Нино Ричи
В стъклената къща (5)

Четвърта глава

В училището „Сейнт Майкъл“ учениците бяха разделени в мъжки и девически паралелки. То, както и църквата до него, се намираше край магистрала номер 3, на източния край на града, точно срещу старческия дом. Училището представляваше правоъгълна двуетажна сграда със стени, измазани с бял хоросан. Прозорците с метална дограма бяха подредени в дълги редици подобно на прозорците на консервната фабрика в Сън Парлор. Коридорите, свързващи училището със страничните стъпала към храма, също бяха остъклени от едната страна. Църквата беше измазана с бял хоросан, имаше прозорци с дъговидни сводове и беше увенчана със солидна камбанария. Покривът на църквата беше покрит с плочи, а единственият орнамент в целия комплекс — малък кръг от цветно стъкло под най-високата част на фронтона — украсяваше фасадата й. Насред моравата пред къщата на пастора, върху каменен пиедестал с три стъпала пред него, се извисяваше статуята на архангел Михаил^[1]. Снагата му бе обвита в къса, богато надиплена туника на римски воин. В ръцете си стискаше метален жезъл, с кръст на върха, като онези, които носят архиепископите. Острието му, подобно на копие, бе забито в някаква гърчеща се в нозете му странна крилата змия или може би змей.

От задния двор на фермата ни отчасти се виждаха белите стени на църквата и на училището, които бяха отдалечени само на около миля по пряк въздушен път или направо през пустеещото поле, разделящо фермата ни от магистралата номер 3. Автобусът обаче ме отвеждаше в най-различни посоки, преди да стигна дотам. Почти цял час обикаляхме адресите на другите ученици. Така всяка сутрин и всеки следобед се движехме по един сложно виещ се маршрут, който преминаваше покрай безкрайната поредица от магазини и кафенета. Тази рязко насечена, зигзагообразна траектория се простираше чак до Голдсмит на север и до порт Томас на изток. През зимата слънцето едва се надигаше над хоризонта и училищният автобус потегляше на дългата си ежедневна утринна обиколка. На връщане пак същият автобус ме оставяше пред дома чак по залез-слънце. В облачните дни все ми се струваше, че целият свят, който упорито преброждаше нашият училищен автобус, прилича на странна и загадъчна чужда вселена, в която слънцето никога не прониква, където дърветата с оголени сивеещи клони завинаги са превити под напора на вятъра и където полетата никога няма да се освободят от тежестта на снега. Автобусът прекосяваше унилия пейзаж подобно на морски катер, носен от ветровете по вълните на утринната мъгла, а под нея оставаха скрити ливадите и пътищата, затрупани от мръсен сняг. Вътре, на топло, ми беше приятно, защото се чувствах на сигурно място. Нагревателят под седалката ми разпръскваше вълни от топъл въздух дори когато навън се лееше леденостуден дъжд или почвата бе скована от скреж.

Хващах автобуса рано сутрин, а той продължаваше своя път по страничната улица покрай най-близките кръчми с номера 12 и 13, а след това правеше рязък завой назад до номер 4 на Консешън стрийт. От там излизаше отново на магистрала номер 3, за да продължи направо по дълъг участък, където спираше по-начесто, за да прибере учениците от тамошните къщи с жълтеещи се тухлени фасади. Накрая автобусът се връщаше назад към квартала с магазините и се губеше сред него като в лабиринт. Щом попаднехме там, сякаш се бяхме озовали в друг свят, с напълно непознати за нас обичаи и поданици. Земята се простираше плоска и чиста, а на хоризонта тук-там се мяркаха тъмни островчета от борове или канадски клен, разположени доста изненадващо точно в средата на полето. Виждаха се още извивките на силозите, боядисани в червено или сребристо, както и високите стъпаловидни фронтони по дървените къщи на местните фермери, отдалечени от съседните подобно на самотни стражи, а от тесните им прозорци можеше да се наблюдава безкрайното поле наоколо. Към порт Томас ландшафтът отново се променяше. Излизахме на друга магистрала и продължавахме по нея, докато не свърнем пак в градчето, по-малко и по-скромно от Мърси. Там можеха да се видят само няколко склада, а къщите изглеждаха паянтови и очукани. Накрая стигахме до пристанището. Край кея бяха закотвени няколко дузини рибарски лодки, една част — малки, бели и още нови, а други — с олющена боя и със странни имена като „Сребърния долар“, „Мейфлауър“ или „Синята Бети“, които бяха изписани с червено или черно по корпусите им. От порт Томас следвахме извивките по брега на езерото надолу към чернозема около Пойнт Чипеуа, където къщите бяха още по-паянтови, а край изоставените хамбари и край плетовете стърчаха останки от отдавна захвърлени селскостопански машини сякаш скелети на измрели животни.

