Нино Ричи
В стъклената къща (25)

Двайсет и четвърта глава

Когато стана ясно, че във фермата не се нуждаят от мен, постъпих на работа — само за летния сезон — към една група, която се наричаше Италиански исторически комитет, и бе получила финансиране от правителствените институции с цел проучване на историята на италианските емигранти в Мърси. Те бяха дали обява в рубриката за свободни работни места, в която се уточняваше, че са им необходими четирима студенти, за да се свърши тази работа. И макар че на мен тази обява ми се стори донякъде съмнителна, все пак си подадох документите и заедно с още неколцина други кандидати бях поканен на интервю като кандидат за координатор на проекта.

Комитетът формално бе подчинен на италианския клуб в Мърси, така че бе уредено нашите интервюта да се провеждат в неговата заседателна зала. Без да се самоизтъква, Коломба, секретарката на клуба, тихомълком ръководеше цялата дейност, като винаги бе удивително компетентна и ефективна. Но останалите членове на групата се оказаха крайно неподходящи, понеже бяха подбрани само застаряващи фермери и някакви напористи жени на средна възраст. Имаше само неколцина по-млади и по-добре говорещи хора, които вероятно държаха в комитета само за да му придават по-голяма тежест.

— Ние още работим върху подробностите около плана за това как да организираме цялата работа — каза ми един от тях. — Имаме дори един университетски професор, който ще ви помага да се справите с изследванията.

Председател на комитета беше Дино Манчини, син на стария емигрант Салваторе Манчини от Вале дел Соле. Този Дино беше с кръгло лице и с още по-закръглен корем, доста приветлив, но говореше много неразбираемо на английски и с това ме затрудняваше, защото често се впускаше в многословни обяснения. На мен поне ми приличаше на изисканите господа, които имат навика да сядат край масите по терасите на кръчмите в Рока Сека, претенциозни към всичко наоколо и снизходително дружелюбни, напомнящи за местното си влияние само когато се налагаше да се прави разлика между тях и простолюдието. По време на интервюто ми той не престана да ме гледа с необяснимо, поне за мен, бащинско великодушие, сякаш бе решил да си затвори очите за някакъв мой очебиен недостатък.

— Сигурен съм, че умееш да говориш на най-мъчните италиански диалекти, но дано успееш да се справиш и с най-трудния от всички, сицилианския, защото може да ти се наложи да се разправяш понякога и със сицилианци. Затова все пак те питам: мислиш ли, че ще се справиш? Искам да кажа: само колкото да можеш да се разбираш с тях, защото зная, че си роден на юг, а може и в училище да си учил този диалект.

— Мисля, че ще успея да се справя.

Но когато интервюто приключи, той заговори още по-разпалено, инстинктивно отдавайки уважението си само на мен като към единствен мъж сред новите кандидати:

— Вие, младите, сте ходили на училище, затова ние само ще ви дадем идеята, насоката де, ама вие, младите, ще трябва да решите кой ще е най-добрият начин за осъществяването й. Ние смятаме, че може би тъкмо онези, които първи дойдоха тук, ще бъдат най-полезни за клуба и за всичко останало. Какъвто и начин да измислите за справяне със задачата, все ще е за добро. Всички тези къщи по брега на езерото, например, по времето, когато моят старец е пристигнал тук, доста преди войната, са били стопроцентова собственост на англичаните, а ето че сега всички принадлежат на италианци.

— Това, което имаме предвид — обади се единият от младежите, нагърбил се с ролята на преводач на останалите, неспособни да схванат какво им говори толкова забързано Дино Манчини, — е някаква книга, която да бъде издадена в чест на Столетието. Историческа книга, започваща с разказите за преживяванията на първите италиански заселници по тези места, със стари фотографии и с други подобни архивни материали.

— Само че не бива да очаквате ние да я напишем — благоразумно се намесих аз. — Написването й може да отнеме години.

— Ще се справим — закани се Дино. — Това ми изглежда като задача, достойна за професора. Той ще напише книгата, а за вас, младежи, ще останат само предварителните проучвания.

