Нино Ричи
В стъклената къща (10)

Девета глава

Като че ли някакво проклятие тегнеше над нас през следващите седмици, защото рано падналата слана попари последните домати, а сетне двамина от берачите трябваше да бъдат изгонени, защото се разбра, че много зле са се справяли със сортирането на земеделската продукция. Типичното за баща ми мрачно настроение още повече се задълбочи и ние трябваше да се пригодим. Все едно че съвсем друг човек се бе настанил да живее в нашата къща. На всичкото отгоре го замъчиха стомашни болки и той започна да се храни с разни специални храни на млечна основа, както и с готовата супа на Камбъл^[1], а празните кутии от бяло тенеке, в които я продаваха, се изхвърляха на сметището и лъщяха на слънцето като някаква странна декорация. Аз пък си представях нагледно болката му като слаб огън, който тлее неуморно във вътрешностите му, сякаш все преглъщаният му гняв бе започнал да се храни със собствената му плът.

Рита и аз постепенно се отърсихме от тази мрачна атмосфера едва когато започнаха занятията в училище. Всяка сутрин се измъквахме от къщата като бегълци и заставахме край пътя, сковани от студа като каменни статуи, в очакване на училищния автобус. Износените ни, отдавна демодирани дрехи ни открояваха, така че отдалеч си личеше, че бяхме брат и сестра. През първата седмица Рита оставаше прилепена до мен като подплашено животно, хванато от гората — толкова я стряскаше огромният външен свят, толкова нов беше за нея с невероятните си размери. Бе я обзела паника сякаш е прогледнала след дълъг период, преживян в слепота. Във външния свят обичайните порядки в нашия дом, които ние възприемахме като нещо напълно нормално, не бяха валидни. По-скоро изглеждаха глупави и уродливи подобно на някое бледо, недорасло растение, което вехне заради оскъдната светлина. И причината може би беше в странния, херметично затворен живот на сянка, който ние осигурявахме на Рита. Фиорина — или Флора, както сега се наричаше — я отбягваше, защото си имаше свои приятелки, свой миниатюрен свят. За мен не остана незабелязано, че Рита още не разбира всичко това и се чувствах виновен, че преди години се бях отнасял с презрение към братята на Флора.

Но Рита скоро започна да завързва приятелства. Имаше едно момиче, името му беше Елена, което съвсем доброволно се грижеше за Рита. През междучасията я отвеждаше в предния край на училищния двор, където обикновено си играеха момичетата от началните класове. Тя беше напълно различна от Рита — висока, хубава, винаги добре облечена, с руса коса, падаща на едри къдри върху раменете й. Очаквах двете да се скарат, ако тази съученичка се опита да се държи със сестра ми надменно, както често се случва при градските момичета, обаче Елена си остана приятелски и покровителствено настроена към Рита. В поведението й нямаше никакво лукавство, без много шум тя използва влиянието си върху другите момичета, за да приемат Рита да се включи в техните игри. Няколко пъти ги наблюдавах как се разхождаха из училищния двор и изглеждаха учудващо близки и зрели. Ръката на Елена беше приятелски сплетена с ръката на Рита и това неволно ми напомни за младите жени, които през задушните летни вечери излизаха да се поразтъпчат из уличките на Вале дел Соле, като внимаваха да не разберат за това роднините им.

По време на една от тези разходки Рита и Елена се озоваха до игрището за хокей на трева, където аз играех заедно с неколцина осмокласници. Елена пристъпи към мен при една от паузите и ми кимна учтиво.

— Майка ми ме помоли да те попитам може ли Рита да гостува у дома за този уикенд, с преспиване.

Отново ме обзе познатия прилив на срам и усещането, че ще се нарушат неписаните правила на общуване, с които ние, емигрантите, още не бяхме привикнали. Страхувах се, че ще бъдат извадени на показ недостатъците на семейството, от което Рита и аз произлизаме.

— Не зная какво да кажа. Трябва да попитам у дома.

Въпросът ми бе поставен толкова официално, че се почувствах задължен да докладвам на леля Тереза. Очаквах тя да възрази, водена от закостенелия възглед на емигрантите за това кое е приемливо. Но като че ли и тя също като мен се опасяваше, че не е наясно какво точно е прието тук и се притесни, че ако не позволи на Рита да отиде на гости у съученичката си, ще проличи колко малко се грижим за нея.

— Кое е това момиче?

— Не го познавам много. Съученичка някаква. Знам само, че се казва Елена.

— А какво е фамилното й име?

— Амхърст или нещо подобно.

За миг тя се поколеба.

— Трябва да се погрижим Рита да си вземе дрехи, щом ще замине с нея.

