Нино Ричи
В стъклената къща (3)

Втора глава

Земята на баща ми — всичко на всичко малко над дванадесет хектара — беше разполовена от един поток, който си беше проправил русло сред землището на всички ферми покрай концесионната магистрала номер 3. Терените по двата бряга на потока бяха леко наклонени, така че оформяха малка долина. Отвъд нея се простираше открито поле, по нищо неразличаващо се от околните полета, които го обграждаха.

За това, което е ставало там в миналото, може да се добие представа единствено, ако плугът изрови от браздата нещо старинно — например ръждясал накрайник от стрела или някаква много по-древна вкаменелост. Фермата, с нейните странни сгради и съоръжения, с големия хамбар и с пещта за хляб край него, с водоема за напояване, с оранжерията — тази стъклена къща, с рамки от бяло дърво, обраслите с плевели алеи и изцапаното със сажди котелно помещение съставляваха един малък свят. Свят със своите типични белези и множество странности, които често са плод от многовековните усилия само на една фамилия — досущ като селцата, накацали по скалистите склонове край Вале дел Соле. Когато пристигнах за пръв път във фермата, всичко там ми се стори спретнато и подредено. Оголени дървета се издигаха покрай двете страни на алеята за автомобили, онази откъм главния вход. Малкият двор, оформен от къщата, гаража и пещта, приличаше на изглед от картичка, без ясни размери, нереален дори. Може би всичко тук някога е било подредено от някакво дете, но дете титан, на което просто му е скимнало да забучи като някакви гигантски играчки тук — дърво, там — къщата, край нея червенеещия се тухлен хамбар. Покривите на оранжериите по време на пристигането ми бяха закачулени с тънък слой сняг, което ми напомни за сладкиши, посипани със захар. Дори ми хрумна, но само в първия миг, че тези квадрати са някакъв таен код, макар да бяха просто местата, където стъклата бяха счупени и снегът беше пропаднал вътре през тях.

Нашата къща, цялата обкована с бели дъски, през първите дни ми приличаше на строеж, някога замразен и после забравен, понеже всичко навред изглеждаше отдавна изоставено и запуснато. Баща ми се беше подготвил за пристигането ми, но не стана ясно дали се е посветил на приготовленията от няколко месеца или седмици, или само през последните дни. Тук-там личаха следи от неговите усилия — бяха добавени няколко нови чинии в кухненските шкафове и една мръсна кърпа на окачалката в банята — сякаш той бе тук само сърдит пришълец, готов всеки миг да напусне това място. Притихналата къща сякаш все още очакваше някакъв по-значим жест от него, който да наруши хладното спокойствие. Все пак не мога да отрека, че някои от мебелите отговаряха на всички изисквания на тогавашната мода, особено бляскавата хромирана кухненска маса (каквато никога дотогава не бях зървал), карираните керамични плочки, светещите от белота хладилник и печка, а също и всекидневната с нейната украса като по каталог. В нея не липсваше нищо, а на видно място бяха диванът и неговият фотьойл, внушителни, макар и вече леко поизносени и избледнели. Подредбата тук се оказа доста по-различна от това, с което бях свикнал във Вале дел Соле; тук бяха приютени десетки загадъчни за мен вещи. На първо място радиоапаратът над хладилника, който загряваше бавно и скалата му постепенно светваше все по-ярко. Или телефонът, чието далечно бръмчене ми напомняше за жуженето на насекомите, неспирно кръжащи край хълмовете около родното ми село. Но ако в тази нова за мен къща царуваше някакъв дух на „информираност“ относно пристигането ми, той като че ли не се бе вселил в предметите, които въпреки че в по-голямата си част бяха новост за мен, не създаваха усещането за топло посрещане на новодошлия. Не желаеха да споделят с мен своите истории, а оставаха упорито приковани към местата си, като вещи, които са решили да ти обърнат гръб. Единственото, което не споделяше тяхното поведение, бяха ароматите в къщата — слабият мирис на нафталиновите топчета и сладникаво ухаещата ръжда, както и нещо миришещо по-другояче. Това не беше простият мирис на пот или на хляб, а определено беше човешка миризма, просмукала се в мебелите, в кухненските шкафове и в килерите край кухнята, в завесите от крепон, оставени дръпнати край прозорците. Тези миризми се прокрадваха навред и понякога насаждаха у мен усещането за странна пустота и мрачна потиснатост, усещане, което ме подтикваше да се замислям за тези, които някога са живели на това място, но са го напуснали много преди нас.

В деня след моето пристигане едно момиче, наричащо се Джелсомина, пристигна да живее при нас, за да се грижи за бебето. Във влака неловките опити на баща ми да се грижи за бебето, като че ли с магическа пръчка привлякоха всеобщото внимание. Жените от съседните седалки се скупчиха около нас, за да се надпреварват да гукат на сестричката ми разни безсмислени бебешки възгласи. После се заредиха безчет приказки за кърменето и повиването на бебетата, докато баща ми, свит в ъгъла, мрачно мълчеше. По едно време той не издържа и отиде да доведе Джелсомина. Тя беше дъщеря на чичо Алфредо — братовчед на баща ми. Още помня посещението на чичо Алфредо при майка ми във Вале дел Соле през миналата есен, след което започнаха нейните главоболия. Помня още, че тогава той се бе завърнал от Америка с модерен костюм. Но кой знае защо сега продължаваше да ми говори като на съвсем малко дете:

— Помниш ли чичо Алфредо? Я виж ти колко си пораснал. А аз те помня ей толкова малък като зелка.

Неговата приветливост изглеждаше пресилена, леко нагарчаща и явно предназначена повече за баща ми, отколкото за мен.

Джелсомина беше слаба, тънкокрака и вечно намусена, мургава като хлапачките от махалите, които понякога се вясваха в нашето училище във Вале дел Соле след дълго спускане по склоновете на хълмовете. Отначало тя също се държеше доста странно с мен. Сигурен бях, че сме се виждали още в Италия, дори смътно си я спомнях от събиранията на бащиния ми род в Кастилучи. Само че тя с нищо не показа, че се познаваме, сякаш откакто се бяхме преселили тук, в Канада, вече се бяхме преродили в съвсем други личности.

— Аз само ще помагам, докато отново ме вземат на работа във фабриката — рече тя, като явно се стараеше да изтъкне колко отдавна пребивава в тази страна. Аз обаче много добре знаех, че миналата есен баща й я бе довел заедно с цялото си семейство. — Доскоро работих там, но един от ингелезите уведоми началника ми, че още нямам шестнадесет години и че било незаконно да ме вземе на работа. И това е само, защото не могат да понасят, когато някой италианец започне да печели същите пари като тях, проклетниците, дето са дошли тук само преди сто години.

