Джефри Арчър
Греховете на бащата (32)

32.

— И твърдите, че тази книга е написана от съпруга ви?

— Не, мистър Гинзбърг — отвърна Ема. — С Хари Клифтън не сме женени, макар че аз съм майката на детето му. Но иначе да, Хари наистина е написал „Дневникът на един осъден“ в затвора Лейвънхам.

Харолд Гинзбърг махна очилата за четене от върха на носа си и се вгледа по-внимателно в младата жена, седяща от другата страна на бюрото му.

— Имам малък проблем с твърдението ви — каза той. — И смятам, че трябва да ви посоча, че всяко изречение в дневника е написано от ръката на мистър Лойд.

— Преписал е работата на Хари дума по дума.

— За да е възможно това, мистър Лойд би трябвало да е бил в една и съща килия с Том Брадшоу, което лесно може да се провери.

— Възможно е да са работили заедно в библиотеката — предположи Алистър.

— Ако успеете да го докажете — рече Гинзбърг, — това ще постави компанията ми, а следователно и мен, в доста незавидно положение, меко казано. При тези обстоятелства може би ще е по-разумно да потърся юридически съвет.

— Бихме желали още от самото начало ясно да посочим — намеси се Алистър, който седеше от дясната страна на Ема, — че дойдохме тук в духа на добрата воля, тъй като сметнахме, че ще пожелаете да се запознаете с историята на моята роднина.

— Единствената причина да се съглася да се срещна с вас — каза Гинзбърг — е, че съм голям почитател на покойния ви баща.

— Нямах представа, че сте се познавали.

— Не лично — отвърна Гинзбърг. — Той представляваше отсрещната страна в един диспут, в който беше замесено издателството. Излязох от съдебната зала, като ми се искаше да е на моята страна. Ако обаче искате да приема историята на вашата роднина — продължи той, — надявам се, че няма да имате нищо против да задам на мис Барингтън един-два въпроса.

— С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, мистър Гинзбърг — каза Ема. — Но мога ли първо да ви попитам дали прочетохте книгата на Хари?

— Чета всички книги, които издаваме, мис Барингтън. Не мога да се преструвам, че намирам всички за добри или дори да ги дочета докрай, но в случая с „Дневникът на един осъден“ още след първата глава ми беше ясно, че ще стане бестселър. Освен това си отбелязах нещо на полето на страница двеста и единайсета. — Гинзбърг взе книгата и я прелисти, след което зачете: — „Винаги съм искал да бъда писател и в момента нахвърлям концепцията за първия от серия детективски романи, действието в които се развива в Бристол“.

— Бристол — прекъсна го Ема. — Как е възможно Макс Лойд да знае каквото и да било за Бристол?

— Има град на име Бристол и в Илинойс, родния щат на мистър Лойд, мис Барингтън — отвърна Гинзбърг. — Макс ми го каза, когато споделих с него, че бих искал да прочета първата книга от серията.

— Няма да се стигне дотам — заяви Ема.

— Той вече ми изпрати началните глави на „Сгрешена самоличност“ — каза Гинзбърг. — И трябва да ви уведомя, че са доста добри.

— И тези глави в същия стил като дневника ли са написани?

— Да. И преди да попитате, мис Барингтън, написани са и от същата ръка, освен ако не намеквате, че те също са преписани.

— Успял е да го направи веднъж и му се е разминало. Защо да не опита втори път?

— Разполагате ли с някакво доказателство, че мистър Лойд не е написал „Дневникът на един осъден“? — попита Гинзбърг, който явно започваше да се дразни.

— Да, сър. Аз съм онази „Ема“ от книгата.

— В такъв случай, мис Барингтън, трябва да се съглася с мнението на автора, че наистина сте голяма красавица и вече доказахте, че сте „енергична и борбена“, ако позволите да го цитирам.

Ема се усмихна.

— А вие сте един стар ласкател, мистър Гинзбърг.

— Както вече казах, енергична и борбена — отбеляза Гинзбърг и нагласи очилата за четене на носа си. — Въпреки това се съмнявам, че твърдението ви ще издържи в съда. Сефтън Джелкс може да извика на банката на свидетелите половин дузина Еми, които ще се закълнат, че са познавали Лойд през целия си живот. Трябва ми нещо по-убедително.

