Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Trappeurs de l’Arkansas, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Гюстав Емар

АРКАНЗАСКИ ТРАПЕРИ

 

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Превод от френски ОГНЯН ВАРТОЛОМЕЕВ И СТОЯН КАЗАНДЖИЕВ

Художник ПЕТЪР ЧУКЛЕВ, 1979

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

 

ФРЕНСКА, ВТОРО ИЗДАНИЕ. ИЗД. НОМЕР 366. ДАДЕНА ЗА НАБОР НА 24. VIII. 1979 Г. ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ НА 22. X. 1979 Г. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 23. И. 1980 Г. ФОРМАТ 116 6090. ПЕЧАТНИ КОЛИ 15,50. ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 15.50 ЦЕНА 1.60 ЛВ.

КОД № 11

95378 25432/6356—25—79

 

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2А

ПЕЧАТНИЦА „Т. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

София, 1980

с/о Jusautor, Sofia

 

Les Trappeurs de l’Arkansas

par Gustave Aimard

Paris, Amyot, Éditeur, 8 rue de la Paix

MDCCCLVIII

История

  1. — Добавяне

III
ПРИСЪДАТА

На утрото слънцето се появи на хоризонта в пълния си блясък.

Нощната буря бе напълно изчистила небето и то беше матовосиньо. Скрити в гъстия листак и а дърветата, птичките весело чуруликаха и цялата природа бе възвърнала обичайния си празничен вид.

В асиенда дел милагро камбанката весело удари и пеоните потеглиха в различни посоки. Едни отведоха конете на паша, други откараха добитъка в специално подготвени ливади, трети поеха към нивите. Някои останаха в двора да доят кравите и да оправят повредите, нанесени от урагана.

Единствените следи, останали от нощната буря, бяха двата млади великолепни ягуара, проснати мъртви пред вратата на асиендата, недалеч от разкъсания труп на един кон.

Еусебио се разхождаше надлъж и нашир из двора и наглеждаше работата. Той накара да свалят богатата амуниция на мъртвия кон и заповяда да одерат ягуарите.

Това бе незабавно изпълнено.

Но въпреки всичко той беше неспокоен. Обикновено дон Рамон беше най-ранобудният в асиендата, но досега не се бе появил. Миналата вечер, когато съдията отправи обвинението към големия му син, дон Рамон бе заповядал на прислугата да напусне трапезарията и въпреки плача и молбите на майката здраво бе вързал сина си. После двамата с дон Иниго Албасейте се оттеглиха в една от стаите, затвориха се и стояха там до късно през нощта.

За какво бяха разговаряли какво бяха решили за съдбата на Рафаел? Никой, включително и Еусебио, не знаеше.

След като заведе дон Иниго в стаята, приготвена за него, дон Рамон му пожела лека нощ и се върна при сина си, край когото седеше нещастната майка и още плачеше. Без да каже дума, той взе вързания си син на ръце, отнесе го в своята спалня, просна го на пода до леглото и заключи вратата. Така прекараха нощта — дон Рамон на леглото с два пистолета под възглавницата, а синът — на пода. В мрака бащата и синът си хвърляха диви погледи. А коленичила пред прага на стаята, където й бе забранено да влиза, нещастната майка безмълвно плачеше, измъчвана от страшното предчувствие, че първородният син ще й бъде завинаги отнет.

„Хм! — шепнеше си управителят и мачкаше несъзнателно края на една угаснала цигара. — Какво ли ще стане? Дон Рамон не прощава такива неща, той няма да потъпче честта си. Ще предаде ли Рафаел на правосъдието? В никакъв случай. А какво ли ще направи?“

Размишленията на управителя бяха прекъснати от появата на дон Рамон и дон Иниго Албасейте в двора.

Лицата им бяха строги, особено мрачен изглеждаше дон Рамон.

— Еусебио — сухо каза дон Рамон, — наредете да се оседлае един кон и четирима души да се приготвят да придружат господина до Ермосильо.

Управителят почтително се поклони и незабавно изпълни заповедта.

— Не зная как да ви благодаря — обърна се дон Рамон към съдията. — Вие спасихте честта на моя дом.

— Не ми благодарете толкова — отговори дон Иниго. — Честна дума, снощи, когато тръгвах от града, нямах никакво намерение да ви правя услуга.

Земевладелецът махна с ръка.

— Влезте в положението ми — продължи дон Иниго. — Аз съм преди всичко съдия. Убит е човек, съгласен съм, че е негодник, но все пак е човек. Убиецът е известен, преминава в галоп през целия град посред бял ден пред очите на всички с нечувано нахалство. Какво можех да направя? Нямаше място за двоумение. Тръгнах, за да го арестувам.