Нашият шофьор се казваше Шулц — як германец със сиви очи и груби мазолести ръце на селянин, с едро червендалесто лице, в което имаше нещо детско. В огледалото, насочено назад, което му помагаше да следи какво се случва отзад по седалките, ние можехме да наблюдаваме неговите гримаси, докато шофираше: лицето му се сгърчваше всеки път, когато трябваше да превключи рязко на по-висока скорост, а пък езикът му изпълваше ъгъла на устата му, щом се наложеше да вземе някой много остър завой или да заобиколи ъгъла на поредната улица. По-големите момчета го имитираха много успешно. Понякога, по даден от тартора на групата знак, шестима или дори седмина започваха едновременно да превключват в пълен синхрон въображаеми лостове за скорости, като виеха досущ, както виеше мощният двигател на автобуса. При този непоносим шум Шулц вдигаше поглед към огледалото и лицето му помръкваше.

— Хей, момчета, май пак прекалихте — обаждаше се той с плътния си, бавен и леко монотонен глас.

После някой от осмокласниците неизменно се провикваше:

— Съжаляваме за това, Шулц.

Иначе Шулц обикновено не правеше забележки за това, което се случваше зад гърба му в автобуса. Понякога, когато някое момиче изпищяваше или когато някой изхвърлеше нещо през прозореца, той внезапно отбиваше автобуса в страничната лента и натискаше рязко ръчната спирачка, след което само кръстосваше ръце и се облягаше на волана с недоволна физиономия. За миг в автобуса всички притичваха, а момчетата от най-задните седалки започваха да го умоляват да забрави случилото се:

— Ние нищо не искахме да кажем с това, Шулц.

— Шулц, нека да го забравим, де, нали става? Обещаваме повече да не го правим.

И така, накрая той само свиваше устни и бавно поклащаше глава, а ние отново се укротявахме.

Когато за пръв път се качих на училищния автобус, допуснах фаталната грешка да седна на най-задната седалка, без да подозирам, че тя е запазена само за по-големите батковци. При поредната спирка от маршрута, при тухлените къщи оттатък магистралата, до мен се настани едно високо, мършаво чернокосо момче и ме удостои със странна, прекалено фамилиарна усмивка. С явно отработен маниер завъртя глава, за да отметне падналия на челото му дълъг кичур коса, който затуляше очите му. Когато се нагласи удобно на седалката, измърмори някаква забележка по мой адрес, която аз не успях да схвана, но се надявах все пак да е нещо като поздрав. Тъй като не отвърнах, дангалакът присви лице, може би в гримаса, а може би просто от яд, че не го разбрах.

— Дойчман? — запита ме той. — Ауф видерзеен? Недерландер? Италиано?^[2]

— Италиано — кимнах аз, зарадван, че най-накрая можах да чуя една позната дума.

— Аха, италиано! — Удари с ръка по гърдите си. — Ме спийк италиано мучо, мучо. Ме пейзано.^[3]

Когато и другите осмокласници се качиха в автобуса — разбира се, всичките до един, се скупчиха на най-задните седалки — всеки ме удостояваше с широка, щедра усмивка и разтърсваше десницата ми. Те се опитваха да поговорят с мен, като си помагаха с ръкомахания и също се кълняха, че са ми земляци, след което ме заливаха със словоизлияния на своя полуразбираем диалект. По едно време, за беля, вниманието на един от тях бе привлечено от голямата сребърна кутия за сандвичи, в която леля Тереза ми бе сложила обяда.

— Мучо, мучо — повтори дангалакът и широко разтвори ръце пред гърдите си. После посочи към мен и притисна плътно ръцете си една към друга. — Ноу мучо, мучо. — Останалите хлапаци прихнаха от смях.

