Нино Ричи
В стъклената къща (9)

Осма глава

През зимата новата оранжерия беше най-сетне завършена и вътре посадиха първите растения. Едва тогава баща ми като че ли показа признаци на удовлетворение, успокоен, че заплахата от провала на начинанието му беше отминала.

— Сега стана голяма клечка — похвали го чичо Алфредо.

— Да, голяма клечка, но банката вече притежава дори отвертките, с които монтирахме проклетите метални рамки и подпори.

От погледа ми обаче не убягна как татко оглеждаше новата си оранжерия с вид на доволен солиден собственик, готов да спори с всеки по въпроса. Още по-убедителен бе той, когато изпробваше вентилите и електрическите ключове, за да се убеди, че всичко бе монтирано безупречно.

Като част от наскоро обзелата го вълна на ентусиазъм той си позволи да купи телевизор, благодарение на който най-после прекрачихме в съвременния свят. Моделът, производство на „Дженерал Илектрик“, бе тантурест и с доста високи крачета. Поставихме го в един от ъглите на всекидневната. Още щом това чудо на техниката влезе в къщата ни, сякаш веднага се превърна в център на тежестта и обсеби в семейния ни бит. Телевизорът винаги беше там, пълен с новини, идеи, картинки, звуци, танци и какво ли още не. Неговият мъничък екран предлагаше повече живот, отколкото можеха да поберат всичките ни празни стаи. Само след броени седмици вече бе трудно да си представим какво бихме правили без него, как щяхме да запълваме часовете между вечерята и лягането. Като нов прозорец към света той ни го поднасяше, сякаш бе само на една ръка разстояние. Освен това внасяше интимност в дома ни, понеже ни събираше около себе си подобно огъня в семейното огнище. Сякаш всекидневната ни беше запечатана и нищо от съществуващото вън не беше реално.

Баща ми наложи неочаквано сурова цензура върху това, което — според него, — трябва да гледаме и слушаме. Той прибягваше до услугите на телевизора само в качеството му на приспивателно след напрегнатия работен делник и проявяваше доста неразбираема, за мен поне, умереност при подбора на телевизионните програми. Някаква неясна логика направляваше избора му — поне се разбираше, че той не проявява интерес към така наречените „шоута“, може би заради техния тон или пък заради начина, по който представяха събитията. Впечатляваха го полицейските истории с тяхната мрачна сериозност. Случваше се да се загледа и в някой уестърн, който разказваше за един далечен, лишен от удобства свят, а героите бяха крайно лаконични, но затова пък безупречни стрелци. Често баща ми задрямваше или съвсем заспиваше насред някое оживено и шумно ТВ шоу, което дотогава беше зяпал като поредица от движещи се образи подобно на котка, която следи всичко мърдащо около нея. През следващата седмица той отново ме караше да превключа програмата с предаване, което му бе познато и вече му бе станало любимо, и настояваше да гледаме само това. Така неусетно, вечер след вечер, седмица след седмица той ни натрапваше своите предпочитания, които след няколко месеца се оказаха толкова непоклатими и точно регулирани, както биенето на училищния звънец в „Сейнт Майкъл“.

А колкото до Рита, опитите на баща ми да налага строг родителски контрол се натъкнаха на отчаян и упорит детински отпор. Тя много бързо разви у себе си собственическо отношение към телевизора, като се настаняваше пред екрана му още на закуска. Пак там я заварвах късно следобед, когато се прибирах от училище. Тя въобще не ме удостояваше с вниманието си, сякаш за да ми докаже, че сега телевизорът бе нейно владение. По-късно, преди вечеря, пък и след това, тя непрекъснато влизаше и излизаше от всекидневната и това беше знак на твърдоглавия протест срещу временното окупиране на телевизора от баща ми.