Не бях споменал пред баща ми, че се нагърбвам с тази работа, но той по някакъв начин бе узнал, че са ме наели и накрая не можахме да избегнем разговора по темата. И двамата бяхме навъсени, принудени да потискаме любопитството си — неговото към моя нов ангажимент, а моето — към неговата евентуална реакция.

— Не бива да се забъркваш в тази работа с писането на книга за миналото ни — тежко заговори той. — Всичко това е само политическа игра, ама ти не си дорасъл да проумееш какво са замислили Дино Манчини и неговата банда.

Само че аз никакъв заговор не виждах, пък и нашата група ми се струваше прекалено лекомислена за нещо подобно.

— Не зная. На мен поне ми изглежда, че всичко е наред.

— Да, с всички тези хлапаци, дето са ги насъбрали, за тях винаги всичко е прекрасно, понеже вечно се опитват да изглеждат като голямата работа в представите на всичките останали италианци тук. Не бих казал, че Коломба е като другите, ама те не знаят какво се крие зад цялата тази шумотевица, а изпълняват сляпо само туй, което Дино Манчини им нареди.

— Както и да е, вече е твърде късно, понеже потвърдих, че ще участвам в проекта.

— Хм, да-а… Е, поне ще видиш как стават тези работи. Още от началото казах, че те са длъжни да привлекат всички тукашни италианци, ама Дино Манчини най-нахално налага собствените си идеи, та да може да вдигне шум до Бога, че неговата фамилия била сред първите, пристигнали някога тук.

Така накрая се оказа, че неговата съпротива срещу идеята на проекта бе изцяло на лична основа и той просто се придържа сляпо към своя специален морален кодекс.

Нашата група най-после се събра, заедно с членовете на комитета и нашия вечно отсъстващ досега консултант, професор Мариани, току-що завърнал се от посещението си в Италия и все още под влиянието си на впечатленията си от там. Очаквах да видя типичен педант с мършава фигура и изпито лице, снизходително благоволяващ да сподели „съвършенството си“ с околните, ала вместо това Мариани изглеждаше по-скоро преливащ от щедра струяща жизненост, достигаща до хаотичност дори, целият подвластен само на емоциите и поразяващ с простодушната всеотдайност.

— Заварих там един различен свят, да, напълно различен, ако не обръщаме внимание на проблемите, които винаги са били типични за юга на страната. Развиват се модата, технологиите, изкуството, всичко процъфтява. Но най-удивителното е това, че страната придобива социалистически облик, с безплатно здравеопазване и с всичко останало. Работниците имат право на евтини курорти в планините, на лечение в балнеосанаториумите. Всичко им е платено предварително.

— Не зная дали е точно така — веднага му възрази Дино Манчини. — Не съм видял с очите си туй, дето ми го описваш. Но всеки път, щом разтворя който и да е италиански вестник, виждам само, че правителството отново ще го сменят.

— Ама това не е най-важното! Администрацията управлява страната, а не политиците. Ако има стабилно управление поне за пет години, администраторите ще сменят всичко в ръководството на държавата. И този прогрес няма да има край!

Накрая се оказа, че именно Коломба бе тази, която успя да ни принуди да се съсредоточим върху това, което ни бяха наели да вършим. Получи се недоразумение относно това каква да бъде ролята на професора.

— Може би има някаква грешка, защото не мога да потвърдя категорично какво точно ще успея да свърша. Проектът е чудесен и трябва да се осъществи, но ние трябва да говорим тук за дългогодишна работа, ако искаме всичко да се изпипа, както е редно. Ще са ми необходими доста средства, а ще трябва също за дълго да се откъсна от преподавателската си дейност…

— Според мен обаче — прекъсна го Дино Манчини, всичко вече е уредено.

— Не е, Дино — опроверга го Коломба. — Може би тъкмо това не е доизяснено. Професорът каза, че ще подпомага студентите да започнат проучванията и това е всичко. Но виж, книгата, добави той, това вече било съвсем друга работа, защото, първо, трябвало да се съберат парите и едва след това всичко да се уточнява и решава.

