Нино Ричи
В стъклената къща (7)

Шеста глава

Италианските заселници понякога организираха празненства, нещо като махленски вечеринки, в Рейнския Дунавски клуб. Като че ли всички внезапно се пръквахме от обширните канадски поля, където тънехме в анонимност, за да се натъпчем в залата на този клуб, приличаща повече на хамбар. Странно беше да се видят всички тези хора, за които смътно си спомнях от Вале дел Соле, събрани заедно като на някаква стара фотография. Тези люде все още пазеха своето селско безгрижие, макар че изглеждаха някак не на място сред синеоките келнерки, с впити в снагите им елечета и рокли с десен на пъстри цветя, които се движеха сред масите с колосани белоснежни покривки. Имаше внимателно подбрани картички с имената на поканените, за които бе запазена съответната маса и стола към нея. Понякога се случваше да привлече вниманието ми някое момче, което познавах от Италия, защото по лицето му се четеше отчаяние, колкото и да се стараеше да го прикрива. Каквото и разделение да бе съществувало между нас в миналото, сега то ни изглеждаше заличено и незначително в тази нова за всички ни страна, където бяхме толкова невзрачни и самотни. Пък и нищо не можеше да се очаква от опитите за възобновяване на старите познанства, особено като се има предвид срама, който майка ми бе навлякла на нашия род. Да не говорим за това, че и аз самият не желаех да ми припомнят какъв бях в досегашния си живот.

Леля Тереза разцъфваше от радост на тези вечеринки. Веднага щом музиката засвиреше, тя започваше да сменя партньорите си за всеки следващ танц и така продължаваше до края на празненството. Често гръмкият й смях отекваше стряскащо в паузите между мелодиите и тогава сякаш цялата зала се вторачваше в нея. Тя беше нашият посланик. Искам да кажа, че нейното съвсем нормално, толкова весело и сърдечно поведение тушираше неприятния ефект от отшелничеството на баща ми или от застрашителната склонност на чичо Умберто към сприятеляване с всеки изпречил се пред очите му, когато попрекали с пиенето. Понякога следях леля Тереза съсредоточено от някой от ъгъл на залата, където се свирах заедно с другите момчета на моята възраст. Повечето от тях бяха от училището „Света Богородица“, намиращо се на противоположния край на града спрямо нашето „Сейнт Майкъл“. Лошото беше, че те всички се деляха на банди и групи, а аз се чувствах все така самотен. Случваше се понякога леля Тереза да забележи колко неловко стърчах между насядалите по столовете край стените възрастни лелки, та идваше при мен, хващаше ме за ръката и ме повеждаше към центъра на дансинга, за да се завъртим под звуците на валса, при това със същото девическо въодушевление, с което я бях запомнил още от Италия.

Накрая се намери и за нея един партньор, с когото можеше да танцува през цялата вечеринка. Висок и младолик, макар и мършав, с руса къдрава коса, която той след края на всеки танц пооправяше с пръстите си, за да вдигне падналите над очите си кичури. Макар че не го бях виждал дотогава, той вече успя да създаде атмосфера на непринудена фамилиарност в отношенията си с леля Тереза, като че ли се познаваха от много години. Изглежда, че и чичо Умберто го познаваше добре, защото веднъж отиде при него и отпусна ръка върху рамото му, преди да заговори с глас, преливащ от пиянска сърдечност:

— Коли, синко, ти си този, който ни навлече всичките тези главоболия с онази работа, дето ни я намери.

По всичко личеше, че той и леля Тереза трябва да са се запознали във фирмата на Лонго — онзи Умберто Лонго, дето много преди нас бе дошъл тук от Кастилучи — където те двамата са работили през зимата. Точно тогава започна да ми прави впечатление как леля всяка сутрин дълго се гласеше пред огледалото с червилото и гребена, преди да отиде на работа.