Чернокосият дангалак грабна кутията със сандвичите от ръцете ми и я задържа за кратко пред себе си, сякаш й се възхищаваше. Накрая я отвори и разви хартията около горния сандвич; поднесе го към носа си и го помириса. Веднага сбърчи нос.

— Му-чо, му-чо — изрече той и подметна сандвича в ръцете на едно от другите момчета и отново сбърчи нос от отвращение.

Така моят сандвич започна да се предава от ръка на ръка. Другите момчета също сбърчиха носове, закашляха се престорено, сякаш се задушават от непоносима воня, дори се преструваха, че ей сега ще припаднат на пътеката между седалките. Накрая един от тях бързо погледна към предната част на автобуса, преди да метне сандвича през отворения прозорец. Още помня как той литна настрани и подскочи от първия удар, после пак подхвръкна леко, преди окончателно да се пльосне на асфалта.

Сега те започнаха да си предават от ръка на ръка втория сандвич. Опитах се да се намеся и да си го взема обратно, но чернокосият дангалак изведнъж замахна с ръка и ме прикова на седалката, а после юмрукът му на три пъти забързано се заби в главата ми отстрани. Политнах и треснах главата си в прозореца на автобуса.

— Но, но пейзано. Не, не, повече не съм земляк с теб.

Оттогава упорито се стараех да избягвам тези досадници, но продължавах да нося в себе си болката като незараснала рана. Необходимостта да бъда вечно нащрек всъщност ме мъчеше повече от унижението. Като че ли наистина бях белязан и това даваше право на хлапаците от автобуса да ми погаждат подобни гадни номера. Все си мислех, че би трябвало да има начин, по който да ги принудя да престанат да се задяват с мен отново и отново. Но всеки път се повтаряше все едно и също и аз се изпълвах със същата злоба и омраза. Всяко поредно унижение не ми изглеждаше като нещо, което те ми причиняваха, а като нещо, което аз винаги съм носел вътре в себе си. Момчетата, които ме разиграваха, инстинктивно бяха налучкали правилното поведение — те бяха напълно непредубедени, дори безразлични към мен и се гавреха не защото ме мразеха или защото ми бяха ядосани, а просто защото надушваха, че тая унижението в себе си. За тях бях съвсем прозрачен, като от стъкло, защото ако бях по-различен, те щяха да ме оставят на мира или дори щяха да се държат приятелски с мен.

След часовете момчетата си запазваха места в автобуса и подбираха кой точно да седне там, така че на мен често ми се налагаше да деля седалките — които бяха за двама — с някое от момичетата или с Джордж. Този Джордж живееше край Голдсмит, в една разнебитена и овехтяла фермерска къща, където през есента и пролетта можеше да се види как кокошките, а понякога и прасетата, щъкаха из предната морава и страничните пътеки, вдигайки толкова шум, че човек можеше да си помисли, че те владеят тази ферма. Самият Джордж често гледаше неспокойно и кривеше дивашки очите си като побъркан. Устата му в такива моменти зееше и това го правеше да изглежда отблъскващ. Косата му беше късо, но небрежно остригана. Тук-там се виждаха съвсем до голо остригани участъци, а някои кичури бяха по-дълги от други. Като го наблюдавах отблизо, забелязах, че той беше доста едър и як за годините си. Ръцете му бяха като на зрял мъж, а набъбналите му мускули ясно изпъкваха под ръкавите му. Но Джордж толкова се присвиваше на седалката си, че създаваше впечатление за прегърбен и деформиран. Когато сутрин се качваше в училищния автобус, веднага се втурваше като побеснял по пътеката навътре, за да се тръшне със замах на една от седалките в средата. Ухилваше се самодоволно, след което се притискаше странично до прозореца. През цялото пътуване зяпаше навън, сякаш за пръв път виждаше този пейзаж, като понякога от умора отпускаше глава надолу, провесвайки я чак до яката на сакото си.

— Здравей, Джорджи — заговаряха го момчетата от по-горните класове. — Я ни разкажи как огънят ти опърлил физиономията и баща ти те набил с мотовилката.