— Мистър Гинзбърг, не намирате ли за твърде странен факта, че денят на пристигането на Том Брадшоу в Лейвънхам по една случайност съвпада с първия ден от дневника?

— Мистър Лойд обясни, че е започнал да води дневника си едва след като е станал библиотекар и е разполагал с повече свободно време.

— А как ще обясните, че не се споменава нито дума за последната му нощ в затвора или за сутринта, когато са го освободили? Той просто закусва в столовата и се явява в библиотеката за поредния си работен ден.

— Вашето обяснение какво е? — попита Гинзбърг, като я гледаше над стъклата на очилата си.

— Моето обяснение е, че човекът, написал дневника, още е в Лейвънхам и вероятно работи върху следващия си том.

— Това би могло лесно да се провери — рече Гинзбърг и повдигна вежда.

— Така е — съгласи се Алистър. — Вече пуснах молба да разрешат на мис Барингтън да отиде на свиждане на мистър Брадшоу и очаквам одобрението на директора на Лейвънхам.

— Мис Барингтън, ще ми позволите ли да ви задам още няколко въпроса, за да разчистим евентуалните съмнения? — попита Гинзбърг.

— Да, разбира се — отвърна Ема.

Старецът се усмихна, подръпна сакото си, намести очилата и се загледа в списъка въпроси в бележника си.

— Кой е капитан Джак Тарант, наричан понякога Стария Джак?

— Най-старият приятел на дядо ми. Участвали са заедно в Бурската война.

— Кой дядо по-точно?

— Сър Уолтър Барингтън.

Издателят кимна.

— Смятахте ли мистър Тарант за почтен човек?

— Абсолютно безукорен. Може да се каже, че той оказа най-голямо влияние върху живота на Хари.

— Но не е ли негова вината, че вие с Хари не сте женени?

— Този въпрос има ли отношение към темата? — незабавно се намеси Алистър.

— Подозирам, че след малко ще разберем — отвърна Гинзбърг, без да сваля поглед от Ема.

— Джак сметна, че е негов дълг да предупреди викария, че е възможно баща ми Хюго Барингтън да е баща и на Хари — със задавен глас каза Ема.

— Мистър Гинзбърг, нужно ли беше това? — озъби се Алистър.

— И още как — отвърна издателят. — Вече съм убеден, че авторът на тази книга е Хари Клифтън, а не Макс Лойд.

Ема се усмихна.

— Благодаря ви. Макар да не съм сигурна какво мога да направя по въпроса.

— Аз пък знам много добре какво ще направя по въпроса — рече Гинзбърг. — Като начало ще пусна колкото се може по-бързо редактирано издание с две основни промени — името на Хари Клифтън ще замести това на Макс Лойд на предната корица, а на задната ще има негова фотография… стига да притежавате такава, мис Барингтън.

— Имам няколко — отвърна Ема. — В това число и една на борда на „Канзас Стар“, докато влиза в пристанището на Ню Йорк.

— А, това обяснява и… — започна Гинзбърг.

— Но ако го направите — намеси се Алистър, — ще се отприщи истински ад. Джелкс ще заведе дело за клевета от името на клиента си и ще настоява за наказателни мерки.

— Да се надяваме — отвърна Гинзбърг. — Защото ако го направи, книгата моментално ще се върне на челно място в класациите и ще си остане там няколко месеца. Но ако не предприеме нищо, както и предполагам, това ще покаже, че той смята, че е единственият, който е виждал липсващата тетрадка, в която Хари Клифтън описва как се е озовал в Лейвънхам.

— Знаех си, че има и друга — обади се Ема.

— Определено има, и вашето споменаване на „Канзас Стар“ ме накара да осъзная, че ръкописът, който Макс Лойд ми изпрати като начални глави на „Сгрешена самоличност“, е просто разказ за случилото се с Хари Клифтън, преди да бъде осъден за престъпление, което не е извършил.

— Ще ми позволите ли да го прочета? — попита Ема.