Чичо Алфредо и жена му Мария надонесоха в нашата къща много вещи за домакинството — тенджери, тигани, дъска за търкане на дрехи при прането, буркани пълни с доматен сок, купчина пелени за бебето. Другите наши сънародници от околността също ни посетиха. Всички те знаеха името ми, но аз трудно си спомнях кои бяха те. Не можех да ги свържа нито с някоя местност край Вале дел Соле, нито с някой момент от миналото. Поднасяха подаръците си направо на Джелсомина, с което тихомълком изтикваха баща ми на заден план. По едно време той й нареди да донесе бутилка вино и чаши за гостите. Поговори малко с тях, но съвсем вяло, след което отново го налегна мрачното настроение и изражението на лицето му пак се промени. Сега по нещо приличаше на мъжа, който пътуваше до мен във влака — онзи, който по някакъв мъчителен може би за него начин се бе оказал мой баща. В други случаи той само седеше мълчаливо край ъгъла на масата, оставяйки гостите да разговарят помежду си.

В къщата имаше две спални: едната до килера, а втората до всекидневната. Баща ми спеше в първата, в легло с метална решетка вместо табла, чиито пръчки неволно напомняха за прозорчетата на затворническите килии. Джелсомина, заедно с бебето, и аз си поделяхме двойното легло в другата спалня. Въпреки тази близост ние двамата рядко разговаряхме — като че ли самата къща налагаше върху нас отпечатъка на своята смълчаност, сякаш продължаваше да ни контролира. Дори и бебето не вдигаше много шум. Невиждащите му очи се опитваха да съзрат света сред някакво непоклатимо спокойствие, което поне на мен ми изглеждаше неестествено. Често се случваше посред нощ бебето да се събуди и да започне да реве. Още сънен, аз само следях с премрежен поглед как Джелсомина мълчаливо се надигаше от леглото, за да му поднесе бутилката с мляко. Понякога и аз отивах с нея до кухнята, за да й се любувам, докато тя хладнокръвно и умело се справяше с всичките си задължения. Няма да забравя как шеташе неуморно из стаите, без да се смущава от каквото и да било — нито от изобилието от порцелан, нито от хромираните кранове, нито от черните котлони на печката, които бавно се зачервяваха, докато се нагреят. Млякото, което използваше, се доставяше от местния млекар в големи, плътно напълнени чак догоре бутилки — всяка сутрин той, без дори да ни се обажда, ги оставяше в преддверието към задната врата. Но преди да затопли поредната бутилка с мляко, Джелсомина винаги добавяше в нея няколко щипки захар. Щом бутилката станеше готова за бебето, тя първо притисваше биберона до ръката си, за да провери дали е топъл, после чевръсто гушваше бебето в сгънатата си лява ръка, ама с такава невероятна ловкост, сякаш от много години само с това се беше занимавала. Всичките й движения бяха толкова удивително уверени и плавни, че изглеждаха изцяло диктувани от интуицията й. Но все пак понякога се случваше в действията й да се долавя и известна напрегнатост или по-скоро припряност, която ми се струваше по-малко полезна за бебето, отколкото тишината, царуваща в къщата.

В тези месеци баща ми още работеше на смени в консервната фабрика, така че се свърташе във фермата малко. На мен поне ми се струваше, че той се появява тук като призрак, в чието присъствие никога не можеш да си сигурен, ала въпреки това продължава да ни безпокои, също както онази тъй странна миризма на къщата. В просъница често чувах как двигателят на пикапа му започваше да бръмчи още посред нощ. Проблясването на фаровете за миг осветяваше спалнята като в призрачен сън. На сутринта ме събуждаха ударите на неговия чук. Като се надигах от леглото, винаги го заварвах вече излязъл на тясната пътечка за пешеходци, привел гръб, за да се покатери на стъкления покрив на една от оранжериите. Въобще не го бях чул кога се е прибрал. Най-после Джелсомина като че ли започна да открива някакъв смисъл в неговите ходове. Веднъж дневно — понякога сутрин, друг път следобед или дори вечер — тя зареждаше една голяма сребърна табла (от онези, дето ги използват за поднасяне на храна), със сандвичи, завити в амбалажна хартия и ги оставяше на едно от стъпалата към задната врата. Всеки път тези сандвичи изчезваха от там, когато пикапът на баща ми потегляше по автомобилната алея, за да излезе на улицата. След няколко часа таблата пак се връщаше на мястото си на стъпалото, но изпразнена. По-късно на Джелсомина й хрумна да зарежда прибори и чинии на третото място на кухненската маса, макар то да оставаше незаето. Понякога се случваше да изтече цял ден, без баща ми дори веднъж да прекрачи прага на къщата. По-късно, вече в ранните часове на нощта или най-рано, преди да си легнем в спалнята, ние виждахме как светваха лампите в котелното.

Най-неприятните часове настъпваха, когато баща ми заспиваше. Той обикновено спеше, както и работеше — когато му скимваше, без абсолютно никакъв ред. Може би се унасяше малко преди да разсъмне, когато Джелсомина и аз вече се пробуждахме. Или пък най-внезапно нахълтваше в къщата, ала само за да се скрие веднага в стаята си. Всеки път заключваше вратата след себе си. Джелсомина и аз се възползвахме от такива моменти, за да изнесем бебето на верандата, разделена от всекидневната чрез масивна врата с тежко резе. Само че трябваше да внимаваме, резето да не би случайно да се заклещи, защото тогава нямаше да можем да се приберем обратно в спалнята. Оставяхме бебето, увито с одеялцето му, направо върху дъсчения под на верандата. Тя беше изцяло остъклена, затова там винаги се чувствах приятно стоплен, ако, разбира се, грееше слънце. Състоянието на сънлива леност ме подтикваше да си припомням как във Вале дел Соле през по-горещите летни дни се изтягах на тревата в сянката на най-близкото по-голямо дърво, докато овцете от стадото пладнуваха наблизо. Но тук почти всеки ден беше облачно и влажно. Априлските ветрове неуморно разклащаха прозорците, а дървените им капаци често похлопваха. Докато говорехме, заради студа, се виждаше дъхът на всеки от нас. След около половин час бебето започваше да плаче, малките му юмручета почервеняваха, а нослето му започваше да тече, но Джелсомина само го загръщаше по-плътно в одеялцето, преди да го вземе на ръце и да го полюлее малко, та да замлъкне най-сетне.