Понякога той се озърташе крадешком към задните седалки. Лицето му се кривеше в някакво подобие на усмивка, може би срамежливо се ласкаеше, че все пак момчетата му обръщат внимание. Друг път въобще не схващаше подмятанията им, но се обръщаше веднага щом чуеше името си. Подиграваха му се дори момичетата и по-малките момчета, като кръстосваха пръсти и бързаха да се отдръпнат от пътеката, сякаш щеше да ги зарази с нещо опасно, когато връхлиташе вътре. Обикновено Джордж не забелязваше реакцията им, но веднъж едно момиче закъсня да се дръпне и в бързината той връхлетя върху нея и смръщи вежди. Май се възгордя от стореното, защото се отпусна на седалката с безкрайно самодоволен вид.

Моите чувства към Джордж се ограничаваха просто до това, че не исках да приличам на него, не желаех другите да мислят, че съм като него. Ала когато бях заставян от обстоятелствата да сядам до него, усещах как в мен се надига гняв заради това, че е толкова глупав и че е такъв невъзможен особняк. Ако пък на другите хлапета се налагаше да седнат до него, те привличаха всеобщото внимание към себе си, като му се подиграваха или докосваха с пръсти околните, уж за да разнасят от неговата зараза. Но аз не можех да върша това, нямах право да се чувствам като тях, пък и си знаех, че моите неуспехи подтикваха съучениците ми да ме оприличават с Джордж, дори в известен смисъл да гледат на мен като на по-презрян дори и от него.

Джордж беше донякъде защитен благодарение на това, че беше изключително странен. Те не допускаха, че има нещо, което да не е способен да извърши. Аз кръстосвах краката си под седалката в автобуса така, както другите кръстосваха пръсти против уроки, като наивно си въобразявах, че дори и Джордж няма представа, че вършех това. Тези безполезни напъни ме караха да се чувствам още по-зле, отколкото ако нищо не бях сторил. Освен това ме подтикваха да мисля, че всичко се дължи на опасенията ми да не стана за присмех като Джордж. Не биваше да забравям, че Джордж беше много по-силен физически от мен — достатъчно бе да го види човек с какъв устрем сутрин нахълтва в автобуса. Това не бе проява на гняв или на огорчение, а по-скоро на безгрижност и веселие. Начинът, по който той тихомълком се свиваше, като се притискаше до прозореца, ме караше да мисля, че пази някакво тайно местенце в себе си, в което той винаги оставаше сам и където нямаше достъп за никой друг.

Щом пристигнехме в училището, първо ни повеждаха към църквата „Сейнт Майкъл“ — контрастът между разпуснатата атмосфера в автобуса и просторните мащаби на това свято място беше внезапен. Този свят, който беше изолиран от всичко наоколо зад виещата се като верига ограда, се отличаваше с белите си сгради, струпани нагъсто една до друга. Тук царуваха други правила, властваше друга логика. Сестра Джаксън, първа помощничка на пастора, ни посрещаше сутрин долу, край стъпалата пред църквата. От двете страни на централната пътека ни очакваха други две сестри. Момичетата сядаха на скамейките отляво, а ние, момчетата — отдясно. Подреждаха ни по класове, най-малките най-отпред, така че главите ни се извисяваха в постепенно нарастващ наклон от олтара към външната порта на църквата. По време на службата дежурните монахини като зорки стражи бдяха край напречните пътеки. Някои от тях, особено по-възрастните, дори носеха със себе си дървени пръчки, с които много бързо успяваха да те шляпнат по врата, ако не се подаваш на изискването за тишина или ако неусетно си задрямал на скамейката.

Църквата се извисяваше с високия си дъговиден покрив, който създаваше впечатление за празнота, която сякаш не може да бъде запълнена. В църквата във Вале дел Соле скамейките бяха разположени толкова близо до олтара, че дори можеха да се видят капчиците пот по горната устна на падре Николо, които приличаха на наниз от маниста. Но тук олтарът беше издигнат над нефа с няколко стъпала и беше отделен с нисък мраморен парапет, пред който богомолците коленичеха за светото причастие или заставаха там в случаите, когато напречният неф бе пълен с хора. Олтарът, от зеленикав и кафеникав мрамор, беше украсен от двете страни с висока до тавана мозайка, изобразяваща ангели с блестящи мечове в ръце. Ангелът отляво беше с пурпурна тога, а другият отдясно — със синя. Именно те ни посрещаха всяка сутрин като каменни часовои. Аз все си мислех, че този, който беше загърнат в пурпур, а в нозете му се гърчи змия, свита на кълбо, не е архангел Михаил, а самият Луцифер — толкова суров, неумолим и дързък изглеждаше той, че нямаше никакво съмнение — именно той бе предизвикал архангел Михаил за върховната битка на ангелското войнство в небесата.

