Гюстав Емар
Арканзаски трапери (15)

XI
СДЕЛКАТА

Индианците и следотърсачите имат два езика и си служат с тях според обстоятелствата.

Единият се състои от думи, другият — от движения и мимики. В Америка, както езикът от думи, и езикът от движения има, така да се каже, най-различни наречия. Всеки си създава свое наречие. Това е сбор от странни и загадъчни движения, чиито значения се изменят своеволно и са разбираеми само за малък брой посветени.

Бърборко и приятелят му разговаряха с движения.

Този странен разговор трая цял час. И събеседниците бяха толкова увлечени, че въпреки изключителните предпазни мерки, които бяха взели, за да се укрият, не забелязаха, че от гъсталака ги следят две блестящи очи, вперени в тях с необикновена упоритост.

— В такъв случай — каза Бърборко, като се реши да произнесе няколко думи — чакам да видя какво ще направиш.

— Няма да чакаш дълго — отговори другият.

— Разчитам на тебе, Кенеди, аз си свърших моята работа.

— Добре, добре, няма нужда от толкова приказки, за да се разберем — сви рамене Кенеди. — Само че трябваше да ги заведеш на не толкова добре защитено място. Тук не е лесно да ги изненадаме.

— Това вече е ваша работа — злобно се усмихна Бърборко.

Събеседникът му го погледна внимателно.

— Хм, внимавай, побратиме — каза той, — с хора като нас да се седи на два стола е неразумно.

— Аз не седя на два стола. Но ние с тебе доста отдавна се познаваме, нали, Кенеди?

— Е, та какво?

— Какво ли? Просто не искам и този път да ми се случи това, което вече ми се случи веднъж, нищо повече.

— Отказваш ли се, или имаш намерение да ни измениш?

— Не се отказвам и нямам никакво намерение да ви изменям. Само че…

— Само че?…

— Този път не искам да ви доставя обещаното, докато условията ми не бъдат честно приети, иначе…

— Е, сега поне си откровен.

— Човек трябва да бъде честен в сделките — рече Бърборко и поклати глава.

— Да, така е. Добре, повтори условията си, ще видя дали можем да ги приемем.

— Защо да ги повтарям? Ти не си главният, нали?

— Не съм, но при все това…

— Ти нищо не можеш да направиш, няма смисъл. Е, ако беше тук Уактено — човекът, който убива, — друго щеше да бъде. Сигурен съм, че с него бързо щяхме да се разберем.

— Щом е така, говори, той те слуша — изгърмя звучен глас.

Храстите се раздвижиха и човекът, който дотогава бе слушал безмълвно разговора, очевидно бе решил, че е време да се появи, бързо изскочи от гъсталака и застана между двамата.

— Охо, вие сте ни подслушвали, капитан Уактено — каза невъзмутимо Бърборко.

— Това смущава ли те? — иронично се усмихна новодошлият.

— Ни най-малко.

— Тогава продължавай, приятелю, слушам те.

— Действително — каза водачът, — така е може би по добре.

— Отлично. Говори!

Човекът, когото Бърборко нарече със страшното индианско име Уактено, беше напълно белокож, най-много на тридесет години, висок и добре сложен, с красива стойка. Носеше с известна небрежност живописен костюм на следотърсач. По лицето му с благородни черти се четеше онзи израз на надменност и сдържаност, който често се среща у хората, свикнали със суровия, свободен живот в прериите.

Той погледна Бърборко с големите си блестящи очи и на устните му се появи загадъчна усмивка. Нехайно се облегна на пушката си и заслуша водача.

— Ще ви предам хората, които са ми платили, за да ги придружавам и водя, само ако имам голяма полза от това — каза бандитът.

— Така е — съгласи се Кенеди. — И капитанът е готов да те възнагради.

— Да — кимна другият.

— Много добре — каза водачът. — Но какво ще бъде възнаграждението?

— Какви са твоите искания? — запита капитанът. — Нали трябва да знаем условията ти, за да видим дали може да ги приемем?

— Условията ми са много прости.

— По-точно?

Бърборко се поколеба, или по-скоро взе да пресмята възможностите за печалба и загуба, които тази сделка му предлагаше, после продължи:

— Мексиканците са много богати.

— Възможно е — каза капитанът.

— Та, струва ми се…

— Говори, без да извърташ, Бърборко, няма време за усуквания. Както у всички мелези, индианската ви кръв все се обажда и не можете искрено да пристъпвате към същността на нещата.