Дотогава бебето още си нямаше име, пък и изглеждаше толкова мъничко, сякаш не заслужаваше дори име да носи. Нощем, сгушено между Джелсомина и мен в двойното легло, неговото телце изглеждаше тъй мъничко и крехко, че се плашех да не би през нощта да се стоваря върху него и неволно да го задуша. Откакто се беше родило, бебето никак не беше наддало; само цветът на очите му се промени от мътносив на бистро син и в тях постепенно започваха да се появяват признаци на съзнание, макар и засега долавяни съвсем плахо.

— То е копеле — рече ми веднъж Джелсомина. — Мама каза, че баща ти щял да го даде в сиропиталище.

Но вместо това ние просто продължихме с нашите дежурства край бебето, което винаги, когато баща ми си беше у дома, слагахме в леглото. Докато се хранехме, Джелсомина все седеше нащрек на стола си, готова да рипне, ако бебето пак се разреве. Като че ли невидима линия, минаваща през вратата на всекидневната, делеше къщата на две половини, Джелсомина рядко носеше бебето в кухнята, а пък баща ми, от своя страна, се стараеше да не прекосява тази разделителна гранична бразда. Всеки ден тръпнех в смътно очакване да се появи някой, който да вземе бебето, за да го отведе нейде далеч от нас, след което нашият живот щеше да продължи по своя нормален път. Обаче дните неусетно отминаваха, а бебето оставаше при нас.

Една нощ, се събудих от плача на бебето, но този път необикновено силен и настойчив. До мен Джелсомина вече се беше събудила и станала от леглото, за да го вземе на ръце и да го люлее припряно и загрижено.

— Успокой се — прошепна му Джелсомина. — Успокой се!

Но бебето само се разпищя още по-яростно и на лунната светлина личицето му заприлича на сбръчкано лице на старица.

— Ето, ето… — прошепна Джелсомина и настани бебето в скута ми. Косата й се беше слепнала от потта след напрегнатото будуване през нощта, още повече че тъкмо тази нощ усетихме първия полъх на пролетното затопляне. — Подръж я за малко, докато приготвя бутилката. Ако пак се събуди, баща ти ще счупи и на двама ни главите.

Зачакахме баща ми да заспи, внимавахме и непрекъснато се ослушвахме, да не би случайно той да се събуди и да надникне в спалнята ни. Опитах се да накарам бебето да млъкне, като друсах леглото, а после го притиснах към гърдите си с надеждата да успокоя малката си сестричка с топлината на тялото си. Но нейните дребни юмручета продължаваха да ме удрят забързано. Аз се паникьосах и без много да му мисля, затулих устата й с длан, но изплашено побързах да я отдръпна, щом видях как гърдите й започнаха забързано да пулсират.

Джелсомина се върна с бутилката. Бебето отначало понечи да се съпротивлява и явно възнамеряваше да продължава да се дере до пълно изтощение.

— О, я стига! — прошепна й Джелсомина.

Най-после малкото зверче се смили над нас и захапа биберона. Скоро се укроти и внезапно отново се преобрази в мило създание, с което можеш да си играеш и да се забавляваш, макар само преди броени секунди да изглеждаше толкова ужасно разстроено.

Джелсомина впери поглед в мен.

— Върни се да спиш. Не е наша вината за всичко това.

Само че в бебето май се беше вселил някакъв зъл демон: през следващите няколко дни сестричката ми ставаше все по-непокорна и по цели часове ревеше неистово, сякаш току-що бе преживяла шока от преждевременното си раждане и сега внезапно се беше разсърдила на света с цялата си енергия и с целия си гняв на новородено създание. Баща ми нищо не рече, само стана още по-отсъстващ, по-неуловим за нас, като повече време отделяше за спане и се вясваше само на обяд и на вечеря.

— Сигурно й е лошо — отбеляза Джелсомина. — Помня, че моята сестричка плачеше така, когато имаше колики.

— Не трябва ли да повикаме някой доктор?

— Доктор ли? А кой ще плати за този доктор? Най-добре ще е за всички нас, ако умре.

Обаче бебето не умря, а само продължи неуморно да реве по цели дни. Джелсомина притискаше длан към челцето му, за да проверява дали няма пристъп от треска. Обаче бебето, като изключим плача, във всичко друго си беше съвсем нормално: крайниците започнаха да наедряват, косата му растеше, бузите му се издуваха и въобще си изглеждаше напълно здраво.

По едно време баща ми въобще престана да се появява край масата за хранене. Тогава, една нощ, Джелсомина и аз, докато се въртяхме напълно будни в леглото, измъчени от опитите да успокоим бебето, чухме как задната врата се затръшна и видяхме силуета на баща ми да преминава покрай прозореца на спалнята. Забелязахме още как светнаха лампите в котелното, после пак изгаснаха, но баща ми не се върна. Следващият ден беше неделя, а в неделните дни ние обикновено обядвахме в къщата на бащата на Джелсомина. Но пладне отдавна отмина, а баща ми още не се беше прибрал от полето. Накрая Алфредо се обади по телефона:

— Чичо Марио ми каза да ви предам, че днес няма да идваме при вас — обясни Джелсомина. — Той е зает с работата на полето.

От другия край на линията се чу как Алфредо недоволно извика нещо.

— Така ми рече да ви кажа — повтори Джелсомина, — само че бях забравила да се обадя по-рано.

Тя бе уредила всичко сама, защото въобще не беше разговаряла с баща ми.

— Защо каза това? — попитах я аз после.

— Ти си гледай твоята работа. Мислиш ли, че искам отново да се върна във фабриката?

През тази седмица баща ми се беше прехвърлил нощна смяна във фабриката. Въобще не се прибираше да спи в къщата. Единственият признак за неговото присъствие във фермата остана прибирането на сандвичите, завити в амбалажна хартия, от стъпалата до задната врата. Както и шумът от стъпките, които се дочуваха от котелното, когато идваше да вземе нещата си. През един от следващите дни Джелсомина ме накара да изляза с нея, докато баща ми беше зает с нещо в задния двор.

— Искам само да видиш нещо — каза ми тя.

— Какво да видя?

— Няма значение, само ела с мен.

Тогава за пръв път надникнах в котелното. Дотогава си мислех, че е нещо като къща, с остъклени прозорци и тухлени стени, но се оказа по-скоро нещо като склад, където от много години хаотично бяха нахвърляни най-различни вещи. Котелът като огромен бик се извисяваше край входа, а около него се виеше сложно сплетена паяжина от тръби, валове и кабели, губещи се някъде по-нататък, през стените. В дъното на помещението всичко тънеше в полумрак, но все пак успях да забележа обковани с дървена ламперия ниши в стените, пълни с непознати за мен инструменти, ключове за осветление, водопроводни кранове и други подобни части. Имаше и тръби по пода, редом с рулата от кабели, а върху една пейка бяха захвърлени оцапани с машинно масло инструменти и масльонки до тях. Навред се виждаха, струпани по невъобразим начин, механични детайли и приспособления сякаш останки от някаква гигантска машинария. Всичко се оказа покрито с дебел слой въглищен прах, през прозорците трудно проникваше светлина заради запрашеността, така че вътре осветлението от лампите създаваше илюзията за феерично място, тънещо в здрач. Само покрай едната стена се виждаше нещо по-ново — редица от ниши, макар и останали небоядисани, чийто по-свеж вид вдъхваше надежда за някаква промяна.

