Нино Ричи
В стъклената къща (20)

Деветнайсета глава

Баща ми ме чакаше на автогарата. Почувствах се много неудобно от това, че ме очакваше там, присвит от студа край колата си като някой лакей. Щом ме видя обаче, той мигом помръкна.

— Я се виж на какво си заприличал с тази коса. — Щом долових как от гласа му се стопиха последните остатъци от намерението му да се държи добре с мен, разбрах, че пак бях провалил всичко, защото му бях напомнил за неспособността му да се справя с моите увлечения.

На Бъдни вечер се събрахме в нашата къща. В ъгъла на всекидневната бе поставена една доста евтина и малка коледна елха. Под нея нямаше подаръци, а само едно коледно украшение, при това от пластмаса. То имитираше яслите във Витлеем, където се е родил младенецът — Исус — в пелени сред сламата — и тя имитация — изработена от найлонови нишки.

— О, ето го нашият вагабонтин! — провикна се Джелсомина, щом ме зърна. Тя вече имаше три деца, беше наддала на тегло и се държеше като напълно зряла и уравновесена жена, добронамерена и в същото време склонна да ме упреква. — Сега с тази коса си заприличал на онези там, „Бийтълс“.

Но в настроението на хората се долавяше нещо престорено, по застиналите им физиономии долавях дори леко насилено приятелство. Опитах се да си се представя като един от тях, някой, с когото могат да се разбират и погаждат, но така и не успявах да налучквам правилните жестове или думи. Дори на италиански говорех с мъчително напрягане, може би защото устата ми отказваше да произнася лъжи.

— Е, как е там, в Торонто?

— Добре е, бих казал.

И макар отчаяно да ми се искаше да ги гледам с презрение, в същото време много добре съзнавах, че аз бях този, комуто нещо не достигаше и че нямаше да успея да открия друг свят, за да го противопоставя на техния.

За Коледа баща ми ми даде чек за петстотин долара.

— Но ако пак се върнеш с коса като тази, да знаеш, че ще спиш на улицата.

Помислих си дали да не върна чека, но не успях да събера сила, смелост, гняв дори, за да го сторя. Само с горчивина осъзнавах колко се бях отдалечил от него, как той въобще не ме разбираше, макар да ми желаеше само доброто. В края на краищата се заключих в банята и си подстригах косата. Леля Тереза се пошегува, че това подстригване струва на баща ми петстотин долара.

— Следващият път ще се прибере силно брадясал и това вече ще ти струва цяла хилядарка.

— Хм, да, ще я видим ние тази работа.

Баща ми отново беше свъсил вежди и лицето му пак бе мрачно, най-вече заради закачките на леля Тереза. Май остана огорчен от тъй бързата ми капитулация пред него. Вероятно бе очаквал да се съпротивлявам по-сериозно.

Струваше ми се безсмислено завръщането ми за коледните празници у дома. Бях си въобразил, че ще намеря някаква смътна наслада в прибирането при баща ми и леля Тереза, някакъв стоплящ домашен уют и прочее, както и връщане към себе си. Ала сега се чувствах още по-зле — лишен от опора и солидност като въздуха, без контури. На никого не се обадих, защото не можех да се сетя за нито един съученик, когото да исках да видя. Вместо това оставах като прикован пред телевизора до късно вечер като някой, който се крие от някого. Денем работех с Роко и Доменико във фермата — трябваше да се подгряват оранжериите с пара, за да се подготвят за зимната реколта. Това изискваше да се опъват дълги полиетиленови ленти върху лехите по цялото им внушително протежение, за да се надигнат като пипала на гигантски чудовища, докато парата ги надуваше отдолу. Разговорите между нас си оставаха напрегнати като между непознати, докато накрая — като се изключат диалозите, посветени на текущата работа — отстъпиха пред мълчанието въпреки толкова дългите работни часове.

В неделята след Коледа посетих Рита. Бях й купил подарък — един транзисторен радиоприемник. Според мен беше подходящ избор за нея, защото сега навлизаше в тийнейджърските си години.

— Това е много вежлив жест — одобри избора ми г-жа Амхърст, но побърза да го прибере в някоя от стаите в приземния етаж веднага след като Рита отвори пакета.

Останах насаме с Рита във всекидневната. Седях на стола срещу нея като някакъв непознат посетител. Дочувах звуците на телевизора от стаята, която беше в съседство. Досетих се, че Елена гледа там някакво телевизионно предаване. Въобще не ми се обади, за да ме поздрави.

