Джефри Арчър
Греховете на бащата (1)

1.

— Аз съм Хари Клифтън.

— Да бе, а аз съм Снежанка — отвърна детектив Коловски, докато палеше цигара.

— Не — рече Хари. — Вие не разбирате. Стана ужасна грешка. Аз съм Хари Клифтън, англичанин от Бристол. Служих на един и същи кораб с Том Брадшоу.

— Запази обясненията за адвоката си — посъветва го детективът, издиша и малката килия се напълни с лютив дим.

— Нямам адвокат.

— Хлапе, ако бях загазил като теб, първата ми грижа щеше да е да спечеля Сефтън Джелкс на моя страна като единствена надежда.

— Кой е Сефтън Джелкс?

— Може и да не си чувал за най-добрия адвокат в Ню Йорк — каза детективът и избълва още един облак дим, — но утре в осем той има среща с теб. А Джелкс не напуска кантората си, ако не му е платено предварително.

— Но… — започна Хари, докато Коловски удряше с длан вратата на килията.

— Така че когато утре сутринта Джелкс се появи — продължи детективът, без да обръща внимание на прекъсването, — гледай да измислиш някаква по-убедителна история от тази, че не сме арестували когото трябва. Казал си на имиграционния служител, че си Том Брадшоу, и щом това е било достатъчно за него, ще бъде достатъчно и за съдията.

Вратата на килията се отвори, но не и преди детективът да избълва още един облак дим, от който Хари се закашля. Без да каже нищо повече, Коловски излезе и затръшна вратата. Хари се просна на закрепения за стената нар и отпусна глава на възглавницата, която сякаш бе пълна с тухли. Загледа се в тавана и започна да мисли как се е озовал в полицейски арест на другия край на света, обвинен в убийство.

 

 

Вратата се отвори много преди светлината на утрото да се промъкне в килията през решетките на прозореца. Въпреки ранния час Хари беше буден.

Появи се надзирател с поднос храна, която от Армията на спасението не биха предложили и на най-пропадналия скитник. Остави мълчаливо подноса на малката дървена масичка и излезе.

Хари погледна храната и закрачи напред-назад. С всяка крачка се убеждаваше все повече и повече, че след като обясни на мистър Джелкс каква е причината да се представи като Том Брадшоу, въпросът бързо ще се изясни. Не можеха да му наложат по-тежко наказание от депортиране, а тъй като той винаги бе възнамерявал да се върне в Англия, това напълно пасваше на първоначалния му план.

В 8:55 изпълненият с нетърпение Хари седеше на ръба на нара и чакаше появата на мистър Джелкс. Тежката желязна врата се отвори чак в девет и дванайсет. Хари скочи на крака, когато надзирателят отстъпи настрани, за да направи път на висок елегантен мъж със сребриста коса. Хари реши, че човекът е горе-долу на възрастта на дядо му. Мистър Джелкс беше с тъмносин двуреден костюм, бяла риза и вратовръзка на райета. Досадата на лицето му подсказваше, че малко неща на този свят могат да го изненадат.

— Добро утро — рече той и дари Хари с бегла усмивка. — Аз съм Сефтън Джелкс, старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“. Клиентите ми, господин и госпожа Брадшоу, ме помолиха да ви представлявам в предстоящия процес.

Хари му предложи единствения стол в килията, сякаш Джелкс беше стар приятел, отбил се в стаята му в Оксфорд за чаша чай. Самият той седна на нара и загледа как адвокатът отваря куфарчето си, вади жълт бележник и го поставя на масата.

Джелкс извади писалка от вътрешния си джоб.

— Хайде като за начало да ми кажете кой сте, тъй като и двамата сме наясно, че не сте лейтенант Брадшоу.

Дори да беше изненадан от историята на Хари, адвокатът не го показа с нищо. С наведена глава си водеше подробни записки в бележника, докато Хари обясняваше как се е стигнало дотам да прекара нощта в затвора. След като приключи, беше убеден, че и с проблемите му със сигурност е приключено, щом има такъв сериозен адвокат на своя страна — докато не чу първия въпрос на Джелкс.

— Казвате, че сте написали писмо на майка си, докато сте били на борда на „Канзас Стар“, в което обяснявате защо сте приели самоличността на Том Брадшоу?

— Точно така, сър. Не исках майка ми да страда ненужно, но в същото време исках да разбере защо взех подобно драстично решение.

— Да, разбирам какво би могло да ви накара да промените самоличността си, за да решите всичките си непосредствени проблеми, без да подозирате, че подобно нещо може да ви навлече още по-сериозни неприятности — рече Джелкс. Следващият му въпрос изненада Хари още повече. — Спомняте ли си съдържанието на въпросното писмо?

— Разбира се. Писах го и го преписвах толкова пъти, че мога да го възпроизведа почти дословно.

— В такъв случай ми позволете да тествам паметта ви — предложи Джелкс и без да каже нито дума повече, откъсна един лист от жълтия си бележник и го подаде на Хари заедно с химикалката.

Хари спря за момент, за да си припомни точните думи, след което написа писмото си за пореден път.

Ню Йорк

8 септември 1939 г.