Джелсомина ме поведе към дъното на сградата, като прекосихме следващото помещение, в което стените не достигаха до скосения таван. На вратата висеше остарял стенен календар от 1957 г., пожълтял след четиригодишния период, изтекъл от окачването му. На него няколко дати бяха оградени с червено и до тях нечия чужда ръка беше надраскала някакви загадъчни бележки. Вътре в стаята един прозорец с две крила разкриваше изглед към задния двор. Оттам се разнасяше неприятната воня на нещо плесенясало, смесено с някаква животинска миризма. В средата на стаята имаше още една масивна дървена ракла, с надраскана повърхност, но толкова обемиста, че заемаше може би половината от площта. На пода, край вътрешната стена, върху наръч сено беше захвърлено одеяло. Една мършава котка надигна глава изпод него, за миг впери в нас враждебните си жълти немигащи очи, след което внезапно подскочи и изчезна за секунди през вратата към сенките в котелното помещение.

— Виждаш ли? — прошепна ми Джелсомина, докато опипваше сеното като последното доказателство, което й беше убягвало досега. — Ето защо не се вясва повече при нас.

Едва сега ми направиха впечатление гънките и вдлъбнатините по одеялото — те напомняха формата на човешко тяло, сякаш някой само преди миг бе лежал там. Дори се създаваше смътното впечатление, че там още се спотайва нечие тяло, мълчаливо притискащо сеното с тежестта си, но невидимо.

На раклата беше оставена една омазнена торба. Джелсомина намери в нея парче сирене, половин самун вкоравен хляб, а на пода, до стената откри кана, пълна до половината с вино.

— Аз какво ти казвах — изрече тя, макар че за мен всичко това тук си оставаше загадка, по-трудна за обяснение дори от неяснотите, които ни измъчваха досега.

Тя започна да тършува из чекмеджетата на раклата. От едната страна три се оказаха заключени, но най-горното от другата страна се отвори съвсем лесно. Вътре намерихме малко ловни патрони, а по-навътре — купчина стари, прашасали фотографии. Джелсомина веднага се зае да рови сред тях.

— Господи, колко едър е бил той тогава — промърмори тя. — Прилича на вол в тези дрехи.

— Не бива да ги пипаш — предупредих я аз. — Трябва веднага да се махаме от тук.

Но в същото време се притиснах към нея, за да огледам снимката, която тя държеше в ръката си. На нея се виждаше група войници, разпръснати по склона на някакъв хълм, вероятно в разгара на учение. Но те всъщност си играеха: един от предната линия беше протегнал ръка като пистолет, докато друг на няколко метра се преструваше на убит, както става в игрите на децата. Коленете му изглеждаха като подкосени, а едната си ръка бе притиснал към сърцето.

— Това е било преди баща ти да се ожени — каза Джелсомина.

Едва сега го разпознах. Той беше онзи в средата на снимката, който се преструваше на убит. За мен беше огромна изненада да го видя в тази роля, играещ като ученик. Особено поразяваща бе усмивката му — не си спомнях да се е усмихвал така, още повече в толкова драматична сцена.

Тази нощ баща ми се върна от работата доста преди края на смяната си. Ние чухме как той затръшна вратата на пикапа си. Стъпките му отекнаха под прозореца. Но повече по нищо не се разбра дали се е прибрал в оранжерията, или се е отправил към най-близката нива. Джелсомина веднъж или два пъти отиде да надзърне от верандата към котелното, а накрая не издържа и притича до гаража, за да провери дали е там пикапът на баща ми. Върна се с кутията му за храна. Вътре още си стояха непокътнати приготвените за него сандвичи, завити в амбалажна хартия.

Те изглеждаха като последна улика, като решително доказателство, че крехкият и тъй трудно поддържан нормален ход на живота в нашето домакинство беше сериозно разклатен. През целия ден ние останахме смълчани и потиснати, сякаш с предчувствие за някакво бедствие. Особено се тревожех аз, защото очаквах нещо зло да ни сполети още от първия ден на пребиваването ми в тази къща. Ала в същото време през прозорците нахлуваха радостните звуци на пролетта — жизнерадостните песни на птичките, шумоленето на младите листа. Всички тези звуци отекваха неестествено силно. Струваше ми се, че грохотът на трактора на съседа е прекалено висок, макар всъщност той да боботеше приглушено в този тих следобед заради голямото разстояние до съседската нива.

Храната в къщата вече беше на привършване. Обикновено баща ми пазаруваше от близката бакалия, като купуваше наведнъж за цяла седмица. В неделите майката на Джелсомина ни подаряваше зеленчуци от своята градина, но вече от доста отдавна нямахме попълнения за зареждане на килера към кухнята. По тази причина Джелсомина въвеждаше строги дажби за хранене, като се съобразяваше с оскъдните ни запаси — например за вечеря получавахме само по едно яйце и малко пържен лук. Скоро след това тя откри, че почти сме изчерпили кредита си към млекаря. След като поне дузина пъти прерови всички чекмеджета на кухненските шкафове, тя най-накрая се върна при мен до масата, откъдето аз следях с тревожен поглед действията й.

— Трябва да поискаш пари от баща си — заяви тя.

Но аз благоразумно се престорих, че не я бях чул.

— Чуваш ли какво ти се говори? — Тя се надвеси над мен. — Ти трябва да отидеш при него. Няма друг изход.

Не посмях да я погледна в очите.

— Но аз не зная къде е — изрекох накрая.

— Не ставай идиот. Той е в котелното. По цял ден кисне там.

— Преди малко проверих. Лампите там не светеха.

С крайчеца на окото си улових някакво движение и се присвих. Очаквах да ме удари, но тя в последния миг реши да се въздържи.

— Иди пак — нареди ми тя, но този път с по-мек тон, като се наведе по-близо към мен. — Ще ти отнеме само една минута. Ако отидеш, ще ти дам пет цента от рестото, което ми остана от млекаря.

Само че аз изплашено се отдръпнах от нея към ръба на стола.