В службите се редуваха монсиньор Фелан и отец Маккинън — директорът на училището, припрян, чевръст и много енергичен. Когато пред олтара проповядваше монсиньорът, на нас, учениците, ни се струваше, че службата в този ден ще се проточи безкрайно дълго — толкова бавно и монотонно каканижеше той, пък и начесто си позволяваше дълги паузи между частите на службата, докато пръстът му обхождаше редовете на обемистия католически требник с червена подвързия. Накрая, щом ни благословеше с кръстния знак, изписан във въздуха от треперещата му ръка, цялото паство забръмчаваше заради натрупаната и толкова дълго потискана енергия. Но аз нямах нищо против тези утринни служби, когато гласът на монсиньора отекваше сред пукота на високоговорителите под високия свод на църквата, защото тогава светата обител ми изглеждаше като убежище, в което моят майчин език не се издигаше като пречка срещу мен и подобните на мен имигранти от романски произход.

Дори можех да си позволя да се отпусна сред познатите звуци на думите с латински корени, странно напомнящи ми за бавно разтварящи се юмруци. Понякога, когато се полагаше ние да запеем или да рецитираме в хор, ме обсебваше фантазията, че се отърсвам от себе си като един от многото пеещи ученици, че започвам да се рея във въздуха над скамейките, пречистен и безтегловен като въздуха. А после, мислено озовал се в приятната самота, обкръжаваща ме от всички страни, започвах да си въобразявам, че всичко тук, в тази църква, съществува само за мен — например високите многоцветни витражи, през които лъчите на слънцето с цвят на карамел проникваха едва-едва. Тези лъчи обагряха скамейките в толкова разнообразни цветни оттенъци. Или барелефите със сцени от разпятието на Христос и от свалянето му от кръста, които се издигаха високо над мен по околните стени на нефа. Както и стъклените вази в дъното на всеки напречен неф, оставени там, за да крепят начесто примигващите свещи, в памет на мъртвите, с отблясъци в червено и синьо според цвета на стъклото. В църквата винаги можеха да се видят горящи свещи, дори това бе първото, което забелязвахме още с влизането си за утринните служби. Може би сестрите ги палеха, макар че бе странно да се мисли, че те също имат свои близки покойници, които почитат.

След службата се изнизвахме в колона по един към класните стаи. Минавахме покрай витрината на голямата зала, в която се пазеха сребърни скъпоценности. Край входа, водещ към директорския кабинет, бяха окачени портрети на кралица Елизабет и на папа Йоан, подобно на доброжелателни родители. Следваше голямото табло за съобщенията, което сестрите монахини и учениците от по-горните класове всеки месец старателно запълваха с дребни репродукции на прочути картини и с фотографии на други творби, предимно на религиозни теми, разбира се. Имаше и материали с по-общ характер, посветени на постиженията на Швейцария или на плаванията на Христофор Колумб. Тази обстановка, колкото и странно да звучи, винаги стопляше сърцето ми, защото сред нея се чувствах по някакъв начин защитен. Приятно бе да виждаш как безупречно излъсканият под или лакираните повърхности на чиновете в нашата класна стая блестят ослепително, отразявайки слънчевите лъчи. Приятно бе да гледаш идеално почистената черна дъска, с поставка, току-що заредена с бели и цветни тебешири. Струваше ми се, че има някаква мистерия във всичко това, някакво сънливо утринно обещание, красиво и крехко като тишината, надвисваща над училището след първия звънец. Макар този миг бързо да отминаваше, споменът за него сгряваше душата ми за цял ден подобно на някаква приятна миризма, която помним, въпреки че отдавна е изчезнала.

