Нино Ричи
В стъклената къща (8)

Седма глава

След като семейството на чичо ми се премести в самостоятелна квартира, в нашето домакинство отново се възстанови старата унила атмосфера. Тази промяна беше внезапна и твърде лесно доловима. Липсваха ни зрелищните сцени, които имаше навик да ни устройва чичо Умберто. Те, освен всичко друго ни помагаха да не се замисляме за присъствието на други познати от местната италианска общност. Сега всеки от нас се оттегли в отделна стая, тъй като след заминаването на чичо ми се освободи едно от най-просторните помещения. Присъствието ни в останалите части от къщата ни създаваше неудобство, не я усещахме като наша собственост, нито се чувствахме комфортно в нея. Просто неловко се разминавахме по коридорите. Всекидневната постепенно придобиваше все по-запуснат вид, особено след като изнесохме оттам временно вкараното легло, и вътре останаха само плетените столове и диванът. По цели дни завесите бяха спуснати, защото никой не си правеше труда да ги дръпне. Вместо да бъде център на семейния живот, всекидневната беше най-глухото и уединено място в къщата.

Работата в оранжерията също не вървеше на добре. Първо, мъжете, които трябваше да монтират подпорите, не успяха да нагласят последните три, та трябваше да ги свалят и поставят наново. След това два от металните стълбове се оказаха по-ниски от останалите и не поемаха достатъчно тежестта на напречните греди. Дори само тези две грешки в началото на монтажа създадоха у баща ми убеждението, че целият проект накрая ще се провали.

— През следващите четиридесет години тези две криви греди ще ми бъдат като трън в очите. А онези копелета просто си прибраха парите и офейкаха. Такива идиоти! Дори едно дете можеше да забележи, че са сложени накриво!

— Сигурно са бързали да се приберат и да се почерпят с твоите пари — обади се чичо Алфредо.

Баща ми се оплака и на леля Тереза, като се постара да го направи по-умело, така че хем да не изглежда унизен, хем да успее да я трогне. Явно му се искаше да провокира съпричастност към проблеми си.

Леля ми, както винаги, троснато отвърна, че всичко е прекалено сложно за нея и че той само я дразни.

— Трябваше да оставиш Роси да го направи — каза му тя по повод на изкривените подпори. — Той поне е италианец.

— Какво можеше да стори Роси, като е такъв глупак, пък и няма необходимите инструменти.

Направи ми впечатление, че след като Коли престана да ни посещава, тя започна да наддава на тегло и изглеждаше някак преждевременно състарена. Под нежната кожа на бедрата й започнаха да прозират тънките тъмносинкави очертания на вените й. Леля Тереза имаше вид на човек, който не иска да бъде занимаван с грижите около оранжерията и фермерската работа. Дори в къщата тя чистеше небрежно и по подовете все оставаха следи от мръсотията. Неприятна следа от сапунена пяна лъщеше по ваната. След като работи през цялата зима във фирмата на Лонго, тя си купи малък транзистор, с който никога не се разделяше. Слушаше го непрекъснато, въпреки че често звукът беше много лош заради бръмченето от статичното електричество. Особено любима и беше една радиопрограма, която излъчваха късно следобед от Детройт — беше нещо като радиошоу, но с новини, с доста коментари за най-вълнуващите събития като например расовите вълнения в Лос Анжелис или пък войната във Виетнам. Макар че в тона на водещия често се долавяше странна напрегнатост, той звучеше уверено и убедително. У дома започнаха да пристигат списания, пълни със статии за Бога и Библията. С присъщата си мудност Леля Тереза ги изчиташе от кора до кора. Ако предпочетеше нещо по-конкретно от програмите на радиото или от страниците на списанията, то бе само за да се увери, че дори най-дребните и маловажни проблеми са доказателство, че целият свят е неизлечимо болен.

Грижите около Рита пак се стовариха върху моите плещи. С нея споделях леглото на верандата, която беше преустроена в спалня, за да спят там чичо Умберто и жена му.