Заговорихме за това как да извършим проучванията. Подозренията на баща ми сега изглеждаха необосновани: професорът искаше от нас да интервюираме всеки италианец, живеещ в областта, за да събираме сведения за две, дори за три поколения назад.

— Ако започнат така да действат, ще трябва така и да продължават до края на проекта — отбеляза един от членовете на комитета. — Не искаме хората да разправят за нас, че сме обсебили цялата дейност.

— Ние не твърдим това. Може би ще се намерят хора, които да не желаят да ни подкрепят.

— Това ще е техен проблем, защото не можем насила да ги принуждаваме.

— Не зная. Зная само, че сме длъжни да действаме внимателно — заяви Дино Манчини. — Например не искаме сицилианците да се оплакват, че сме ги пренебрегнали.

— Добре де, да не би вече да са ти казали нещо подобно?

— Не, не, не твърдя, че съм чул нещо подобно. Просто само така го отбелязвам.

— Ама нали тъкмо това и аз ти говоря, че трябва да положим усилия. Иначе как можем да ги принудим?

Изглеждаше сякаш не сме напреднали в осъществяването на плана повече, отколкото в начало на обсъждането.

— Това, с което трябва да сме наясно — попитах го аз накрая, — е за какво точно да ги разпитваме?

— За всичко! — веднага ми отвърна професорът. — Не само за това откога живеят тук, но и дали им харесва, какво им харесва и какво — не, как са живели, с какво са се прехранвали, кой ги е управлявал — кои кметове и старейшини, кое правителство или пък може би администрацията на Мусолини.

— Ама за какво ни говори той? — провикна се зад него на някакво неразбираемо италианско наречие един от по-старите членове на комитета. — Какво общо има Мусолини с всичко това?

Обаче професорът веднага схвана в какво го упрекват.

— А, да, ама само не ми разправяйте, че хората не харесват Мусолини. Той си остава герой в южна Италия! В повече от тамошните села не са виждали действащо училище след падането на Мусолини.

— Вижте какво, господин професор — намеси се Дино Манчини, — няма нищо лошо в това да си говорим тук за старото ни отечество и така нататък, ама нали не искаме да се създава впечатление като от онова предаване по радиото преди няколко години, посветено на живота в селата и на други подобни теми. Доста хора се разсърдиха тогава, вие ги знаете как стават тези работи, все едно да се изпикаеш в конюшнята и такива ми ти други бели. Не отричам, че тук сега всичко е доста по-различно, ама това не е от нещата, които се опитваме да постигнем.

— Това, което сега трябва да решим — отсече накрая Коломба, — е какво да представлява тази книга. Може да посветим по една глава на всяка тема, като например една глава за столетието на канадската независимост, друга глава за старото ни отечество, трета за пътуванията дотам, а може би няма да е зле да се каже нещо за религията или културата, горе-долу за такива неща.

— Каква култура? — обади се някой отзад. — Тук няма култура. Тук всички сме само фермери.

— Какво искате да кажете с това, че няма култура? — ядоса се професорът. — Ами агрикултурата? Забравяте, че говорим за една от основните форми на цивилизацията!

Стана късно. Накрая бе решено изследователският екип да състави списък с въпроси по собствена преценка, а после пак да се съберем и да ги обсъдим с професора, преди да продължим нататък.

— Обадете ми се у дома. Удобно е по всяко време, но след сряда.

