Нино Ричи
В стъклената къща (31)

Трийсета глава

В нашето училище „Мейфлауър“ пощата пристигаше два пъти седмично. Синият изгърбен микробус изскачаше като дребен кит иззад храсталака около стръмния наклон под портата на училищната ограда. Бързо навикнах да дебна часовете, когато донасяха или отнасяха чувала с писмата, като в дните за доставка на пощата инстинктивно хвърлях по някой бегъл поглед през прозорците на класните стаи, докато в мен се изостряше напрежението от очакването; а после, в междучасията, дълго крачех до административния блок, за да завърша цялата процедура с трескаво оглеждане на прореза в моята пощенска кутия.

Секретарят на училището, г-н Джонсън, сортираше писмата с умопобъркваща мудност, като превърташе по десетина пъти всеки плик в дланите си, безмълвно сричайки името на получателя, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. След доста умуване успяваше да направи връзката между това име и надписа на съответната пощенска кутия, след изпълнен с много подозрения оглед на всички кутии. Ако нямаше писмо до мен, през целия ден избягваше да се среща с мен, може би защото се дразнеше, като ме виждаше обзет от безпокойство, дори бе готов да се защитава срещу евентуалните ми обвинения; но накрая все идваше денят, когато се намираше по някое писмо и за мен.

— А, господин Виктор! Аз вече си мисля, че трябва да си имате някоя приятелка в Канада, не съм ли прав?

Отначало очакването беше по-скоро спонтанен рефлекс: нямах никакви причини да се надявам на нечие специално внимание, нямах любовница, за чиито писма да копнеех, нито очаквах окончателен отговор от някоя инстанция, който да е решаващ за моето бъдеще. Съвсем малоброен бе кръгът от хора, с които поддържах някаква кореспонденция, предимно колеги от университета. При това кореспонденция, доста близка до чисто формалната — едно-две писма до Майкъл, още няколко до хора, с които си бяхме разменили адресите през последните месеци от следването като прибързани и лекомислени жестове на сприятеляване, малко преди да се разделим; писах до тях само колкото да има с кого да споделя първите си мимолетни пориви на удоволствие от това, че ще мога да намеря в моята пощенска кутия нещо повече от следващите едно след друго и също тъй безкрайно досадни окръжни нареждания на Държавния съвет по образование. Но кълновете на спотаената ми надежда за някое изключително важно съобщение или за някаква промяна винаги си оставаха. Може би просто ме крепеше упованието, че пристигането на писмо ще ми докаже, че и преди съм съществувал на този свят, че съм дошъл тук отнякъде и че един ден пак ще се завърна там.

Е, пристигаха писма и от моето семейство, от баща ми, от Рита. В дъното на душата си тайно копнеех никога вече да не чувам нищо за тях, като си въобразявах, че бе достатъчно просто да изчезна от техния живот, за да се сложи веднъж завинаги край на всичко. Явно чувствителността ми беше обърната с главата надолу, както и вярата, че ще престана да им придавам значение, просто като ги напусна; и все пак продължавах да пиша и на двамата. На Рита изпратих пощенска картичка, фалшиво жизнерадостна, но поне изискано надписана. Беше от спирането ни в Лондон за един ден, на път за Нигерия, като се пошегувах, че нашите самолети ще се разминат високо в небето насред Атлантическия океан; а после, няколко дни след пристигането ми в това африканско училище, й изпратих едно по-подробно писмо. Започнах със същия престорено нехаен стил, защото още се опитвах да намеря верния тон след странната раздяла на последната ни среща; и накрая май ги налучках — правилния тон и правилната дистанция — като приключих писмото с пет гъсто изписани страници, нещо като дневник за всичко, което бях преживял след напускането на Канада.

Нейният отговор, когато най-после пристигна, въпреки двойната разредка между редовете и едрия и почерк, едва изпълваше една страничка.

„Благодаря за писмото, великолепно е! Африка, това ми звучи толкова диво! Сигурно всичко там е съвсем различно, както си личи от писмото ти.“

Продължаваше все в тоя дух, задъхано и незряло и всъщност нищо не казваше — нейният тон ме накара да се замисля за момичетата от нашата гимназия, в които се бях влюбвал, но само от дистанция, и които едновременно с това презирах, и се чудех дали няма нещо общо с тях. Та нали и те за нищо друго не си говореха освен за срещите си с момчетата, за участията си в училищните отбори и с всички сили се стараеха да се впишат в модата на седемдесетте години. Затова се стараех да пиша на Рита извънредно предпазливо, с внимателно подбрани анализи и описания, но всичките ми усилия май се свеждаха само до безплодни упражнения в съчинителство: всеки път, като четях поредното й писмо, ставах все по-раздразнителен, всеки път все по-объркан. Отново и отново препрочитах писмата, сякаш предишния път бях пропуснал да съзра зад редовете някакво откровение, скрито като старинна реликва. Взирах се в наклона на буквите, надушвах миризмата на хартията.