— Как е училището?

— Добре, бих казала.

Вече долавях познатата бездушна нотка в интонацията й.

— Нали тази година си в седми клас?

— Да. В класа на г-жа Милър, която е пълна скука и ужасен педант.

Поговорихме няколко минути все в тоя дух, но накрая тя започна да става нетърпелива, да се намества в стола си, да докосва ненужно подгъва на роклята си и отново да се намества. Изглеждаше ми обременена, уклончива и разсеяна, сякаш предусещаше някакво очакване в мен, което не можеше да удовлетвори.

— Ами тогава да се надяваме отново да се видим към Великден или горе-долу тогава. Исках само да ти донеса подаръка.

— Благодаря.

Щом се прибрах у дома, се изтегнах в леглото си, изпаднал в нещо като вцепенение. Опитах се да почета, а после реших да се изкъпя. Останах за дълго съвсем неподвижен във ваната, като оставих водата да се надига, докато не покри бледата инертност на тялото ми като слой стъкло.

Реших на сутринта да взема автобуса за Торонто, въпреки че се падаше в навечерието на Нова година.

— Както желаеш — сви рамене баща ми, раздразнен от решението ми. Може би подозираше, че просто искам да изклинча от работата във фермата. — Не ми се вярва учебните занятия при вас да започнат толкова отрано.

— Там ме чака една работа, която съм длъжен да довърша.

И така на сутринта ние се разделихме, пак така мрачни, както и когато се видяхме при пристигането ми у дома, докато мълчаливо отидохме до автогарата, откъдето потеглих обратно към университета.

Върнах се в студентското градче рано следобед. Нашето общежитие беше празно, коридорите пустееха, кафенето — затворено за празниците. Въпреки арктическия студ отидох до търговския център, който поне беше съвсем наблизо. Купих си нещо за ядене, включително и един хляб, но като се върнах в стаята си, оставих храната в кесията и вместо да се нахраня, свих си един джойнт, а сетне изпуших и още един.

После се запътих към общото помещение, за да прибера хранителните продукти във фризера, монтиран там за ползване от студентите, както и за да позяпам малко телевизия. Заварих там неколцина от китайските студенти да варят своите супи. Бяха изпълзели от сенчестото си съществуване, възползвайки се от отсъствието на обичайната навалица, та сега бяха плъпнали като скакалци. Като влязох вътре, във въздуха се разнасяха всевъзможни звуци, обичайно съпровождащи всякакви готварски процедури — пържене, варене, задушаване — като особено шумно свистеше парата. На всичкото отгоре като съпровод и оживеното чуруликане на техния неразбираем език. Като ме съзряха, настана неописуема суматоха, сякаш бяха спипани на местопрестъплението. Аз само напъхах храната си във фризера и веднага се оттеглих в стаята си, отдавна служеща ми като единственото мое убежище.

Реших да опитам наркотика, който си бях купил от Том. Но след като не усетих нищо, макар да изтече около четвърт час, взех втора доза. И тогава, почти неусетно отначало, кръвта започна все по-бясно да пулсира по артериите ми. Чак зъбите ми затракаха като спонтанна челюстно-мускулна реакция при удар от електрически ток. Ако бях поне малко поизчакал с втората доза, щях да постигна сравнително постепенно извисяване, чрез поетажно разкриване на всички тесни пътечки и ситни стъпки, водещи до края на всички неща.

Облякох си палтото и излязох навън. Закрачих през одеялото от девствен сняг към малкото езеро пред главния вход на студентското градче. Напредвах тъй забързано, че студът като че ли се пръскаше като вода от двете ми страни, за да ми стори път. Щом стъпих върху леда, той простена под тежестта ми, като този смразяващ пукот продължи да съпровожда всяка моя следваща крачка. Нагледно си представях как пукнатините ме следват, плъзвайки във всички посоки от следите, оставяни от моите крачки. Не можех да се отърся и от най-мрачното предчувствие: как ще се добера до някое място с опасно изтънял лед, за да се сгромолясам в ледената вода. Ала не се сбъдна. Затова, щом се добрах чак до средата на езерото, легнах върху леда, разпрострял ръце и крака, както орлите простират крилете си, нямо загледан в осеяното с мъждукащи звезди черно небе. Снегът не ми се стори нито студен, нито топъл, а небосклонът — нито празен, нито изпълнен със светлинки. Притворих клепачи, а под тях заплуваха моите смътни и хаотични видения. Кой знае откъде си припомних една поема — дали не беше от гимназията — за една старица, индианка, която се оставила да умре насред студа. Спомних си още как учителят ни описваше подробно как топлината бавно напускала снагата й, за да се вкочаняса до смърт.