Следващото празненство беше сватбата на Джелсомина — тя се омъжи за един доста по-стар от нея мъж, току-що пристигнал също от Кастилучи. Тя едва ме забеляза в редицата от поздравяващите я, защото бе прекалено погълната от разговора с леля Тереза тъкмо когато дойде моят ред. Аз си мислех само колко добре изглежда, беше се сдобила с нова самоувереност, здраво стискайки съпруга си под ръка като новопридобита собственост.

Към края на сватбения обяд Коли внезапно се появи на входа на ресторанта и веднага се насочи към нашата маса. Протегна ръка на баща ми, но сдържано и хладно, след което се представи като Еркол, макар че това име, произнесеното от него на италиански, прозвуча някак чуждо; все пак от него се излъчваше топлота и непринуденост, което превръщаше сдържаността му в нещо като проява на невинност.

— Ела. Вземи един стол и се присъедини към нас — каза чичо Умберто, като дори се надигна леко от своя стол, за да му го предложи.

— Не, не, ще си взема само една кока-кола от бара. Дойдох тук единствено, за да потанцувам малко със сестра ти. Не искам да създавам впечатление, че съм дошъл заради безплатното ядене.

След като той се отдалечи, чичо Умберто го изгледа одобрително.

— Трябва да видиш колко яко работи този момък във фирмата на Лонго. На ден прави по двеста щайги, ама всеки ден, ти казвам. Като машина е.

След това леля Тереза ме взе със себе си и ме настани на масата до самия дансинг.

— В доброто старо време, когато се вдигаше сватба, се канеха всички италианци — припомни си Коли, — ciociari, abruzzesi, parenti, forestieri^[1], с една дума — всякакви, без значение кой откъде е. Но сега вече прекалено много станахме, за да се поберем на едно място.

— В доброто старо време… — повтори леля ми като ехо на неговите думи. — Така прозвуча, сякаш си присъствал на Сътворението на света.

— Ти просто ми завиждаш, че съм се родил тук.

— Ти си този, който завижда. Като те слуша човек как говориш италиански, ще си каже, че измъкваш думите си с ченгел от устата.

— Тогава да попитаме Виктор. Къде е по-добре? Тук или в Италия?

Но аз не знаех какво да му отговоря.

Започна танцът на младоженците. Засипвани с дъжд от конфети и дребни монети, Джелсомина и нейният съпруг бавно си проправяха път сред навалицата, докато най-после се добраха до средата на дансинга.

— Тази малка глупачка — кисело промърмори леля Тереза. — Нищо чудно да се окаже, че той се е оженил за нея само за да остане в Канада.

— Не зная. На мен поне ми изглеждат хубава двойка — рече Коли.

Когато танцът на младоженците най-после приключи, аз си помислих, че те ще се присъединят към другите двойки на дансинга, обаче леля Тереза и Коли останаха да разговарят край масата. Той спомена, че леля ми трябвало да се върне в училище и да се заеме сериозно с изучаването на английския, щом се готви да става учителка. Обаче леля Тереза му възрази, че вече била много стара.

— Много стара! — удиви се Коли. — Кой сега се оказва роден при Сътворението на света? Моят дядо се върна да си довърши училището, когато навърши четиридесетте.

— Хайде бе, майтапиш се! — подкачи го леля Тереза.

— Можеш да питаш, когото искаш.

Когато леля ми го притисна по-яко, накрая той си призна, че дядо му всъщност бил арестуван по време на войната, когато полицията открила в дома му някаква стара фотография, донесена от Италия, на която синовете му били с униформи на balilla^[2].

Те си помислили, че той бил фашист, защото не знаели, че тогава у нас, в Италия, всяко хлапе е било задължено да навлича тази униформа. И затова го тикнали в затвора за една година. Винаги след това ни повтаряше, че това било времето, през което правителството го изпратило в колеж.

Но той ни разказа тази история тъй небрежно, сякаш бе някакъв виц. Явно бе, че вече се чувства безвъзвратно разделен с миналото, пък и говореше за Канада толкова различно от всичките останали италиански емигранти, че от неговите разкази винаги оставахме дълбоко впечатлени.