Там все духаше и нощем ставаше дяволски студено. Под купчината с одеяла, с които леля Тереза я завиваше, нощем Рита приличаше на едва забележима купчинка. Будех я всяка сутрин, преди да тръгна за училище, а тя оставаше сама да се разпорежда със себе си през целия остатък от деня. Вероятно бе започнала да си изгражда свой малък, спокоен живот, според своята детинска логика и порядък, като се грижеше старателно за дрешките си и за миенето, след което идваше ред на самотните й игри, на които посвещаваше много часове. Имаше нещо смущаващо в самоувереността й и в начина, по който се затваряше за света, все едно че единствено реални в него бяха нейните дребни грижи. Понякога, като се заиграеше, редуваше дълги-предълги откъслеци от фрази, на смесен англо-италиански, търкаляйки гласните, както се изкачва и спуска пътникът по хълмист терен. Понякога речта й се завързваше и се превръщаше в неразбираемо бърборене подобно на речитатив, за да се промени отново в удивително ясно разчленени думички, редуващи се с неясни, като че ли кодирани фрази, поне привидно напълно лишени от смисъл. Накрая можеше да завърши с някое и друго детинско умозаключение или с простичък въпрос, с което внезапно се завръщаше в света на нормалните хора и се превръщаше в малко, неособено забележимо създание.

Рита сега вече беше на четири годинки и от бебешката й пухкавина нямаше и следа. Останала бе само слабата й ъглеста фигурка, заради която изглеждаше болнава. От друга страна, тя беше някак си естествена за нея, заради тънките й ръчички, способни да се кършат в най-невероятни извивки, заради костеливите й крачета, заради бледия овал на лицето й, тъй като всичко това в крайна сметка се подчиняваше на една чудесна пропорционалност. Можеше да се каже, че беше хубава със своите по детски изящни ръце и със своите бистри яркосини очи като небето на разсъмване. Ала около нея витаеше усещане за немарливост — например косата й винаги изглеждаше леко омазнена и разпиляна, макар че всяка сутрин я решеше бавно и тържествено. Дрехите й, повечето останали за доизносване от Фиорина, винаги бяха размъкнати, понеже нито една не й беше по мярка. Фиорина се беше показвала и фукала с тях пред всичките си съученички. За мен не остана незабелязан скрития копнеж на Рита, тя беше осъзнала, че има много неща, които тя няма никога да притежава. Огорчението й от това откритие проличаваше в енергичния й решителен отказ да нахлузи някоя от дрехите, които й подавах за сутрешното обличане.

— Тази не я ща.

— Но сега тук друга няма, така че тази трябва да облечеш.

Аз пък реших да се заяждам за всяка дреболия, понеже исках да докажа на леля Тереза колко неоснователни са оплакванията на Рита.

— Защо я принуждаваш да се мъкне все с тези вехти дрипи? — запита тя накрая. — Тя трябва да има по-хубави дрешки.

— Да, наистина се нуждае от нещо ново — съгласих се аз, — но нямаме излишни пари, за да ги пръскаме за дрехи. Затова тя износва нещата, които са останали от Фиорина.

Реших лично да се заема с това. Един ден, след часовете се спуснах към центъра на града — там, на Ери стрийт, се намираше магазинът на Шварц. В джоба си имах само няколко смачкани банкноти, които бях измъкнал от портмонето на леля Тереза. Тукашните италианци все при този Шварц пазаруваха, понеже с него човек можеше да се пазари, да го упрекне, че не бива да се проявява като свидлив евреин. Понятието „евреин“ за мен бе изпълнено с противоречив смисъл, защото знаех, макар и доста бегло, че евреите са страдали много през войната, но от друга страна, нали именно те бяха изпратили Христос на кръста, макар да е бил техен цар.

— Ти си синът на Марио, нали? — посрещна ме Шварц още на прага на дюкяна си, с тъжен вид и с бавни движения, сякаш се стараеше да запечата образа ми в паметта си като фотография. — Живееш край магистрала номер 3, нали?