Междувременно аз се заех да прегледам в библиотеката юбилейния сборник, публикуван при отпразнуването на Столетието на канадската независимост. Съдържаше най-вече фотографии — оградени с овални очертания миниатюрни портрети на съответните личности, както и фотокопия на изрезки от стари вестници. Историята на този път от света бе спретнато подредена, строго хронологично, за да се отличават от пръв поглед старите фамилии на местните кореняци от съвсем непознатите пришълци. Представляваше дълга поредица от строго гледащи лица на личности, носещи трудни за произнасяне презвитериански имена. Имаше пожълтели от времето снимки на сгради и градски изгледи, променени впоследствие в хода на времето или пък оставащи си все същите, сякаш градът е криел в себе си като зародиш собственото си бъдеще. Още на пръв поглед този юбилеен сборник предизвика искреното ми учудване, понеже беше невъобразима смесица от най-разнообразни сведения. Но аз постепенно започнах да разкривам очертанията на някаква смътна линия на повествование, която започваше от забуленото в митове и легенди далечно минало, преминаваше през епохата на индианците, през първите десетилетия на заселничеството в този край, когато той е бил още съвсем див, за да се продължи с Портретите на бащите основатели на града и първите предприемачи в него, докато се достигне до по-новите времена, когато броят на хората по снимките дотолкова се увеличаваше, че вече нямаше място да се изписват имената им — десетки сивобради лица, впоследствие отстъпващи местата си на първите сформирани групи, които на свой ред бяха изместени от институциите. Общият тон се подчиняваше на бавния, но неумолим и неизбежен прогрес, за да се стигне до високото ниво, осигурявано в днешно време. Това е било виждането за развитието на града на Томас Талбът, който преди един век властвал над обширната пустош, наричана Мърси. За него тя по-скоро била нещо като лично владение, потънало в дрямка, докато шепа хора си устройвали тук свой истински персонален рай, та така постепенно се стигнало до завидното благосъстояние в днешно време, което може би представлява символично завръщане към онзи първоначален рай, който Талбът си въобразявал, че е открил.

Ала в крайна сметка този юбилеен сборник ми се стори като някакъв анахронизъм, понеже макар да предлагаше безчет фотопортрети, свързани с идиличното минало на този пасторален край, не можеше да подреди в една ясно очертана права линия събитията от миналото и тези от настоящето, което на мен ми се струваше, че е най-същественото, за да бъде разкрита тъканта на живота в Мърси с неговата разнородност и хетерогенност. По едно време ми хрумна да се разровя сред азбучния указател, даден като приложение в края на сборника. Като се изключат няколкото по-странно звучащи имена, в него изобилстваха англосаксонските, запълващи колоните така, както буен поток залива руслото си. Сред първите заселници правеха впечатление имена като Армстронг, Бейкър, Кембъл, Къртис и Дрейк. Това откритие ми достави перверзно удовлетворение, че ние, емигрантите от италиански произход, сме тук по-скоро като някакво отклонение от преобладаващата тенденция, макар да вярваме, че сега притежаваме града. Защо по онова време местен жител с италиански корен никога не е бил избиран за член на общинския съвет, за съдия или за депутат. Нашите хора едва са успявали да се впишат в живота на града, заради което са се ограничавали единствено с организирането на своите клубове и с честването на празниците на светците. Дори и бизнес разделът на азбучния указател свидетелстваше за оскъдното, невзрачно присъствие на италианските предприемачи срещаха се само споменавания за бръснарници, дрогерии, магазинчета за сувенири; следваха две или три строителни фирми; не липсваше, разбира се, и фирмата на Лонго. Това все пак е било достатъчно за някаква степен на независимост, за създаване на житейски удобства извън царството на инглезите.

Една фотография в края на сборника показваше елегантната сграда на новата обществена библиотека, заместила по-старата, доста по-внушителна сграда — наистина старомодна със своите бели колони и бели корнизи, типични за ренесансовия стил, господствал по онова време. Съборили я, за да освободят мястото за новата. Необходим ми бе обаче само един миг, за да се досетя какво бе останало до днес от запечатаното на снимката: фонтанът, който италианските строители бяха съградили в средата на триъгълно оформената тревна площ пред библиотеката като част от тяхното възприятие за значението на Столетието. Несъмнено по времето, откогато датира тази фотография, още не е било започнато прокарването на шосето, което сега стига до новото кметство, превърнало се в централната и най-важната сграда в града. Или може би този фонтан е служел не толкова като знак на приноса на италианците към преуспяването на града, а просто като един паметник в чест на тяхното неопровержимо присъствие тук.