Една неделя — помня, че беше скоро след сватбата на Джелсомина — Коли пак се появи в предния ни двор, в своя дълъг син шевролет, модел „Бискейн“. Случи се топъл пролетен ден. Чичо Алфредо и още неколцина мъже от нашите бяха излезли на страничната морава, за да поиграят на bocce.^[3] Коли приседна до тях край масата, за да изпие една бира. И тогава им разказа вица за един италианец, който току-що бил слязъл от борда на презокеанския кораб:

— И така, първото, което видял той на кея, била една десетдоларова банкнота. Но я прекрачил съвсем небрежно. А когато приятелят му го попитал защо не се е навел да я вземе, той му отвърнал: „Не ми се иска толкова отрано да започвам да работя.“

Мъжете прихнаха от смях.

— Да, бе, де да беше така в живота — промърмори чичо Умберто. — Ти си извадил късмет, че дядо ти се е заселил в тази страна преди четиридесет години. А пък на нас, останалите, се налага да работим, за да има от какво да живеем.

Когато мъжете започнаха да играят, Коли остана отстрани, увлечен в разговора си с леля Тереза. След няколко минути леля Таормина излезе навън, заедно с Рита и Фиормина. Рита веднага пусна ръката й и закрачи през двора към Коли.

— Хей, какво си имаме ние тук? — весело се провикна Коли, като я вдигна на ръце. — На кого е това хубаво момиченце?

Обаче толкова невинният на пръв поглед въпрос неприятно сепна леля Тереза.

— То е мое! — рязко изрече тя, а Коли веднага се разсмя. — Знаеш ли, по-добре ще е да се поразходим малко по пътя, след като не умееш да играеш на bocce.

След това той започна да ни посещава всяка събота за вечеря. Нито веднъж повече не попита за Рита. Аз пък си казах, че леля Тереза сигурно му е обяснила нещо повече за нея, понеже той започна да я възприема като член на семейството ни.

— Толкова е кротка — повтаряше той, когато виждаше Рита. — И толкова сериозна.

— Всички в нашата фамилия сме сериозни — добавяше леля Тереза.

Но Коли посрещаше със смях нейните думи.

— Трябва да вечеряш поне веднъж с тези канадци, за да видиш на какво се казва сериозни хора. Вечерите с тях приличат повече на гощавки след погребение. Не можеш да се отърсиш от чувството, че трябва с ченгел да им вадиш думите от устата. По нищо не приличат на италианците.

В течение на няколко седмици продължиха неговите посещения за вечеря. Всички започнахме да възприемаме Коли и леля Тереза като влюбена двойка. Все пак беше истинско чудо, че нещата при тях напредваха така лесно. Възприемахме като нещо неизбежно краят на тази история да е огласен от венчалните камбани. Ние бяхме неспособни да повярваме докрай на толкова големия си късмет и затова при всяко негово следващо гостуване не можехме да се отърсим от усещането, че изграденият от него образ, излъчващ невинност, накрая ще се разруши.