„Е, вече трябва да свършвам — беше написала накрая. — О, щях да забравя: много поздрави от Елена.“

Накрая почти престанах да чета написаното от нея, като отлагах отговорите си отначало с по един месец, а после и дори с по два месеца. Но към Коледа получих картичка от нея:

„Мислех да ти я изпратя по-рано, за да съм сигурна, че ще я получиш — защото предполагам, че там няма да видиш много сняг за Коледа. По-скоро ми пиши. Рита“

Беше пъхнала в плика и една своя училищна снимка с надпис отзад „Горещо“, макар че изглеждаше по-скоро вдъхновена — леко наведена напред и усмихната, с изписан на лицето си непознат за мен патос, като клепачите й бяха спуснати заради блясъка на светкавицата, а челото й бе обсипано с дребни пъпчици. Като я видях, усетих как нещо в мен трепна при вида на нейното преднамерено самоизтъкване, показващо почти неприкрито какво желае; като че ли аз отново не я бях разбрал, люшках се от едната крайност в другата, докато тя беше простодушна като всяко шестнадесетгодишно момиче; беше моята сестра, която трябваше да пазя от собствените й неясни опасения и незрели надежди.

Започнахме да си пишем по-редовно, като си разменяхме писма на всеки два или три месеца, според възможностите на толкова нередовната поща. Писмата на Рита постепенно ставаха все по-сложни и по-смислени: това, което отначало ме порази в тях, бе простодушието, в което обаче се прокрадваха нотки, които сондираха на мнението на събеседника — първия уклончив маньовър, породен от стремежа към интимност. Е, дори и сега тя си оставаше винаги предпазлива, правеше ред уговорки и се стремеше да поддържа неутралния тон между нас, като все пак допускаше малко цинизъм относно теми, които не изглеждаха толкова неподправено горчиви, а по-скоро бяха израз на инстинктивната й сдържаност спрямо мен. Противопоставянето й на опитите да направя истините за нейния живот свое достояние още повече засилваше моя интерес към всичко свързано с нея. Но какво точно се криеше в неуловимо крехката тъкан на недоизказаното от нея; в емоцията, която изглежда се оформяше между нас; в разкъсването на емоциите на късчета, чиито дефиниции се криеха в оставащото скрито в мълчанието. В дъното на съзнанието ми вече се загнездваше опасението, че нашите писма ме подтикват към някакво потайно оттегляне; седмиците се нижеха равнодушно, след като изпратех поредното си писмо, аз оставах единствено с бавното, но приятно очакване и с опасенията какво ще съдържа нейният отговор.

Писмата от баща ми пристигаха по-рядко и по-непостоянно. Няколко седмици след пристигането ми в това африканско училище му изпратих кратко писмо, като изброявах само сухите подробности около настаняването ми тук. Пишех само на английски, като адресирах писмата си заедно до баща ми и леля ми, дори имената им надписвах на пликовете едно под друго: Марио Иноченте, Тереза Иноченте, но нищо повече не добавях, защото не исках да ги свързвам по-интимно. Донякъде се надявах да не дочакам отговор на всяко подобно писмо, но се случваше, макар и след месеци, да пристигне писмо от баща ми, съдържащо редове като следните:

„Синко, пиша ти в отговор само пет реда на инглийски, ама щото моят инглийски е тъй несъвършен, остава да се надявам само, че ще ми го разбереш. За момента тук всичко е окей. Иска ми се да можеше да прекараш една седмица у дома и да опиташ виното, което направихме, щото наистина добре стана тази година. Реколтата в уранжерията е почти обрана, ама може би таз година ще да е последната, дето ще събираме урожай есенес, че не падат много пари от таз работа.“

В останалата част от писмото си той бе продължил направо на италиански, като тонът му бе по-стегнат, но и помрачен. Следваха думи и цели фрази, които не успявах да проумея, изгубени сред еднакво закривените обрати на мисълта му: той си мислеше за мен, получаването на моите писма го правеше щастлив; но после идваха някакви неясни редове, изобилстващи с фрази като „Ti voglio tanto bene“, което буквално означаваше „Желая ти доброто“, но на мен те ми звучаха доста по-изразително, всъщност едва ли не като еквивалент на „Много те обичам“. Това бе ритуална, в смисъл, общоприета фраза, но все пак ме прободе като обвинение.