За да не останат по-назад, ливанците също бяха изградили свой монумент — голяма църква, посветена на Дева Мария, извисяваща се над техния клуб в едно от предградията. Църквата беше увенчана с бетонен конус с вита конструкция, със спирални извивки, на височина до три или четири етажа и се открояваше със заострения си връх над всичко наоколо като пристанищен фар. Всички тези неща съставляваха една по-различна история, непресекваща и като че ли нямаща нищо общо с пристанищната дейност, с пожарникарските коли и с градските съветници, които присъстваха във всички митове за основаването и ранното процъфтяване на Мърси след прогонването на индианците от тези земи. По-скоро изглеждаше така, сякаш е имало повторна колонизация, но този път много по-кротка и по-безкръвна, самоуверена и способна да се защитава сама, която не толкова подменя династиите на сивобрадите основатели на града, колкото ги изтласква постепенно в забвение.

Но въпреки всичко историите на тези две колонизации не бяха чак толкова различни — първите заселници в града са имали същите скромни корени и никой от тях не е притежавал виден произход. И те са страдали от същите трудности, от същия недоимък. И те са вярвали, че завинаги ще си останат чужди на тази земя, с която толкова трудно са се преборвали. Може би дори и мотивите да се разказва сега всичко това също не се разминаваха много — бяха продиктувани от желанието не толкова да се възхвалява миналото, а да му се отдаде заслужена почит, дори ведно с всичките долни и безчестни постъпки. За да се пренареди миналото като облагородяващ източник за настоящото щастливо благоденствие.

Срещах се с професор Мариани в тясната и душна редакция на издавания от него „Работнически вестник“. Той често измъкваше списък с въпроси от чекмеджето на малкото си бюро, отрупано с папки и стари вестници. Сакото му беше преметнато небрежно върху стола, вратовръзката разхлабена, а ръкавите му — запретнати. Изглеждаше като чиновник, като карикатура на себе си, професор социалист, бъхтещ се в мръсния кабинет на редакцията на своя социалистически вестник.

— Това е чудесно, Виктор, великолепно е! — Не можеше да се отрече, че в неговия ентусиазъм винаги се долавяше нотка на искреност и неподправена радост. — Всичко е тук, цялата история, от началото до края, има я и войната, разбира се, има я и дискриминацията. Не се стеснявай да питаш за тези неща, а продължавай да ровиш, да ровиш, да се спускаш все по-надълбоко. Питай за всичко, за техните ипотеки, колко са задлъжнявали, колко са печелели. Това е нещо удивително, това невероятно богатство, натрупано само от едно поколение. Знаеш ли колко много столетия те са живеели все по един и същи начин, със своите дребни спорове за парче земя и за няколко кози?

Започнахме нашите интервюта, като се заехме отначало с около половин дузина мъже, пристигнали тук през двадесетте години на XX век. Те бяха с различни съдби, но аз долових сред тях повтарящи се детайли в страданията, които бяха преживели, когато в годините на самота в Канада са били принуждавани да се утвърждават по начин, който по-късните италиански емигранти, по-уверени в своите дребни цели, никога не са познали. В тях имаше и дух, с което спечелиха уважението ми, някаква пристрастеност към всичко по-мащабно, особено в техните предприемачески дръзновения. Повечето италианци бяха работили като роби в продължение на много години, за да похарчат накрая придобитите с толкова пот спестявания за ненужната екстравагантност на домовете си, за да градят бизнес, династии, предприятия. Един бе превърнал оранжерията си в туристическа атракция, като продавал цветя и тропически растения, но понеже и това му се видяло малко, пристроил неголяма зоологическа градина с овце, зайци и елени, понита за езда, като накрая добавил една лама и един тибетски як. Приключил с изграждането на закусвалня, в която, под палмите и портокаловите дръвчета, се сервирала евтина храна.