И така в петък следобед Рита и Елена излязоха хванати за ръка през вратата на училищния двор и поеха в посоката, водеща към къщата на Елена в града. В другата си ръка Рита държеше найлонова торба с дрехи и ми заприлича на скитница, която Елена е подбрала от улицата.

Никой обаче не си направи труда да съобщи на баща ми за тази уговорка за уикенда. Аз лекомислено се надявах отсъствието на Рита да остане незабелязано и да ни се размине. Но когато седнахме да се храним в петък вечерта, празният й стол ни изобличаваше като дупка, пробита в пода.

— Къде е момичето? — веднага попита баща ми.

— Тя в дома на една своя приятелка.

— Каква приятелка? — усещах как в него се надига гневът, който добре познавах. — Кой й е позволил да отиде там? От това ли се нуждаем сега? Да обикаля хорските къщи като някоя циганка?

— Винаги все едно и също повтаряш! — разсърди се на свой ред леля ми. — Какво си въобразяваш? Че можем да я държим заключена тук през целия й живот като животно?

И действително успя да го укроти, издигайки вината му като предпазна стена пред гнева му.

Лошият късмет продължи да ни преследва и след рано падналата слана. Една сутрин, беше някъде към средата на октомври, аз внезапно се събудих от вой на сирена. Оказа се, че нашето котелно се е подпалило. Сред утринния мрак се виждаше голямо огнено кълбо от едната му страна. За миг ми се стори, че още сънувам, че не може да е истина, че след малко този бушуващ огън ще изчезне от прозореца като образ от телевизионния екран. Но точно тогава пристигнаха десетина пожарникари. Каските им блестяха в ослепително червено на фона на заревото от пожара. Самата им поява ме накара да изпадна в неудържима паника. Сякаш едва сега, благодарение на тяхното присъствие, окончателно повярвах, че навън наистина бушува пожар. Те се разпръснаха в неравна верига и се заеха с помпите, маркучите и струйниците си. Странно, но отстрани цялата тази невъобразима суматоха изглеждаше много живописно, с яркожълтите униформи на огнеборците, с лъснатите им до блясък машинарии и инструменти, с мощните струи вода, които изхвърляха маркучите. Някои от пожарникарите останаха на алеята за автомобили, където бяха вкарани техните коли, като се бяха облегнали преспокойно на тях, сякаш нямаха друга работа, освен да изчакат гасенето на пожара да приключи.

Леля Тереза бе излязла по пеньоар на предната морава със скръстени пред гърдите си ръце, косата й бе разпусната на кичури, вече измокрени от ситно ръмящия дъждец. Баща ми никъде не се виждаше. Отворих прозореца и вътре нахлу сгорещен въздух, примесен с капки вода. Леля Тереза ме изгледа безмълвно. Двамата с нея за дълго останахме мълчаливо загледани в огъня, забравили за присъствието на другите. Като че ли нищо не можеше да се направи, освен да се гледа с ням ужас какви щети нанася огнената стихия. Струваше ми се, че нашият свят се срутва, че ходът на времето е спрял, че ще останем завинаги така като запечатани на фотография. И до днес си спомням кошмарната картина до най-дребните подробности — бъркотията в двора, плетеницата от тръби и маркучи, овъглените греди, искрите и въглените, огромния силует на котела. От страхотната горещина трите стари оранжерии се бяха сгърчили, а стъклените им покриви грееха в оранжеви отблясъци от виещите се нагоре пламъци.

От другата страна на пътя г-н Дик и жена му разговаряха напрегнато с чичо Умберто, скрили се от разнасяните се от вятъра въглени под един чадър. Лицата им бяха обагрени в червено от фаровете на пожарникарските коли. Приглушените им гласове достигаха до мен странно резониращи въпреки шума от леещата се вода и глухия тътен на огъня.

— Мисля, че той се опитва да влезе там, но ти с нищо не можеш да му помогнеш.

Рита се събуди. Застана до мен, онемяла и загледана като хипнотизирана в бушуващия огън.

— Защо не го спрат? — Тя като че ли още се опитваше да обхване мащаба на бедствието. А може би се питаше дали няма да се окаже виновницата за него.

— Глупачке, какво си мислиш, че се опитват да направят?

Огънят започна да затихва, но точно тогава вътре отекна силна експлозия и езиците на пламъците отново лумнаха нагоре. Пожарникарите се отдръпнаха. Един от тях се приближи до леля Тереза.

— Госпожо, защо не влезете вътре — каза той. — Освен това можете да попитате съпруга си дали има още нещо, което може лесно да се подпали.

Лека-полека огънят започна да гасне. Светът като че ли постепенно придоби обичайната си форма. В далечината отекна гръмотевица и за миг сред гаснещите пламъци освети сцената на опустошението. Искаше ми се тези мъже с толкова впечатляващи униформи да не си тръгват скоро. Ала пожарникарите вече започнаха да навиват маркучите и да събират оборудването си. Накрая бавно изтеглиха камиона на заден ход по алеята, слязоха на паважа и обърнаха в посока към града.