Върнаха ме назад с цели две години, в първо отделение. Всяка сутрин нашата учителка сестра Бъртрам, се изправяше пред нас, докато пеехме „Боже, пази кралицата“. Висока, с гръб изпънат като на ангелите по стенописите в църквата, тя пляскаше два пъти с ръце щом стигахме най-после до края на химна — знак, че вече ни се позволява да седнем. После разтягаше възтънките си устни в някакво подобие на усмивка, в която обаче не се долавяше и грам топлина. През първата седмица се налагаше да прекарвам началото от поредния учебен ден заврян в ъгъла, наказан след утринната проверка за чистотата на ръцете и ушите, защото дланите ми все още бяха силно напукани и замърсени от полската работа. Същевременно се оказах и първият ученик, който системно се изпречва пред сестра Бъртрам толкова неизряден, че тя винаги да ме дава като пример за непослушание на останалите. Наистина си позволявах да идвам недобре измит на училище, бях разсеян и дори се случваше понякога да заспя от умора върху чина. И точно тогава, най-внезапно и безкрайно стряскащо, мощният глас на сестра Бъртрам отекваше зад гърба ми, при това извиквайки странното име, което тя ми бе лепнала:

— Вик-тур!

И нейният гняв подобно на лъч светлина като че ли се фокусираше изцяло върху мен, сякаш тя подканваше останалите деца да видят колко по-различни са те от мен.

Ако можех да бъда по-интелигентен, ако умеех повече да държа на себе си, сестра Бъртрам може би щеше да бъде по-внимателна. Но всичко у мен сякаш подчертаваше колко съм незначителен — като се започне от мръсните ми длани и от изпомачканите ми дрехи и се стигне до все по-упоритата ми подозрителност към всички останали деца в класа. Щом заговорех, не можех да заставя дори най-простите звуци да излизат правилно от устата ми, защото усещах езика си подут и залепнал към небцето. Когато ни възлагаха домашни, именно моята тетрадка се оказваше пълна с най-много грешки, при това все безнадеждни. Тъй като сестра Бъртрам ми го повтаряше по десетина пъти, накрая се налагаше да грабне линията и да разкъса страниците на тетрадката с няколко ожесточени удара. Освен това явно не бях достатъчно внимателен в часовете, макар да знаех, че сестра Бъртрам рано или късно ще ме залови в поредното прегрешение. Така и не се научих, че ако не внимавам достатъчно по време на уроците, ако продължавам да се рея в бляновете си и мислите ми да блуждаят някъде надалеч, сестра Бъртрам ще ме изобличи пред класа, че се опитвам да се изплъзна от контрола й, че се поддавам на това увлечение още в първия миг на слабост. Само че аз така и не успях да се насиля и да държа на фокус света около мен, не исках и да се опитам да вникна в значението на поученията на сестра Бъртрам. Вместо това просто зяпах през прозореца към дома на едни старци, който се намираше отсреща, през улицата. Бях привлечен от това, че там всичко бе по-различно от заобикалящото ме в училището и вехнещият бръшлян, и тъй пъстроцветните в късната есен листа на дърветата, и високата заострена кула над къщата като в детска приказка, и старците на пейките в беседката… Понякога зад някой от прозорците се мяркаше нечие лице, полузакрито от шумолящите завеси. Представях си сцени от живота вътре, представях си този друг, непознат за мене, свят, на стари жени и мъже, които изпъват уморени крайници в леглата си.

По-късно, през пролетта, сестра Бъртрам се разболя и беше сменена от нова учителка — сестра Мери. За наша изненада се оказа, че сестра Мери не е по-висока от някой осмокласник, беше с бледо закръглено лице, което ни изглеждаше като луната, както беше обкръжено от забрадката й. Ала независимо от ръста си, тя създаваше впечатление, че е по-значима от сестра Бъртрам, понеже умееше да изпълва класната стая с бликащата си енергия. Още през първия ден ни научи да пеем „Той завладя целия свят“^[4], като обикаляше всички чинове и свеждаше глава над всеки от нас, за да чуе дали сме запомнили думите. Когато стигна до моя чин, аз си помислих, че тя просто ще поклати отчаяно глава заради моя лош английски и ще отмине нататък. Но вместо това сестра Мери с усмивка се спря до мен и дори приседна на чина, като изглеждаше приятелски настроена и добронамерена. Аз така се смутих, че се изчервих до уши.

— Е, di-fficile, no, parlare in-glese.^[5]

Помислих, че тя или се опитва да ме изиграе и по някакъв начин да ми се подиграе, или че просто не знаеше, че не бива да говори на италиански в класната стая, защото беше без преподавателски опит. Но класът запази мълчание.

