Гюстав Емар
Арканзаски трапери (4)

IV
МАЙКАТА

Хванал два коня за поводите, Еусебио чакаше при вратата на асиендата.

— Ще придружавам ли ваше превъзходителство? — запита той.

— Не — беше сухият отговор.

Дон Рамон възседна коня, сложи на седлото пред себе си вързания младеж и заповяда:

— Върнете втория кон, не ми трябва.

После заби шпори в слабините на коня, който изцвили от болка, и се понесе стремително.

Еусебио се върна в асиендата, като поклащаше тъжно глава.

Щом асиендата се скри зад хълмовете, дон Рамон спря, извади една копринена кърпа от пазвата си и върза очите на своя син, без да му каже дума. После отново потегли.

Пътуването сред пустинята трая дълго. В него имаше нещо зловещо, което смразяваше душата.

Облеченият в черно благородник, който безшумно се носеше сред пясъците, преметнал на седлото вързаното момче, чиито нервни тръпки и гърчове единствено подсказваха, че е живо, представяше странна и зловеща гледка; тя можеше да вдъхне ужас и на най-смелия човек.

Много часове изминаха, без бащата и синът да разменят дума. Слънцето клонеше към хоризонта, няколко звезди се появиха в тъмната синева на небето, а конят все препускаше напред.

С падането на мрака пустинята ставаше още по-тъжна и дива. Всякаква растителност изчезна. Само тук-там купища кости, побелели от времето, пъстреха пясъка с бледи петна. Грабливи птици бавно се виеха над конника и издаваха дрезгави крясъци. В далечината дини зверове с глухо ръмжене се готвеха за зловещия си нощен концерт.

В тези области няма полумрак. Щом слънцето се скрие, настава пълна тъмнина.

Дон Рамон продължаваше да препуска.

Синът не бе промълвил нито дума за молба, не бе издал нито един стон.

Най-после, към осем часа вечерта, конникът спря. Лудият бяг бе траял десет часа. Конят пръхтеше глухо и се препъваше на всяка крачка.

Дон Рамон се огледа.

Навсякъде се разстилаха пясъците та пустинята. В една посока обаче на хоризонта се изрязваше странният силует на девствена гора, която зловещо нарушаваше единството на пейзажа.

Дон Рамон слезе, свали сина си на пясъка, махна юздата на коня, за да може да яде от зоба, който му даде; след като най-хладнокръвно изпълни всички тези задължения, той се приближи до сина си и му отвърза очите.

Момчето остана неподвижно, само втренчи в баща си безизразен хладен поглед.

— Господине — каза дон Рамон със сух рязък глас, — тук се намирате на повече от двеста левги от моята асиенда, където никога пече не ще стъпите, ако не желаете да бъдете убит. Отсега вие сте сам, нямате нито баща, нито майка, нито семейство. Тъй като сте див звяр, аз ви осъждам да живеете между дивите зверове. Присъдата ми е неотменима не мислете, че молбите ви биха могли да я променят, затова си ги спестете.

— Не ви моля за нищо — глухо отвърна момчето. — Човек не моли палачите си.

Дон Рамон трепна. Трескаво направи няколко крачки, но почти веднага се овладя и продължи:

— Оставям ви една торба с храна за два дни, оставям ви и тази гравирана карабина, с която не ми се е случвало да не улуча. Давам ви пистолети, нож и брадва; барут и куршуми има в тези биволски рога. В торбата с храна ще намерите огниво и всичко друго, необходимо за запалване на огън. Там съм сложил и една библия, която принадлежи на майка ви. За човешкото общество вие сте мъртъв и вече не можете да се върнете в него. Пустинята е пред вас, тя ви принадлежи. А аз вече нямам син, сбогом! Дано бог се смили над вас. Между нас всичко е свършено. Вие оставате сам, без семейство; сега от вас зависи да започнете нов живот и да се погрижите за задоволяване на нуждите си. Провидението никога не изоставя тези, които му се доверяват. Отсега нататък то единствено ще бди над вас.

След тези думи дон Рамон безстрастно сложи юздата на коня си, преряза въжетата, с които синът му бе вързан, метна се на седлото и бързо препусна.

Рафаел коленичи, наведе глава, тревожно се вслуша в отдалечаващия се в пустинята тропот, проследи, докато можа, злокобния силует, който изглеждаше черен под лъчите на луната. Щом конникът изчезна в мрака, младежът се хвана за гърдите и лицето му се сгърчи Е неизразимо отчаяние.

— Мамо!… Мамо!… — извика той. И се строполи по гръб на пясъка. Беше припаднал.

След доста продължително препускане дон Рамон несъзнателно позабави коня, тревожно се заслуша в смътните шумове на пустинята, без сам да разбира защо постъпва така. Може би очакваше нещастният му син да го извика, за да се върне при него. На два пъти неволно дръпна поводите, сякаш се подчиняваше на някакъв вътрешен глас, който го караше да се върне. Но и двата пъти свирепата гордост на кръвта му се оказа по-силна и той продължи пъля си.

Когато дон Рамон се прибра в асиендата, слънцето изгряваше.

Двама души, застанали от двете страна на вратата очакваха завръщането му. Бяха доня Хесусита и Еусебио.

При вида на жена си, бледа и няма като статуя на отчаянието, земевладелецът усети, че сърцето му се свива от мъка. Щеше да ги отмине. Но доня Хесусита пристъпи две крачки и хвана поводите на коня.