 

 

Още щом влезе в кабинета на Алистър, Ема разбра, че е станало нещо лошо. Познатата приветлива усмивка бе заместена от намръщено чело.

— Няма да ми позволят да видя Хари, нали? — попита тя.

— Да — каза Алистър. — Молбата е отхвърлена.

— Но защо? Ти каза, че имам пълното право да му отида на свиждане.

— Сутринта се обадих на директора и му зададох абсолютно същия въпрос.

— И какво отговори той?

— Можеш да го чуеш лично, защото записах разговора — отвърна Алистър. — Слушай внимателно, защото в думите му има три важни следи.

И без да каже нищо повече, се наведе и натисна копчето на магнетофона „Грундиг“. Двете ролки се завъртяха.

— Поправително заведение Лейвънхам.

— Бих искал да разговарям с директора.

— Кой го търси?

— Алистър Стюарт. Адвокат от Ню Йорк.

Мълчание, последвано от сигнал за свободно. Отново мълчание, този път по-дълго.

— Свързвам ви, сър.

Ема седеше на ръба на стола.

— Добро утро, мистър Стюарт — разнесе се гласът на директора. — Аз съм директор Суонсън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро, мистър Суонсън. Преди десет дни приготвих молба от име на моя клиентка, мис Ема Барингтън, да й бъде позволено в качеството на близка да се види при първа възможност с Томас Брадшоу. Тази сутрин получих писмо от кабинета ви, че молбата е отхвърлена. Не намирам никакво законово основание за…

— Мистър Стюарт, молбата ви беше разгледана по обичайния начин, но не мога да удовлетворя искането ви, тъй като мистър Брадшоу вече не се намира в нашето заведение.

Отново настъпи дълго мълчание, макар Ема да виждаше, че ролките продължават да се въртят.

— И в коя институция е преместен? — попита накрая Алистър.

— Нямам право да разкривам подобна информация, мистър Стюарт.

— Но по закон клиентката ми има правото да…

— Затворникът подписа документ, с който се отказва от правата си. Мога да ви изпратя копие.

— Но защо му е трябвало да го прави? — хвърли стръвта Алистър.

— Нямам право да разкривам подобна информация — повтори директорът, без да се хваща на въдицата.

— А имате ли право да разкриете каквото и да било за Томас Брадшоу? — попита Алистър, като се мъчеше да овладее гласа си.

Отново последва пауза и макар ролките да се въртяха, Ема се запита дали директорът не е затворил телефона. Алистър постави пръст на устните си и гласът изведнъж зазвуча отново.

— Хари Клифтън беше освободен от затвора, но продължава да изтърпява присъдата си. — Отново мълчание. — А аз изгубих най-добрия библиотекар, който е имал този затвор.

Връзката прекъсна.

Алистър спря магнетофона и каза:

— Директорът направи всичко по силите си, за да ни помогне.

— Като спомена Хари по име ли? — попита Ема.

— Да. Но също така ни каза, че до съвсем неотдавна е работил в библиотеката на затвора. Това обяснява как Лойд се е добрал до дневниците.

Ема кимна, после каза:

— Но ти каза, че имало три важни следи. Коя е третата?

— Това, че Хари е бил освободен от Лейвънхам, но продължава да изтърпява присъдата си.

— Значи са го преместили в друг затвор — каза Ема.

— Не мисля — отвърна Алистър. — Вече сме във война и аз лично предполагам, че Том Брадшоу ще изтърпи остатъка от присъдата си във флота.

— Защо мислиш така?

— Всичко е описано в дневниците — обясни Алистър, взе от бюрото „Дневникът на един осъден“, отвори на отбелязана предварително страница и зачете: — „Първото, което ще направя след завръщането си в Бристол, ще бъде да постъпя във флота и да се сражавам срещу германците“.

— Но те никога не биха му позволили да се върне в Англия, преди да е изтърпял наказанието си.

— Не съм казвал, че ще постъпи в британския флот.

— Ох, господи — промълви Ема, когато проумя значението на думите му.

— Е, поне вече знаем, че Хари е все още жив — с приповдигнат тон рече Алистър.

— Иска ми се да беше останал в затвора.