Скъпа майко,

Направих всичко по силите си да получиш това писмо преди някой друг да ти съобщи, че съм загинал в морето.

Както показва датата, не умрях, когато „Девониън“ бе потопен на 4 септември. Бях изваден от морето от моряк от американски кораб и благодарение на него съм жив и здрав. Появи се обаче възможност да приема самоличността на друг човек и се възползвах от нея с надеждата, че това ще освободи Ема и семейството й от многото проблеми, които неволно съм създал през годините.

Важно е да разбереш, че любовта ми към Ема не е намаляла ни най-малко — за подобно нещо и дума не може да става. Не мога да повярвам, че бих изпитал отново подобна любов. Но не смятам, че имам правото да очаквам от нея да изживее живота си вкопчена в напразната мечта, че някога в бъдеще ще мога да докажа, че мой баща е не Хюго Барингтън, а Артър Клифтън. По този начин тя ще може най-малкото да помисли за бъдеще с някой друг. Завиждам на онзи човек.

Смятам да се върна в Англия с първия кораб, така че ако получиш вести от някой си Том Брадшоу, знай, че това съм аз. Ще се свържа с теб веднага щом пристигна в Бристол, но дотогава трябва да те помоля да пазиш тайната ми така, както пазеше своята толкова много години.

Твой любящ син,

Хари

След като приключи с четенето на писмото, Джелкс отново изненада Хари.

— Лично ли го пуснахте, мистър Клифтън? Или помолихте някой друг да направи това вместо вас?

За първи път Хари изпита подозрение и реши да не споменава, че е помолил д-р Уолас да предаде писмото на майка му, когато се върне в Бристол след две седмици. Боеше се, че Джелкс може да убеди д-р Уолас да му предаде писмото и така майка му нямаше да научи, че още е жив.

— Пуснах го, когато слязох на брега.

Възрастният адвокат помълча, преди да зададе следващия си въпрос.

— Имате ли някакво доказателство, че сте Хари Клифтън, а не Томас Брадшоу?

— Не, сър, нямам — без никакво колебание отвърна Хари.

Много добре си даваше сметка, че никой на борда на „Канзас Стар“ няма причина да смята, че не е Том Брадшоу, че единствените хора, които биха могли да потвърдят историята му, се намират от другата страна на океана, на повече от три хиляди мили оттук, и че няма да мине много време преди да им бъде съобщено, че Хари Клифтън е намерил края си насред Атлантика.

— В такъв случай бих могъл да ви помогна, мистър Клифтън. Разбира се, ако приемем, че все още желаете мис Ема Барингтън да смята, че сте мъртъв. Ако желаете — рече Джелкс и на лицето му заигра неискрена усмивка, — мога да ви предложа решение на вашия проблем.

— Решение? — повтори Хари и за първи път погледна адвоката с мъничко надежда.

— Но само ако смятате, че сте в състояние да продължите да се представяте като Томас Брадшоу.

Хари премълча.

— От Окръжната прокуратура приеха, че обвинението срещу Брадшоу е в най-добрия случай косвено и че единствената реална улика, с която разполагат, е това, че е напуснал страната в деня след убийството. Тъй като са наясно, че тезата им е слаба, те се съгласиха да снемат обвинението за убийство, ако се признаете за виновен по по-малкото престъпление дезертьорство от Въоръжените сили.

— Но защо ми е да се съгласявам с това? — попита Хари.

— Сещам се за три основателни причини — отвърна Джелкс. — Първо, ако не го направите, най-вероятно ще прекарате шест години в затвора заради влизане в Съединените щати под фалшива самоличност. Второ, ако запазите анонимността си, семейство Барингтън няма да има причина да смята, че все още сте жив. И трето, семейство Брадшоу са готови да ви платят десет хиляди долара, ако се представите за сина им.

Хари моментално си даде сметка, че това може да се окаже възможност да се отплати на майка си за всички жертви, които бе направила за него през годините. Подобна сума щеше да промени живота й и би й позволила да се спаси от съборетината на Стил Хаус Лейн и от ежеседмичните посещения на наемодателя. Можеше дори да престане да работи като сервитьорка в хотел „Роял“ и да заживее по-нормално, макар че Хари се съмняваше в това. Но преди да се съгласи да приеме плана на Джелкс, трябваше да зададе някои въпроси.

— Защо Брадшоу са готови на подобна измама, щом знаят, че синът им е загинал в морето?

— Мисис Брадшоу отчаяно иска да изчисти името на Томас. Тя никога няма да приеме, че единият от синовете й може да е убил другия.

— Значи Том е обвинен в убийство на собствения си брат?

— Да, но както казах, доказателствата са неубедителни и косвени и със сигурност няма да издържат в съда, поради което обвинението е склонно да се откаже, но само ако се съгласим да се признаем за виновни в дезертьорство.

— И каква ще бъде присъдата ми, ако се съглася на подобно нещо?

— Прокурорът се съгласи да поиска от съдията една година затвор, така че при добро поведение можете да излезете на свобода след шест месеца. Това е доста по-добро предложение в сравнение с шестте години, които можете да очаквате, ако продължите да настоявате, че сте Хари Клифтън.

