Гюстав Емар
Арканзаски трапери (34)

X
ЛЮБОВ

Доня Лус и Честно сърце се намираха в особено състояние. И двамата бяха млади, красиви и се обичаха, без да имат смелостта да признаят чувствата си, без даже да подозират, че ги изпитват.

Макар животът им да бе протекъл при съвсем различни условия, и двамата бяха изпълнени с най-съкровени вълнения и сърцата им бяха непокварени.

Детството на девойката бе преминало бледо и безцветно, сред безкрайни религиозни церемонии, в една страна, където християнската религия е по-скоро езичество.

Тя никога не бе почувствувала трепет в сърцето си. Не познаваше любовта, както не познаваше и страданията. Просто бе живяла като птичка, забравяйки миналото и без да се безпокои за бъдните дни.

Пътуването с вуйчо й напълно бе променило живота й. В прерията, изправена пред безкрайните хоризонти, които се разгръщаха, пред величествени реки й високи планини, чиито върхове сякаш стигат небето, мислите й се възвеличаваха и облагородяваха. От очите й сякаш падна завеса и тя разбра, че не е създадена за безсмисления манастирски живот.

Честно сърце се бе появил пред нея при изключителни обстоятелства и бе завладял съзнанието й, отворено за всички преживявания, готово да възприема и най-силни впечатления.

Въпреки необикновените дрехи на трапера, откритият му характер, мъжественият израз на гордото му лице, благородната му походка я бяха неволно развълнували.

По силата на съкровения стремеж, скрит у всяко същество, принадлежащо на голямото човешко семейство, без да съзнава това, доня Лус бе срещнала сърцето, за което копнееше.

Нежна и крехка, тя имаше нужда от такъв енергичен мъж с топъл поглед, лъвска смелост и желязна воля, имаше нужда да се чувствува закриляна и подкрепяна в живота от неговата мощна десница.

Още от първия миг тя се бе предала без съпротива, с непреодолимо чувство на щастие, на влечението, което я тласкаше към Честно сърце, и преди да се опомни и дори да помисли да се съпротивява, любовта бе завладяла душата й.

Последните събития разбудиха с нечувана сила страстта, която доня Лус таеше в дъното на сърцето си. Сега, когато беше до него и непрекъснато слушаше от майка му и от другарите му най-хубави неща за него, тя разбра, че любовта й е неделима част от самото й същество и не можеше да си представи как толкова време е живяла, без да обича този мъж, когото й се струваше, че познава от раждането си.

Сега вече доня Лус живееше само за него и чрез него, една негова усмивка, един негов поглед бяха достатъчни, за да засияе от щастие, беше радостна, когато го виждаше, и тъжеше, когато беше далеч от него.

Честно сърце бе достигнал до същото състояние, но по съвсем различен път.

Прерията, в която, така да се каже, бе израсъл, го бе научила да се възхищава от величавите явления и дела на природата, а непрестанните борби, които бе принуден да води, било с индианците, било с дивите зверове, бяха развили всичките му духовни и физически сили.

Както могъщите му мускули и дарбата му да си служи с оръжието му помагаха да се справи с всички препятствия, така чрез силата на мисълта си и изтънчеността на чувствата си той можеше всичко да разбере. Той имаше усет за всичко добро и величаво.

Както винаги се случва с благородните характери, свикнали отрано да се борят с всички несгоди и само със собствени сили да се справят с всякакви изненади, той бе постигнал необикновена душевна широта, като при това бе запазил странна детска наивност по отношение на някои още непознати за него чувства.

Всекидневните изисквания на бурния и несигурен живот, който той водеше, бяха задушили в него кълна на страстите. Навиците му на самотник го бяха превърнали въпреки волята му в съзерцателна натура.

Той не познаваше друга жена освен майка си. Индианките, със своите нрави, възбуждаха само отвращение у него. Той бе достигнал до тридесет и шест годишна възраст, без да бе копнял за любов, без да бе познавал това чувство. Нещо повече — никой не му бе споменавал тази дума, която включва в своите пет букви толкова изживявалия и която по цялата земя е извор на толкова възвишени дела и на толкова ужасни престъпления.