После леля Тереза постепенно започна да му открива все нови и нови недостатъци, като мърмореше ту за дрехите му, ту за косата му. Отначало това бяха типичните за нея добродушни закачки. Обаче заядливата нотка, прокрадваща се едва-едва сред тях, все повече се засилваше и го принуждаваше вечно да се оправдава. Коли сякаш не обръщаше внимание на тази промяна и продължаваше да посреща със смях намеците й. Ала по време на разговорите някак неусетно той пренасочваше вниманието си от нея към баща ми и чичо Умберто, подобно на растение, което плавно се извърта към светлината. Явно възприемаше задачата да им се хареса като не по-малко важна от основната си роля — да ухажва леля Тереза. От своя страна, чичо Умберто, който винаги се стараеше да се държи възможно най-добре с Коли дори и при последвалите семейни свади, продължаваше да проявява гостоприемството си при всяко посещение на Коли. Аз се опасявах, че Коли не възприема добронамереността на чичо Умберто като проява на истински и неподправени чувства, но все пак си личеше, че му е благодарен дори само заради това, че чичо Умберто зарежда цялата къща с атмосфера на сърдечно гостоприемство. Баща ми, за съжаление, не притежаваше същото умение за общуване. И най-вече не притежаваше дарбата му да прикрива мислите си. Когато се случеше да бъде в добро настроение, баща ми успяваше да се държи приветливо и дори шумно, досущ като моя чичо, да се смее с цяло гърло и да повтаря най-впечатляващото, най-пиперливото от вицовете, разказвани от Коли, за да изглежда по този начин по-лекомислен дори и от чичо ми. Той влагаше цялата си енергия в нещо като пиянско въодушевление, обаче дори и с това не успяваше да ни впечатли. Когато баща ми изпаднеше в традиционното си вкиснато настроение, Коли веднага прибягваше до помощта на непогрешимия си инстинкт, благодарение на който той постепенно започна да се отдалечава от леля Тереза. Понякога баща ми изговаряше грешно по-трудните думи в английския, като се стараеше да спазва формалните правила на езика, сякаш това би му помогнало да прикрие истинските си мисли. В такива случаи чичо Умберто трябваше да се напряга, за да го разбере и неговото замислено мълчание като че ли изсмукваше въздуха от цялото помещение.

Напрежението, което съпътстваше напоследък посещенията на Коли, ставаше все по-осезаемо. Часовете, та дори и дните преди поредната му поява бяха натежали с мрачно очакване. Чудно ли бе тогава, че тези негови визити ставаха все по-неловки и тягостни? Сякаш бяхме загубили спонтанността си, сякаш се чувствахме неспособни повече да отделяме място за него сред нас. Дори сарказмът на леля ми позатихна, докато тя напразно се стараеше да се придържа към избраната от нея роля. Предчувствах ожесточената кавга, която ще изригне от спотаеното напрежение и ще разкрие всичко, което се крие под повърхността. Но ние просто продължавахме да живеем с напрежението, както си знаехме, усещахме го като нещо досадно, без видим източник, но нещо, на което никой не можеше да се противопостави. Сякаш самата къща отхвърляше Коли, бавно, ала невъзвратимо му обръщаше гръб просто защото той не принадлежеше към нея.

— Опасявам се, че за известно време няма да мога да идвам тук — заяви той една вечер в средата на лятото. — Ще започне разнасянето на разсада от оранжериите и ние ще бъдем много заети.

— Ние също ще сме претоварени с работа, — отвърна леля Тереза. — Скоро ще се заемем с доматите на полето.

— Да, разбира се.

Коли сякаш искаше още нещо от нея, сякаш очакваше някакъв неин знак като намек може би, ала тя остана непреклонна.

— Е, тогава, значи, като свърша, ще ти се обадя или нещо такова — смотолеви Коли накрая.

Стана така, като че ли той никога не е бил един от нас дори и преди да изтекат седмиците, през които нямахме и вест от него. В къщата се възцари досадно потискащо настроение като след смъртта на някой близък. И макар че никой не споменаваше името му, тишината като че ли още повече задържаше в съзнанието ни неговия лик, сякаш да ни предпази съвсем да не затънем в дребните си лични грижи. Получихме покани да присъстваме на празненството през уикенда в чест на Деня на труда. Предвиждаше се шумно и тържествено освещаване на новия клуб, който тукашните италиански емигранти бяха построили на брега на езерото. Но помпозността на събитието не разсея напрегнатото ни очакване да видим една личност, която така и не се появи там. Накрая леля Тереза се видя принудена да се прости с надеждата да потанцува и се оттегли към по-задните маси, сред по-възрастните от нея жени, които бяха до една омъжени. Ние, останалите от семейството, не искахме да си признаем колко тъжно бе да сме свидетели на самота й тази вечер.

