приятеля си.

— Како има? — запита Честно сърце.

— Чети — каза Веселяка.

Траперът грабна хартийката и жадно зачете. В нея пишеше само:

„Ние сме пленници на червенокожите… Смелост!… Нищо лошо не се е случило на майка ви.“

— Слава богу — извика Честно сърце развълнувано, целуна хартийката и я притисна до гърдите си. — Майка ми е жива! Ще я намеря!…

— Положително — потвърди Веселяка уверено. Честно сърце изведнъж напълно се промени. Изправи снага, лицето му засия.

— Да започваме да търсим — каза той. — Може някой нещастник да е останал жив. От него ще научим какво се е случило.

— Добре — каза Веселяка радостно. — Хайде! Кучетата драскаха стръвно из развалините на форта.

— Да започнем оттам! — каза Честно сърце. Двамата се заеха да разчистват развалините. Работеха с енергия, която ги учудваше.

След двадесет минути разкриха нещо като капак на зимник.

Слаби, неясни звуци долитаха отдолу.

— Там са! — каза Веселяка.

— Дано успеем да ги спасим.

След доста време и много големи усилия успяха да вдигнат капака.

Разкри се страшна гледка.

В тази гробница, лъхаща зловония, около двадесет души бяха буквално натрупани един върху друг.

Ловците не можаха да сдържат ужаса си и неволно се отдръпнаха.

Но веднага се приближиха отново към ямата, за да се опитат да спасят, ако не беше късно, някои от нещастните жертви.

От всички само един даваше признаци на живот. Останалите бяха мъртви.

Те го измъкнаха от подземието, проснаха го върху куп сухи листа и му оказаха необходимата първа помощ.

Кучетата лижеха ръцете и лицето на ранения.

След няколко минути човекът помръдна леко, отвори няколко пъти очи и дълбоко въздъхна.

Веселяка пъхна между стиснатите му зъби гърлото на една отворена манерка с ром и го накара да изпие няколко капки.

— Зле е — каза траперът.

— Загубен е — отвърна Честно сърце и поклати глава. Междувременно раненият бе посъбрал сили.

— Господи! — пошепна той със слаб, треперещ глас. — Ще умра.

— Не губете надежда! — тихо каза Веселяка.

Бегла червенина се появи по бледите бузи на ранения и тъжна усмивка сви устните му.

— Защо да живея? — отговори той. — Индианците избиха всичките ми другари, след като зверски ги измъчиха. За мен животът би бил непоносим.

— Ако желаете нещо, което зависи от нас, кажете. Честна траперска дума, ще направим всичко възможно.

Очите на умиращия проблеснаха диво.

— Дайте ми манерката си — каза той на Веселяка. Веселяка му я подаде.

Раненият пи жадно. Челото му се овлажни от пот, трескава червенина покри лицето му, което доби страшно изражение.

— Слушайте — каза той задъхано с дрезгав глас. — Тук бях командир аз. Индианците, подпомогнати от един мръсен метис, който ни предаде, превзеха с измама селото.

— Как се казва този човек? — попита живо траперът.

— Той е мъртъв!… Аз го убих! — отговори капитанът с необикновена омраза и радост. — Индианците искаха да превземат форта, битката беше ужасна. Ние бяхме дванадесет души срещу четиристотин индианци. Какво можехме да направим, освен да се сражаваме до смърт? Така и стана. След като разбраха, че няма да могат да ни заловят живи, индианците хвърлиха при нас колонистите от селото, скалпирани и с отрязани китки. После запалиха форта.

Гласът на ранения все повече отслабваше, думите му едва се долавяха. Той изпи още няколко глътки и продължи разказа си, слушан жадно от ловците.

— Под рововете на форта, имаше подземие, което служеше за зимник. Когато разбрах, че няма никакви изгледи да се измъкнем, че няма спасение, заведох другарите си в него с надеждата, че така ще се отървем. След няколко минути фортът рухна върху нас. Не можете да си представите мъките, които преживяхме в тази воняща яма без въздух, без светлина. Ранените, а почти всички бяха ранени, викаха, молеха за вода, умиращите стенеха, това беше кошмарен концерт, който не може да се опише. Непоносимите ни страдания се увеличаваха от липсата на въздух. Някаква буйна лудост ни обхвана, ние се нахвърлихме един срещу друг, в мрака под огромния куп развалини започна отвратителна битка, която завърши със смъртта на всички. Колко трая, не зная. Вече чувствувах, че настъпва смъртта, която бе отнесла всичките ми другари, когато вие дойдохте, за да я отложите за малко. Но съм доволен. Смъртта ми няма да остане без възмездие.

След тези думи, произнесени с едва доловим глас, настъпи гробна тишина, нарушавана само от хъркането на умиращия, чиято агония започваше.

Изведнъж капитанът се изпъна, надигна се и втренчи кръвясалите си очи в ловците.

— Червенокожите, които ме нападнаха, са от племето команчи — каза той. — Вождът им се нарича Орлова глава. Закълнете се в траперската си чест, че ще отмъстите за мен.

— Заклеваме се! — извикаха и двамата с твърд глас.

— Благодаря! — промълви капитанът, после рязко се отпусна назад и остана неподвижен.

Беше мъртъв.

По сгърченото му лице, в отворените му очи още личеше изразът на ненавист и отчаяние, които го бяха оживили в последния му миг.

Ловците го гледаха известно време, после се отърсиха от мъчителното впечатление и се заеха да отдадат последна почит на жертвите на индианското отмъщение.

При светлината на последните лъчи на залязващото слънце те изпълниха това мъчително задължение.

След кратка почивка Честно сърце стана и оседла коня си.

— Сега, братко — каза той на Веселяка, — да тръгнем по следите на Орлова глава.

— Хайде! — отговори другарят му.

Двамата хвърлиха наоколо тъжен, прощален поглед, свирнаха на кучетата и смело поеха из гората, в чиито дебри бяха изчезнали команчите.

В този миг луната се показа сред океан от пари и разля печалните си лъчи над развалините на американското село, останало навеки във властта на самотата и смъртта.