В неделните следобеди обаче Рита и аз притежавахме телевизора само за себе си, понеже леля ми и баща ми обикновено излизаха и в къщата оставахме само Рита и аз. И след като бяхме тормозени през цялата седмица от забраните на баща ми да гледаме това или онова, тези следобеди се очертаваха за нас като чудесна неделна почивка. За мен поне нямаше нищо по-приятно през цялата седмица. Напрежението между двама ни бързо се стопи, тъй като телевизията парадоксално ни сближаваше именно защото се чувствахме освободени един от друг. За разлика от мен Рита не се вживяваше толкова дълбоко. Гледахме най-вече следобедните предавания по канал 4. Това бяха сърцераздирателни мелодрами, изпълнени с типичните за жанра спиращи дъха сцени на раздели и събирания. Не липсваха, разбира се, нито нещастните случаи, нито сватбите, нито дори погребенията. Рита безмълвно ги попиваше с широко отворени очи, но в същото време оставаше някак дистанцирана и любопитна, дори в миговете, когато гърлото ми пресъхваше от трудно преглъщаните сълзи. Тя винаги изглеждаше неподвластна на емоциите, сякаш проумяваше по-добре от мен, че всичко това, което гледаме на екрана, не е реално.

Тези филми ни подготвяха и за първите телевизионни сериали, които обикновено прожектираха в неделните вечери — като „Кучето Ласи“ и „Светът на Уолт Дисни“. Винаги над нас тегнеше напрежение, тъй като предстоеше неминуемото завръщане на баща ми от клуба. Трябваше много да внимаваме, та да чуем шума от паркирането на пикапа насред алеята. Или поне да не пропуснем силното затръшване на задната врата, тежките му стъпки по стъпалата или шумотевицата в кухнята, докато леля Тереза приготвя вечерята, а той се мотае наоколо. В такива моменти баща ми, в зависимост от настроението си, можеше да се държи грубо или пък добронамерено да ни смъмри. Тъй като в подобни моменти леля Тереза просто бе свикнала много-много да не му обръща внимание или се случваше да го скастри рязко за нещо, накрая той се запътваше към всекидневната, а там настроението му веднага се вгорчаваше. Още щом влезеше във всекидневната, първата му грижа естествено бе да превключи телевизионния канал, с което на практика ни подканваше моментално да се изметем.

Рита беше способна да се съпротивлява мълчаливо на всичко това и си позволяваше да възроптае само когато баща ми й се развикаше. Веднъж той й се разкрещя необичайно строго и тя се оттегли в стаята си, в която се чувстваше като в крепост. През цялата вечер бях на тръни заради нейната начумереност и отчужденост. Възприемах сръднята й като негласен укор срещу себе си, тъй като не успявах да се противопоставя на бащината тирания. Тя май наистина беше права, тъй като аз възприемах баща си като човек, срещу когото никой няма право да се опълчва. Той беше способен да прекърши всеки от моите плахи опити за надигане на глава. Може би моята съпротива просто е била нищожна. Причината беше мрачното настроение, което винаги го обземаше, колчем виждаше Рита да се приближава. Затова не бе чудно, че аз все се опитвах да предотвратя възможностите баща ми и Рита да бъдат заедно в едно помещение.

Накрая все пак се оказа, че Рита бе тази, която надделя. В една неделна вечер просто затули с тялото си копчетата на телевизора, когато баща ми заповяда да се смени канала. Аз веднага разбрах, че трябва моментално да я дръпна оттам или да я направя невидима — ако можех, де — понеже нейното присъствие вече ставаше прекалено натрапчиво.

— Какво й става? — запита баща ми.

Той като че ли я възприемаше озадачаващо безпристрастно. Може би му изглеждаше като някакъв необясним неодушевен предмет, който по случайност е запречил екрана на телевизора.

— Ами тя иска да гледа филмчето за Ласи — смотолевих аз, като се постарах да звуча равнодушно. — Това е история за едно куче.

— Хайде, сега, смени канала, нали тя и без това по цял ден само телевизията зяпа.

Ала Рита бе твърдо решена да не се предава. Притисна рамо към ключовете за настройката и остана така, с гръб към нас, непоколебима в упорството си да ни пречи да гледаме това, което искаме. Изглеждаше толкова уязвима в своето детинско желание да се наложи над двама мъже, че не посмях да й се противопоставя. За миг ние всички изглеждахме като застинали във времето и никой не можеше да предскаже какъв ще бъде изходът от ситуацията.

— Хм, да, кажи й тогава да се махне от там, защото не можем само гърба й да гледаме.