— Добре — грубо почна водачът, — искам пет хиляди пиастри, иначе нищо няма да стане.

— Най-после, поне да знаем за какво говорим. Та, значи, искаш пет хиляди пиастри?

— Да.

— И срещу тази сума се задължаваш да ни предадеш генерала, племенницата му и всички, които ги придружават, така ли?

— Щом кажете.

— Добре. А сега слушай аз какво ще ти кажа.

— Слушам.

— Ти ме познаваш, нали?

— Познавам те отлично.

— Знаеш ли, че на думата ми може да се разчита.

— Напълно.

— Добре. Ако изпълниш честно задължението, което поемаш по собствена воля, значи ако ни предадеш, не казвам всички мексиканци от експедицията, хора наистина достопочтени, но неинтересни за мен, а само младото момиче, което се нарича доня Лус, давам не пет хиляди, както ти искаш, а осем хиляди пиастри. Надявам се, че разбираш какво ти говоря, нали?

Очите на Бърборко светнаха алчно.

— Да — отвърна той.

— Добре.

— Но ще бъде трудно да я изведа сама от лагера.

— Това е вече твоя работа.

— Предпочитам да ви ги предам всички заедно.

— По дяволите! За какво ми са?

— Хм. Какво ще каже генералът?

— Това не ме интересува. Отговори, приемаш ли предложението, или не го приемаш?

— Приемам.

— Заклеваш ли се да спазиш нашите условия?

— Заклевам се.

— А сега ми кажи, колко време смята генералът да остане на това място?

— Десет дни.

— Защо разправяш тогава, че до десет дни няма да можеш да изведеш момичето извън лагера?

— Е, че аз не знам кога искаш да ти я предам.

— Добре, прав си. Давам ти девет дни. Преди тръгването им момичето трябва да бъде при мен.

— Щом е така…

— Съгласен ли си?

— Напълно.

— Разбрахме ли се?

— Изцяло.

— Вземи, Бърборко — каза капитанът и подаде на водача една прекрасна диамантена игла, която носеше забодена на ловджийската си риза. — Ето ти капарото.

— Охо — радостно извика бандитът и грабна скъпоценната игла.

— Това е подарък от мене извън осемте хиляди пиастри, които ще ти броя, щом получа доня Лус.

— Ти си щедър и благороден, капитане — каза Бърборко, — да ти служи човек е цяло щастие.

— Но не забравяй — каза Уактено с твърд глас и хладно го изгледа, — че ме наричат „Човекът, който убива“. Ако ме излъжеш, в прерията няма място, достатъчно защитено и неизвестно, където можеш да се укриеш и да избегнеш отмъщението ми.

— Зная, капитане — отговори метисът и неволно потръпна. — Но бъди спокоен, няма да те излъжа.

— Надявам се! Сега си върви. Да не би да забележат отсъствието ти. След девет дни ще бъда тук.

— След девет дни ще ви предам момичето.

След тези думи Бърборко тръгна към лагера и се прибра, без да го забележат.

Щом останаха сами, двамата мъже, с които Бърборко бе сключил тази необикновено гнусна сделка, потънаха мълчаливо в храсталака и запълзяха като змии.

Скоро стигнаха до едно малко поточе, което течеше незабележимо из гората. Кенеди свирна два пъти различно.

Чу се лек шум и на няколко крачки пред тях изникна конник, водещ два коня.

— Ние сме, Франк, не бой се! Конникът веднага отиде при тях. — Какво ново? — попита Кенеди.

— Нищо особено — отвърна конникът. — Открих индианска следа…

— А — каза капитанът, — много хора ли са?

— Доста.

— В каква посока?

— Пресичат прерията от изток към запад.

— Добре, Франк, а какви са тези индианци?

— Предполагам, че са команчи. Капитанът се замисли.

— Вероятно е ловен отряд.

— Възможно е — отговори Франк. Двамата мъже възседнаха конете.

— Франк, и ти, Кенеди, вървете на Бъфало и се настанете в пещерата. Наблюдавайте внимателно мексиканците и гледайте да не ви открият.

— Бъди спокоен, капитане.

— Зная, че сте ловки и предани. Разчитам на вас, другари. Наблюдавайте и Бърборко. Този метис не ми вдъхва голямо доверие.

— Не се тревожете.

— Сега довиждане, скоро ще ви се обадя.

Въпреки тъмнината тримата мъже препуснаха в галон и изчезнаха из прерията в две различни посоки.