Едва сега дъждът спря. Далеч на хоризонта се очерта светла ивица, обагрена в оранжево. Слънчевите лъчи започнаха да пробиват пелената от облаци. В котелното от развалините от съсипаните машинарии се надигаше пара и се чуваше съскането на догарящите овъглени парчета дърво. Голяма част от останалото оборудване беше посипана със сива пепел и изглеждаше някак си нереално на фона на утринния светлик. Сред този хаос грамадата на котела, опасан отвсякъде с гъста плетеница тръби, се извисяваше като някакво току-що излюпило се чудовище. Само в далечния край на сградата, където се помещаваше кабинетът на баща ми, огънят бе нанесъл по-малки поражения, понеже междинната стена се бе изправила като щит срещу езиците на пламъците. Но гредите до една бяха опушени и почернели. През счупените прозорци нахлуваше свеж въздух.

Един от пожарникарите тръгна от алеята откъм задната врата и след малко се появи. Обърна се и отново изгледа изгорялото котелно.

— Не зная защо плаче. Нали застраховката ще му покрие всичките щети — каза той на един от колегите си. — И без това повечето от това тук е било за смяна.

Когато си заминаха, аз отидох в кухнята. Край масата заварих леля Тереза. Косата й още беше мокра.

— Трябва ли да ходя на училище? — попитах я аз.

— А тук какво ще правиш?

Когато Рита и аз се приготвихме да тръгваме, намерихме баща ми седнал на стъпалата, към мазето, захлупил лице в шепите си. Имаше вид на герой от филм на Джеймс Дийн или Марлон Брандо, който в някакъв безименен американски град е седнал на аварийната стълба. Но той хлипаше, почти безшумно, само леко изсумтяваше, когато трябваше да си поеме дъх. Помислих си, че скоро ще дойде училищният автобус. Помислих си, че хората ще преценяват щетите в котелното като знак за нашето унижение. Помислих си за леля ми, която седеше с празен поглед в кухнята, и за баща ми, плачещ на стъпалата към мазето.

През следващите няколко дни чичо Умберто и неговото семейство ни помагаха в работата. Оранжериите нямаше как да се отопляват, затова всичките растения трябваше да бъдат ликвидирани. Спасихме само тези, които можеха да бъдат спасени. Изскубвахме с корените още недоразвитите стръкчета, след което бързо ги пренасяхме до много по-малката оранжерия на чичо Умберто, за да ги засадим набързо с надеждата да пораснат. Новата ни оранжерия почти не беше пострадала и с растенията в нея всичко беше наред. Беше повреден само коридорът, свързващ я с котелното. Имаше и много счупени стъкла. Лозите, които баща ми беше посадил там, бяха почернели от саждите. Обаче другите оранжерии бяха поели в пълна степен въздействието на огнената стихия. От силната горещина всичко там се беше стопило. Дори парчетата стъкло, пръснати около котелното, бяха изкривени.

Ние никога не заговорихме за пожара. Възприемахме го не толкова като трагедия, колкото като проява на неблагодарното отношение на съдбата към нас. Няколко дни част от котките продължаваха да се лутат сред развалините, сякаш умът им не побираше жестоката истина — как бе възможно нещо толкова голямо и солидно като котелното да изчезне просто така. Споменът за предишната гледка нямаше нищо общо със сегашните обгорели отломки. Котките постепенно се преместваха в хамбара и леля Тереза им оставяше храната в захвърлената паница, която още се търкаляше пред кучешката колиба.

Сега, когато нямаше толкова много работа в оранжериите, след като изскубахме десетки растения, и нашият живот изглеждаше като прекършено стъбло, лишен от ежедневния си ритъм, лишен от цел. Леля Тереза отново започна работа във фирмата на Лонго, но баща ми не знаеше с какво да се залови. Пилееше дните си в безполезни занимания, най-вече в хамбара, като се опитваше да скалъпи нещо от това, което му беше останало. Той възприемаше пожара едва ли не като лично предизвикателство и затова реагираше бурно, ако някой зачекваше пред него тази крайно болезнена тема, както се случи преди две седмици в бръснарницата.

— Ние само се питахме как можа да се случи това — заговори го бръснарят на английски. Той всъщност произлизаше от Вале дел Соле и като всички бръснари беше много общителен и разговорлив. Но не това ме смущаваше в него, а най-вече дебелите му ръце и ужасно едрите гривни от тлъстина около врата му. Миришеше силно като типичен селянин от нашия край. — Нали застраховката ще изплати загубите, така че не ти остава друго, освен да разчистиш останките през близките дни.