В крайна сметка ние тримата трябваше да изгледаме поредния епизод от филма за Ласи, но по всичко личеше, че баща ми е изчерпил възможностите да й отстъпва. Засега поне заплахата да се стигне до много по-яростна свада, отмина.

— Каква глупост — промърмори той, след като изгледа филма. — Не е за вярване, че едно куче може да върши всичко това.

Рита постигна своето: той бе принуден да гледа нейното любимо предаване, да реагира на него и въпреки това светът не се срути.

— Винаги все това проклето псе по телевизията — започна да повтаря той при пускането на телевизора. После се настаняваше и оставаше да гледа с нас до края на епизода и дори ми се струваше, че у него излиза наяве нещо детинско въпреки привидно скептичното изражение на лицето му.

— Ти си по-зле дори от хлапетата, щом така си се лепнал за тази проклетия — коментираше леля ми всеки път, щом влезеше при нас. — А после все се оплакваш, че вечерята била изстинала.

— А ти защо поне веднъж не се опиташ да я приготвиш по-рано, след като знаеш, че така или иначе ще гледаме филма. Другите хора вечерят в шест часа, така че няма защо ние да вечеряме в неделята посред нощ.

— Кои са тези другите? Опасявам се, че тази телевизия ти е промила мозъка.

Тя продължаваше да мърмори все в същия дух, но спазваше нареждането му, като дори отиваше да го вика от клуба, ако не се бе прибрал у дома преди шест часа. За нас това бе необичайно ранен час за вечеря, защото, когато сядахме да се храним, слънцето още не бе залязло. След толкова години сякаш целият ни житейски ритъм бе нарушен. Всичко това ни се струваше много по-различно от досегашните ни навици, дори някак си по-луксозно, може би защото ни създаваше илюзията, че така обръщаме гръб на някои от привичките, останали от най-ранните и бедни емигрантски години.

За няколко месеца успяхме да свикнем с новия дневен режим и така продължихме през есента и зимата. В нашето семейство се възцари период на незапомнена стабилност, проявявахме повече доверие и внимание един към друг, след като толкова години се бяхме държали като хора, които се бранят упорито, макар неясно от кого. Привидно обаче нищо не се промени — ние пак се придържахме към затвърдените навици, към внимателното балансиране, като избягвахме прекалено честото общуване и обвързването; все така разговаряхме оскъдно и с доста недомлъвки. И все пак с нещо се бяхме разделили, може би с неясното усещане за заплаха. Този полъх на спокойствие достигаше своя максимум в края на неделния ден, по време на нашите ранни вечери, когато всички очаквахме да се изтегнем на фотьойлите и дивана пред телевизора. Дори имах чувството, че всичко с нас ще бъде наред, че ще можем да живеем като нормални хора, като едно семейство от телезрители. Вече не беше необходимо да се обръща толкова внимание на Рита, която обаче продължаваше с опитите да ни тормози. Сега нейните капризи ни се струваха по-поносими, така че не се изискваше специалното ни внимание. Оставаше й единствено да се задоволява с мълчаливия си протест, ако не уважавахме желанията й.

 

 

През пролетта Рита навърши шест години. Беше донякъде стряскащо, че тя расте, че ще трябва да ходи на училище, че както на всяко нормално дете ще са й нужни неща, които не са свързани с нас.

Един ден, беше малко след рождения й ден, на връщане от училището я заварих да си играе с една шотландска овчарка на предната морава. Това коли удивително приличаше на Ласи от филмите, сякаш бе подарък, донесен от някоя вълшебна фея от приказките.

— От къде го взе?

— Един мъж го донесе с пикапа си.

— Какъв мъж?

— Ами… някакъв мъж с очила. Каза ми, че мога да го задържа.

Цялата тази история ми звучеше доста скалъпено. Реших, че Рита си я измисля, кучето просто се изгубило и е дошло от някоя съседна ферми.

Баща ми предположи, че някой сигурно е решил да се отърве от псето, както се изрази той. Това бил, добави, обичайният начин да се отървеш от някое куче, като го отведеш много далеч, оставиш го до страничен черен път и там го зарежеш.

