Нино Ричи
В стъклената къща (27)

Двайсет и шеста глава

Последната седмица, преди да напусна Мърси, посветих на изготвянето на окончателния доклад. Няколко дни никъде не излизах. Грижливо надписах и подредих всички материали, които бяхме събрали, включително касетите с интервютата и бележките към тях, фотографиите и документите, дори и картоните за азбучния указател. Като привърших със сортирането, се оказа, че притежаваме внушителен обемист архив, които имаше напълно официален вид, още повече че за подреждането му се наложи да поработя не по-малко, отколкото за първоначалното събиране на сведенията. Чудех се обаче, какви истини или измислици ще извлече професорът от всичко това. Може би събраното с толкова труд просто щеше да бъде оставено да събира прах в някой склад или канцелария, защото се е оказало без никаква стойност пред официалните институции и е годно да послужи единствено като доказателство за готовността на властите да проявяват внимание към една етническа общност.

Но когато трябваше да седна и да напиша придружителния доклад, ми се стори невъзможно да не спомена за безкрайните подробности, които никога дотогава не бяха дискутирани, за по-истинските неща, за по-фините нюанси, за по-вулгарните факти, за претенциозната мебелировка по домовете на хората, за това какво може да си споделят те по време на вечеря, за това какво таят в сърцата си. Най-интересните и по-нетипични интервюта, бяха по-трудни за употреба при написването на книгата, понеже не пасваха на нито един модел. Дори само докато обобщавах резултатите, се натъквах именно на онези изводи, които толкова се стараех да избегна, като например приравняването на всички различия, открити при десетките интервюта. Накрая се ограничих да сведа изводите до подчертаване на очевидното, като приложих статистически обработени данни, диаграми и коментари, за да се изяснят онези впечатления и нюанси, които не можеха да бъдат предадени само с цитиране на фразите от интервютата.

Работех в стаята си, но през цялото време не можех да забравя, че докато си седя кротко пред бюрото, навън баща ми и другите работници се трудят във фермата. Отделих записите от събеседванията с нашите хора — на леля Таормина и чичо Умберто и на баща ми, понеже смятах, че съм задължен да ги прослушам, макар че дните отминаваха, без да посегна към тях. Когато дойде ред на баща ми да даде интервю, аз го препратих към един от по-младите ни помощници, Филомена, като донякъде очаквах или поне се надявах, че той ще откаже да говори пред нея. Обаче ето че от касетите, които Филомена ми предаде в края на седмицата, си пролича, че и той е склонил да говори.

В крайна сметка се оказа, че от нашето семейство само леля Тереза е отказала да даде интервю. Това донякъде съответстваше на характера й, но можеше да се дължи просто на нейната дръпнатост или пък на нещо друго, като например прекалената й чувствителност по отношение на почтеността. Тя винаги се стараеше да не привлича вниманието към себе си и често полагаше големи усилия, за да не каже нещо неуместно. Може би защото предусещаше колко малко място се отделя на истината в подобни анкети. Следователно не бе изключено да се окаже, че аз през цялото време съм я подценявал, че не съм бил склонен да призная силата на характера й. Дори посещенията й при Рита, както и онова, което й бе разказала, сега започвах да възприемам в друга светлина, като дълготрайно овладяване на нашите семейни емоции, без да се вдига излишен шум. Може би доброволното й самоотричане от онова, което винаги у нея се е криело под повърхността, е било единственото средство да ни спаси всички от самите себе си.

Прослушах записите на моите роднини едва след като приключих с доклада. Казаното от чичо Умберто се оказа напълно предвидимо; звучеше като благоразумен мъж, какъвто се стараеше да изглежда в очите на околните; говореше на своя трудноразбираем английски, с много идиоми, като успяваше да прикрива тревогите си. Леля Таормина пък звучеше още по-неразбрано, при това до такава степен, че дори аз се затрудних да схвана казаното от нея, като отначало се опитах да тълкувам буквално разказа й, но постепенно започнах да вниквам в това, което се криеше зад думите й.