— Но веднага щом вляза в съдебната зала ще се намери някой, който да разбере, че не съм Брадшоу.

— Малко вероятно — отвърна Джелкс. — Семейство Брадшоу са от Сиатъл на Западния бряг и макар да са доста заможни, рядко посещават Ню Йорк. Томас е постъпил във флота на седемнайсет и както сам знаете, не е стъпвал в Америка през последните четири години. Освен това, ако се признаете за виновен, едва ли ще останете в залата за повече от двайсет минути.

— Но нали като си отворя устата всички веднага ще разберат, че не съм американец?

— Именно затова няма да си отваряте устата, мистър Клифтън.

Изисканият адвокат като че ли имаше отговор за всичко. Хари опита друг подход.

— В Англия на процесите за убийство винаги гъмжи от журналисти, а публиката се реди на опашка от малките часове с надеждата да зърне обвиняемия.

— Мистър Клифтън, в момента в Ню Йорк се провеждат четиринайсет процеса за убийства, сред които е делото срещу прословутия „убиец с ножици“. Съмнявам се, че на това дело ще бъде изпратен дори някой начинаещ репортер.

— Нужно ми е малко време да помисля.

Джелкс си погледна часовника.

— Трябва да се явим пред съдия Аткинс в дванайсет, така че разполагате с малко повече от час, за да решите, мистър Клифтън. — Извика на надзирателя да отвори килията. — Ако предпочетете да откажете услугите ми, желая ви успех, защото няма да се видим отново — добави, преди да излезе.

Хари се замисли за предложението на Сефтън Джелкс. Макар да му бе ясно, че среброкосият адвокат гони собствени цели, шест месеца звучаха доста по-добре от шест години. Пък и към кого другиго да се обърне, освен към опитния юрист? За момент му се прииска да може да отскочи в кабинета на сър Уолтър Барингтън и да потърси съвета му.

 

 

Час по-късно Хари, облечен в тъмносин костюм, кремава риза с колосана яка, вратовръзка на райета и белезници на ръцете, беше изведен от килията до затворническия камион и откаран под въоръжена охрана до съдебната зала.

— Никой не бива да повярва, че сте способен на убийство — заяви Джелкс, след като някакъв шивач посети килията с няколко костюма, ризи и вратовръзки.

— Аз не съм убиец — напомни му Хари.

Срещнаха се отново в коридора. Адвокатът му отправи характерната си неискрена усмивка, мина през летящите врати и тръгна по централната пътека, като спря едва при двете свободни места на масата на защитата.

След като бе настанен на мястото си и му свалиха белезниците, Хари огледа почти празната зала. Джелкс се беше оказал прав. Публиката беше малобройна и като че ли никой представител на пресата не бе проявил интерес към делото. Явно за журналистите това бе поредното битово убийство, при което обвиняемият щеше да бъде най-вероятно оправдан; случаят в Зала номер четири не обещаваше нито заглавия тип „Каин и Авел“, нито перспективи за електрически стол.

Точно когато часовникът започна да бие дванайсет, вратата в отсрещния край на залата се отвори и на прага се появи съдия Аткинс. Тръгна бавно напред, изкачи стъпалата на подиума и зае мястото си. След това кимна към окръжния прокурор, сякаш много добре знаеше какво му предстои да чуе.

Младият юрист на мястото на обвинението стана и обясни, че щатът снема обвинението в убийство, но ще преследва Томас Брадшоу в обвинение за дезертьорство от Военноморските сили на САЩ. Съдията кимна и се обърна към мистър Джелкс, който незабавно се изправи.

— Какво ще пледира клиентът ви по обвинението в дезертьорство?

— Виновен — отвърна Джелкс. — Надявам се Ваша Чест да прояви снизходителност към клиента ми по този случай. Не е нужно да ви напомням, сър, че това е първото му престъпление и че той е с чисто минало преди това неочаквано прегрешение.

 

Съдия Аткинс се намръщи.

— Мистър Джелкс — каза той, — някои могат да решат, че напускането на пост по време на служба е толкова тежко престъпление, колкото и убийството. И съм сигурен, че не е нужно да напомням на вас, че до неотдавна подобно деяние би изправило клиента ви пред наказателния взвод.

На Хари му призля и вдигна очи към Джелкс, който не откъсваше поглед от съдията.

— Предвид това — продължи Аткинс — осъждам лейтенант Томас Брадшоу на шест години затвор.

И удари с чукчето.

— Следващият — каза още преди Хари да има възможност да протестира.

— Но вие ми казахте… — започна Хари, но Джелкс вече беше обърнал гръб на бившия си клиент и се отдалечаваше. Хари понечи да се хвърли след него, но двамата полицаи сграбчиха ръцете му, извиха ги назад и бързо закопчаха осъдения престъпник, след което го поведоха към врата, която до този момент Хари не бе забелязал.

Той погледна назад и видя Сефтън Джелкс да се ръкува с мъж на средна възраст, който несъмнено го поздравяваше за добре свършената работа. Къде беше виждал това лице? И тогава се сети, по приликата. Това несъмнено беше бащата на Том Брадшоу.