— О, Ла-си! — провикна се той, още щом го видя. После си направи труда да провери дали е мъжко, защото не искаше кучка в дома си заради затрудненията, които един ден щяха да се появят заедно с кученцата й.

— Ха, ще видим колко дълго ще изтрае тук.

Ласи обаче не даваше никакви признаци, че се готви да ни напусне. През първите дни след появата си кучето спеше край задната врата. Сякаш се боеше, че ние ще се опитаме да избягаме през тази врата в някой късен среднощен час. Сутрин то чакаше някой от нас да се покаже навън. Изглеждаше зажадняло за внимание след дългите часове в изолация, бурно изразяваше радостта си. Постепенно стана ясно, че няма никакво намерение да се разделя с нас, затова баща ми се видя принуден просто да скове за него колиба от парчета изоставен в задния двор шперплат. Дори си направи труда да боядиса кучешката колиба и да покрие покрива й с намерените в хамбара дървени шинди^[1], от онези, които се използват вместо керемиди. Постави колибата в задния двор, до пещта. С белите си стени и покрива с шиндите, къщичката сякаш бе миниатюрен модел на нашия дом.

Всички очаквахме да се случи нещо, което да ни обясни защо Ласи е бил изоставен от стопаните си. Ала кучето продължи да си живее в нашата ферма, сякаш бе родено тук, като на всичкото отгоре доста бързо започна да проумява кое му е позволено и кое — не. Така че не създаваше грижи нито на кокошките и пиленцата им, нито на котките, а освен това не се втурваше след всеки камион или кола, профучаващи по шосето. Не се щураше из полето наоколо, нито ни се пречкаше в краката, докато работехме навън. Въобще неговата внезапна поява ни се стори като някакво чудо, сякаш кучето бе слязло от телевизионния екран в живота. Само Рита не виждаше нищо странно в неговото пристигане, прие го с детинско добродушие, без много да му мисли, сякаш бе напълно нормално това, което се случи.

— Запомни ли мъжа, който го донесе? Какво ти каза той?

— Не го запомних.

Бяха изминали само няколко седмици, откакто Ласи се присъедини към нашето семейство, когато един камион го блъсна. От котелното чух силното изсвирване на клаксона на камиона, после скърцането на спирачките и сетне видях как Рита хукна като пощуряла през предната морава към пътя, за да се закове над Ласи, проснат върху тревата до паважа. Камионът бе изхвърлил кучето отстрани, в канавката, и сега то лежеше там, без да помръдне, с глава, неестествено извита на една страна. За миг ни се стори, че времето е спряло и никой не можеше да помръдне: Рита на моравата, аз до вратата на котелното, камионът, спрян под остър ъгъл насред паважа. Накрая от кабината слезе шофьорът — много едър мъж, с дебел слой тлъстини около кръста. Приближи се до Ласи и бавно поклати глава. Сетне избърса потта от челото си, бръкна в джоба си, оттам измъкна мръсна носна кърпа и попи потта от врата си.

— Изскочи… просто така — промърмори той, гърлено и монотонно. Но аз не разбрах за кого говореше — за Ласи или за Рита.

Тогава към нас се приближи баща ми. Застана над Ласи и изсумтя опечалено, сякаш винаги бе очаквал подобен лош край. Изплаших се, че като види какво е станало, веднага ще обвини Рита, но междувременно тя бе изчезнала нейде.

— Тези проклети кучета — изрече той. — Всяко от тях е по-глупаво от предишното. — Баща ми използваше онзи специален тон, към който прибягваше само когато говореше с местните хора, които не бяха италиански емигранти. Но в случая ми прозвуча доста неподходящ за този едър като планина дебелак, чийто глас беше много по-плътен.

— Хубаво куче е било — рече шофьорът на камиона. — Много жалко.

Баща ми и аз отнесохме Ласи в овощната градина. Тялото му още бе топло, но отпуснато като чувал.

— Изкопай една дупка за него — заръча ми татко. — Иначе ще усмърди всичко тук наоколо.

Когато се върнах с лопатата, Рита отново се появи отнякъде, приседна направо в прахта до Ласи, за да го погали за последен път, след което запя тихичко първите думи от една песен, на която я бе научила леля Таормина.