— Si. Да. — смотолевих аз, като все още очаквах наоколо да избухне взрив от смях, но това не се случи. В надвисналата тишина — и това се случваше за пръв път — не се долавяше никакво озлобение към мен.

Започнах да оставам през обедните почивки в стаята заедно със сестра Мери, за да уча английски. С помощта на нейните уроци и обяснения английският започна да се разкрива пред мен като нова земя, като постепенно придобиваше все по-ясни очертания. Сякаш аз лека-полека започвах да се възвръщам към съществуването си от мрака, в който бях изпаднал. Осъзнавах, че ако продължавам да си служа с толкова малко думи от езика, който се говореше в тази земя, нищо няма да постигна. По-късно, когато видях, че все още допускам грешки, че езикът ми отказва да изговаря правилно някои звуци, а мозъкът ми се съпротивлява на опитите да осмисли думите и понятията, които се крият зад тях, все едно, че въобще не бях учил английски или че никога нямаше да мога да се справя с това, аз за сетен път се почувствах безнадеждно изгубен така, както се чувствах и сред безкрайното поле около Мърси. Но първоначалното въодушевление от първите ми успехи в усвояването на този труден чужд език ми подейства ободряващо, понеже, макар и интуитивно, аз за пръв път усетих, че е възможно да изляза извън тесния свят на нашата ферма.

Като четиво за упражнение сестра Мери ми даде една книга, наречена „Пътеводна светлина“, преразказваща Библията, но с много илюстрации и пояснения към тях. Щом се прибрах у дома, първата ми работа бе да седна край масата в кухнята и да се заема бавно да изчета на глас тези пояснения. Техният английски сега се оказа по-лесно достъпен за мен в сравнение с доста сложния текст на италиански от „Житията на светците“, която си бях донесъл от Италия. А освен това разказаното в книгата на сестра Мери ми се струваше по-важно, защото беше извлечено от Библията и то на английски език. Из цялата книга бяха разпръснати цветни илюстрации по картини на прочути художници. Те бяха мрачни и дори жестоки, но колкото и да бе странно, до една бяха пропити от идеята, че трябва да се отдава почит към мъчениците на вярата. Дори изброяването им е достатъчно красноречиво: обезглавяването на Йоан Кръстител, ослепяването на Самсон, осъждането на грешницата. Само че аз не можех да проумея чудесата, свързани с тези сюжети, така че неизменно предпочитах по-простите картинки, които съпровождаха разказите. Усещането за света, което ми даваха илюстрациите, бе за мен магическо и приятно. Многократно се връщах назад в книгата на сестра Мери, за да си препрочитам легендата за Сътворението на света, към която имаше разкошна илюстрация на Рая върху цели две страници, както и историята на Йона или на младия Христос в Храма. Освен това извличах неизказано дълбока, макар и потайна наслада, като си съчинявах собствени истории, легенди и притчи — за мен това занимание бе равностойно на навлизането в някакъв таен, само мой свят.