Дълго лежах така със затворени очи и части от тялото ми май вече бяха отвъд границата на разпадането като ледени късове, откъртвани от водите. Тогава се разнесоха някакви звуци, може би шумове, породени от смътните ми блянове. Отнякъде се появи светлина, която бързо ме заслепи.

— Да не си се побъркал, синко?

Надигнах се. Срещу мен бе застанал непознат мъж с фенерче в ръка.

— Исках само да се порадвам на снега — смотолевих аз.

— Какво рече?

Беше пазачът. Постепенно осъзнах къде се намирам, сред камарите от сняг насред вледененото езеро, а в далечината се мержелееха очертанията на университетските сгради и зад тях — нашите общежития.

— Просто излязох на разходка — извиках, прекалено високо може би, но все пак разбираемо, зарадван за миг от илюстрацията на пълна безсмисленост, която представлявах тогава.

На следващия ден, навръх Нова година, спах непробудно до три следобед. Усещах главата си напълно изпразнена. Щеше да се пръсне от болка. Дори си представях абсолютно точно как се разхвърчават парчета от нея — плът и кости — като черепа на Джон Кенеди. Трябваше да сложа нещо в устата си, но не ми достигаше воля, та вместо това похапнах само малко от това, което бях скътал във фризера в общото помещение, а после си изпуших един джойнт и прекарах остатъка от деня, все още порядъчно надрусан, в полубудно състояние пред екрана на телевизора в общото помещение. По едно време цъфнаха двама китайци, но като ме зърнаха, само си взеха нещо за ядене от фризера и на бърза ръка се изпариха. Искаше ми се да се завърнат с техните шумно приготвяни азиатски манджи и оживено бърборене, даже се замечтах как ще ме забъркат в някаква тяхна коледна приказка за неочаквано просветление за смисъла на живота, която ще ме оживи тъкмо когато бях достигнал до предела на отчаянието.

На следващия ден реших да се поразтъпча до центъра, а също и да си набавя още дрога от Том. Перспективата за някаква цел ме оживи. Но когато се добрах до сградата, в която живееше Том, заварих многолюдна тълпа, струпана на тротоара пред входа. Някой бе скочил. Тялото още лежеше на паважа, сгърчено като чувал в средата на опразненото пространство, заобиколено от стихналата тълпа. Може би беше жена или дете, макар че някой бе покрил трупа с едно палто и се виждаше само тила на жертвата — черна коса, подстригана на черта, под която надничаше бледа кожа. Тънка струя кръв се точеше по паважа около главата, но беше доста бледа и едва забележима върху тъмнокафявия мокър паваж.

В тълпата цареше някакво необяснимо, странно напрежение, нещо като приглушена и мрачна възбуда.

— На всяка Нова година има по един-два случая — изрече някой.

Не изглеждаше както си го бях представял, внезапно се беше оказало толкова земно и същевременно смразяващо — тълпата, странното напрежение, сгърченото анонимно тяло върху паважа като в сцена от филм, като нещо напълно нереално и толкова далеч от мен. Но нали тя също е имала свой живот, както и аз, движила се е, мислила е, била е човешко същество, ала все пак е дръзнала да прекрачи празнината, отделяща мисълта от действието, била е способна да разтвори прозореца и да полети над бездната.

Дойде полицията, а после и линейката.

— Хайде, разпръснете се, шоуто свърши.

Продължих от сградата нататък към центъра. Започна да вали сняг, снежинките се вихреха сред светлините от уличните лампи в леденостудения полуздрач. Исках само да бъда някъде на топло, някъде вътре, някъде сам. Спрях се да хапна нещо в ресторантчето на Харви. Мъжът в сепарето до моето измъкна от джоба си една изпомачкана картина на Христос или май беше някаква коледна реклама, внимателно я оглади с длан и накрая пак я сгъна грижливо.

На следващия ден Върн се завърна от коледната ваканция и се спря пред моята стая.

— Здрасти, Вик. Как минаха празниците?

— Горе-долу добре.

Но докато изговарях тези съвсем кратки думи, не успях да прикрия мъртвилото в мен. Чертата между настоящето и бъдещето, между това кой бях аз и кой си въобразявах, че бях, вече ми изглеждаше размазана. Виждах само безкрайното увековечаване на нещата такива, каквото бяха, моите дребни илюзорни заблуди, моите стръмни спадове.