— Ти си виновна, че той ни е толкова сърдит — отвърнах й аз. — Не биваше да тършуваш из чекмеджетата му.

— Я го виж ти какъв умник се извъди…

Вдигна ръка, но преди да ме удари, аз скочих от стола и хукнах към банята.

— Негодник! — изкрещя тя и се втурна след мен. Успях да затръшна вратата под носа й. В тъмното успях да напипам ключа и го завъртях в ключалката. Джелсомина започна да тропа отвън по вратата.

— Веднага отключи вратата, иначе ще я строша!

Изплашен, че тя ще изпълни заканата си, аз опрях гръб о вратата, но единствената „полза“ беше, че сега долавях ударите й много по-осезаемо.

— Искаш ли бебето да умре? Това ли искаш? Ти си само едно мамино синче, да, това си ти. Но твоята майка е мъртва, забрави ли го? Мъртва е!

Бебето, което досега спеше, сега ревна с цяло гърло. Чух как Джелсомина се отдалечи от вратата на банята, чух още как се затръшна задната врата. После стъпките й се чуваха някъде под прозореца на банята. Въпреки мрака аз се качих на тоалетната чиния и успях да зърна нейния силует да се движи по алеята за автомобили сред вечерния здрач. За миг се спря пред вратата на котелното, сякаш бе решила да изчака някой да отговори на почукването й, след което се премести към високия прозорец, вкопчи пръсти в рамката му и се надигна, за да надникне вътре. Но накрая се обърна и отново пое към алеята. Аз се притаих. Не смеех да дишам дори.

— Не мисли, че не те виждам къде си, идиот такъв.

Чух стъпките й в къщата, после и шума в кухнята. Когато тишината за няколко минути надвисна над къщата, аз протегнах ръка към шкафа край ваната, където събирахме мръсните дрехи за прането. Извадих дрехите и ги струпах накуп сред банята, после ги издърпах край ваната, за да има върху какво да легна. За няколко минути ми се струваше, че тъна в блаженство сред мрака в банята, неуязвим и защитен, забравен от целия свят, когато илюзията изведнъж секна — Джелсомина отново се озова отвън пред вратата.

— Виторио, сега вече трябва да излезеш.

Но аз останах напълно неподвижен, като си въобразявах, че ако не помръдвам, няма да предизвикам подозрението й и тя накрая ще си отиде.

— Не ставай глупак, не може да останеш там цяла нощ. Няма да те удрям.

Отново последва мълчалива пауза, после проехтя силно тракане на метал в метал. Изведнъж си спомних, че всичките ключове в къщата бяха еднакви. Ключалката подаде и вратата се разтвори широко. Джелсомина изникна в рамката на вратата като някакво плашещо привидение на фона на светлината от кухнята.

— Виж се само на какво приличаш — присмя ми се тя. — Приличаш на някоя бездомна котка. — И се наведе над мен, за да ме вдигне от импровизираната ми постеля. Прегърна ме с такава сила, че аз се облях в сълзи. — Скъпи, какво има сега? Нали си мъж, макар и още толкова малък? — Но сега и тя се разплака заедно с мен.

— Той ще се разгневи, загдето сме гледали снимките му — изрекох аз през сълзи.

— Не се дръж като глупак. Той е сърдит заради твоята майка, което не е наша вина. Защото се е занасяла с друг мъж. Но ти си прекалено малък, за да ги разбираш тези работи.

На сутринта не заварихме бутилката с мляко на задните стъпала. Намерихме само кутията за сандвичите на баща ми, която Джелсомина — както обикновено — беше оставила там предишната вечер. Когато отворихме кутията, ние открихме, че сандвичите от предишния ден си стоят там недокоснати. Не ни се искаше да ги похабяваме и ги изядохме на закуска, макар че хлябът беше мухлясал, а месото беше придобило някакъв крайно неприятен метален вкус. След това Джелсомина ми рече, че въобще не бивало да ядем месо, защото било петък. Но за мен всички дни бяха еднакви, така че нямаше никакво значение дали днес е петък, или не.

Джелсомина се зае да приготвя последното мляко, за да нахрани бебето.

— Май ще трябва да се обадя на баща си — рече тя.

Няколко пъти пренабираше телефонния номер най-старателно, ала всеки път от другия край на линията долиташе някакъв непознат глас и тя веднага прекъсваше връзката.

— По дяволите! Не знае ли, че все трябва да ядем нещо? Само бог знае с какво се занимава там. Може би чисти бълхите на котките.

Доста преди пладне бебето отново ревна. От първото му захранване с мляко бяха останали само няколко пръста мляко в бутилката. Джелсомина смеси този остатък с няколко чаши стоплена и подсладена вода. Без да се оплаква, бебето засмука мътната течност. Джелсомина седеше с мрачно лице, като държеше здраво бебето в ръцете си, сякаш вършеше нещо много опасно.

Тя събра малкото храна, която бе останала в килера и в кухненските шкафове. Имаше подправки за соса, но нямаше спагети; за обяд тя сготви една доста постна супа, в която натопихме остатъците от мухлясалия хляб на баща ми. После Джелсомина се върна в спалнята, за да прибере дрехите за пране. Аз я последвах, за да й подавам щипките, когато тя излезе навън да простре изпраните дрехи. Те бяха подредени в редица като в някаква странна картина, всяка от тях накъдрена от вятъра в причудлива форма. Отзад, след въжето с чаршафите, висяха в дълга редица белите пелени на бебето — идеално изрязани квадрати от бял плат, развявани или набръчквани от силния вятър сякаш реещи се във въздуха птици.

През остатъка от следобеда Джелсомина успя да опази бебето спокойно благодарение на подсладената вода, но щом се свечери, малката ми сестричка отново стана неспокойна и непослушна. Като че ли подсладената вода преминаваше много бързо през коремчето й, защото почти веднага се напикаваше. До полунощ се насъбраха няколко смени на пелените, като накрая Джелсомина започна да ги подменя с онези, които още не бяха съвсем изсъхнали след прането. От постоянното навлажняване крачетата на бебето се зачервиха, а дупето й се подсече, затова късно вечерта приплакването й прерасна в непрекъснат рев. Джелсомина я остави да реве в спалнята, докато ние седнахме да вечеряме с малкото храна, която беше останала в къщата — хляба и месото, които обикновено отиваха за сандвичите на баща ми. Най-лошото беше, че бебето вече въобще не искаше да смуче подсладената вода от бутилката.

— Престани, за бога! — Но бебето само ревна още по-силно. Едно от размахващите й се юмручета улучи бутилката и тя се претърколи от ръката на Джелсомина в леглото.

— О! Стига!

Тя вдигна ръка и здравата зашлеви бебето по бузата.