За мен бе смущаващо как толкова лесно бях разпознат. Въобще не допусках, че съм забележим за околните. Но когато му съобщих от какво се нуждая, той ми кимна затворнически, сякаш за миг бе преценил всички обстоятелства, които ме бяха довели тук и сега бе готов да действа в моя закрила. В неговия магазин цареше пълен хаос. Покрай всички стени бяха струпани камари от прашни, наполовина отворени кашони. Дори и зле осветените пътеки бяха задръстени с рафтове и окачалки, с накачени по тях шапки и ризи в целофанени опаковки, но имаше и щанд за вратовръзки, както и за панталони и плисирани поли. Беше невероятно колко ловко този Шварц умее да се провира сред камарата от стока, без да се бави нито за миг. Накрая се спря пред рафта в най-далечния ъгъл, грабна оттам някаква дрешка и се върна назад, за да ми я покаже, преметнал я върху сбръчканата кожа на ръката си.

— Може би нещо като това? — но като видя как погледът ми се стрелна към етикета с цената, веднага отдръпна дрехата и само ми кимна разбиращо.

— Да, май имаш право — продължи той. Имаше странен напевен акцент, отделяйки сричките, сякаш се боеше да не ги предъвква неразбираемо. — Си-гур-но ти трябва нещо по-спе-ци-ал-но за момиче на ней-на-та въз-раст.

Накрая успя да намери това, което търсеше, в боядисания в синьо коридор, водещ към склада в задната стая.

— Май това тук повече отговаря на изискванията ти.

Той се върна до тезгяха и докато ми подаваше пакета, ми намигна с доброжелателна усмивка и за миг престана да бъде за мен само евреинът Шварц, който продава дрехи. Превърна се просто в човек, който може би също има свой таен живот, и след като спусне кепенците на магазина си, се затътря бавно надолу по Ери стрийт към къщичката си на другия край на града. Може би е очакван там от жената и дечурлигата си, за да седнат край кухненската маса и да се навечерят, след което най-вероятно ще послушат радио. Прииска ми се, просто така, внезапно, да го попитам дали има деца, обаче ми се стори прекалено странно и не на място, още повече че трябваше да се придържам към своята роля на дете.

Върнах се у дома по магистралата и после поех по пътя, отвеждащ до нашата къща. Стъпките ми отекваха странно по паважа сред хладния късен следобед. Баща ми ме удостои само с мрачен поглед, когато се появих в оранжерията, където той още работеше.

— Къде беше досега?

— Трябваше да остана в училище за един допълнителен урок.

— Браво — рече той, понеже веднага предположи, че съм извършил някакво нарушение и съм бил наказан, въпреки че учителите само ме хвалеха. — Ако не искаш да помагаш тук, тогава по-добре въобще не се появявай в оранжерията.

До неделя държах скрита дрехата, която бях купил за Рита, защото исках изненадата да бъде пълна, пък и очаквах тя много да се зарадва. И когато я облече за пръв път, леля Тереза веднага я забеляза:

— Това пък откъде се взе?

Въобще не се бях замислял за това, понеже цялото ми внимание беше посветено само на Рита.

— Ами… взех дрехата от леля Таормина — смотолевих аз.

— Ама на какво прилича това! Тя да не би да е решила да изхвърли всичките дрехи, които е накупила? Та тази тук изглежда почти нова.

Баща ми в това време бе седнал на масата за закуска. За миг той погледна Рита под вежди, а тя така се сви под втренчения му поглед, сякаш изведнъж бе уличена в някакво нарушение. Аз не открих в очите му нито следи от гняв, нито разбиране, а само празно любопитство, все едно че за пръв път я вижда.

— Какво лошо има в тази дреха? Изглежда добре — заключи той накрая.

За момент се възцари мълчание, пауза, която трая един миг и скоро въпросът вече изглеждаше забравен. После дойдоха на гости за обяд чичо ми и леля Таормина, която — крайно нетактична, както винаги — не пропусна да похвали Рита, че изглеждала много добре.

— Мила моя, от къде взе това, а? Сигурно някой ти е направил малък подарък.

Само че Рита сега придоби толкова смутен вид и се сви още повече, без да посмее да гъкне.

— Хайде, Таорми — веднага се намеси леля Тереза, като си даде вид, че въобще не я интересува какво приказва леля Таормина, както често се държаха с нея всички наоколо. — Я по-добре ми подай чиниите за миене.