— Така е — промълви дон Рамон и наведе глава.

— Но тогава ми се случи беда. Нехранимайковците, които ме съпровождаха, ме изоставиха като последни страхливци, за да се скрият някъде сред най-страшната буря. Отгоре на всичко двата ягуара, които впрочем бяха великолепни животни, ме подгониха и ме нападнаха непосредствено пред вашата врата. Вярно, успях да убия единия, но вторият щеше да ме разкъса, ако не бяхте ми се притекли на помощ. Мога ли след това да арестувам сина на човека, който ми спаси живота, като рискува своя? Това би било най-черна неблагодарност.

— Благодаря ви още веднъж.

— Няма защо. Просто сме квит. Да ме говорим за няколкото хиляди пиастри, които ми дадохте, за да запуша устата на ония типове, които служат при мен. Но едно искам да добавя, дон Рамон — внимавайте синът ви да не попадне още веднъж в ръцете ми. Тогава вече не знам как ще мога да го спася.

— Не се тревожете, дон Иниго, синът ми никога вече няма да попадне в ръцете ви.

Дон Рамон произнесе тези думи толкова мрачно, че съдията трепна и се обърна.

— Помислете, отреди да сторите нещо — каза той.

— Не се безпокойте — отговори дон Рамон. — Не желая синът ми да бъде качен на ешафода и да опетни името ми, но зная добре как да постъпя.

В този миг доведоха коня. Съдията го яхна.

— Е, сбогом, дон Рамон — снизходително каза той. — Бъдете разумен. Момчето още може да се поправи. То само има буйна кръв.

— Сбогом, дон Иниго Албасейте — сухо отвърна земевладелецът и приключи разговора.

Съдията поклати глава, пришпори коня, още веднъж махна с ръка на дон Рамон за сбогом и препусна в тръс, следван от придружвачите си.

Дон Рамон го проследи с очи, докато изчезна от погледа му, после с широки крачки се върна в асиендата.

— Еусебио, бийте камбаната! Извикайте всички пеони, както и останалите хора от асиендата!

Управителят изненадано погледна господаря си и побърза да изпълни заповедта.

„Какво ли значи всичко това?“ — помисли си той.

Като чуха звъна, работниците от асиендата побързаха да дойдат, озадачени от необичайното свикване.

Скоро всички се събраха в голямата зала, която служеше за трапезария. Цареше пълна тишина. Скрита тревога свиваше сърната им. Те предчувствуваха някакво страшно събитие.

След малко влезе доня Хесусита с децата си. Само Рафаел го нямаше. Те седнаха на подиума в края на залата.

Доня Хесусита беше бледа, а зачервените й очи издаваха, че е плакала.

Появи се дон Рамон.

Беше облечен в костюм от черно кадифе без бродерия, с тежка златна верига на гърдите и широкопола черна плъстена шапка, украсена с орлово перо. На лявото му бедро висеше дълга сабя с лъскава желязна дръжка.

Челото му бе сбърчено, веждите — свъсени, черните му очи мятаха мълнии.

Сред присъствуващите премина тръпка на ужас: дон Рамон бе облякъл костюма си на съдник.

Значи ще издаде присъда. Но срещу кого?

Дон Рамон седна отдясно на жена си и направи някакъв знак.

Управителят излезе и се върна с Рафаел.

Младежът беше гологлав, ръцете му бяха вързани на гърба.

Блед, с наведени очи, той застана пред баща си и почтително го поздрави.

По времето, когато ставаше тази история, особено в областите, отдалечени от градовете и изложени на постоянни индиански набези, главата на семейството все още имаше неограничена патриархална власт, която цивилизацията непрекъснато подронва и унищожава.

Бащата беше пълновластен господар в своя дом, а присъдите му бяха окончателни и се изпълняваха без ропот и без съпротива.

Хората от асиендата познаваха твърдия характер и непреклонната воля на своя господар, знаеха, че той никога не прощава и че държи повече на честта, отколкото на живота си. Затова се приготвиха с чувство ма смътен страх да присъствуват на драмата, която трябваше да се разиграе пред тях между бащата и сина.

Дон Рамон стана, изгледа присъствуващите и хвърли шапката в краката си.

— Слушайте всички — каза той с рязък и дълбок глас. — Аз съм от стар християнски род, чиито деди никога не са се опозорявали. В нашия дом честта винаги е била най-висшето благо. Честта, която моите предшественици са ми завещали и която аз се постарах достойно да запазя, е била непоправимо опетнена от моя първороден син, наследника на името ми. Вчера в Ермосильо след свада в някакъв вертеп той е подпалил една къща с риск да опожари целия град. Когато един човек се опитал да го спре и задържи, синът ми го убил с кама. Какво може да се мисли за едно момче, което в такава крехка възраст проявява инстинкти на див звяр? Той трябва да бъде наказан. И аз се кълна, че ще бъда безпощаден.