В следващия миг воят на бебето стана толкова силен, че много скоро силиците му се изчерпиха и то само продължи да надува гърдите си, без да успее да ги напълни с въздух.

— Боже мой, какво сторих? — изплаши се Джелсомина и също се разплака. Сграбчи бебето в прегръдката си и зарида над рамото му, като тялото й внезапно се преви и смали. Къде се дянаха досегашната й твърдост, увереност и непоклатимо хладнокръвие? За пръв път ми се случваше да я видя да не може да се справи с грижите около нас двамата. Личеше си, че сега съвсем не знае какво да предприеме.

— Е, нищо, няма нищо — заговори отново тя, напевно и провлечено. — Няма нищо, бедничката ми. Нищо лошо няма да те сполети…

На сутринта ни събуди звънът на телефона. Обаждаше се бащата на Джелсомина. Тя се постара да го увери, че при нас всичко е наред.

— Само гдето чичо Марио не е в къщата — завърши тя. — Мисля, че се е приютил в котелното.

От другия край на линията долетя краткия недоволен възглас на баща й.

— Той вече въобще не ходи във фабриката — добави Джелсомина след кратка пауза. После отново заговори баща й, чийто глас отекваше много по-силно от нейния. Джелсомина настръхна и заговори с оправдателен тон:

— Ами че как бих могла да зная? Може би има прекалено много работа във фермата. Винаги стои само там, в котелното.

Не след дълго пикапът на чичо Алфредо спря на алеята за коли пред нашата къща. Той се запъти първо към котелното, но само след няколко минути излезе от там и обиколи задния двор. Прибра се в къщата със зачервено от гняв лице.

— Къде е той?

— Не е ли в котелното? — учуди се Джелсомина.

Чичо Алфредо я удари силно отзад по темето.

— Глупачка си ти! Не го ли видя кога се е измъкнал с пикапа си?

Чичо Алфредо ни накара да се качим в неговия пикап. За беля през цялата сутрин бебето не спря да плаче. Чичо Алфредо сбърчи чело в недоволна гримаса, докато обръщаше пикапа си, за да излезе на пътя.

— Не можеш ли да го укротиш?

Чичо Алфредо живееше в покрайнините на градчето, точно в подножието на хълма, така че цялото пътуване беше само няколко километра — по задните улички и малко по магистралата, преди да стигнем до внезапно появилия се наклон. Изкачихме се по стръмнината и щом стигнахме най-високата точка, в далечината — като чудодеен, приказен мираж — се открои горната част на езерото. Добрахме се до неговата къща — тясна, износена, висока, покрита със същата имитация на тухли, както и нашето котелно. Но котелното край къщата на Чичо Алфредо беше от бетон, а неговата оранжерия имаше метални рамки. Джелсомина веднага ме вкара вътре и аз се заковах на прага, очарован от буйната растителност, изпълваща пространството като гъста гора. Навред се виждаха жълти цветя, редом с краставици и други зеленчуци, а въздухът трептеше от бръмченето на пчелите и от мириса на земята.

Леля Мария ни чакаше край задната врата. Направи ми впечатление, че лехите край оранжерията бяха засети след последното ми посещение тук. Зелените редици, идеално очертани, се простираха далеч нататък, чак до ниските дръвчета в дъното.

— А къде е Марио? — попита ни леля Мария.

— Ах, да, пак за Марио заговорихме. Тази идиотка, дъщеря ти…

Джино, синът на чичо Алфредо, се появи иззад майка си и се приведе над нея. Може би, за да се покаже колко е загрижен за нея и колко вече е възмъжал. Лицето му още беше подпухнало от спането. Косата му, силно разрошена, се сипеше на неравни кичури над челото. Чичо Алфредо го повика в пикапа си, откъдето Джелсомина и аз вече бяхме излезли, за да потегли заедно с него към магистралата.

Леля Мария пое бебето от ръцете на Джелсомина.

— Защо плаче малката? Да не би да е гладна?

Прибрахме се в кухнята, която се оказа по-неподредена дори и от кухнята на баща ми. На места керамичните плочки бяха износени и се виждаше дървото под тях, а стените бяха осеяни с мръсни жълти петна. В един от ъглите имаше мивка, натъпкана с мръсни дрехи, а на печката беше оставен буркан със сос за спагети, чиято тежка миризма изпълваше цялата кухня.

Леля Мария върна бебето на Джелсомина и се зае да приготви бутилка с мляко.

— Защо баща ти е толкова сърдит? — запита тя. — Какво се е случило с чичо ти?

Двете сестри на Джелсомина се скупчиха около нея край масата, като мълчаливо ме оглеждаха, сякаш бях някаква крайно интересна личност.

— От къде да зная какво се е случило с него? — отвърна Джелсомина със сърдит тон. — Няма го в къщата. Това е всичко, което зная.

— Възможно ли е толкова да не забележиш, че нещо не е наред? Защо не ни повика по-рано? Половината град знае, че той е изгубил работата си във фабриката, но никой от тези глупаци не се досети да ни предупреди. Ние двамата с баща ти работим през нощните смени във фабриката, за да можем да се справим и със сеитбата, пък и в оранжерията има много работа…

Все пак не усетих гневна нотка в тона й. Тя като че ли винаги се различаваше в мислите и в чувствата си от другите, сякаш светът не я впечатляваше толкова дълбоко, колкото останалите. Долавях нещо много успокояващо в нейния забързан говор, толкова уравновесен и лишен от внезапен спад или подем, което превръщаше всички събития в най-обикновени случки, без нито една да изглежда по-важна от останалите.

Когато бутилката беше готова, леля Мария пое бебето от Джелсомина, за да го нахрани.

— Пък и това бебе — промърмори леля Мария. — Ако майка му не беше го родила, животът на всички ни щеше да бъде по-лесен.

— Ама, мамо… — заговори Джелсомина.

— Какво? — Леля Мария се обърна към мен. — Той не разбира за какво си говорим, нали така, Виторио? Когато пораснеш, ще разбереш защо баща ти е толкова недоволен.

По-късно сутринта, когато чичо Алфредо се върна, Джино не беше с него. Но каросерията на пикапа му беше пълна с разсад. Листата образуваха плътен зелен килим, полюшван от полъха на вятъра и блестящ на слънчевите лъчи заради капчиците вода по листата. Чичо Алфредо ни накара всички да се наблъскаме в кабината на пикапа — отзад щеше да пътува само леля Мария с бебето в скута си. Поехме напряко по неравния черен път през ливадите и нивите зад къщите, така че само след няколко минути стигнахме до фермата на баща ми. На моравата между хамбара и водоема видяхме паркирани няколко коли, а по-нататък в полето забелязах да работят една дузина мъже и жени. Мъжете разтоварваха коритата с разсада от едно ремарке, което Джино бавно преместваше напред с трактора на баща ми. Останалите — повече жени — го следваха, коленичейки, за да набучат разсада в лехите, вече изкопани от плуга зад трактора. Но баща ми никъде не се виждаше.