— Може би някои хора така виждат нещата, но не са прави — възрази баща ми.

Върна се вкъщи още по-мрачен от обичайното, защото възприемаше хорското любопитство като последен удар върху своето достойнство.

А след това, досущ като във филмите, настъпи още един съвсем неочакван обрат. Колкото и да бе невероятно, Ласи изведнъж се появи във фермата. Стана просто така: една съботна сутрин го видяхме в задния двор. Отначало си казахме, че сигурно ни се привижда, но тази мисъл се разсея, когато Ласи без никакво колебание се запъти към паницата с храна пред старата си кучешка колиба.

— Господи, това проклето куче! Ето го, пак се появи…

За мен беше облекчение да видя, че гневът на баща ми най-после си намери отдушник.

— Ако си решил да го изпъдиш — посъветва го леля Тереза, — поне го направи, преди Рита да го е видяла. Нека не се стига пак до глупави сцени.

Баща ми изтича към гаража и след минута се появи оттам с револвера си. Аз и леля Тереза наблюдавахме от прозореца на кухнята. Имаше толкова страховит вид, че не се съмнявахме нито за миг, че е готов веднага да застреля Ласи. Вече бе завъртял барабана и заредил куршума в цевта. Точно тогава Ласи се втурна към него, но някак си нерешително. Едва след като баща ми насочи револвера към него, кучето май започна да проумява какво го очаква и се завтече в обратната посока, към ъгъла на пещта. Баща ми стреля и револверът подскочи в ръката му. Изглежда, че бе улучил задницата на Ласи, защото кучето се просна до страничната стена на пещта.

Шумът от изстрела привлече вниманието на Рита и тя изтича до прозореца. Преди да успеем да я спрем, тя вече търчеше с всички сили като обезумяла през двора. Стигна до Ласи, преди баща ми да е готов за следващия изстрел. Той беше само на четири-пет метра от Рита и Ласи, с оръжието в ръка. Извика нещо на Рита, което в залисията не успях да чуя, но Рита не помръдна от мястото си, прегърнала Ласи през врата.

Леля Тереза отвори прозореца.

— Марио, за бога, остави ги!

Баща ми здравата зашлеви Рита с обратната страна на дланта си. Един от нас трябваше да изскочи навън, за да направи нещо, но ние само гледахме като парализирани. И тогава всичко се разигра много бързо. Започна някакво безумно боричкане. Ласи изведнъж рипна и с оголени зъби се нахвърли срещу баща ми, макар Рита още да бе вкопчена във врата му. Револверът на баща ми отхвърча настрани или може би той сам го хвърли, за да измъкне колана от панталона си. Удари първо Ласи, после и Рита, като всичко — поне за мен — се разигра в някаква беззвучна драматична сцена. Дочувах само ниското злобно ръмжене на Ласи и стенанията на Рита след плясъка на колана.

С пламнало лице леля Тереза се наведе още повече през прозореца и изкрещя с цяло гърло:

— Марио, спри, за бога! Ще я убиеш!

Истеричната нотка в гласа й съвсем ме стресна и за миг повярвах, че той наистина ще го стори. Коремът ми се сви на топка. Сякаш цялата къща се килна на една страна като кораб по време на силна морска буря.

Леля Тереза беше навън. Рита лежеше на земята и леля Тереза приклекна до нея, прегърна я и я задърпа назад, докато баща ми още се разправяше с Ласи. Най-после го удари толкова силно в ребрата, че кучето подви опашка и се завтече по ливадата към полето зад фермата.

Леля Тереза влезе в къщата, влачейки Рита със себе си. Сестра ми приличаше на деформирана кукла, с която си е играло някое жестоко дете. Дрехите й бяха целите в прах и мръсотия, тук-там имаше и петна от кръв. Едната й буза беше силно зачервена и доста подута, от което застиналата на лицето й глуповата усмивка изглеждаше още по-уродлива.

Плачеше или по-скоро стенеше като ранено животно. Това бяха единствените звуци, които чухме от нея.

— Това куче ни донесе проклятието, което ни сполетя — каза леля Тереза.

Зае се да облекчи страданията на Рита, като почисти с йод раните по гърба й, докато аз притисках една кърпа, накисната в студена вода, към отока на лицето й. Раменете на Рита потръпваха при всяко налагане с йод по гърба й.

Баща ми изчезна някъде. През прозореца го видях с револвера си в ръка да се отправя към полето зад фермата. Сутринта се изпълни с напрегнато очакване. Накрая проехтя изстрел, който беше последван от постепенно затихващ дълъг животински стон. После се чу още един изстрел, а след като заглъхна и неговото ехо, остана само плътната тишина.