— Дон Рамон — тревожно запита тя, — какво направихте с моя син?

Земевладелецът не отговори. Като видя мъката на жена си, сърцето му изтръпна от угризение и той се запита дали всъщност е имал право да постъпи така.

Доня Хесусита напразно чакаше отговор. Дон Рамон я гледаше. Той се стресна от дълбоките следи, които тъгата бе наложила върху лицето й, толкова спокойно и ясно само до преди няколко часа.

Благородната жена беше смъртно бледа. Изразът на лицето й бе непривично твърд, трескавите й очи бяха зачервени, но сухи. Заобиколени от дълбоки черни кръгове, те изглеждаха хлътнали, блуждаещи. По страните й личаха петна — следи от пресъхнали сълзи. Доня Хесусита вече не можеше да плаче. Гласът й беше дрезгав, хриплив. Гърдите и мъчително се повдигаха, тя едва си поемаше дъх.

След като почака няколко мига, тя отново запита:

— Дон Рамон, какво направихте със сина ми? — Земевладелецът смутено отвърна глава.

— О, вие сте го убили — сърцераздирателно извика тя.

— Не, — отговори той, стреснат от мъката и, за първи път в живота си принуден да признае правото на майката да иска сметка за детето си.

— Какво направихте с него? — отново попита тя след миг.

— По-късно, когато се успокоите, ще научите всичко — рече той.

— Аз съм спокойна — отвърна тя. — Защо трябва да проявявате милосърдие, каквото не изпитвате? Моят син е мъртъв, вие сте го убили!

Дон Рамон слезе от коня.

— Хесусита — каза той с нежен поглед и хвана ръцете й, — заклевам ви се във всичко най-свято, че вашият син е жив и косъм не е паднал от главата му.

Бедната майка се замисли.

— Вярвам ви — каза тя след миг. — Но какво направихте с него?

— Добре — отвърна дон Рамон след кратко колебание, — щом искате да знаете, оставих сина ви в пустинята… но му дадох всичко необходимо, за да може да преживява и да се брани.

Доня Хесусита се сепна и нервна тръпка премина по цялото й тяло.

— Постъпили сте твърде милостиво — каза тя с горчива ирония. — Постъпили сте извънредно милостиво с едно шестнадесетгодишно дете, дон Рамон! Просто ви е било неприятно да мърсите ръцете си с кръвта му, затова сте оставили тази работа на дивите зверове и на свирепите индианци, които единствени се мяркат из онези пусти земи.

— Той беше виновен! — каза дон Рамон тихо, но твърдо.

— За онази, която го е носила в утробата си и го е кърмила с млякото си, детето никога не е виновно — решително каза тя. — Добре, дон Рамон, вие осъдихте сина си, аз ще го спася!

— Какво искате Да направите? — запита земевладелецът, стреснат от решителността, която блестеше в очите на жена му.

— Какво ви интересува? Вие мислите, че сте изпълнили своя дълг, а аз ще изпълня моя. Бог ще отсъди кой е прав! Дано един ден не ви се наложи да давате сметка за кръвта на своя син.

При това проклятие дон Рамон наведе глава. Блед, обзет от угризение на съвестта, той бавно се отправи към асиендата.

За миг доня Хесусита го проследи с поглед.

— Боже, дано стигнем навреме! — извика тя. И излезе, последвана от Еусебио.

Два коня ги чакаха, скрити зад китка дървета. Те ги възседнаха.

— Къде отиваме, сеньора? — запита управителят.

— Да търсим сина ми — отвърна тя.

Доня Хесусита изглеждаше преобразена от надеждата. Руменина покриваше бузите й, черните й очи блестяха.

Еусебио отвърза четири великолепни хрътки, които намират дири, и им даде да помиришат една риза на Рафаел. Хрътките се понесоха по пътя със силен лай. Доня Хесусита и Еусебио подкараха конете след тях и се спогледаха с надежда.

Кучетата вървяха по следата без никаква трудност и двоумение. Нито за миг, не спираха.

Когато доня Хесусита стигна до мястото, където Рафаел бе изоставен от баща си, там нямаше никого. Момчето беше изчезнало…

Следите от пребиваването му бяха видими. Огънят гаснеше. По всичко личеше, че Рафаел е тръгнал най-много преди час.

— Какво да правим? — тревожно попита Еусебио.

— Да продължим след него — решително отвърна доня Хесусита и пришпори коня, който изцвили и се понесе бясно напред.

Еусебио тръгна след нея.

Същият ден вечерта в асиенда дел милагро цареше тревога.

Доня Хесусита и Еусебио не се бяха върнали.

Дон Рамон заповяда на всички да възседнат конете.

Понесли факли, вакеросите и пеоните се заеха да дирят своята господарка и управителя.

Нощта изтече без никакъв резултат.

При изгрев слънце намериха коня на доня Хесусита в пустинята — беше полуразкъсан. Амуницията му липсваше. По всичко личеше, че на мястото, където беше трупът на коня, бе станал жесток бой.

Отчаян, дон Рамон заповяда да се върнат.

„Господи — каза си той на влизане в асиендата. — Нима наказанието ми вече започва?“

Изминаха седмици, месеци, години, но никой не успя да разгадае тайната на тези мрачни събития и въпреки най-усилените издирвания не се разбра какво е станало с Рафаел, с майка му и с Еусебио.