— Мъртво е, глупачке — рекох й аз. — Не го ли виждаш, че е умряло? И за това си виновна само ти.

Но Рита продължи да му пее. Аз започнах да копая с лопатата и изведнъж се изпълних с гняв, без да мога да обясня защо и срещу какво. По едно време, с крайчеца на окото си, съзрях как задният крак на Ласи трепна. Помислих си, че може да е някакъв спазъм след настъпването на смъртта — бях слушал, че така реагирали животните в кланиците. Ала кракът на кучето продължаваше бавно да се надига нагоре, както става, когато някое живо същество контролира движенията си. И скоро след това, съвсем спокойно, сякаш се събуждаше от дълбок сън, Ласи надигна глава, примигна и се изправи на крака, макар и олюлявайки се. Проскимтя веднъж-дваж и сведе глава към мен със скръбен вид.

— Можеш ли да повярваш на това чудо? — Баща ми веднага се доближи до овощната градина. — Никога преди не бях виждал нещо подобно.

Доста трудно се оказа да се отърсим от първоначалното смайване, като видяхме как Ласи чевръсто се отръска. Дори баща ми онемя от учудване.

— Разминало му се е само с удара по главата — каза леля Тереза.

— Да, бе, как ли не! Да те видим теб ще се изправиш ли на крака след удар като този?

За Рита възкръсването на Ласи си остана неоспоримо и съвсем естествено явление, също както и ненадейната му поява в нашата ферма. Нима не разбираше, че смъртта е онова последно, абсолютно неподвластно на никакви промени състояние, от което няма нито връщане, нито спасение?

 

 

Лятото започна с мъчителна жега. По пладне въздухът се натежаваше дотолкова сякаш времето спираше своя ход. От този непоносим зной цялото ми тяло се обливаше с пот и се превръщаше в мъртвешки застинала натежала маса, сякаш се чувствах обременен с нещо потискащо и непознато дотогава. Оставаше ми единствено да чакам да се разхлади, докато оставах замрял като какавида. Понякога нощем се премествах в леглото към Рита и лепкавата топлина от нашата близост ме подтикваше да сънувам как задушаващият ме пашкул бавно се разширява, заплашвайки да ме погълне в гънките на набъбващата си плът.

Тежкото време ни правеше раздразнителни. Заради горещините се налагаше да ставаме още по тъмно, в пет сутринта, за да привършим с работата си за деня в оранжерията, преди още жегата да е станала непоносима. Ала освен това оставаше да се събира бобът, да се окопават доматите, така че дните се точеха до безкрайност. Не бе чудно, че веднага след вечеря потъвахме в мъртвешки сън.

Рита продължаваше да прекарва дните си само в компанията на Ласи, бродейки из цялата ферма и припичайки се на слънце на моравата. Сега двамата бяха неразделни, като кучето сляпо я следваше навсякъде. Може би си въобразяваше посвоему, по животински, че Рита го е върнала от царството на мъртвите.

— Вижте я нашата принцеса! — така леля Тереза одумваше Рита. — Крайно време е да разбереш, че вече не си бебе и че трябва да излизаш да работиш навън като Фиорина.

Всички сякаш негласно се бяхме обединили около разбирането, че Рита е имунизирана срещу работата, че тя има по-специална роля в нашия живот, свързана с признанието, че е част от семейството ни.

Заради горещината започнахме да си даваме дълги почивки след обяд, като се излягахме под дебелите сенки на кленовете в края на моравата. Баща ми понякога се заиграваше лениво с Ласи и се боричкаше с него, едновременно агресивно и добродушно. В такива моменти Рита сядаше настрани, усамотена в недоволно мълчание заради това, че баща ми й налагаше волята си. По време на една от тези игри татко май че прекрачи някакъв неписан праг и Ласи внезапно впи зъби в ръката му. Баща ми се вбеси и с другата си ръка цапардоса кучето по главата, после още веднъж, след което Ласи само излая сърдито, преди да се затича към своята колиба.

— Проклет дяволски звяр! — В сгъвката на палеца на баща ми се появи капка кръв. — Следващият път ще ти счупя черепа!

