Гюстав Емар
Арканзаски трапери (12)

VIII
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ИНДИАНЦИТЕ

Американците бяха в извънредно критично положение.

Изненадан от безшумното нападение на команчите, капитанът бе стреснат в съня си от ужасяващия боен вик, който те нададоха, като запалиха вещите, струпани пред форта.

За миг полузаслепен от червеникавия отблясък на пламъците, смелият офицер скочи от леглото си и полуоблечен, със сабя в ръка, се втурна към помещенията на гарнизона. Там вече бяха чули тревогата и тичаха към местата си с присъщата за янките лекомислена храброст.

Но какво можеше да се направи?

Целият гарнизон, включително капитана, възлизаше на дванадесет души.

Можеха ли при такъв малък брой да се противопоставят на индианците, чиито зловещи силуети се открояваха фантастично при мрачните отблясъци на пожара?

Офицерът въздъхна.

— Загубени сме! — промълви той.

В непрестанните битки, които се водят по границата, законите на войната, възприети от цивилизования свят, са непознати.

Правилото „Горко на победените“ господствува в пълния смисъл на думата.

Ожесточените врагове се сражават с всички коварни варварски средства, не молят за пощада и не прощават.

Така и тук всяка битка е въпрос на живот и смърт.

Такива са обичаите.

Капитанът знаеше това и не си правеше никакви илюзии за съдбата, която го очаква, ако попадне в ръцете на команчите.

Той бе допуснал грешка, като се бе оставил червенокожите да го изненадат, и трябваше да понесе последствията от непредпазливостта, си.

Но той беше храбър воин. Щом не можеше да се измъкне здрав и читав от това гнездо на оси, искаше поне да загине с чест. Не беше нужно да подтиква и войниците към изпълнение на техния дълг. И те като капитана знаеха, че няма никакви изгледи за спасение.

Защитниците на форта застанаха решително зад барикадите и започнаха да стрелят по индианците точно и вярно, като им причиняваха големи загуби.

Първият човек, когото капитанът зърна, когато се качи върху платформата на форта, беше старият ловец Бяло око.

— Ха — каза офицерът. — Какво ли прави този тук и как е влязъл?

Той измъкна пистолета от кобура, тръгна право към метиса, сграбчи го за гърлото и опря дулото в гърдите му. После му каза с онова хладнокръвие, което американците са наследили от англичаните и са развили в още по-голяма степен:

— Как си влязъл във форта, стара кукумявко?

— През вратата, как иначе? — отговори Бяло око, без да се развълнува.

— Аха, значи си магьосник, така ли?

— Може и да съм.

— Стига си се правил на ударен, метисе, продал си ни на братята си, червенокожите.

Метисът се усмихна зловещо и като забеляза това, капитанът изрева:

— Няма да спечелиш от предателството си. Ти ще бъдеш първата му жертва.

С неочаквано рязко движение ловецът се изскубна, отскочи назад и вдигна пушката си.

— Ще видим — захили се той.

Застанали един срещу друг на тясната платформа на форта, осветена от пожара, който се засилваше всяка секунда, двамата мъже изглеждаха страшни. Те представяха двете живеещи в Съединените щати раси, чиято борба може да свърши само с пълното унищожаване на едната.

Долу битката прерастваше в епопея.

С бойни викове индианците яростно се хвърляха към окопите, където американците ги посрещаха с изстрели от упор и с удари на нож.

Но огънят продължаваше да напредва. Войниците падаха един след друг. Скоро щеше да настъпи краят.

На заплахата на Бяло око капитанът отговори с презрителна усмивка.

С бързината на мълния той стреля с пистолета си по ловеца. Бяло око изпусна пушката — дясната му ръка бе счупена.

Капитанът се хвърли към него с радостен рев.

Метисът падна по гръб от неочаквания тласък.

Капитанът натисна с коляно гърдите му и го погледна.

— Е какво, видяхме ли? — попита той със саркастичен смях.

— Не. Аз съм глупак — отговори метисът. — Моят живот ти принадлежи. Убий ме!

— Не се тревожи, ще умреш по индиански.

— Побързай, ако искаш да си отмъщаваш — каза подигравателно ловецът, — защото скоро ще бъде късно.

— Има време… Защо ни предаде, подлецо?

— Какво те интересува?

— Искам да зная.

— Добре, бъди доволен — каза Бяло око след кратко колебание. — Твоите братя, белите, избиха цялото ми семейство и аз си отмъстих.

— Но ние, ние какво сме ти направили?

— Не сте ли бели? Хайде, стреляй, че да се свърши… Мога да умра радостен, понеже и много други ще ме последват в гроба.

— Е, щом е така — каза капитанът със зловеща усмивка, — ще те изпратя при братята си, за да видиш, че съм честен противник.

Капитанът силно притисна с коляно ранения си враг, за да му отнеме всяка възможност за съпротива.

— По индиански! — каза той.