Следващите седмици сякаш се разкайвахме за това, което се бе случило, между баща ми и чичо ми припламваха спорове дори по най-незначителни поводи. Леля Тереза изглеждаше почти забравена, изолирана в своето интимно страдание сякаш изведнъж се бе оттеглила от семейството ни. Споровете, разбира се, следваха общоизвестния шаблон: винаги се започваше с провокативните подмятания на чичо ми, следваше гневната реакция на баща ми; после всичко се обръщаше тъй сякаш чичо ми бе този, който бе пострадал от цялото спречкване и сега имаше право да търси обезщетение, стараейки се да докаже, че именно баща ми е източникът на всичките ни беди. Ала тези свади всъщност не носеха утеха на чичо Умберто, а просто го оставяха още по-раздразнен и мрачен, сякаш попадаше в хватката на някаква емоция, която не бе способен да превърне в свое предимство. Накрая отново се отпускахме в прегръдките на обичайното за нас привидно спокойствие, но то бе съпътствано от смущаващо пулсиране, което напомняше за провалените надежди. После не оставаше нищо друго, освен тишината.

Една вечер, малко след като бяхме отпразнували настъпването на Новата година, един търговски пътник пристигна в нашата къща, за да говори за изграждането на нова оранжерия. Баща ми, чичо Умберто и леля Тереза насядаха около масата в кухнята, за да го изслушат. Отново изглеждахме като сплотено семейство, чертаещо контурите на бъдещето си.

— Дори начинът, по който говори, те кара да си мислиш, че този тук никога не е прекрачвал прага на офиса си — промърмори баща ми, след като посетителят си замина. — Готов съм да се обзаложа, че кракът му никога не е стъпвал в оранжерия. Видяхте ли само с какъв костюм се беше издокарал? Сигурно спи с него.

Чичо Умберто, намръщен и замислен, продължаваше да се взира в числата, надраскани върху листа от търговския пътник.

— Не виждам от къде другаде ще можем да изкараме толкова много пари — рече накрая той.

— Хм, ако става дума за това — отново заговори баща ми, — можеш да вземеш пари от банката като фермерски кредит. Така можеш дори ферма да си купиш. Колкото и да им поискаш, ще ти дадат два пъти повече. Всяко хлапе с петдесет цента в джоба може да получи пари от тях, така че няма причина да ти откажат.

Чичо Умберто кимна важно. За миг изглеждаше изпълнен с усещането за собственото си значение. Като че ли въпросът бе уреден и през следващата седмица в къщата зацарува приятното, макар и неясно предусещане за промяна. Но накрая се оказа, че чичо ми всъщност е печелел време: отново както винаги, когато той се заемаше да изтъква недалновидността на баща ми, надвисна атмосферата на тревога и зареден с бури въздух.

— Онзи там инглезе, от брега на езерото де, се опитва да продаде оранжерията си — започна той една вечер, но просто така, небрежно, колкото да има за какво да си бъбрим, без с нищо да подскаже, че има нещо повече на ум. — На всичкото отгоре почти нищо не иска за нея, иска единствено да се отърве от този имот, за да може после да продаде и къщата си.

— Щом като почти нищо не иска — заговори на свой ред баща ми, — значи тази оранжерия нищо не струва. Виждал съм я и зная, че всичко там вече е наполовина прогнило. Така или иначе след година, две най-много, той ще бъде принуден да я събори. Съмнявам се дали някой ще склони да го отърве от тази съборетина, дори и ако му я подарят. И ти нищо няма да спечелиш, даже ако решиш цялата да я разглобиш и после наново да я сглобиш.

— Брей, че ти никога нищо не харесваш! — ядосано възкликна чичо Умберто. — Не чу ли какво ти казах? Продават я почти без пари — авторитетно заяви той, макар че всъщност само повтаряше това, което бе чул във фирмата на Лонго. — За някой, който започва от нищото, това съвсем не е зле като начало.