В продължение на много дни Ласи не се отдалечаваше от своята колиба, като дръзваше да се приближи до баща ми само за да му покаже разкаянието си. Баща ми отново се заиграваше с кучето, явно загърбил гнева си. Но сега внимаваше да не го насъска. Имах чувството, че се бе нарушило някакво крехко равновесие, че Ласи сякаш бе заразен от случилото се и това го беше лишило от значителна част от неговото очарование. Още по-скоро изгуби търпение леля Тереза, която и без това не обичаше много животните и вечно подритваше котките, когато се завираха в краката й или отказваше да помага на баща ми за неговите пилета.

— Ах, ти, измамник такъв! — И махаше с ръка да го отблъсне, както се маха срещу мухите.

Все повече се налагаше усещането, че Ласи не е толкова куче на цялото семейство, а принадлежи само на Рита — заради това, че тя прекалено много го глезеше. Самата Рита яростно бранеше правото си само тя да се грижи за Ласи. След избухването на баща ми тя започна да страни от нас и да храни кучето тайно, като често бързаше първа да стане от трапезата и да изтича на двора при Ласи.

— Как може тя с нищо да не помага в къщната работа?

Но на самата Рита той нищо не каза.

Тогава на татко му направи впечатление, че в отсъствието на Ласи котките започнаха да наобикалят остатъците от нашата трапеза, които леля Тереза му оставяше в задния двор, обикновено след като ние привършим с обяда или вечерята.

— Ще видим тая работа, ще разберем дали тя не му измъква храна от вкъщи. Да не си мисли, че никой няма да я усети.

Останах изненадан от това, че баща ми я бе следил толкова изкъсо, та бе успял да долови така незначителните й на пръв поглед своеволия. Не очаквах това да означава толкова много за него. Ала и сега нищо не сподели с нея, не я нахока, а само потъна в характерното си мълчание, което го отделяше сякаш със стена от нас.

— Да знаеш само, че баща ми ти е много сърдит — казах на Рита, като се постарах думите ми да я жегнат по-надълбоко. Но съдейки по страха, който се изписа в очите й, се досетих, че тя не осъзнава цялото влияние, което имаше върху нас. Казах си, че тя все пак е още дете и мозъкът й се подчинява само на детински колебливата й логика.

— Всичко е заради котките — обясних аз на Рита, като очаквах тези мои думи да прозвучат така убедително, че да се врежат в мозъка й. Но тя май разбра само, че по някаква причина котките са в основата на бащиния ми гняв. Затова поде мълчалива война срещу тях, постоянно бдеше край паничката с дажбата на Ласи, за да не им позволява да припарват наблизо. От своя страна котките, които отдавна се бяха научили да потискат подозренията си спрямо Ласи и реагираха на неговите опити за сближаване с вяло безгрижие, сега отново бяха нащрек. По онова време в нашата ферма имаше около дузина котки. Всъщност те бяха част от котешката династия, която ни бе оставена като наследство при покупката на фермата — оттогава баща ми ги отглеждаше досущ като домашни животни, за да прогонват от хамбара плъховете и полските мишки. За целта издирваше новородените котенца и отделяше по едно или две настрани за разплод, преди да издави останалите от котилото. Ето защо нашите котки, които доскоро бяха вездесъщи, сега можеха да се видят само когато прекосяваха забързано край ъглите на сградите или се спотайваха в мрачните си убежища в котелното или в хамбара, откъдето наблюдаваха недружелюбно наоколо.

Всичко се промени, след като Рита замисли някакъв конспиративен план срещу котките. Първата умряла котка открихме в един ъгъл на хамбара. Трупът й се оказа дотолкова вдървен, със сплъстена козина, че вероятно бе лежал там от седмици или дори от месеци. После — по-точно само след няколко дни — се натъкнахме на втората мъртва котка край открития водоем за напояване, където тя беше наскоро загинала. Казвам загинала, понеже по врата й ясно личаха белези от нечии едри и остри зъби.

— Сигурно е някоя проклета лисица или нещо подобно — рече баща ми, след което се зае да укрепва оградата около курника, намиращ се зад хамбара.