— Отначало ни беше трудно с децата, заради езика и всичко останало. С по-големия всичко беше наред, но с по-малкия ми син се оказа по-трудно, понеже все се оплакваше, че децата в училище му се присмиват и други такива неща. Той искаше да му купим дрехи, каквито носеха другите, но в онези дни хич не бяхме добре с парите.

Аз останах удивен от това колко добре знаеше тя тези неща, колко много бяха споделяли синовете й с нея, всички ние бяхме живели заедно, ала аз въпреки това не бих доловил тези моменти на интимност, макар да имах толкова много спомени от нея и синовете й.

Прослушването на разговора с баща ми се оказа много мъчително. В него нямаше нищо от пресилената убедителност на чичо Умберто. Вместо това гласът на баща ми звучеше смирено, като единствената нотка, която отекваше в него, приличаше на кухото кънтене на камбана след последния удар. Контрастът между неговата интонация и тази на Филомена на места ставаше едва ли не комичен, сякаш звученето на техните гласове се разминаваше като в театрална сцена. Отговорите на баща ми напомняха на море, което тя трябваше да преплава, за да добие някаква яснота. Долавяше се осезаема топлота, когато баща ми заговаряше за Италия — нали той бе отраснал там. Изведнъж ставаше много по-приказлив, дори експанзивен, вероятно го мъчеше носталгията, която аз рядко бях долавял у него и която някак си не се връзваше с образа, който аз си бях изградил за него, защото си въобразявах, че е напуснал Италия без никакво угризение. Още по-сложно стана обаче, когато Филомена се зае да го разпитва за семейството му.

— Моят син пристигна, когато беше само на шест години. Бяха заедно с жена ми, но тя умря по време на пътуването.

Пауза.

— Извинете, ще кажете ли от какво умря жена ви?

Гласа на баща ми беше сподавен, долавяше се някакво вцепенение.

— Да.

Още едно подраскване по празната лента на касетата.

— А как е умряла? Да не е била болна? Или при нещастен случай?

— Умряла е при раждане.

Неуместният стремеж на Филомена да бъде докрай съвестна при изпълнението на задачата си ме подразни, понеже в такава малобройна и затворена общност като нашата тя не можеше да не знае какво е станало; ала въпреки това аз я бях избрал да интервюира баща ми точно защото все пак имаше вероятност от цялата ни група тя да е най-слабо запозната.

— Съжалявам — изрече тя, а после се върна към обичайния списък от въпроси. Останах с впечатлението, че ако бе продължила да го разпитва, баща ми просто щеше да продължи с откровенията си, докато стигне чак до края на историята, като ще отговаря на всеки неин въпрос със същото потискащо придържане към правилото винаги да се говори само истината.

Помислих си дали да не унищожа касетата с признанията на баща ми и въобще всичко записано за него — имаше интимни признания в отговорите му, които не можех да понеса, приличаше на отворена, незараснала рана, но не толкова заради думите му, колкото заради неспособността му да говори по-прикрито. Така се измъчих, че чак сърцето ме заболя. Но нещо в гласа му ми подсказа, че той е намерил мир в себе си и че умее да оглежда своя живот по-цялостно, отколкото мога аз, при това по съвсем необичаен начин. В нашата общност се бяха случвали стотици различни трагедии, а освен това имаше още толкова скандали, изневери, предателства, незаконни деца, както и едно стародавно убийство. И въпреки това земята не се разтвори, за да погълне грешниците, а хората около тях продължаваха да ги приемат и да живеят с тях, бележейки единствено защитна гранична линия около тях, като знак на респект към човешките слабости. Накрая оставих касетата там, където и беше мястото, понеже чувствах, че баща ми има право на това или може би просто би искал да я види там, толкова безвредна сред касетите на другите, след като въпреки очевидните моменти на притеснение бе дръзнал да разкаже как времето все пак бе успяло да приведе нашия живот в руслото на нормалното и удобно съществуване.