— Отиде ни неделната почивка — промърмори чичо Алфредо. — Сега ще трябва да ни помогнеш, така че ще поработиш здравата с нас.

Той ми показа как да засаждам разсада. Приклекна ниско над земята, сграбчи шепа пръст от браздата и постави стръка в дупката. Отгоре около всеки стрък забулваше клечки, които да поддържат крехкото стъбло на разсада и които после трябваше да бъдат изскубнати.

— Ето така — рече чичо Алфредо и допря от двете страни на посадения стрък пръсти, след което чевръсто го притисна. Тръбичката, в която стръкът беше закрепен, изскочи нагоре от натиска, но влажната пръст остана прилепнала около корена.

— Точно така трябва да изглежда, когато свършиш засаждането. Ако оставиш много пръст над корена, растението много скоро ще се задуши.

С бързо кръгово движение на ръцете си той подравни ръбовете на браздата, така че посаденият разсад остана здраво закрепен в почвата.

— Не го оставяй прекалено надълбоко в браздата. Трябва да е само малко по-ниско, както аз го направих, а после да не забравяш да запълваш празното място около всеки стрък. Разбра ли?

— Да.

Той повтори тази поредица от действия още няколко пъти, като използваше една къса пръчка, за да отмерва разстоянието между всеки две съседни гнезда. Ръцете му шареха учудващо бързо по лехата, като всеки стрък си намираше мястото със същата възхитителна точност. Все още на колене, той се зае да ме следи със зорък поглед, щом аз започнах да имитирам движенията му. Джелсомина и сестрите й, вече работещи по съседните лехи, също спряха саденето, за да ме гледат. Но аз все не успявах да подреждам гнездата така спретнато и равномерно като чичо Алфредо. След всяка моя грешка той се протягаше нетърпеливо, за да довърши сам работата, като се мръщеше заради моята несръчност.

— Ето така. Никой ли не те е учил на това преди, когато още си бил във Вале дел Соле, а?

Но щом разбра, че няма да мога да се справя, той ме изпрати в хамбара да донеса една кошница, а после ми поръча да вървя след жените, за да събирам дървените клечки, които те изскубваха от вече засадените лехи.

— Ох, Вито! Виж се само как влачиш кошницата. Да не си решил да събереш вътре всичките грехове на този свят?

— Никога не си виждал в Италия такова равно и голямо поле, нали? Можеш цяла сутрин да го ореш с плуга, а после цял следобед да засяваш лехите. Тук не е като в Италия.

— Какво ли въобще знае той? Кога дечурлигата в Италия са ги водили да помагат на полето, както се прави тук? Може би само по жътва и това е всичко. А пък тук всички излизат да се трудят — мъже, жени, деца. Всички. На полето не е като в оранжериите, както и в оранжериите не е като във фабриката.

На мен поне работата през този ден ми се стори безкрайна. Пикапът на чичо Алфредо на няколко пъти идваше и заминаваше, за да носи нови и нови разсади. Аз оставях купчините от клечките през равни разстояния по протежението на ивиците с трева, ограждащи парцела с лехите, като се стараех да отмервам тези междини с еднакъв брой мои крачки. Но по едно време чичо Алфредо забеляза какво вършех.

— Не бива да ги струпваш на толкова много и тъй дребни купчини, разбра ли?

Обядвахме в края на парцела. Слънцето се беше издигнало високо в небето и вече се беше стоплило, ала въздухът си оставаше така свеж, както беше напролет и във Вале дел Соле. Чичо Алфредо донесе отнякъде вода и вино, както и малко месо, заедно с някакво сирене. Жените наклякаха направо по тревата или върху преобърнатите дървени корита за разнасяне на разсада. Мъжете се подредиха покрай пикапа на чичо Алфредо, а някои насядаха в ремаркето. Джелсомина седна далеч от мен, заедно с жените, може би защото не искаше да я причисляват към децата. Един от мъжете извади сгъваемото си джобно ножче и отряза резени от сиренето и месото, като ги подаваше на всеки от нас, набодени на върха на почернялото острие.

— Ами Марио? — обърна се един от мъжете към чичо Алфредо.

— Нищо не знам за него.

— Хм, може би пък да е решил да попътува малко — предположи една от жените. — За да си избистри главата, де.

— Да, бе, пътуване, как ли не! — обади се някой друг. — А нивата му е незасята до края на май.

— Поне знаем, че е бил принуден, рано или късно, да напусне фабриката. След като го чака работата във фермата и няма кой да го отмени…

— Ако е искал да стане така, трябвало е по-рано да напусне фабриката — отсъди чичо Алфредо, със зачервено от яд лице. — Онези проклети надзиратели там, дето вечно дебнат, могат да бъдат снизходителни към някой от техните, но щом работата опре до някой от нашите, са готови да го изхвърлят за най-малкия пропуск.

По-късно, когато отново се заловихме за работа, аз неволно подслушах малко от разговора на жените.

— Някой ми каза, че го уволнили, защото заспал по време на смяната си.

— Аха, така значи, заспал бил. Само че това никак не ми се вярва да се е случило с мъж като Марио. Съвсем друго би било, ако ми речеш, че се е разгневил и е счупил главата на някой от онези…

Чичо Алфредо продължаваше да докарва коритата с разсада. Към средата на следобеда един от мъжете подреди изпразнените корита под дърветата, чиято редица бележеше края на парцела. После мъжете се върнаха с трактора и ремаркето, за да съберат останалите зад жените празни корита, захвърлени сред лехите. Трябваше да ги върнат в хамбара. Потегляха натам с трактора винаги, когато ремаркето се напълваше. Чичо Алфредо отново бе заминал със своя пикап и още не се бе върнал на полето, когато събирачите на коритата стигнаха до нас.

— Ами сега? — попита единият от мъжете. — Какво ще правим, като го няма шефът?

Произнесе натъртено последната дума, сякаш казваше някаква много смешна шега.

— Хм, когато шефът ти го няма — обади се друг, — какво друго ти остава, освен да се изпънеш под някоя дебела сянка, за да подремнеш.