Отначало удоволствието от тези занимания като че ли се ограничаваше само до обедните часове, които прекарвах заедно със сестра Мери. То беше подсилено от притихналата и уютна атмосфера в празната класна стая; от топлината, разливаща се по рамото ми, когато тя отпускаше ръка върху него; от начина, по който тъй интимно шумоляха нейните дрехи, когато се настаняваше на чина ми съвсем близо до мен, сякаш се канеше да ми прошепне някаква тайна за себе си. Но след няколко седмици другите мои съученици, а дори и момчетата от по-горните класове, започнаха да се присъединяват към нас в тези допълнителни уроци през обедната почивка — например едно момиче с жълта коса, от Белгия, с което всички се закачаха, защото то беше невероятно мълчаливо и затворено; едно момче, повтарящо трети клас и веднъж изключвано от училището за пушене; още едно момче от осми клас — казваше се Тони Лемьо — което беше по-високо от сестра Мери и беше дошло тук от превъзпитателното училище. Накрая се събрахме цяла дузина ученици, дори и Джордж, с когото се познавах от училищния автобус, се присъедини. Сега сестра Мери не стоеше на моя чин, а се разхождаше между нас, без да удостоява някого с по-специално внимание, като ни възлагаше различни задачи. А аз започнах да се чувствам засегнат, че тя не се занимава само с мен, както бе доскоро. Дори се дразнех, че отделя време на такива като Джордж или онова белгийско момиче, че остава сляпа за това колко силно се мразим помежду си. Не можех да понасям това, че нашите странности изпъкват, щом се съберем заедно и че рефлектират обратно върху всеки от нас. Дори и Тони Лемьо, който беше висок и широкоплещест, а носът му бе толкова притиснат навътре в лицето му, че ноздрите му приличаха на втори чифт очи, изглеждаше някак си смален и уплашен щом се озоваваше сред нас. Всеки ден той се появяваше с една и съща походка, излъчваща безнадеждност сякаш това, че се е озовал сред нас, помагаше да изпъкват в съзнанието ни позорящите го събития от миналото му. Аз не разбирах защо другите учители имаха такова лошо мнение за него или защо е бил изпратен в превъзпитателното училище, след като не изглеждаше достатъчно силен, за да съперничи на осмокласниците, които вършеха лудории в училищния автобус. По-скоро имаше вид на инвалид или на човек, чието място не е тук, както впрочем бе с повечето от нас. Тъй като бе доста едър, за да се смести на чиновете на първокласниците, когато трябваше да напише нещо, сестра Мери му отстъпваше своя стол зад катедрата. Понякога му позволяваше да й помага, когато поставяше съобщенията си на голямото табло — нали беше висок, та с лекота стигаше до най-горе. А тя стоеше до него, докато той се трудеше да изпълни поръчката й, като му подаваше листовете един по един с някаква неизказана интимност и доверие. Забелязах още, че винаги щом сестра Мери се озоваваше близо до Тони, той започваше изплашено да усуква раменете си като животно, опитващо се да се отърве от ярема. Отстрани се създаваше впечатлението сякаш сестра Мери въобще не разбираше какво изпитва Тони, не разбираше как със своето прекомерно внимание всъщност го унижава. Това ме подтикваше да се замисля за леля Тереза — нейната енергия като че ли й помагаше да добие усещане за сигурност в стесненото си жизнено пространство, което би притиснало всички други хора като каменна стена. Или пък се замислях за отец Маккинън, директора на училището. Той посещаваше занятията на първокласниците веднъж седмично, за да ни поговори и да ни задава въпроси, като се усмихваше всеки път, когато ние отговаряхме грешно. Пригладената посивяла коса и сините очи му придаваха вид на безкрайно състрадателен и мъдър човек. Но веднъж се случи да го видя в училищния двор как се смее и се шегува със същите момчета, които се гавреха с мен в автобуса. Неговата любезност вече ми изглеждаше като някаква глупава проява, като нещо, което му пречи да прозре най-важното за своите ученици.

Може би аз бях единственият, който не беше способен да проумее нещо важно — например простичката доброта на отец Маккинън или на сестра Мери, да схване нещата такива, каквито бяха в действителност, а не според моите изкривени представи за тях. Като че ли съществуваше някакъв приказен свят, който другите хора приемаха за даденост, ала аз все не успявах да проникна в него, който се криеше дори зад общоприетия в училището ред, дори зад таблото със съобщенията, под лакираните повърхности на чиновете в класната ни стая или в игрите, на които децата се посвещаваха през междучасията. С една дума: съвсем нормалният начин на живот, простодушен и съществуващ тук в чист вид без никакви затруднения, си оставаше за мен чужд и непознат, дори недостъпен, като първите глухи звуци, които дочух в английския на сестра Бъртрам. Вината да не успея да се внедря в тази среда си беше изцяло моя. Може би това някак си бе свързано и с обидните подмятания, които понякога дочувах в училищния двор, или пък с поредното рязко и неочаквано ръгване с лакът под ребрата сред суматохата в училищния автобус. И въобще с онзи страх, който винаги и навсякъде ме следваше и който ме караше да съзирам опасност от ново унижение дори зад най-невинния жест. Но все още оставаше да мъждука същата крехка, но стопляща надежда, която ме окуражаваше: че всичко може магически да се промени, да бъде различно, че всичките тези неща, които ме сковават, накрая ще разкрият за мен своята съкровена същност, ще разбулят някакви тайни за себе си, които ще ми спестят повече унижения и пристъпи на омраза; надежда, че ще ме приемат в своето стоплящо и вдъхващо сигурност обкръжение, така както Исус е лекувал прокажените в разказите от „Пътеводна светлина“, така както е върнал Лазар от царството на мъртвите.