Но същевременно той започна да следи зорко Ласи, тъй като му бе направила впечатление широката дъга, която котките описваха около кучето при всяка ненадейна среща с него. А когато открихме третата мъртва котка в котелното, баща ми веднага я замъкна при Ласи и я тръшна на земята пред него. Ласи се спря, предпазливо подуши котката, после изсумтя, отстъпи назад, излая и още веднъж изсумтя.

— Винаги се преструваш на невинен — промърмори баща ми. — Ще я видим ние тая твоя невинност.

Нашият най-близък съсед г-н Олсън, ни каза, че от петнадесет години не помни да е нахълтвала лисица в тукашните ферми. Другият ни съсед, г-н Дик, от отсрещната страна на пътя, пък призна, че през последните седмици някъде наблизо се мярнала една миеща се мечка, но баща ми веднага възрази, че не му било известно тези животни да избиват котки. Из фермите покрай шосето имаше и други кучета, от които най-опасна беше свирепата немска овчарка на г-н Кол, както и още няколко, но повечето живееха тук от години, без да се доближават до нашата ферма.

— Този звяр ще да е доста хитър — отбеляза чичо Умберто. — Сигурно само те разиграва. Ще видиш, че така ще се окаже.

Изминаха още две седмици без повече инциденти. Увлечени в полската работа, толкова напрегната в края на лятото, ние постепенно забравихме за тази загадка. Но една сутрин баща ми, целият почервенял от гняв, се върна в къщата от обиколката из курника. Всяка сутрин отиваше там, за да прибира яйцата на кокошките. Оказа се, че някой през нощта е счупил клетката на кокошките. Част от тях се измъкнали през дупката, изкопана под оградата и се пръснали из овощната градина, а няколко стигнали чак до бунището зад хамбара или се изпокрили сред храсталака до открития водоем за напояване.

— Ами може би това е дело на миещата се мечка на г-н Дик — рекох аз.

— Да, бе, как ли не! Кога една миеща се мечка ще захване да копае дупка като тази?

Когато отидохме да приберем кокошките, в храстите край резервоара открихме една от кокошките мъртва, с прекършена шия.

— Проклет звяр, и теб, и нея ще ви пратя по дяволите! Нея и нейното глупаво куче!

Вечерта, докато гневът му още не беше се уталожил, баща ми отведе Ласи с пикапа си. Рита не се отказа от бдението си край прозореца към задния двор чак до завръщането на баща ми, след около един час. Тогава тя, без нито дума да отрони, веднага се заключи в стаята си. Когато влязох при нея, очаквах да я намеря потънала в сълзи, но в стаята цареше мъртвешка тишина.

— Как си? Добре ли си?

Но тя не ми отговори, а просто остана да лежи там, загледана в мрака, потънала в гробно мълчание.

През следващите няколко дни тя не прекрачи прага на къщата ни. Никому не проговори, а само седеше неподвижна на дивана, вперила безжизнен поглед в телевизора, с вид на отсъстваща.

— Цялата тази комедия е заради кучето — промърмори леля Тереза, но не на Рита, разбира се, а на мен, като се опитваше да измисли някакво нормално обяснение за странния траур, обзел Рита. — Крайно време е малката госпожица да се научи, че не може винаги да става все нейното.

Но ние вече бяхме направили пълен обратен завой — това, което току-що се бе случило, беше ни върнало към обичайното напрежение, царуващо в къщата ни, а баща ми отново се прибра в своята черупка.

В неделята преди Деня на труда^[2] заведох Рита на едно матине в града, за да се опитам да я утеша след тежката загуба. Тя обаче през цялото време не наруши своето зловещо мълчание. Беше изцяло погълната от своя личен свят — дотолкова бе лишена от любопитство и от желание за нещо, че можеше да се разпадне, ако я бутнеш с пръст. На връщане за по-напряко прекосихме царевичната нива, стигаща до синорите на нашата ферма, като се щурахме на зигзаг из дългите тънещи в полумрак редове, отделени от околния пейзаж чрез масивна стена от стъбла и листа. За миг ме обзе едно особено чувство: че съм съвсем сам сред тази стародавна и успокояваща тишина, но сетне изведнъж забелязах Рита, по-точно дочух стъпките й зад гърба си. Тя пристъпваше плахо сякаш бе моята оживяла сянка, внезапно придобита форма на нещо веществено, но непознато за мен.