След като цял ден бяха ловували из гори и долини или петнадесет-шестнадесет часа бяха търпеливо дебнали бобрите с Веселяка, също пълен невежа по въпросите на любовта, вечер край лагерния огън в прерията двамата разговаряха само върху преживените събития.

Седмиците, месеците и годините течаха, без да променят живота на Честно сърце, като се изключи някакво неопределено, сякаш безпричинно вълнение, което го глождеше и което той не можеше да си обясни. Но Честно сърце щеше да се убеди, че природата има свои неумолими закони, на които всеки трябва да се подчини независимо от условията, при които се намира.

Ето защо, когато срещна доня Лус, същото чувство на инстинктивна и неудържима любов, което действуваше върху девойката, тласна към нея и Честно сърце.

Изненадан от внезапния интерес към една непозната, която вероятно никога вече нямаше да види, траперът едва ли не я упрекна за това си чувство. Ето защо той се отнесе към нея с известна хладина, която не му беше привична.

Както всички горди души, свикнали хората да им отстъпват, той се чувствуваше засегнат от това, че една девойка го е покорила, че той е попаднал под влиянието й и не може да се освободи от него.

Но когато след пожара в прерията напусна лагера на мексиканците, въпреки бързото си заминаване той отнесе спомена за нея и този спомен все повече го завладяваше.

Постоянно му се струваше, че до слуха му долита нежният и звучен глас на доня Лус. Насън или наяве, тя беше винаги пред него, усмихваше се, гледаше го с пленителните си очи.

Душевната му борба бе жестока. Въпреки страстта, която го разяждаше. Честно сърце знаеше каква непреодолима преграда го дели от доня Лус, схващаше ясно до каква степен любовта му е безсмислена и неосъществима. Той си повтаряше всички възражения, които биха могли да се направят в такъв случай, за да си докаже, че е безумец.

Най-сетне успя да се убеди, че цяла пропаст го дели от тази, която обича. Но макар и сломен от тежката борба със себе си, у него все пак оставаше искрица надежда, която никога не напуска силните характери. И вместо да признае искрено поражението си и да се отдаде на своята страст, сега единствената му радост, единственото му щастие, той продължаваше глухата си съпротива, търсеше извинение за всички дребни отстъпки, които правеше пред любовта си.

Той отбягваше девойката с упоритост, която би могла да я засегне. А когато бяха принудени да се срещнат, Честно сърце ставаше мълчалив, мрачен, едва отговаряше на нейните въпроси, и то със стеснение, присъщо само на неопитните влюбени, възползуваше се от първия удобен случай да се махне.

Момичето го следеше с печален поглед, тихо въздишаше и понякога бисерни сълзи мълчаливо се стичаха по розовите й страни, защото смяташе, че той я избягва от безразличие към нея, без да разбира, че това бе израз на любов.

Но през няколкото дни след превземането на лагера чувствата на двамата влюбени, неусетно и за самите тях, ги бяха още по-дълбоко завладели.

С проницателността на всяка истинска майка и майката на Честно сърце бе отгатнала увлечението на своя син, душевната му борба и бе станала скрита довереница и закрилница на тази любов, която всеки от влюбените смяташе, че е стаил дълбоко в душата си.

Ето как стояха нещата два дни след предложението, направено от Уактено на доня Лус.

Честно сърце изглеждаше още по-тъжен и загрижен от преди. Той нервно крачеше насам-натам из пещерата и от време на време хвърляше тревожни погледи наоколо си. Накрая се облегна на стената, наведе глава и дълбоко се замисли. Стоеше така доста време, когато нежен глас пошепна на ухото му:

— Какво те мъчи, синко? Защо си тъжен? Лоши известия ли си получил?

Честно сърце вдигна глава като стреснат от сън.

Пред него стояха майка му и доня Лус, нежно хванати подръка. Той ги погледна печално и отвърна със сподавена въздишка!