И тогава си казах мислено: ще го направя. Изглежда, нямаше нищо между мисълта и действието, освен празната бездна. Бях стигнал до точката, откъдето оставаше само последната крачка.

В коридора на университетската клиника окачиха съобщение. Вече стотици пъти бях виждал подобни съобщения, така че не очаквах сега нещо да ме касае, но кой знае защо точно това съобщение ме порази. От няколко дни кръжах около тази идея като около опасен противник, опитвайки се да налучкам слабите му места. Така един ден се стигна до това, че се озовах в канцеларията.

Посрещна ме приятна, сърдечна служителка, макар и настроена леко снизходително.

— Какво мога да направя за вас?

Трябваше да попълня някакъв формуляр. Представях си какво впечатление бях създал — поредният случай с психични отклонения, мрачен тип, небръснат при това, със стърчаща във всички посоки коса, неравна вследствие на безмилостното подстригване, извършено лично от него.

Прикрепиха ме към една млада жена, в широка пола с десен на цветя и блуза от муселин. По-скоро приличаше на хипи.

— Здравей, Виктор. Аз съм Марни.

Последвах я по тесния коридор, сетне по още един. Тя напредваше бавно и спокойно, но с дълги крачки. При всяка крачка бедрата й потрепваха леко под тъканта на полата.

— Ще трябва да ме извиниш за кабинета ми — започна тя. — Длъжна съм да го поделям с още една студентка. По равно.

Усмихна ми се притеснено. Нейната прямота ме принуди да се почувствам неловко, да си помисля, че тя допуска някаква близост между нас, към която аз тепърва трябваше да привиквам.

Кабинетът й представляваше малка, семпла, скромно обзаведена стая: две метални бюра, подравнени покрай стената, сякаш бяха оставени там на склад. Настаних се върху дивана с тапицерия от черен винил, а Марни седна срещу мен на стола до бюрото, подвила крака под седалката.

— И така, за какво искаш да си говорим?

Бях обмислял стотина възможни отговора на този въпрос, ала сега всички те ми се сториха до един фалшиви — именно защото ги бях обмислял.

— Не зная. Мисля, че не се чувствам много добре и така нататък.

— Емоционално или физически?

— Емоционално.

Марни кимна бавно и утвърдително, създавайки впечатление, че играе ролята на опитен и безпристрастен съветник.

— Какво ще кажеш за това, което изпитваш? Терзае ли те тъга? Депресиран ли си?

Не знаех какво да отговоря.

— Случило ли се е нещо? Нещо, което може да те е направило депресиран?

— Не, не зная. Просто нещата не потръгнаха много на добре. Започнах да пуша трева и така нататък.

Всичко започна доста зле. Бях я подтикнал да ме възприема като мълчалив, труден за разбиране и донякъде простодушен. Лично аз, докато разговарях с нея, не можех да се отърва от усещането, че играя някаква роля, че се представям за по-друг човек. Продължихме да обсъждаме училището, приятелите ми, всичко свързано с дрогата, ала онова, което споделях, си оставаше едновременно истина и някак си не по темата. Моите проблеми, отразени в моите изповеди, сега започнаха да ми се струват много по-ясни от преди: чисто и просто аз бях самотен, срамежлив, депресиран.

Но към края на сеанса тя протегна ръка и я отпусна върху коляното ми.

— Звучиш ми наистина като някой от скитниците — рече тя и в тъжно гледащите й очи прозираше искреност — толкова проникновено разпознаваше това, което ме измъчваше, че гърлото ми се стегна от задушаващите ме емоции.

Започнахме да се срещаме всяка седмица. След първите няколко сеанса обзелата ме в началото надежда за някаква предстояща промяна започна да помръква. Причината бе, че очаквах от нея да ме хване за ръка и да ме преведе през моя собствен живот, както става във филмите, за да се стигне накрая до някакво окончателно решение, което да уреди всичките ми проблеми. Ала всеки нов сеанс на Марни наподобяваше ново начало, което неизменно водеше до същото препъване в моята разговорливост, до моите вечни увъртания и недомлъвки. Някак си все не успявах да улуча болезнената си точка, която би отприщила истината за случващото се с мен, като вместо това винаги се стремях да го усуквам. И често стигах до състоянието, от което по-нататък не можех да продължа да се изповядам, не можех да облека в слова това, което изпитвах, а отчаяно търсех спасение в по-обичайното и по-лесно приемливото, като трескаво се питах какво ли може Марни да очаква от мен. В началото ме крепеше надеждата, че в края на всеки сеанс ме спохожда неизказано дълбоко облекчение: аз често се обърквах и едва успявах да измънкам по някоя и друга фраза, защото ми бе трудно да подбера дори две логично свързани изречения, откровени и помагащи на Марни да разкрие нещо повече за мен. Накрая действително изпитвах облекчение, понеже времето на сеанса най-после изтичаше и аз бързах да се измъкна навън, оставяйки най-лошото от моята същност в кабинета на Марни за следващата седмица, с утехата, че чак тогава щях да му мисля как да продължа.