— Хората, като се връщали по родните си краища, разправяли, че тук няма нищо, освен пустеещи хълмове с много храсталак по тях. Не отивай там, повтаряли те, че ще пукнеш от глад! Ала аз трябваше да го направя, да ти кажа истината. Единствената причина, която ме спря, бе, че тук е много близо до границата, та си казах, че някоя нощ може да се прехвърля през нея, както го правят толкова много други хора. Но сега има друга перспектива за нас, защото американците идват чак дотук, за да видят нашите овце.

После почти веднага се случи така, че ударихме на камък: още от самото начало очаквахме просто да прослушваме записа на всяко интервю и после да изтриваме касетите за повторно записване върху тях. Само че се оказа, че петчасовите записи от първата ми поредица от интервюта почти изчерпиха наличните ми касети. Потърсих Коломба, която играеше ролята на нашата връзка с комитета.

— При това работно темпо до края на лятото ще разполагаме само с няколко десетки интервюта. Най-добре ще е да се погрижим за съхранението на касетите със записите.

— Нямаме пари за това.

— А какво ще кажеш за клуба?

Аз обаче още от самото начало бях подразбрал, че клубът не подкрепя този проект.

— Прекалено е деликатно с хората от клуба — рече ми тя, — защото всичко е въпрос на политика. Тази година ще се избира нов съвет, а пък Дино Манчини, който най-активно участва в избора, не одобрява досега направените предложения за нови членове. Дори се говори вече, че съм похабила прекалено много време за тази книга, която въобще не била работа на клуба. Не казвам, че баща ти говори така, ама другите не престават да ме одумват.

Само че аз не знаех дали баща ми и тази година ще бъде избран за член на съвета.

— Обади се на професора — посъветва ме Коломба. — Може би ще успееш да го убедиш да се състави само някаква по-скромна статия, вместо да се пише цяла книга.

Професорът остана безкрайно изненадан от това, че ние не бяхме предвидили място за съхранение на касетите.

— Осъзнаваш ли историческото значение на тези записи? Ще бъде светотатство да ги изтрием. Това въобще не подлежи на обсъждане.

— Може би тогава ти ще обясниш това на онези от клуба.

— Добре де, поне им кажи, че без тези записи няма да мога да довърша книгата. Това е истина, защото става дума за първоизточници, без които книгата ще изглежда лишена от смисъл.

Отново се срещнах с Коломба.

— Е, щом е така, налага се да отидем до клуба — въздъхна тя. — Опитай се да съчиниш някакъв отчет, който да предоставим на съвета, но гледай да обясниш в него защо се нуждаем от тези пари и колко са нараснали разходите ни.

Подготвих отчета, като внимавах да наблегна на активното участие на професора, както и на това, че се стремим да интервюираме абсолютно всички от тукашните италианци, че не сме някакви мошеници. Но въпреки тези предпазни мерки си позволих директно да помоля баща си за подкрепата му, с което обаче се оказах въвлечен в стари съперничества за влияние и отколешни свади по какви ли не поводи, сякаш ни бе съдено той и аз вечно да сме в конфликт. Но когато му изложих въпроса без никакви други свидетели, той се показа странно кротък.

— Няма да ти преча, ако си мислиш, че така трябва да постъпя. Но не зная какво ще решат останалите, свързани с този проект.

Не бях подготвен за подобна проява на доверие към мен. За няколко минути изглеждаше, като че ли между нас се е породила безмълвна солидарност.

— Както и да е, но Дино едва ли ще се подаде на убежденията ми — припомних му аз. — Макар да не виждам какво толкова против има той.

— О, трябва да знаеш, че всичките тези стари вражди и дрязги са пълни глупости. Хората от Кастилучи винаги са се държали по един начин, а тези от Вале дел Соле — съвсем другояче.

Съветът към клуба се събра на заседание. Одобриха отпускането на парите. Аз си казах, че дължа много на силните връзки на баща ми в съвета.

— Значи си получи парите — каза ми после той.

— Да. Благодаря.

И може би той не искаше от мен нищо повече от това, от този тъй скромен шанс да ми покаже, че вярва в мен.