След тези думи дон Рамон скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи в мислите си.

Никой не посмя да каже дума в защита на обвиняемия. Всички седяха задъхани, с наведени глави.

Цялата прислуга обичаше Рафаел заради неудържимата му смелост, за умелата му езда и за съвършеното му боравене с всички оръжия, но главно заради искреността и добротата, които бяха основното в неговия характер. В тази страна, където човешкият живот толкова малко се цени, всеки вътрешно бе склонен да извини младежа и да отдаде постъпката му на буйната му кръв, на гнева.

Доня Хесусита стана. Тя винаги безропотно се бе прекланяла пред волята на съпруга си и от дълги години бе свикнала да се покорява. Изтръпваше само при мисълта да му възрази, но сега сякаш всички сили на майчината любов се бяха събрали в сърцето й, защото тя обожаваше децата си, особено Рафаел, който най-много се нуждаеше от нейните грижи поради непокорния си характер.

— Господарю — каза тя на съпруга си с разтреперан от сълзи глас. — Недейте забравя, че Рафаел е първородният ви син, че колкото и тежка да е простъпката му, не бива да я смятате за непростима. Не забравяйте, че вие сте негов баща и че аз, аз… — Тя падна на колене, протегна ръце към него и се разрида… — Аз ви моля да бъдете милосърден. Милост, господарю! Смилете се над моя син!

Дон Рамон хладно вдигна жена си, по чието лице се стичаха сълзи, и я накара да седне в креслото.

— Именно като баща трябва да бъда неумолим! — рече той. — Рафаел е убиец и подпалвач, той вече не е мои син!

— Какво искате да направите? — стреснато извика доня Хесусита.

— Какво ви интересува това, госпожо? — рязко отговори дон Рамон. — Всичко, свързано с моята чест, интересува само мен. Достатъчно е да знаете, че тази постъпка е последната, която вашият син извършва…

— О! — ужасено извика майката. — Нима искате да бъдете негов палач?

— Аз съм негов съдия — отвърна дон Рамон със страшен глас. — Еусебио, оседлайте два коня!

— Господи, господи — възкликна нещастната майка, спусна се към сина си и силно го прегърна. — Няма ли кой да ми помогне?

Всички бяха развълнувани. Дори дон Рамон не можа да сдържи една сълза.

— О! — извика майката, обзета от безумна радост. — Той е спасен! Сърцето на този железен човек се умилостиви.

— Лъжете се, госпожо — прекъсна я дон Рамон и рязко я отблъсна. — Синът ви вече не принадлежи на мене, а на моето правосъдие.

После втренчи студен и остър поглед в сина си.

— Дон Рафаел — каза той толкова заплашително, че синът му потрепера. — От този миг вие вече не сте член на това общество, което ужасихте с вашите престъпления. Вие сте осъден да живеете и умрете с дивите зверове.

При тази страшна присъда доня Хесусита направи няколко крачки, олюля се и се строполи по гръб.

Беше припаднала.

Дотогава Рафаел с мъка сдържаше вълнението, което го разтърсваше, но сега не издържа, спусна се към майка си, разплака се и извика покъртително:

— Мамо, мамо!

— Хайде! — каза дон Рамон и сложи ръка на рамото му. Младежът се спря и се олюля като пиян.

— Но вижте, господарю, вижте! — изхлипа той. — Майка ми умира!

— Вие я убихте! — хладно отговори земевладелецът.

Рафаел рязко се обърна, сякаш го бе клъвнала змия. Изгледа баща си странно, стисна зъби, пребледня като мъртвец и каза:

— Убийте ме, господарю, защото, заклевам се, ако остана жив, ще постъпя точно така безмилостно, както вие постъпвате с майка ми и с мен.

Дон Рамон го изгледа презрително.

— Да тръгваме!

— Да тръгваме — твърдо, повтори момчето.

Доня Хесусита, която бе започнала да идва на себе си, видя като насън заминаването на сина си.

— Рафаел, Рафаел — сърцераздирателно извика тя. Младият човек се поколеба за миг, после с един скок се озова при нея, целуна я много нежно и се върна при баща си.

— Сега, след като се простих с майка си, мога да умра. Бащата и синът излязоха.

Сломени от мъка, присъствуващите се разотидоха, без да смеят да споделят впечатленията си.

Под ласките на любимия си син майката отново бе загубила съзнание.