След това леля Тереза ми даде знак да изляза заедно с нея от кухнята.

— Кажи ми истината, Виторио? Ти си я купил за нея, нали? И то с парите, които си задигнал от портмонето ми? Стига де, стига си треперил като лист! Успокой се. Няма да кажа на баща ти.

Обаче всичко вече им се струваше така безнадеждно провалено, че не можах да се сдържа и се облях в сълзи.

— Що за лудост? Да не си въобразяваш, че ще я оставим да ходи гола? — сопна ми се тя и ме прегърна. От толкова много години не беше го правила. Аз не проумях на какво се дължи този неин всеопрощаващ изблик, струваше ми се някак си необоснован. Дори се чувствах ограбен, защото така се объркаха представите ми за добро и зло, за истинско и фалшиво, след като беше отречено всичко, към което досега се бях придържал.

Оттогава леля Тереза започна да обръща повече внимание на Рита: всяка сутрин идваше да я наглежда, а когато трябваше да излезе някъде навън, не забравяше да я вземе със себе си. Не такова беше моето желание, защото не исках да приема мисълта, че не бихме могли да се справим без нея. Тя ми нареждаше да взимам детски книжки от училищната библиотека. След вечеря присядаше заедно с Рита край кухненската маса и й четеше приказки въпреки недодялания си, зле звучащ английски. Рита кротуваше в скута й като старателна и прилежна ученичка и зяпаше с удивление картинките, неподвижна и смълчана. Само понякога потрепваше с устни, докато се мъчеше да повтаря думите на леля ми, без да отмества очи от мърдащите устни на леля ми. Заподозрях, че зад прекомерното усърдие на малката Рита се крие някаква хитрина — дотолкова вглъбено слушаше, така попиваше думите, като че ли действително разбираше, че леля ми извършва някакво свещенодействие, за което тя, Рита, трябваше да й бъде благодарна. Допадаше ми това желание у Рита, макар още съвсем слабо, да се съпротивлява на всяка прекалено силна намеса в живота й.

Радвах се и когато виждах как леля Тереза, когато беше уморена, бързаше да съкрати уроците, които даваше на Рита. Ала по-късно между тях постепенно се създаде някаква инстинктивна връзка. Случваше се понякога да вляза в оранжерията, след като се върнех от училище, и да ги заваря заедно: леля Тереза се трудеше мълчаливо, а Рита си играеше някъде там, в края на лехата. Забавно ми беше да гледам как всяка от тях е вглъбена в собствените си мисли, обаче по силата на някакъв животински инстинкт усещаше присъствието на другата. Чувствах се изигран от Рита, защото сам не бях проумял колко лесно леля Тереза може да стане мила и отзивчива към човека до себе си. Колко малко рискуваше Рита, като бе започнала да търси закрила от леля ми. Тя пък от своя страна се опасяваше, че ако охлаби контрола си върху малката ми сестра или ако се държи прекалено сурово с нея, ще стъпче крехкото доверие, започнало да покълва у Рита. Мразех се заради коварството си, но с непреодолимата упоритост и убеденост на малките деца продължавах да вярвам, че Рита е единственото създание в този свят, което действително ми принадлежи.

Накрая леля ми започна да се дразни и не беше вече толкова внимателна. Просто се опитваше да се държи с Рита така, както се държат хората с всяко нормално дете. Това, разбира се, още не означаваше, че аз можех да спечеля нещо от тази промяна. Продължих да следя как самочувствието на Рита започна да спада, когато за първи път й отказваха нещо или когато я смъмряха за някаква постъпка. Случваше се Леля Тереза просто понякога да забрави за някое свое задължение, но Рита, която не беше свикнала нито с това да я хокат, нито с това някой край нея да забравя за нещо, възприемаше всичките тези дребни недоразумения едва ли не като катастрофа. На всичкото отгоре, когато се опитвах да привлека вниманието й, оставаше неутешима, като ме отблъскваше упорито и мълчаливо. Явно дори оскъдната и крехка обич и привързаност на леля Тереза бяха за нея много по-ценни от цялата моя любов.