— Уви, майко, утре е последния ден. А аз още нищо не съм измислил, за да спася доня Лус и да върна вуйчо й.

Двете жени потрепераха.

— Утре — прошепна доня Лус, — Този човек ще дойде утре.

— Какво ще направиш, синко?

— Сам не знам, майко — отговори той трескаво. — Този човек е по-силен от мене. Той разби всичките ми планове. Досега не успяхме да узнаем къде се крие. Всичките ви издирвания оставаха напразни.

— Честно сърце, — тихо запита доня Лус, — нима ще ме оставите в ръцете на този бандит? Защо тогава ме спасихте?

— О — трепна траперът, — този упрек ме убива!

— Аз не ви упреквам. Честно сърце — отвърна тя живо. — Но съм много нещастна. Ако стоя тук, ще стана причина за смъртта на единствения си близък роднина. Ако отида с бандита, ще бъда опозорена.

— Ах, а аз да не мога нищо да сторя. — извика той пламенно, — да ви гледам разплакана, да зная, че сте нещастна, и да не мога с нищо да ти помогна! С радост ще пожертвувам живота си, само и само да ви спестя някое безпокойство.

— Не губи надежда, синко! — насърчи го старата жена. — Аз съм сигурна, че ти ще намериш изход.

— Да не губя надежда! Какво говориш, майко? От два дни приятелите ми и аз правим невъзможното и всичко е безуспешно. Как да не губя надежда? След няколко часа този негодник ще дойде да иска жертвата, която си е набелязал! По-добре да умра, отколкото да бъда свидетел на такова злодеяние!

Доня Лус го погледна странно, печална усмивка освети лицето й, тя леко сложи нежната си ръка на рамото му и го запита със своя мелодичен и покоряващ глас:

— Честно сърце, обичате ли ме?

Младият мъж се сепна, тръпка премина по тялото му.

— Защо ме питате — каза той развълнувано.

— Отговорете ми, без да се колебаете, както аз ви питам — настоя тя. — Мигът е тържествен. Имам към вас една гореща молба.

— Говорете! Вие знаете, че не мога нищо да ви откажа.

— Отговорете ми тогава — повтори тя трепетно. — Обичате ли ме?

— Дали ви обичам! Ако това означава, сеньорита, че трябва да пожертвувам живота си за вас, ако трябва да бъда подложен на най-жестоките мъчения, за да изкупя с кръвта си единствена ваша сълза, ако това означава, че не трябва да ви оставя да направите жертвата, която ще изискат от вас утре, за да спасите вуйчо си, о, сеньорита, аз ви обичам от цялата си душа! И така, говорете без страх, каквото и да ми поискате, ще го извърша с радост!

— Добре, приятелю — каза тя, — разчитам на вашата дума и утре, когато този човек дойде, ще ви я припомня. Но преди всичко вуйчо ми трябва да бъде спасен, дори с цената на моя живот. Той беше за мен баща, обичаше ме като дъщеря, заради мене попадна в ръцете на разбойниците. Закълнете се, Честно сърце, че ще го освободите — добави тя с неописуема тревога.

Честно сърце се канеше да й отговори, но в пещерата влязоха Веселяка и Черния елен.

— Най-после — извика Честно сърце и се спусна към тях.

Тримата мъже размениха няколко думи тихо, след което траперът бързо се върна при жените. Лицето му сияеше.

— Имаш право, майко — трепетно извика той. — Щастието ни се усмихна. Сега аз ви казвам: Не губете надежда, доня Лус, скоро ще върна вуйчо ви!

— О, възможно ли е? — радостно каза тя.

— Надявайте се и ме чакайте! Сбогом, майко! Пожелайте ми успех!

Без да каже нищо повече, Честно сърце изскочи от пещерата, последван от почти всички свои другари.

— Какво искаше да каже? — тревожно пошепна доня Лус.

— Ела, мило дете — отговори старата жена, — да отидем и бъдем мислено с него.

Двете полека се отправиха към своята стаичка. В пещерата бяха останали само десетина души, да закрилят двете жени.