 

 

За нас оставаше само да се заловим сериозно за работа, макар че внезапно настъпилото застудяване започна много да ни пречи. С течение на времето ставаше все по-ясно, че няма да успеем да завършим цикъла от интервюта до края на лятото.

Но Коломба си оставаше спокойна и самоуверена.

— Просто върши това, което можеш, а ние ще се опитаме следващата година да довършим проекта. — Зад нейната удивителна работоспособност винаги се долавяше топлото й отношение към всички нас, някакво сближаващо доверие, сякаш дори тялото й бе способно да излъчва подобно тайно послание. — И без това на вас, момчета, се падна най-трудното, така че колкото по-рано го започнете, толкова по-рано ще го доведете до края.

Започнахме интервютата без никакви хитрини, като напредвахме хронологично от годината на пристигането на съответния емигрант в Канада. Останах изненадан колко изморителна, несъвършена и винаги неудовлетворителна беше процедурата по взимането на интервютата, като понякога дори нямаше изгледи да се стигне до сърцевината на проблематиката. Приблизително след първата дузина сеанси съдържанието на разговорите в общи линии започваше да се повтаря и ставаше досадно уморително, сякаш цялата общност се подчиняваше на някаква неписана колективна духовност, така че всичко, свързано с нея, можеше да бъде представено само чрез един-единствен разказ. Всяка евентуална ексцентричност се задушаваше в присъствието на нашите интервюиращи — настроението на разпитваните хорица мигом се променяше след натискането на бутона „Запис“ на касетофона. Събеседниците ни веднага придобиваха сериозни изражения и си надяваха същите официални маски, до които прибягваха, когато имаха вземане-даване с властите и въобще с всякакви официални учреждения. Отдалече си личеше, че не успяваха да прикрият недоверието си към цялата работа, макар в същото време да бяха силно впечатлени от важността, която им придавахме. Самият касетофон символизираше някакво присъствие, като официален, макар и ням представител на нещо държавническо. Хората понякога бегло търсеха погледа ми, за да налучкат как точно да говорят, дори и при опитите си да ми противоречат мълчаливо или пък точно обратното: евентуално да потърсят одобрението, изписано в очите ми, за да се успокоят, че говорят както се изисква от тях. По-чувствителните въпроси трябваше да бъдат изключвани още от самото начало, най-вече свързаните с финансовото състояние на хората: още при първото споменаване на тази деликатна тема те настръхваха и прибягваха до всички достъпни средства за изклинчване от прямите отговори. Присвиваха се инстинктивно сякаш очакваха някакво унижение, бяха толкова резервирани, че отначало останах смаян. Това бе типично по-скоро за канадците, но с нищо не напомняше за прословутите италиански черти — необузданите показност и самохвалство, които те имаха навика да демонстрират в своите домове, на своите сватби и със своите автомобили. Само че тази неловкост беше прекалено потискаща, за да бъде търпяна. Но можеше да се дължи на суеверието — както бе при всички канадци, които познавах — че изброяването на нечии притежания може да подкани злата съдба да ги лиши от тях.

Сред интервюираните от мен емигранти и техните потомци се открояваха отчетливо три групи: молизаните, т.е. хората от моя роден край, все още, дори и тук, в далечната Канада, се деляха на абручезите от Абруцо и истинските молизани от Молизе, оформящи един общ регион; следващите бяха чиочарите, а третите — сицилианците. С разширяването на обсега от разпитваните люде на мен възлагаха все повече от набелязаните за интервюта молизани, понеже аз говорех тяхното наречие и така все по-рядко се заговаряше на английски. Това смесване на езиците, разбира се, зависеше от годината, в която даденият емигрант е пристигнал в Америка, пък се намесваше и влиянието на стандартния италиански говор, така че неусетно се достигаше до второ ниво на напрегната формалност. Дори и техният диалект понякога ставаше толкова щедро наситен с невъобразими англицизми, че може би се губеше всякаква връзка със смисъла извън малобройната колония в Мърси и около града, към която те принадлежаха. Нагледно си представях как след години етнографите ще се ровят из касетите с тези наши записи, как ще ги тачат като реликви, само че на мен лично те ми изглеждаха като несвързано бърборене или по-скоро като несъвършени останки от един постепенно избледняващ свят, изцяло принадлежащ на миналото, осветяван чрез тези трудноразбираеми слова, които свидетелстваха за трудните времена, преживени от тези люде, постепенно формиращи своята общност. Тези интервюта, посредством до болка познатите ми обрати на хорската реч, пришпорваха паметта ми като остен към ленивото говорене, останало в наследство може би още от прадревните самнити. Лекото неудобство, което ме глождеше от самото начало на работата по проекта, ставаше все по-настойчиво: винаги се стигаше до момента на разпознаването, при което хората ме въвличаха в историите си като свидетел на тяхното минало.