— Не бих я взел. Все едно да купиш боклука на някой съсед.

— Да, де — пак замърмори, ала вече доста по-раздразнено той. — Винаги и за всичко все ти си правият.

— Ама ти, какво, сериозно ли мислиш да я купим?

— Че защо не?

— Не се дръж като кръгъл глупак. Никой вече не строи оранжерии с дървени рамки и стени.

— Да, винаги аз се оказвам глупакът в тази къща — изсумтя с горчивина чичо ми. — Но ще ти кажа, че наистина съм глупак, след като още от самото начало не се досетих, че се опитваш да ме завлечеш с великите си идеи само за да си получиш парите от банката.

— Ама как може да си чак такъв кретен! Възможно ли е някой да е чак толкова дебелоглав? Да не би да си въобразяваш, че са ми притрябвали парите ти? Че ти си по-лош от баща си, който беше пълен идиот и през целия си живот се бъхти като роб с онези няколко акра, дето нямаше нищо по тях, освен камънаци. И ти ще си умреш беден и скапан като него, след като стискаш толкова упорито жалки грошове в шепата си като някой ученик от отделенията!

— А, да, много ти благодаря, сега вече проумях как гледаш ти на нещата! — кресна чичо Умберто и насочи целия си гняв върху баща ми. — Винаги си се имал за голяма работа, нали? Тузарят, който се ожени за кметската щерка. Голямата клечка, пристигнала в Америка. А сега си въобразяваш, че можеш да използваш зет си, за да му измъкнеш паричките и с тях отново да станеш важна птица, не е ли така? Но аз нищо няма да ти дам, дори ако, кълна се в името Христово, ще трябва да си троша кокалите във фабриката до края на дните си.

След това люто скарване баща ми и чичо ми не си проговориха до края на зимата. В продължение на месеци ние живеехме сред гнетящата тишина в сянката на техния потискан гняв. Като че ли къщата и цялото домакинство се раздели: от една страна беше семейството на чичо ми, който беше склонен да прибегне дори до насилие като реакция срещу непоносимите — според него — упреци от страна на баща ми, който беше от другата страна. На нас, останалите, бе отредена ролята на предпазлив балансьор между двамата противници. Внимателно разиграваната пантомима се изразяваше най-вече в безкрайни, но безмълвни сръдни, хранене в отделни помещения, излизане поотделно навън, разделяне и в работата. Дори и Рита се оказа въвлечена в тази промяна, защото трябваше да бъде причислена към един от двата враждуващи лагера. В миналото Рита винаги бе оставяна у дома под надзора на един от нас, независимо от коя група бе той или тя. На Фиорина също й се налагаше често да бъде оставяна у дома, макар че ние старателно криехме истинската причина, поради която Рита не бе извеждана много навън. Но по време на тазгодишния карнавал семейството на чичо Умберто остана в къщата. За да подчертаем недвусмислено към кое семейство принадлежи Рита, ние — баща ми, леля Тереза и аз — я облякохме с детското палто и шапчица, за да я вземем с нас навън. Тя изглеждаше толкова притеснена в новата си рокличка, която леля ми й беше купила, че през цялата вечер не посмя да се отлепи от мен, докато зяпаше смаяно огромния шумен свят, който за пръв път се разкриваше пред очите й. Баща ми пък почти с никого не се заговори и се вкисваше от всеки поглед, отправен към него. Веднага след вечерята се премести на масата за игра на карти. Тишината, когато се прибирахме вечерта у дома, не предвещаваше нищо тревожно. Тя беше знак за солидарността в нашето семейство. Бяхме странно лоялни един към друг, а сплотеността ни произтичаше от притесненията и от усещането ни, че другите ни ощетяват.

