Джефри Арчър
Греховете на бащата (27)

27.

Беше много притеснена, когато американската служебна кола спря пред Стил Хаус Лейн 27. Надяваше се, че съседите вече са затъмнили прозорците.

Докато слизаше по стълбището с новата червена копринена рокля с подплънки на раменете и стегната в кръста — подобни тоалети бяха много модни преди войната — видя, че майка й и Стан я зяпат през прозореца.

Шофьорът слезе и почука на вратата. Като че ли не беше сигурен, че това е правилният адрес. Но когато Мейзи отвори, моментално разбра защо майорът е поканил точно тази красавица на танцовата забава. Отдаде й елегантно чест и отвори задната врата на колата.

— Благодаря — каза тя. — Предпочитам да седя отпред.

След като потеглиха, попита шофьора откога работи за майор Мълхоланд.

— Откакто се помня, госпожо.

— Как така? — попита Мейзи.

— И двамата сме от Роли, Северна Каролина. Когато войната свърши, ще се върна у дома и ще продължа старата си работа във фабриката на майора.

— Не знаех, че майорът е собственик на фабрика.

— На няколко, госпожо. В Роли е известен като Краля на царевицата на кочан.

— Царевица на кочан? — повтори Мейзи.

— Такова нещо не сте виждали в Бристол, госпожо. За да оцениш наистина царевицата на кочан, тя трябва да е сварена, намазана с топящо се масло и изядена веднага — за предпочитане в Северна Каролина.

— И кой управлява фабриките, докато Кралят на царевицата на кочан се сражава с германците?

— Младият Джоуи, вторият му син. Сестра му Санди му помага.

— Значи има син и дъщеря?

— Двама сина и една дъщеря, госпожо, но за съжаление Майк младши беше убит на Филипините.

На Мейзи й се искаше да попита ефрейтора за съпругата на Майк старши, но реши, че младият войник може да се смути от въпроси по подобна тема, така че навлезе в по-безопасни води и го попита за родния му щат.

— Най-добрият от всичките четирийсет и осем — отвърна той и не спря да говори за Северна Каролина, докато не стигнаха до портала на базата.

Щом видя колата, дежурният незабавно вдигна бариерата и отдаде чест на Мейзи, докато минаваха през портала.

— Майорът нареди да ви отведа право в квартирата му, за да пийнете по нещо преди танците.

Колата спря пред малка сглобяема къща. Майк стоеше на прага да я посрещне. Мейзи скочи от колата преди шофьорът да успее да й отвори вратата и бързо тръгна към него. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Влизай, скъпа, искам да те запозная с някои колеги. — Взе палтото й и добави: — Изглеждаш страхотно.

— Като някоя от вашите царевици на кочан ли? — попита тя.

— По-скоро като някоя от прасковите ни — отвърна той, докато я водеше към шумна стая, от която се чуваше смях и оживени разговори. — А сега да накараме всички да завиждат, защото ще открият, че съм с красавицата на бала.

Мейзи влезе в помещение, пълно с офицери и дамите им. Посрещнаха я повече от радушно и тя неволно се попита дали ако беше поканена на гости на английски майор от щаба на Уесекския полк на няколко километра по-нататък по пътя, щяха да я третират като равна.

Майк я запозна с всичките си колеги, в това число с командира на базата, който явно хареса избора му. Докато минаваше от група на група, Мейзи забеляза няколко снимки — по масите, лавиците за книги и над камината. Вероятно бяха снимки на жената на Майк и децата им.

Малко след девет гостите тръгнаха към гимнастическия салон, където беше забавата, но не и преди образцовият домакин да помогне на всички дами да облекат палтата си. Това даде на Мейзи възможност да разгледа по-внимателно снимката на прекрасната млада жена.

— Съпругата ми Абигейл — каза Майк. — Невероятна красавица, също като теб. Много я обичах. Умря от рак преди пет години. Да, ракът е онова, на което всъщност трябва да обявим война.

— Съжалявам — започна Мейзи. — Не исках да…

— Недей. Вече знаеш колко много общо имаме помежду си. Разбирам много добре как се чувстваш след загубата на съпруг и син. Но, по дяволите, тази вечер сме се събрали да празнуваме, а не да се съжаляваме. Хайде, скъпа, след като накарахме офицерите да завиждат, време е и низшите чинове да се изядат от яд.

Мейзи се разсмя. Излязоха от къщата и се вляха в групата жизнерадостни млади хора.

На дансинга младите буйни американци я накараха да се почувства така, сякаш ги е познавала цял живот. Непрекъснато я канеха на танц, а Майк не я изпускаше от поглед. Когато оркестърът засвири последния валс, тя не можеше да повярва колко бързо е минала вечерта.

След като аплодисментите утихнаха, всички останаха на дансинга. Оркестърът засвири мелодия, която бе непозната на Мейзи, но напомняше на всички останали в помещението, че страната им е във война. Мнозина от младите мъже, които стояха мирно с ръка на сърцето и въодушевено пееха „Знаме, обсипано със звезди“, нямаше да доживеят да отпразнуват следващия си рожден ден. Също като Хари. „Ама че ненужно пилеене на живот“, помисли си Мейзи.

Майк я покани да се върнат в квартирата му за по чашка, преди ефрейторът да я откара обратно до дома й. Мейзи за първи път в живота си пиеше бърбън и питието бързо развърза езика й.

— Майк, имам проблем — каза тя, след като се настани на дивана. — И тъй като имам само една седмица да го реша, бих искала да се възползвам от здравия ти фабрикантски разум.

— Слушам те, скъпа — каза Майк. — Но трябва да те предупредя, че ако става въпрос за англичани, така и не успях да се настроя на вашата вълна. Всъщност ти си първата, с която мога да се отпусна. Сигурна ли си, че не си американка?

Мейзи се разсмя, отпи от бърбъна и си помисли, че вече е готова да направи много повече от това просто да сподели проблемите си с него.

— Всичко започна преди много години, когато притежавах заведение на Броуд стрийт, казваше се „При Тили“. Сега мястото е цялото в развалини, но някакъв човек ми предлага двеста паунда за терена.

— И какъв е проблемът?

— Нямам представа каква е реалната му цена.

— Е, едно нещо е сигурно — докато немците продължават бомбардировките, никой няма да строи нищо на онова място.

— Мистър Прендъргаст описа клиента си като търговец на недвижими имоти.

— Лично на мен ми намирисва повече на спекулант — каза Майк. — Някой, който купува опустошена земя на безценица, за да може след войната да направи удар. Честно казано, подобни типове са готови на всичко за бързи пари и си заслужават да бъдат ужилени.

— Но не е ли възможно двеста паунда да са почтена цена?

— Зависи от зестрата ти.

Мейзи се стегна.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Казваш, че цялата Броуд стрийт е била разрушена и че не е оцеляла нито една сграда, нали?

— Да. Но защо това може да направи малкия ми терен по-скъп?

— Ако онзи спекулант вече е сложил ръка на цялата останала земя на улицата, ти си в силна позиция да се пазариш. Всъщност можеш да му искаш много висока сума, защото твоят терен може да е единственият, който би му попречил да застрои всичко, ако го задържиш — макар че това ще е последното, което той би искал да научиш.

— И как да разбера дали имотът ми наистина е ценен?

— Кажи на банкера си, че няма да се съгласиш на по-малко от четиристотин паунда, и ще разбереш много бързо.

— Благодаря ти за съвета, Майк — каза Мейзи. Усмихна се, отпи още една глътка бърбън и припадна в обятията му.