— Но нали ти си роден тук, тъй че би трябвало да помниш как е било.

Само че аз не бях част от тяхното минало, искаше ми се да им възразя. Нито бях сред официалните лица, измислили целия този проект, което оставяше някъде настрани най-същественото: и мухите, и лятната жега, и цветовете на вечерния сумрак, и самата тъкан на нещата, за които никой от нас не заговори. Но после, в една вечер, аз отидох да разпитам една двойка престарели хора от Вале дел Соле, пристигнали в Канада около година преди мен.

— Знаеш ли, че помня майка ти — изненадващо ми заяви старецът, толкова простодушно, че в първия миг останах убеден, че нещо се е объркал. — Тя имаше навика да идва за мляко при нас още когато беше малка.

— Такъв срам е това, което се случи — обади се жена му, — cchella disgrazia. И на баща ти хич не му беше леко, помня това, ама той стори най-доброто, на което бе способен, така че срещу него никой дума не може да каже.

Трудно преглътнах казаното от тях. Не можах да насиля ума си да приеме мисълта за всичко онова, което се бе случило, онова, което бе забулило целия хоризонт на моето минало, а сега беше сведено до няколко сухи, ала въпреки това обидни забележки, сякаш бе нещо, на което тези непознати мен хора бяха готови небрежно да махнат с ръка. Cchella disgrazia, какво нещастие, какъв резил — тези две беди май винаги вървяха ръка за ръка в представите на хората, защото всяка трагедия бе някакъв вид унижение, Божие наказание; ала ето че тези старци заговориха за това съвсем небрежно, което превърна събитието в нещо далечно, нещо, което все някак си може да се преживее. Може би аз си оставах единственият, в крайна сметка, който никога не бе способен ясно да съзира нещата, защото продължавах да нося бремето за греха на майка си и смъртта й със скръбта, на която е способно само едно седемгодишно дете, докато за другите тези неща отдавна бяха избледнели в хода на времето.

Това бе точно онова, за което веднъж майка ми бе споменала пред мен, макар че може би само заради дистанцията на времето аз инстинктивно приех сега, че тези хора са ме познавали още оттогава. Ала през цялото лято тя като че ли ме спохождаше в сънищата ми, пробуждаше позабравените подробности, излизащи наяве покрай тези интервюта, за да се отдръпва като сянка между лесно предсказуемите разкази на хората от нейното време и някои неясни предположения или истини, които аз неволно копнеех да узная от тях. След това, докато разпитвах една млада жена, наскоро пристигнала от Италия като младоженка, някакъв неин небрежен, напълно невинен жест изведнъж изведе пред очите ми образа на моята майка с поразяваща яснота, не просто като видение от царството на призраците, а като пример как би жестикулирала тя в този миг, толкова правдоподобно и реално, както и тази жена, която стоеше в този миг пред мен. И макар да се почувствах като прободен, осъзнавайки загубата, прободен от мъката по майка ми, внезапно осъзнах, че всичко останало, което зная за нея, както и онова, което съм си въобразявал, че зная, още лежи скрито дълбоко в мен, цялостно и недокоснато, живо като самия живот, но отдавна избледняло, за да остане само сянката му.