Този път, когато след разтоварването се върна от хамбара, тракторът теглеше след себе си едно тясно ремарке, което и преди бях виждал забутано сред бурените край водоема. Сега то беше наблъскано догоре с дълги сребристи тръби, които мъжете започнаха да поставят на редици по цялото протежение на парцела. Всяка тръба завършваше с интересен накрайник — висок, Т-образен, напомнящ на главата и шията на някаква странна птица. Докато те довършваха работата си, чичо Алфредо се върна в пикапа си и престана да им помага. Преди да се стъмни, мъжете вече стигнаха дотам, докъдето жените бяха приключили с разсада.

Вече застудя. Мъжете коленичиха сред лехите, за да помогнат на жените по-скоро да засадят разсада. Така броят на лехите, в които бяха започнали да разсаждат, се удвои. Тъкмо тогава чичо Алфредо и сина му, се върнаха през моравата с трактора, който Джино управляваше. След няколко минути откъм хамбара загърмя някакъв мотор, ала скоро се задави и замлъкна. После отново заработи, но този път скоро забръмча равномерно. По едно време внезапно повиши тон подобно двигателя на автобус, напъващ се да изкачи някаква голяма стръмнина. Едновременно с това Т-образните накрайници на тръбите започнаха да се надигат, завъртяха се и накрая от всеки бликна силна струя вода. Приличаха на фонтани и изглеждаха много живописни на фона на гаснещата светлина.

Когато спряхме работа, вече беше станало съвсем тъмно. Чичо Алфредо и Джино се прибраха с мокри дрехи, защото бяха обиколили накрайниците (тогава още не знаех, че ги наричат хидранти), за да проверят дали работят. За утре оставаше да се засади около една трета от парцела.

— И така, Алфредо — рече единият от мъжете, — какво ще правим утре сутринта? На църква ли ще ходим или пак на полето? На мен ми е все едно, защото и в двата случая трябва да съм на колене.

— Можем и сами да довършим работата.

Двамата с Джелсомина се покатерихме отзад на пикапа, шофиран от Джино, за да се приберем да нощуваме в къщата на баща й. Той като че ли хич не обръщаше внимание на засилените пориви на вятъра, защото най-безгрижно беше приседнал върху една от макарите. Черната му коса беше мокра от водата, също и дрехите му, които сякаш бяха преминали през пералнята. Аз побързах да се скрия от студа в кабината, защото чувствах мускулите си сковани като от треска. След миг главата ми клюмна от умора и си представих, че още съм на борда на кораба, който ме доведе в Канада. Припомних си страховитото клатене на палубата и воя на бурята. После ме събуди едно рязко подскачане на пикапа. Надигнах глава и първото, което видях, беше ухиленото лице на Джино.

— Умори ли се? — силно извика той, за да мога да го чуя въпреки силния вятър, но в гласа му не се долавяше симпатия.

Когато се прибрахме в къщата на чичо Алфредо, чух как бебето плаче в някоя от стаите на горния етаж.

— През целия ден тя рева като дявол — обади се леля Мария. — Поговорих с Летиция, която живее по-надолу по улицата и тя ми рече, че всичко се дължало на млякото. Не ставало за бебета. Трябвало да се добавя някакво специално мляко на прах или нещо подобно. Че от къде да знам всичко това?

Събрахме се доста хора край трапезата за вечеря, но макар че през целия ден чувствах глад, още първите няколко хапки успяха да ме заситят. След това направо се затътрихме всеки към своята постеля. Джино заспа почти веднага, но аз за дълго останах буден, разтревожен и нащрек, още повече че лежах притиснат между широкия гол гръб на Джино и стената. От леглото успях да чуя част от разговора между чичо Алфредо и леля Мария в кухнята.

— Може би трябва да се обадиш на полицията — рече леля Мария.

— Я стига с тези глупости! Какво общо има полицията с това?

— Ами кой знае къде се е запилял? Сигурен ли си, че сега не лежи проснат в някоя канавка с разцепена глава?

— Много хубаво, няма що — изсумтя чичо Алфредо. — И какво да кажа на полицаите, ако ме попитат къде се е дянал?

— Кажи им истината, кажи им какво се случи.

— Да, бе! Остава само да го отпечатаме в местния вестник, та всички да разберат.

— Че то и без това всички вече го знаят.

— Не ставай идиотка! Ти знаеш какви са те — при най-дребното нарушение ще скалъпят някаква история и ще ни я пришият. Ние сами трябва да уреждаме затрудненията си.

По-късно чух как пикапът на чичо Алфредо потегли нанякъде. Унесох се, но скоро след това ме събуди силният глас на чичо Алфредо, долитащ откъм кухнята.

— Стига си ме дразнила с глупавите си въпроси! Поне за минута не можеш ли да си държиш устата затворена?

— Добре де, само че какво ще правим сега, а? Ако беше направил това, което първо ти рекох…

— Ама че си твърдоглава, жено…

Нещо се удари с трясък в стената.

— Да не си полудял?

Гласът на леля Мария сега се извиси както никога досега, издаваше паниката й и беше толкова напрегнат, че побързах да скоча от леглото и с трескаво движение да затворя вратата. Навън се затръшна някаква друга врата, а сетне цялата къща изведнъж загадъчно притихна, като се изключи подрънкването на счупено стъкло. Внезапно забелязах, че и Джино се бе събудил и бе вперил оцъклените си очи в тавана, но накрая се обърна и присви широките си рамене, без дума да отрони.

Зазоряваше се, когато чичо Алфредо поведе децата си и мен към фермата на баща ми, за да довършим работата от вчерашния усилен ден. Слънцето, още оранжево, едва се показваше на хоризонта, а въздухът беше мразовит. Но някой вече ни беше изпреварил — пикапът на баща ми беше паркиран край границата на парцела. Познах го отдалече — той беше нагазил сред една от лехите и се очертаваше като малко тъмно петно на фона на сивеещата редица дървета зад себе си. Когато го доближихме, чичо Алфредо скочи от кабината на пикапа.

— Къде, за бога, се беше дянал?

Чичо Алфредо пристъпи към него, като премина разстоянието само с няколко едри крачки.

— Марио, в името на Господа, ще ми кажеш ли какво се върти в главата ти?

Ние, останалите, се скупчихме в края на лехата, за да изчакаме първо чичо Алфредо да поговори с него. Но баща ми остана приведен над лехата.

— Хей, Марио, кажи най-сетне какво става с теб? — Гласът му прозвуча странно отчетливо сред утринната прохлада. — Това твоето на нищо не прилича.

Оказа се, че баща ми плаче. Чичо Алфредо приклекна край него и отпусна ръка на рамото му.

— По-добре да си мъртъв, отколкото да живееш така — промълви баща ми. Гласът му трепереше като на малко дете.

— Стига, какви ги говориш. Няма нищо, Марио, нищо, нищо страшно не се е случило.