В отговор аз му изпратих доста редове, изписани със същия безстрастен тон, като на практика нищо конкретно не казвах, а просто запълвах страниците. Обаче в следващото си писмо той продължаваше да се придържа към същия шаблон, започваше с поздравите и пожеланията си към мен, които сигурно вече бе наизустил, а после рязко се отклоняваше към болезнените емоции. Понякога без никакво основание се случваше да се долови нещо по-обобщаващо в тези внезапно изникващи декларации, тъй като той много слабо ме познаваше; и все пак от тези редове мен отново ме обземаше познатото отчаяние. Мислех си за него как сяда пред бюрото, за да напише писмото, как ръката му се бори с перото, с празния лист, и не можех да понасям мисълта за суровото му съществуване, за неговия едва ли не изчерпан живот, с който аз все още се чувствах обвързан, макар да го бях напуснал чрез заминаването си за Африка.

Така между нас двамата за известно време се утвърди тази особена кореспонденция, това странно редуване на ангажираност и избягване. Неговите писма, всички изпълнени само с внимателно подбрани италиански изрази, явно запомнени от него още през училищните му години, продължаваха да се нижат като сложна плетеница, в смисъл, че понякога бяха удивително прями, а друг път — точно противоположни по дух; честни или не, те бяха агонизиращо неподправени и все пак като че ли кръжащи около нещо недоизказано. Докато аз просто продължавах да се придържам към кухите реплики, изписвани отначало на моя опростен английски, а после от време на време и на италиански, като заимствах фрази от затвърдените в неговия стил, стремейки се да създам някаква илюзия за общ език между нас. Но той като че ли се опитваше да стигне до някаква по-пряка конфронтация.

„Натъжи ме — писа ми той веднъж — като узнах, че не цениш живота, който се опитах да уредя за теб.“

Тогава се опитах да му отвърна прямо и напълно откровено, като в същото време не преставах да се стремя да бъда внимателен с него и недвусмислено ясен. Изразих гордостта си от това, което той бе постигнал, както и своята благодарност за възможностите, които ми бе осигурил; ала той май не бе схванал, че това е най-същественото в писмото ми, защото се бе втренчил да издирва в редовете някакво мое скрито намерение за по-друга оценка на неговия жизнен път.

„Синко, ти казваш, че оценяваш това, което съм сторил, а пък аз се моля Богу да ме дари със сили да ти повярвам, но тъкмо сега така ми се иска никога да не бях дошъл в тази страна, щото туй бе най-голямата грешка в живота ми и вече двадесет години аз продължавам да си плащам за нея. Има толкова много неща, които се случиха, ама за тях ти нищичко не знаеш и някога може би ще трябва да ги узнаеш, но се моля Богу тогава да ми спести страданията, ако ти ми простиш и запомниш само, че съм се опитвал да сторя най-доброто по силите си, но аз съм само едно човешко същество, така че каквото и да се случи, завинаги ще си остана твой баща.“

Накрая тези резки колебания в емоциите му започнаха да ми дотягат. Скритият в тях упрек, че съм го зарязал, ми се струваше неоправдан, защото пренебрегваше всички усложнения на недоизказаните емоции между нас. Но ако все пак имаше нещо искрено, това бяха неговата болка и неговото съжаление, но те някак си разреждаха заради колебанията му. Ако би могъл да ми каже всичко това в лицето, то тогава в тях можеше да се открие някакво достойнство; но както по всичко личеше, той ставаше все по-обсебен от собствените си страсти, достигайки до болезнеността, към която се бе придържал през целия си живот, но която сега бе започнал да губи, а това бе единственото, което му бе давало някаква опора, то бе ограничение, с което той толкова отдавна бе свикнал да съжителства.

Допуснах грешката да спомена на Рита за тези писма от баща ми. „Може би ние бяхме донякъде несправедливо сурови в преценките си за него“, писах й аз. Или бе нещо от този сорт, но със същия краен ефект. „Очевидно той е бил измъчван от дълги години и затова сега толкова се окайва и страда от разкаянието си.“ Само че в отговора на Рита нямаше нито дума, посветена на него. Започнах да се опасявам, че макар и неизказано, тя всъщност ме обвиняваше, че се държа прекалено кавалерски с него. В тона на писмото й се прокрадваше нещо ново, нещо кухо, ако мога да кажа така. Някакво въздържание. Сравних това писмо с останалите, изпратени от нея, но не успях ясно да проумея какво се бе променило и затова реших да оставя всичко така, както си бе, разчитайки времето да уталожи вълненията; следващите ми писма започнаха да избягват това, за което явно не биваше да споменавам, а пък нейните допълнително заобикаляха отговорите на моите увъртания.