Извади ножа, хвана с лявата ръка твърдата, гъста и посивяла коса на метиса и сръчно го скалпира. При това отвратително обезобразяване ловецът нададе вик от страшна болка. Кръвта обилно струеше от оголения му череп и се стичаше по лицето му.

— Убий ме! — рече той. — Убий ме! Тази болка е непоносима.

— Така ли? — каза капитанът.

— Ох! Убий ме, убий ме!

— Как така? Та аз не съм палач — сви рамене капитанът. — Ще те върна при достойните ти приятели.

Той хвана ловеца за краката, замъкна го до края на платформата и оттам го бутна с ботуш.

Бяло око инстинктивно потърси нещо да се хване и се улови за една издадена греда.

За миг остана да виси.

Гледката беше страшна. От оголения му череп по лицето му, свито от страх и болка, се стичаше кръв. Целият се гърчеше и вдъхваше ужас и отвращение.

— Милост, милост! — шепнеше той.

Скръстил ръце на гърдите, капитанът го гледаше усмихнат.

Изтерзаните нерви на Бяло око не издържаха, сгърчените му пръсти пуснаха гредата, за която се бе заловил и отчаянието си.

— Палач, бъди проклет! — изкрещя той е върховна ярост. И падна.

— На добър път — захили се капитанът. При вратите на форта се надигна голям шум. Капитанът се втурна на помощ на войниците си. Команчите бяха завзели загражденията.

Те нахлуваха във форта, убиваха и скалпираха неприятелите, които срещаха по пътя си.

Само четирима американски войници още се държаха.

Останалите бяха загинали.

Капитанът се прикри в средата на стълбището, което водеше за платформата.

— Приятели — извика той на другарите си. — Да умрем без съжаление. Аз наказах онзи, който ни предаде.

На това своеобразно утешение войниците отговориха с радостно „ура“ и се приготвиха скъпо да продадат живота си.

Внезапно се случи нещо неочаквано.

Виковете на индианците стихнаха като по чудо.

Нападението спря.

— Какво ли правят? — промърмори капитанът. — Какво още са намислили?

След като овладя всички подстъпи към форта, Орлова глава нареди да се спре битката.

Колонистите, пленени в селото, бяха извеждани един след друг. Те бяха дванадесет, между които четири жени.

Когато нещастниците застанаха разтреперани пред него, Орлова глава нареди да отделят жените.

На мъжете заповяда да минават един по един, внимателно се вглеждаше в тях и даваше знак на воините, които стояха до него.

Те веднага хващаха американците, отсичаха китките на ръцете им, скалпираха ги и ги блъскаха във форта.

Седем колонисти претърпяха това ужасно мъчение.

Оставаше един.

Той беше слаб, висок, но все още бодър старец, е бели като сняг коси, които падаха на раменете му. Черните му очи блестяха, но лицето му беше неподвижно. Външно спокоен, той чакаше Орлова глава да реши съдбата му и да ю прати при другите нещастници.

Но вождът го огледа с голямо внимание.

Лицето му се отпусна, на устните му се появи усмивка и той протегна ръка на стареца.

— Не познаваш свой приятел? — запита той на развален испански с гърления си глас на индианец.

Старецът трепна и на свой ред изгледа индианеца.

— А! — каза той изненадано. — Ел Гало^[1]!

— Уф! — каза вождът със задоволство. — Аз съм приятел на Беловласата глава. Червенокожите нямат две сърца. Бащата спаси живота ми, бащата ще дойде в моята колиба.

— Благодаря, вожде, приемам предложението ти — отговори старецът и горещо стисна протегнатата му от индианеца ръка.

После бързо отиде и застана до една възрастна жена с благородно печално лице, по което личаха следи на някогашна голяма красота.

— Слава богу — развълнувано каза тя, когато старецът се върна при нея.

Щом всички колонисти се събраха във форта, индианците засилиха пожара и стена от пламъци завинаги отдели американците от света.

Скоро фортът се превърна в огромна клада. Отвътре долитаха отчаяни викове и барутни експлозии.

Команчите спокойно наблюдаваха разгарянето на пожара, доволни от отмъщението си.

Пламъците обхванаха цялата сграда, издигаха се бързо и осветяваха околността.

На върха на форта няколко фигури отчаяно прибягваха, други бяха коленичили, примирени със съдбата си.

Изведнъж се чу страшно пращене, разнесоха се предсмъртни викове, фортът рухна в пламтящата клада, погълнала основите, и от нея избликнаха милиони искри.

Всичко беше свършено.

Американците бяха загинали.

Команчите издигнаха огромна върлина на мястото, където беше площадът на селото. На нея заковаха отсечените китки на колонистите, а на върха й забиха брадва с острие, обагрено с кръв.

После запалиха няколкото оцелели колиби и Орлова глава даде заповед за тръгване.

От цялото население на нещастното селище бяха останали живи само четирите жени и старецът, които команчите поведоха след себе си.

Над димящите развалини надвисна тишина.