Този път обаче баща ми не пожела да отстъпи от своето. През април, когато земята се размекна — след като толкова дълго бе скована от зимните студове — дойде булдозер, за да подравни един парцел около оранжерията, а след още няколко дни се появи камион, натоварен с метални рамки, колове и подпокривни греди. Чичо ми не можеше нищо да направи, изправен срещу този грамаден куп от метал, нахвърлян отстрани на оранжерията. Но един ден, за наша искрена изненада, видяхме как той, следван от семейството си, потегли от къщата, заедно с няколко куфара и един дървен сандък — това бе багажът, с който бяха дошли тук от Италия. Това, че всичко стана толкова набързо, ме накара да мисля, че той е взел решението си преди броени часове. Като се прибрах от училище, заварих и леля Тереза да рови из багажа, струпан в дървения й сандък. Изплаших се, че е решила да се върне в Италия. Но се оказа, че се премества съвсем наблизо, в малката лятна къщурка до оранжерията, където в съседство се простираше един неголям парцел — всичко на всичко само няколко акра — където баща ми обикновено садеше домати.

Странно, но тяхното заминаване не донесе в къщата дългоочакваното облекчение. Налегна ни необяснима и странна летаргия, бяхме обзети от плътна вцепененост подобна на дълбок сън. Новите метални рамки и подпори за оранжерията останаха да лежат там, където бяха стоварени на куп от доставчика, сякаш баща ми напълно бе загубил интереса си към тях. Накрая пристигна чичо Алфредо и го предупреди, че е крайно време да се заловят за работа, още повече че тъкмо сега той бил свободен, пък и е подходящо за работа навън. По същото време трябваше да се започне и пролетното разсаждане на разсадите по полето, така че в крайна сметка рамките и подпорите си останаха недокоснати.

Един ден, се появи и Роко, с молба към баща ми да му даде за малко назаем трактора и редосеялката.

— Ще видим дали ще може сам да се справи — промърмори недоверчиво баща ми.

След още няколко дни ни посети самият чичо Умберто, любезен и с крайно самодоволен вид. Въобще не се поинтересува дали баща ми е спечелил, като се е придържал към своето мнение в спора, станал причина да се скарат и да охладят отношенията си. Държеше се така сякаш въобще не се бяха карали.

— Кой знае какви гозби е варил онзи дърт украинец там, но цялата му къща вони на зеле.

От там насетне той започна все по-често да ни посещава — за да вземе на заем някое земеделско сечиво или да използва нещо друго от нашите машини. Баща ми мърмореше, че трябва да внимаваме какво му даваме и какво ни връща, за да не ни задигне нещо ценно. Когато най-накрая започна работата по новата оранжерия, чичо Умберто дойде да ни помага за градежа, при вдигането и сглобяването на подпорите и подпокривните греди. Държеше се приветливо и сговорчиво, оставаше само да започне и да претендира, че е бил сред тези, които са одобрявали този проект. Баща ми, естествено, реагира на тази промяна както на всичко останало: продължаваше да мълчи и нищо да не споделя. Някой отстрани би могъл да остане с погрешното впечатление, че е спечелил по-малко от победата си в спора, отколкото чичо Умберто от своето поражение.

Оказа се само въпрос на време, преди да започнем отново да се сближаваме и да заприличаме поне отчасти на семейство, което се отличава със странната си привързаност, сякаш всички сме се заразили от шарка. Това ни даваше увереност, че повече няма да има нито кавги, нито нови радикални решения. Леля Тереза понякога се облягаше на кухненския прозорец. Лицето и бе толкова безизразно, че чак страх ме хващаше да вдигна поглед към нея. То беше ясно очертано на фона на нахлуващата отвън светлина. Сякаш се бе озовала пред някакъв праг, който не смееше да прекрачи. По-късно, разбира се, тя се прибираше вътре, за да избърше масата или да подреди столовете. Ала дори и тогава ми изглеждаше някак си защитена, и то благодарение на нас. Може би все пак бяхме налучкали средството, което й помагаше да се освободи от напрежението, което упражняваше върху нея — както и върху всички нас, впрочем — безмилостният външен свят.