Накрая кореспонденцията ни започна да буксува. Паузите между писмата се удължаваха; самите писма постепенно ставаха все по-фалшиво приятелски, по-повърхностни. Вече липсваше ясна отправна точка за това как бих могъл да изказвам чувствата и мислите си, след като несъмнено всичко се бе променило, при това безвъзвратно, за да остане само това мудно охладняване, този толкова инстинктивен, постепенен обратен завой. Сякаш това, което й казвах за баща ми, всъщност не бе най-важното, а просто маркираше дистанцията, която винаги бе съществувала между нас, дистанция, белязана като с пунктир от илюзията за интимност. Отначало тя ни бе служила като спасителен пояс, но внезапно бе станало ясно, че за всеки от нас другият е все едно непозната личност. Цялата насока на кореспонденцията ни започна да се изопачава: това, което досега си бяхме споделяли, изглежда вече не бе чак толкова съществено в живота ни, колкото отсъствието на единия от живота на другия. Това предпазливо оттегляне от всичко засягащо и двама ни, за което можеше да се говори макар и косвено, тя отхвърляше със своето инстинктивно задействащо се благоразумие, а аз, благодарение на дистанцията между нас. Схващах, че тя вече бе решила да ме държи настрани, гледайки на мен като на по-голям брат, способен да раздава поучения, докато аз се превръщах чрез писменото слово в личността, която бе липсвала в моя живот.

По времето, когато вече ясно разбирах и признавах пред себе си промяната в нашите отношения, някакъв дребнав перверзен подтик в мен ме тласна да изпитам нещо като облекчение, че ние действително сме започнали да се отдръпваме назад, всеки в своята изолираност, при това още по-предпазливи и по-контролиращи се. Вече ми бе трудно да си спомня за първите плахи обещания, изказвани в нашите по-ранни писма; за усещането, че напредваме към някаква предстояща скоро кулминация; всяко писмо сега започваше да прилича на ново начало, понеже нищо не приемаше за дадено и като че ли се стремеше само да поддържа един чудесно балансиран неутралитет. Сега писмата на Рита бяха посветени предимно на нейните оплаквания от живота в Мърси, от неговата назадничавост и скука, но тя някак си съумяваше да се абстрахира от това, възприемайки позата на безчувствена и гледаща хладно на света около себе си девойка. Това, което доскоро служеше като основа на нейните саморазкрития и на нейния сарказъм, внимателно подбираните и увъртания, сега просто бе започнало да гасне. Най-силно ме порази това колко много нейният тон започваше да напомня за моя — ироничен, отчужден и неводещ към нищо.

Една сутрин намерих змия в кухнята си. Може би бе влязла през прозореца или някак си се бе промъкнала под дървения му капак. Бе се свила на кълбо вътре в кухнята, върху летвите на решетката под прозореца. В полумрака не я забелязах, докато някакво бегло движение не привлече погледа ми. Тя се бе оказала само на броени сантиметри от мен, когато бях отишъл да побутна с летва дървения капак, за да го открехна и да позволя на светлината да проникне. Моментално се отдръпнах назад като ужилен, сърцето ми бясно се разтуптя, защото змията сега се очерта съвсем ясно пред очите ми, дълга, тънка, може би беше мамба, от онези, най-смъртоносните. За миг през пламналия ми мозък прехвърчаха хиляди мисли, явно трябваше веднага да я убия и все пак нещо ме накара да се усъмня дали ще успея да се възползвам от някакво свое несигурно предимство. Все едно че някакъв пратеник бе изскочил от моето минало; само че змията си оставаше там, където я бях заварил, кротка, обаче будна, спокойно извъртаща сплесканата си глава, явно усещаща моето присъствие. За миг в кухнята като че ли надвисна абсолютна неподвижност, аз бях в единия край — змията — в другия, втренчено гледащи се един друг. Накрая змията достигна май до някакво решение, защото потрепна за миг и скоро след това изчезна.

По-късно, когато възстановявах целия кошмар в съзнанието си, най-изненадващо си спомних, че първо си помислих за Рита. И едва тогава осъзнах, че след размяната на писма между нас тя се бе превърнала, макар и единствено благодарение на писмата ни, в моята неизменна духовна компаньонка, така че всяко събитие в моя живот по някакъв начин се свързваше с мислите ми за нея. Може би за пръв път истински страдах за това, как, за мое най-голямо съжаление, между нас всичко се обърка. Сякаш бях пропуснал най-простите неща, най-лесните възможности. Можеше някак си да се уреди да споделяме дните си, да бъдем много по-човечни, не би ни коствало толкова много да бъдем себе си.