Много беседвахме и за моята склонност към самоубийство. Отначало бях крайно сдържан по тази тема, понеже се опасявах да прекрача границите, които може би са приемливи за Марни. Но тя прояви изненадващо разбиране.

— Имал си право да решиш, че е трябвало да се самоубиеш. Някои хора правят именно този избор. Но искам да ми обещаеш, че преди това на всяка цена ще ми се обадиш, ако се почувстваш много близо до този решаващ избор. Навсякъде и по всяко време. Ще ти дам номера на моя домашен телефон.

Нещо в мен като че ли се присви, като осъзнах, че това означава на практика да прехвърля моята отговорност върху нея, сякаш тя само с едно махване на ръката призна правото ми да сложа край на живота си, с което спечели доверието ми. Ала дори и моментните затруднения, породени от този порив, който може би все пак бе само плод на въображението ми, вече ме подтикваха да възприемам всичко случващо се при сеансите като някак си неправдоподобно. Това се повтаряше всеки път, когато се замислях за него.

В един от ъглите на кабинета на Марни имаше специален кът, застлан с дебел матрак, където ние се занимавахме с физически упражнения. По неин знак аз заставах само на един крак, като с едната си ръка леко се придържах към рамото на Марни, но само колкото да не загубя равновесие. Тя ми позволяваше да се отпусна върху матрака, когато се уморявах. После заставах на четири крака, а ръката на Марни ме придържаше отдолу за корема като фиксатор за центъра на тежестта ми. Оказа се, че Марни гледа на човешкото тяло като на някакво своеобразно удължение на земята, защото непрестанно ми повтаряше за възстановяване на връзката със земното притегляне; и действително се оказа, че имаше нещо успокояващо в този поглед към нещата, придаващ някаква животинска освободеност, един вид телесна лекота, като на душата се заделяше твърде малко място, само колкото да служи като последно убежище за бавната самозабрава на тялото. Но докато се мъчех да схвана нещо от нейните тъй особени теории, аз някак си все не съумявах да се подчиня на тази нова за мен вяра, за да се окажа всецяло проникнат от самозабравата. Веднъж, по време на поредното физическо упражнение, Марни ме повали на пода и тогава без никакви обяснения се метна върху мен като тежък чувал. Гърдите и слабините й се притиснаха о мен, като тежестта й бавно ме свлече още по-надолу. И макар да си мислех, че съм успял да отгатна нейното намерение, аз знаех, че трябва да внимавам да не изкрещя, за да се отърва от натиска й. Дори и тогава не ми се отдаде да напипам истинския момент, при който инстинктът и мисълта се припокриваха.

— Мисля, че би била добра идеята да се опиташ да ме отхвърлиш от себе си.

Имаше и други упражнения, както и игри на асоциации с думи или разиграване на различни роли. Следваше дребнаво педантично вторачване във всичко, което ми се бе случило през изминалата седмица, през миналата година, и въобще през целия ми живот. Мъчително ми бе това хаотично ровене в миналото. Искаше ми се да изгреба всичко от себе си, докато се добера накрая до самото дъно на душата си, за да изкарам наяве целия си запас от гняв, ярост, ненавист и омраза, с една дума: всичко, което не се връзваше с понятия като „самотен“, „срамежлив“ или „плах“; обаче ехото, с което откликваше Марни на моите реакции спрямо събитията, ме караше да ги възприемам от всяка гледна точка като разбираеми, предвидими и подчинени на здрава логика.

— От всичко, което досега чух от теб, стигам до извода, че ти не си се чувствал уверен, че имаш право да скъсаш с нея, че си бил като запленен от това и че заради това в теб се е надигнал този гняв.

Към края на поредния сеанс нейните твърдения не ми изглеждаха толкова като решение, насочено единствено към потапяне в лабиринта на моето минало, а по-скоро като стремеж да се открие матрицата, в която аз още от самото начало на живота си бях започнал да подреждам всички явления и събития. Само че този процес за мен винаги се съпътстваше от натрапчивото усещане, че се изправям пред нещо като мрачна пещера, чийто праг не смея да престъпя. Или като черта, която не дръзвам да прекрача.

Марни се зае да ме разпитва и за смъртта на майка ми. Всъщност около тази тема се въртяхме още от самото начало на цикъла сеанси, така че усещах как тя с учебникарска решимост ме връща назад към тези тъй болезнени за мен спомени. Ала макар да си мислех, че просто мога да изредя всички, свързани със смъртта на мама, факти с пестеливи, лишени от каквато и да било сантименталност разрези в спомените си, за да пресъздавам постепенно как майка ми изпадна в немилост и след това да продължа чак до нейната смърт, сега всичко това зейна като бездна в паметта ми. Едва успях да си възстановя спомена за нейния образ, трудно си припомнях само отделни, епизодични подробности, подобно на неясни фрагменти от някакъв сън, както и ехото от стъпките й по коридора или онези две очи, които надзъртаха иззад леко открехнатата врата на обора. За миг дори ме споходи чувството, че цялата тази история не е реална, а е само моя измислица.

— Не зная — изрекох накрая аз. — Мисля, че наистина не си спомням много за това, понеже съм бил много малък и така нататък.

Марни седеше срещу мен, напрегната, ала в същото време необяснимо сдържана и замислена. Чудех се какво ли си мислеше за мен, опитвайки се да ме подтикне да се разкрия пред нея, и усетих как гърлото ми се сви от напрежение.

— Виктор, вгледай се в себе си, виж как си седнал.

Бях се свил в ъгъла на дивана, с вдигнати нагоре колене, увил ръце около гърдите си, като току-що заловен беглец.

— Така реагираш всеки път, когато споменавам майка ти. Цялото ти тяло се присвива.

Очаквах от нея да говори с по-сложни думи и фрази, да ми изтъква изводи, които не са толкова очевидни, а вместо това тя остави между нас да надвисне неловка тишина.

— Времето за сеанса изтече — обяви тя накрая.

Постепенно наближи краят на пролетния семестър. Ние продължавахме както преди, но нещо се бе променило — имах усещането, че напредвахме към постигане на пълно откровение. Сякаш бях попаднал под всевластната тирания на образа, който си мислех, че Марни си е изградила за мен. Имаше сложна динамика в комбинацията от очакване и недоверие, очакване да чуя доброто й мнение за мен, и недоверие, че ще доживея този миг. Същевременно я държах в напрежение да очаква от мен повече разкрития, а пък упорито се стараех да разкривам все по-малко от себе си.

Въпреки това продължавах да се ровя в живота си, понеже бях започнал да усещам, че визитите в нейния кабинет ми действат макар и временно отморяващо сякаш окончателното решение за моята стойност можеше да бъде отлагано благодарение на тези паузи. Лека-полека започнах да си намирам приятели, да се държа прилично по време на занятията. Мащабите на моето отчаяние започнаха да се стопяват сред грижите, с които бе запълнено ежедневието ми, за да се сведе то до моите традиционни, добре познати суетни и надежди. Нищо особено не се случи, но все пак всичко започна да ми се струва променено, не чак толкова, колкото се надявах, но бе налице леко изместване на нещата, което ги направи по-поносими.

Така стигнахме до последния сеанс. Марни току-що си бе взела изпита за магистърската степен и в края на семестъра трябваше да напусне университета. Но ми предложи, ако евентуално изпадна в беда, да я потърся в дома й.

— Ще се радвам пак да се видим — рече ми тя. — Като приятели.

— Добре. Ще е много добре.

За миг и двамата замряхме неловко, когато се надигнах и я прегърнах.

— Сега остава и да се разплача — призна ми Марни и се засмя. Изглеждаше наистина развълнувана. Очите й блестяха. Не очаквах това от нея и като на забавени филмови кадри цялото време, което бяхме прекарали заедно, отново се превъртя пред очите ми, но сега ми се стори много по-значимо, сякаш досега ми се бе губил някакъв ужасно важен елемент, някаква критична възможност.

— Мисля, че ще можем да се видим през есента — казах аз.

— Ще бъде чудесно.

Но докато се прибирах в студентското градче, аз позволих на нейния образ да се изплъзне от съзнанието ми, като долавях единствено някакъв незначителен остатък от спомените си за нея. И всичко това бе примесено със странно гъделичкащо удоволствие и същевременно с чувство за вина заради раздялата ни.